Приключенията на трима руси и трима англичани

Глава 12Една станция по вкуса на сър Джон

Както и да е, руският математик беше най-после намерен. И когато го попитаха, как е прекарал тези четири дни, той не можа да отговори. Опасностите, на които се е излагал, бяха просто невероятни. Когато му разказаха за случката с крокодилите, той не искаше да вярва, като вземаше разказа за шега. Бил ли е гладен? Ни най-малко. Хранел се е с числа, и при това с такъв успех, че дори е открил грешката в логаритмичните таблици.

В присъствието на другарите си Матвей Струкс от народностно самолюбие не искаше да упреква Николай Паландер. Но нямаше съмнение, че по-късно разсеяният руски астроном е получил добър душ от началника си, който сигурно доста охладил разпалеността му към търсенето на грешки в логаритмите.

Измерванията бяха веднага подновени. Няколко дни работата вървеше много добре. Ясното време благоприятстваше както за определянето на зенитните разстояния, тъй и за измерването на ъглите при станциите. Към предишните триъгълници бяха прибавени нови и ъглите им бяха грижливо измерени.

На 28 юни астрономите пристъпиха вече към основата на петнадесетия триъгълник. Според техните пресмятания, този триъгълник трябваше да обхване частта на меридиана между втория и третия градус. За да свършат напълно с последния триъгълник, трябваше да измерят прилежащите ъгли с визиране на станцията, която образуваше върха на този триъгълник.

Но тук изникна сериозна мъчнотия. Цялата местност беше покрита с горички и не можеше да се намери такова място, гдето би могло да се поставят сигналните знаци. Доста големият наклон на север позволяваше да се поставят стълбове, но не можеше да се виждат. Само едно издигнато място позволяваше да се постави на него фенер, но то беше много далече. Това беше върха на една планина, висока 1200–1300 фута и издигаща се на тридесет мили на северозапад. При такива условия страните на петнадесетия триъгълник трябваше да бъдат по-дълги от двадесет хиляди сажена. При някои геодезични предприятия се е случвало да се вземат и два, три, дори и четири пъти по-големи страни на триъгълника, но англо-руската комисия едва за първи път трябваше да прибегне към това.

След като сериозно обсъдиха този въпрос, астрономите все пак решиха да поставят електрически фенер на този връх, а докато сигналният знак бъде поставен, работата трябваше временно да се прекъсне.

Полковник Еверест, Уйлям Еймери и Михаил Цорн заедно с трима моряци и двама водачи трябваше да отидат на новата станция, за да поставят светлинния знак, към който при нощните наблюдения трябваше да се насочи тръбата на теодолита. Разстоянието беше много голямо, за да може да се прави измерване с нужната точност денем, при слънчева светлина.

Като събра инструментите, приборите и хранителните си припаси, които бяха натоварени на мулета, експедицията тръгна сутринта на 28 юни. Полковник Еверест смяташе да стигне до полите на планината не по-рано от следния ден и колкото и лесно да бъде изкачването, фенерът можеше да бъде поставен едва през нощта на 29 срещу 30. Наблюдателите, които оставаха в лагера, можеха да забележат светещата точка на върха на петнадесетия триъгълник най-рано след тридесет и шест часа.

През отсъствието на полковник Еверест, Матвей Струкс и Николай Паландер пак се отдадоха на предишните си занимания. Сър Джон Мърей и бушменът пребродиха околностите на лагера и убиха няколко вида антилопи, които тъй често се срещат в Южна Африка. Освен антилопите, сър Джон уби още няколко жирафи — животни, които рядко се срещат на север, но много обикновено в южните степи.

Ловът на жирафи се смята за най-интересен от ловците. Сър Джон и бушменът попаднаха на едно стадо от двадесет животни. Жирафите са толкова предпазливи, че не позволяват на никой да се приближи на повече от петстотин крачки. Но една самка остана назад от стадото и ловците решиха да я заградят. Животното не тичаше бързо и изглеждаше, че лесно щяха да го настигнат. Но когато конете на сър Джон и бушмена се приближиха съвсем, жирафа протегна шия и се понесе с невероятна бързина. Трябваше да я преследват около две мили. Най-после сър Джон стреля с карабината си и я повали. Жирафата беше висока не по-малко от единадесет фута, като се смята от копитата до върха на рогата, покрити с косми.

Следната нощ двамата руски астрономи определиха ъгловата височина на някои звезди, което им даде възможност да определят географската ширина на мястото гдето се намираше лагера им.

