Приключенията на трима руси и трима англичани

Глава 22Николай Паландер се увлича

Сутринта шалупата спря при северния бряг на езерото. От туземците нямаше никаква следа. Експедицията се настани при едно малко заливче между две скали.

Мокум, сър Джон Мърей и един моряк отидоха да търсят дивеч. За щастие, имаше предостатъчно. По бреговете на Нгами имаше голямо количество блатни птици от рода на патиците, от които ловците донесоха напълно достатъчно, за да подкрепят отслабналите сили на другарите си. Очевидно и занапред нямаше да гладуват. От мокололосите нямаше и следа.

На 5 март разположиха лагера върху брега на Нгами, под сянката на високи върби. Това беше същото място, на което бяха решили да се срещнат с младите астрономи. На това място полковник Еверест и Матвей Струкс трябваше да чакат другарите си и се надяваха по-щастливо да завършат заедно обратния път.

По неволя трябваше да починат няколко дни, но никой не се оплака от това. Николай Паландер се залови да изчислява резултатите от последните тригонометрически наблюдения. Мокум и сър Джон Мърей прекарваха всичкото си време в лов из тази богата с дивеч местност, която почтеният англичанин с удоволствие би купил за отечеството си.

След три дни се чуха гърмежи, които известяваха за приближаването на Уйлям Еймери, Михаил Цорн, двамата моряци и водача. Те донесоха със себе си теодолита, който остана сега единствен в англо-руската експедиция.

Радостта от срещата не можеше да се опише. Всички поздравяваха младите астрономи. В няколко думи те разказаха за пътуването си. Два дни скитали из една грамадна гора и се измъкнали от нея само благодарение съобразителността и пресметливостта на водача. Изкачването по планината било много мъчно, поради което и закъснели, като страшно се безпокояли за останалите си другари. Най-после успели да се изкачат до върха на Валкирия. На 4 март фенерът бил нагласен и през нощта срещу пети се появила светлината му, която веднага била забелязана.

Уйлям Еймери и Михаил Цорн също веднага видели огъня, определили посоката му и завършили измерването на триъгълника, върхът на който се намирал на Валкирия.

— Ами определихте ли географското положение на тази планина? — попитаха полковник Еверест и Матвей Струкс.

— Много точно, по наблюденията на звездите.

— И този връх се намира?

— На 19°37’35"337, с приблизителност триста тридесет и седем хилядни от секундата — отговори Уйлям Еймери.

— И тъй — каза полковник Еверест, — нашата задача е свършена. Ние измерихме една дъга от меридиана по-голяма от осем градуса с помощта на шестдесет и три триъгълници, и когато бъдат изчислени резултатите от работата ни, ще се получи точната големина на градуса и на метъра в тази част на земното кълбо.

— Ура! Ура! — извикаха англичаните и русите, обзети от едни и същи чувства.

— Сега — прибави полковник Еверест, — трябва по Замбези да стигнем до Индийския океан. И вие ли сте на същото мнение, господин Струкс?

— Да, господин полковник — отговори руският астроном, — но аз мисля, че работата ни трябва да се провери математически. Затова предлагам да продължим тригонометричната мрежа на изток, докато намерим удобно място за построяване на нова основа. Отношението, получено между големината на тази основа, определена с изчисления, и големината, намерена от непосредственото измерване на местността, ще изясни точността на нашата работа.

Предложението беше веднага прието. Всички съзнаваха, че такава проверка е необходима и за това решиха да построят на изток редица спомагателни триъгълници, докато непосредствено на местността би могла да се измери най-точно страната на някой от тях с помощта на платинените линии. Парната шалупа трябваше да се спусне по един от притоците на Замбези и да ги чака под знаменития водопад Виктория.

На 6 март, по съвета на бушмена, всички тръгнаха. На шалупата останаха само четирима моряци.

На изток избираха станция от измерените ъгли. Местността беше удобна за установяване на визирни точки и можеше да се надяват, че работата ще върви успешно.

Мокум майсторски улови един куага, вид див кон, с кафява и бяла грива, с червеникав и на черти гръб, като на зебра. Като го укроти, той натовари върху него багажа на кервана, теодолита, подвижните подпори и платинените линии.

Времето беше хубаво. Пътешествениците се движеха бързо. По хълмистата местност постоянно се срещаха точки, които бяха удобни за върхове на триъгълници. Почиваха си в горите, където горещината се уморяваше от влажния въздух, който излизаше от потоците и малките езерца. Ловът задоволяваше напълно нуждите на кервана. Туземци не се срещаха. Споровете между полковник Еверест и Матвей Струкс изчезнаха. И макар двамата учени да не дружеха, добре беше, че не се караха.

От 6 до 27 март нищо особено не се случи. Трябваше да се намери място, удобно за непосредствено измерване страната на последния триъгълник, но такава местност още не намираха. За това беше нужно съвсем равно пространство, каквото не се срещаше. Керванът вървеше на североизток, мина по десния бряг на Шобе, главен приток на Замбези, и по някакъв начин се мъчеше да заобиколи Макето, главното селище на мокололосите.