Денят на 29 юни мина без каквито и да било приключения. С особено нетърпение чакаха нощта, за да определят върха на петнадесетия триъгълник. Нощта настъпи — беззвездна, суха, без никаква мъгла. Такава нощ напълно спомагаше да се наблюдава съвсем отдалечената светеща точка, която трябваше да уловят от зрителното поле на далекогледа.

Предварително бяха направени всички необходими приготовления. Далекогледът беше насочен към върха на планината, за да улови светлината на електрическия фенер.

През нощта на 29 срещу 30 март Матвей Струкс, Николай Паландер и сър Джон Мърей се редуваха при окуляра на инструмента… Но на върха на планината не успяваха да забележат никакъв сигнал.

Наблюдателите заключиха, че навярно изкачването е било много мъчно и че до вечерта полковник Еверест не е успял да стигне върха. Наблюденията си отложиха за следната нощ, защото мъчно можеше да се очаква да се види денем светлината на фенера.

Но какво беше учудването им, когато на 30 юни, към два часа на пладне, полковник Еверест и другарите му се върнаха в лагера. Сър Джон се спусна насреща им.

— Вие ли сте, господин полковник? — извика той.

— Да, ние, сър Джон.

— Ами планината? Нима е недостъпна?

— Напротив, много е достъпна — отвърна полковник Еверест, — но е пазена. Ето защо се върнахме за подкрепа.

— От кого? От туземци ли?

— Да, четириноги туземци с космата грива, които вече разкъсаха един от конете ни.

И с няколко думи полковникът разказа на другарите си за своите приключения. До полите на планината всичко вървяло благополучно. След като разгледали, видели, че планината е достъпна само откъм югозападното възвишение, но трябвало да се мине откъм една клисура. А там, според израза на бушмена, група лъвове основали свой „краал“. Всички опити на полковника да ги изпъди оттам отишли напусто. Тъй като пътешествениците не били взели достатъчно оръжия, трябвало да се оттеглят, след като изгубили един кон, на който един лъв счупил гръбнака с един удар на лапата си.

Този разказ не можеше да не развълнува сър Джон и бушмена. „Планината на лъвовете“ беше необходима станция за продължаване на геодезичната работа. Случаят да си премерят силите с най-страшните представители на котешката порода беше много примамлива за да не се възползват от него. Експедицията веднага бе организирана.

Всички европейски учени, включително и равнодушния Паландер, поискаха да участват в нея. Но необходимо беше някой да остане в лагера, за да измери ъглите при основата на новия триъгълник.

Като разбираше, че неговото присъствие е потребно за контролиране на работата, полковник Еверест реши да остане с двамата руски астрономи. От друга страна никакви доводи не можеха да спрат сър Джон Мърей. Отрядът, предназначен да очисти клисурата, която водеше към планината, се състоеше от сър Джон, Уйлям Еймери, Михаил Цорн и трима местни жители, които Мокум познаваше като чудно смели и хладнокръвни ловци.

Като стиснаха ръцете на другарите си, тримата европейци напуснаха лагера в четири часа след обед и се скриха в гората на път за планината. Те нетърпеливо пришпорваха конете си и към десет часа вечерта успяха да минат тридесет мили.

Когато останаха две мили до планината, отрядът се приготви за нощуване. Огън не накладоха, защото Мокум не искаше да привлича вниманието на животните, като предпочиташе да се срещне с тях денем.

Тази нощ почти непрекъснато се чуваше рева на лъвовете: тези хищници само нощно време напущат бърлогите си и тръгват да си търсят храна.

Никой от ловците не спеше и бушменът се възползва от тази безсъница, за да даде на спътниците си няколко ценни упътвания.

— Господа, — почна той съвсем спокойно, — ако полковник Еверест не се е излъгал, утре ще имаме работа с черногриви лъвове. Тези зверове принадлежат към най-свирепата и най-опасната порода. Трябва да бъдем крайно предпазливи. Препоръчвам ви особено да се пазите от първите им скокове на разстояние от шестнадесет до двадесет крачки. Но ако скокът излезе несполучлив, лъвът рядко го повтаря. Говоря ви това по личен опит. Когато сутринта лъвовете почват да се връщат в бърлогите си, ние ще ги нападнем. Но те ще се защищават и ще се защищават добре. Трябва да знаете, че сутрин те са по-добре нахранени и затова не са тъй силни и тъй свирепи. Това е най-важното: но ето и второстепенното: те стават толкова по-страхливи, колкото по-често ги тревожат без причина. Но тука в тази дива страна те ще бъдат страшно свирепи. Съветвам ви също добре да измервате разстоянието, преди да стреляте. Оставете звяра да се приближи, не бързайте, целете се право в плещите. Ще прибавя, че конете ще оставим назад. Тези животни ще се изплашат, като видят лъвовете и ще попречат на конниците добре да се мерят. Ще се сражаваме пеша и надявам се, че хладнокръвието не ще ни напусне.