Те се надяваха, че пътят назад ще мине при благоприятни условия. Местността беше повече или по-малко изследвана, и скоро те трябваше да стигнат селата, пръснати по Замбези, където е отсядал доктор Ливингстон. Те смятаха, че най-мъчното е вече минало и че задачата им е почти разрешена.

Но ненадейно се случи нещо, последиците на което можеха да бъдат непоправими.

Причината беше Николай Паландер.

Знае се, че този учен се увличаше от изчисленията си и често оставаше назад, а това можеше да бъде опасно в гората.

Матвей Струкс и бушменът често го предупреждаваха. Той обещаваше да бъде предпазлив, макар да се учудваше на това излишно благоразумие. И внезапно на 27 март изчезна, когато минаваха по едни гъсталаци. Помнеха, че беше с молив и регистър в ръце, после се отби наляво и се изгуби.

В четири часа след обяд, когато забелязаха изчезването му, Матвей Струкс и другарите му се обезпокоиха силно, защото добре си спомняха случая с крокодилите.

Освен безпокойството, явяваше се и неудобството, че керванът трябваше да спре. Викаха го, стреляха с пушки, претърсваха околността, но не го намериха. Той беше изчезнал!

Безпокойствието се увеличаваше, а Матвей Струкс се нервира страшно. Спирането за втори път става по вина на Николай Паландер, и ако полковникът наблегне на това, той не ще може нищо да му възрази.

Трябваше да чакат и навсякъде да търсят разсеяния математик.

Полковник Еверест вече избра място за лагеруване, когато изведнъж долетя страшен вик от лявата страна на гората. Паландер се показа между дърветата. Той тичаше с всички сили, целият в дрипи, и когато спря, не можеше да говори, а само тежко дишаше и диво въртеше очи.

Другарите му не можаха веднага да разберат, какво му се е случило. Най-после той пое дъх и промърмори:

— Регистрите! Регистрите!

Астрономите потрепериха. Той е изгубил книгите! Всички трудове отиваха напразно. Дали го бяха ограбили или сам ги беше изгубил в гората — нямаше никакво значение. Регистрите бяха изгубени. Цялата работа трябваше отново да се почва.

Матвей Струкс избухна. Той почна тъй да вика и да се кара, че цял кръвяса, и най-после се закле, че ще го прати в Сибир, ако преди това не го остави да умре под камшика.

Николай Паландер мълчеше, безсмислено кимаше с глава и смяташе караницата и виковете за напълно заслужени.

Полковник Еверест се застъпи за нещастника.

— Но може би са го ограбили?

— Не ме интересува това! Защо не слуша? Защо се отдалечава, след като изрично го предупредихме?

— Да, тъй е — намеси се сър Джон, — но все пак трябва да узнаем, дали е изгубил регистрите или са му ги откраднали. — След това той се обърна към нещастника и го запита: — Ограбиха ли ви, господин Паландер?

Николай Паландер тъпо кимна с глава в знак на потвърждение.

— Кой ви ограби? — продължи сър Джон. — Мокололосите ли?

Николай Паландер отрицателно поклати глава.

— Европейци ли? Бели ли?

— Не, — отговори Паландер с прегракнал глас.

— Но кой тогава ви ограби?! — извика Матвей Струкс, като приближи юмруците си до лицето на нещастника.

— Павианите — тихо отговори нещастният Николай Паландер.

Ако загубата не беше тъй важна, всички навярно биха се разсмели при това признание. Николай Паландер беше ограбен от маймуни!

Бушменът каза, че това често се случва. По скъсаните дрехи се виждаше, че книгите му са били взети след упорита борба. Но това съвсем не изменяше работата. Регистрите бяха изгубени — всичко беше пропаднало!

— Не си струваше труда да измерваме една дъга от меридиана в центъра на Африка, за да може някакъв си безумец… — полковник Еверест не завърши мисълта си, защото почувства съжаление към нещастния Паландер, който непрекъснато слушаше най-лоши епитети от сприхавия Матвей Струкс.

Бушменът, като по-опитен и по хладнокръвен, се намеси, макар че тази загуба с нищо да не го засягаше.

— Господа, — каза той, — разбирам отчаянието ви, но сега не бива да губим време в разговори, защото всяка минута е скъпа. Павианите пазят откраднатите предмети, а тъй като не ядат книги, има малка надежда да ги намерим и да ги върнем, ако настигнем крадците.

Всички изведнъж се оживиха, като се зарадваха на дадената надежда. Николай Паландер взе палто от един моряк, шапка — от друг, и заяви, че ще покаже мястото, гдето е бил ограбен.

По негово упътване, всички тръгнаха на запад, за да търсят.

Следното денонощие не донесе нищо утешително, макар на едно място бушменът и водачът да намериха следи от маймуни. Николай Паландер твърдеше, че са го нападнали десетина маймуни. Скоро всички се убедиха, че са попаднали на истинска следа, и бързо тръгнаха по нея с най-голяма предпазливост, защото павианите имат много остър слух и не оставят да бъдат доближавани. Мокум се надяваше да успее само ако сполучат да ги изненадат.

На другия ден към осем часа един от моряците, който вървеше напред, видя ако не самия крадец, то поне другаря му. Той бързо се върна и разказа за срещата.

Бушменът предложи да се спрат. Европейците послушаха съвета му и се спряха. Тогава Мокум, сър Джон Мърей и водачът тръгнаха натам, където морякът беше видял маймуната. Те вървяха тихо, като се криеха между дърветата, и скоро забелязаха най-напред един павиан, а след него още десетина.

Като се спотаиха зад дърветата, ловците почнаха внимателно да ги следят. Това беше стадо от маймуни, покрити със зеленикава козина. Тези шакмаси, — тъй обикновено ги наричат — са силни животни със здрави челюсти, остри нокти и са страшни дори за хищните зверове. По природа те са разбойници, разоряват житните ниви и царевиците, а понякога се втурват дори в жилищата на бурите. Ревът им прилича на кучешко лаене. Никоя от тях не забеляза ловците, които ги дебнеха.

Между тях се намираше и крадеца на Николай Паландер. Това веднага стана ясно, когато забелязаха на една от тях парче плат, откъснато от дрехите на учения.

Сър Джон Мърей се ободри. Той беше уверен, че това беше крадеца и че регистрите се намираха у него. Трябваше само да се действа с най-голяма предпазливост, защото иначе стадото можеше да се уплаши и да избяга в гората.

— Останете тука — тихо каза Мокум на водача, — а ние ще отидем да намерим останалите другари, за да можем да обсадим стадото. Но по никой начин не изпускайте от очи тези грабители!

Водачът остана на определеното му място, а бушменът и сър Джон се върнаха при полковник Еверест.

За да изтръгнат плячката, трябваше да обсадят стадото от всички страни. За това се разделиха на две. Единият отряд, който се състоеше от Матвей Струкс, Уйлям Еймери, Михаил Цорн и трима моряци, трябваше да се доближат до оставения водач и да залегне в полукръг край него. А пък другият отряд, в който влизаха бушменът, сър Джон Мърей, полковник Еверест, Николай Паландер, и трима моряци, тръгна на ляво, за да изобиколи стадото.

Всички вървяха много тихо, като държеха пушките си готови и след като предварително се бяха споразумели, че ще стрелят в маймуната, опасана с плат.

Николай Паландер едва се сдържаше. Мокум вървеше до него и внимаваше да не би той да извърши някоя глупост. И наистина, ученият не можеше повече да се владее, защото връщането на регистрите беше за него въпрос на живот и смърт.

Тъй вървяха около половин час, когато Мокум реши, че могат вече да нападат стадото. Той се спря. Останалите последваха примера му, готови да стрелят.

Стадото маймуни добре се виждаше. Но, изглежда, то беше чуло нещо и се готвеше да бяга. Най-голямата маймуна, която се оказа крадеца, проявяваше силно безпокойство. Николай Паландер веднага я позна, но не видя регистрите у нея.

— Ето го, ето го разбойника! — пошепна той, като се разтрепери.

Маймуната вече правеше знаци на другарите си. Самките се натрупваха на куп, а самците ги заобиколиха.

Ловците се приближиха повече, при което всеки беше вече видял крадеца и можеше да стреля в него, когато ненадейно Николай Паландер изпусна от вълнение пушката и тя гръмна.

— Дявол да го вземе! — извика сър Джон Мърей и също гръмна.

Чуха се още десет гърмежа. Три маймуни бяха убити, а другите префучаха над главите на ловците и бързо се скриха.

Остана само крадеца, който бързо се покачи по едно дърво и се скри в клоните.

— Той там е скрил регистрите — извика бушменът и не се излъга.

Появи се опасността да не би маймуната да избяга, като скача от дърво на дърво. Бушменът се прицели и я улучи в крака. Маймуната се търколи, като притискаше към себе си скъпоценните регистри. Николай Паландер се хвърли върху нея и я улови, като не се помнеше от яд. Те се забориха и се свиха на кълбо, тъй че мъчно беше да се стреля в животното, без да се засегне математика.

— Стреляйте в двамата! — яростно викаше Матвей Струкс и навярно би стрелял сам, ако пушката му беше напълнена — толкова голяма беше яростта му.

Борбата се продължаваше. Николай Паландер се мъчеше да удуши маймуната, а тя беше впила нокти в него и по рамото му течеше кръв.

Най-после бушменът успя да разсече с брадвата главата на маймуната и борбата се свърши.

Николай Паландер падна в безсъзнание. Дигнаха го. Ръцете му конвулсивно притискаха регистрите към гърдите.

Маймуната отнесоха в лагера и приготвиха от нея вечеря. Всички ядоха с голям апетит, като чувстваха злорадно тържество от отмъщението и намираха месото на убития крадец за много вкусно.