Другарите на бушмена внимателно изслушаха всяка негова дума. Мокум беше ловец с голяма опитност. Той знаеше, че работата е сериозна. Ако лъвът наистина не се хвърля на човека, който минава равнодушно край него, на нападателя се хвърля с ярост, която стига до краен размер. Тогава става ужасен звяр, който при това е надарен от природата с гъвкавост, кръвожадност и сила.

Бушменът още веднъж посъветва европейците да не изгубват хладнокръвие и особено сър Джон, който понякога прекалено се увличаше в смелостта си.

— Стреляйте в лъва също тъй спокойно, както когато стреляте в яребица. Това е най-важното — казваше бушменът.

Наистина, това е най-важното. Но кой с ръка на сърцето може да каже, че не ще изгуби хладнокръвие, когато се срещне с лъв?

В четири часа сутринта ловците завързаха конете си всред гъсталака в горичката и напуснаха мястото, гдето бяха нощували. Денят още не се беше пробудил. Няколко червеникави облаци плуваха по тъмния фон на източния хоризонт. Мракът още не се намаляваше.

Бушменът посъветва своите спътници да прегледат оръжията си. Сър Джон и той трябваше само да поставят медни гилзи в карабините си и да прегледат ударника. Михаил Цорн и Уйлям Еймери промениха капсулите във винтовките си, защото предишните можеше да са овлажнели. А пък туземците се бяха въоръжили с лъкове, с които много добре си служеха. Много лъвове бяха паднали под стрелите им.

Шестимата ловци тръгнаха към клисурата по същия път, който в навечерието беше прегледан от двамата млади учени. Те не говореха нито дума, а само мълчаливо се промъкваха между дърветата, като червенокожите в гъсталаците на горите си.

Скоро малката група стигна до тясното гърло, където се намираше клисурата. От това място се почваше проход между две гранитни скали. Приблизително на половината път до най-близката полегатост се намираше леговището на лъвовете.

Бушменът нареждаше плана на лова.

Сър Джон Мърей и един от туземците трябваше да допълзят до клисурата и да изгонят от там лъвовете към изхода. Там двамата млади европейци и двама бушмени ще ги посрещнат с куршуми и стрели.

Местността предлагаше всички удобства за изпълнението на този план. Там се издигаше грамадно смокиново дърво, което надалече беше протегнало клоните си и представляваше сигурно убежище за ловците, защото лъвовете не се катерят по дърветата, както другите им сродници от котешката порода. Като се разположат по този начин в клоните, ловците биха били в безопасност от страшните лъвски скокове и можеха много удобно и спокойно да стрелят.

Най-опасната задача лежеше на Мокум, сър Джон и единия от туземците. На възраженията, които направи Уйлям Еймери, ловецът отговори, че другояче не може да бъде и настоя строго да се изпълни плана му. Младите хора го послушаха.

Вече почна да се разсъмва. Върхът на планината, облян от слънчевите лъчи, гореше като факел.

След като прегледа четиримата си приятели които седяха на клоните, бушменът даде знак на сър Джон и туземеца да тръгнат с него. Те се покатериха по издатината от дясната страна на клисурата.

Бушменът разчиташе, че лъвовете са се върнали от нощния лов и сега изяждат в леговището плячката си, а може би и спят. Той мислеше да завари лъвовете именно в това състояние и да ги довърши.

Четвърт час след като бяха влезли в клисурата, Мокум и пътниците му стигнаха срутеното място за което им говори Михаил Цорн.

Това беше твърде дълбока пещера, която не можеше да се разгледа напълно, защото входът й беше затрупан с остатъци от животни и кости. Нямаше никакво съмнение, че именно това е леговището, за което им беше говорил полковник Еверест.

Но в тази минута, въпреки очакванията на ловците, леговището излезе празно.

Мокум с пълна пушка запълзя нататък. Тъй стигна до входа на леговището.

Един поглед навътре му откри, че там е празно. Това обстоятелство, за което не бяха и помислили, веднага промени целия план. Двамата му другари веднага се отзоваха на повикването му.

— Сър Джон — каза ловецът, — нашият дивеч още не се е върнал, но скоро ще се появи и аз предлагам да заемем мястото му. Според мене, такива храбреци като нас е по-приятно да бъдат нападнати, отколкото сами да нападат, още повече когато са в такова удобно положение. Какво ще кажете на това?

— Ще кажа, че съм на вашето мнение — отговори сър Джон Мърей. — Вие сте ми началник — заповядайте!

Мокум, сър Джон и туземецът се вмъкнаха в леговището. То представляваше една грамадна пещера, посипана с кости и парчета окървавено месо. След като се убедиха напълно, че е съвсем празна, ловците барикадираха входа с грамадни камъни, които дотъркаляха с голям труд. Дупките между камъните запълниха с клони и съчки, които се намираха в изобилие.

Тази работа скоро се свърши. Ловците се настаниха зад барикадите и зачакаха.

Но не чакаха дълго. В пет часа и четвърт се показаха един лъв и две лъвици. Те бяха грамадни зверове. Черногривият лъв, който влачеше по земята опашката си, носеше в зъбите си цяла антилопа, като я тръскаше, както котката прави с мишка. Този тежък товар никак не го затрудняваше, не изглеждаше тежък за челюстта му. Той вървеше с него съвсем свободно. Двете жълти лъвици вървяха след него, като скачаха и лудуваха.

Сър Джон, както сам после се признаваше, почувства, че сърцето му почва страшно да бие. Зениците му се разшириха, челото се покри с бръчки, и той почувства страх, смесен с нетърпение и учудване. Но това се продължи малко и той скоро се окопити. Колкото за другарите му, те останаха спокойни както винаги.

В това време лъвът и лъвиците надушиха опасността. Като видяха закритото си жилище, те се спряха на по-малко от шестдесет крачки.

Самецът изрева страшно и всички се спуснаха към онова място, край което по-преди бяха ловците. Съвсем ясно се виждаха през клоните тези зверове с жълти тела, със святкащи очи и щръкнали уши.

— Ето ги яребиците! — прошепна сър Джон на ухото на бушмена. — На всеки по една.

— Не — тихо отговори Мокум, — цялото семейство още го няма, а гърмежът само ще ги изплаши. Бушмено, можете ли да улучите с лъка си от такова разстояние?

— Да Мокуме — отвърна туземецът.

— Е добре, прицелете се в лявата слабина на самеца и пронижете сърцето му.

Бушменът обтегна тетивата и внимателно се прицели през храстите. Стрелата избръмча. Лъвът падна на тридесет крачки от пещерата и не се помръдна. Можеше да се видят зъбите му, които се подаваха между окървавените устни.

— Чудесно, бушмене! — каза ловецът.

В тази минута лъвиците изскочиха от храсталака и се спуснаха към трупа на лъва. При силния им рев се показаха още два лъва. Зад стария жълт самец вървеше трета лъвица. Нейната грива, която беше щръкнала от ярост, й придаваше гигантски ръст. Тя изглеждаше два пъти по-голяма от естествената величина.

Всички лъвове скачаха и страшно ревяха.

— Вземете карабините — извика бушменът, — стреляйте веднага, защото едва ли ще се успокоят!

Чуха се два гърмежа. Единият лъв падна мъртъв: избухвателният куршум на бушмена го беше улучил в гръбнака. Другият, в когото сър Джон стреля, беше ранен в лапата и яростно се спусна към засадата, а след него и лъвиците. Те се помъчиха да открият входа в пещерата и навярно биха направили това, ако не им пречеха гърмежите. Бушменът, сър Джон и бушменецът се отдръпнаха в дъното на пещерата. Пушките бяха бързо пак напълнени. Два или три точни изстрела — и ловът щеше да се свърши, ако едно непредвидено обстоятелство не промени веднага положението.

От изстрела съчките в пещерата се подпалиха. За миг пламъкът, раздухван от вятъра, се издигна като преграда между ловците и зверовете. Лъвовете отстъпиха. Ловците не можеха да останат повече в пещерата, защото щяха да се задушат.

Положението беше ужасно. Нямаше време за колебание.

— Навън, по-скоро навън! — викаше бушменът, който почти се задушаваше.

Съчките бяха разхвърляни с прикладите на пушките, камъните с труд ги отместиха, а тримата ловци изскочиха от засадата, полузадушени от кълбетата дим.

Туземецът и сър Джон едва успяха да се опомнят, когато и двамата бяха повалени на земята: африканецът от удар на лапа, а англичанинът от удар с опашка на грамадните лъвици. Туземецът беше ударен в гърдите и лежеше неподвижно на колене. В тази минута, когато животното искаше да се хвърли върху него, един куршум на бушмена на време го спря и избухна в тялото, защото срещна кост.

В същата минута Михаил Цорн, Уйлям Еймери и двамата бушмени се явиха тъкмо навреме на завоя на клисурата. Два лъва и една лъвица бяха вече убити от куршуми и стрели. Но оставаха две лъвици и самецът, кракът на който беше ранен от куршума на сър Джон.

Между това карабините си вършеха работата в опитните ръце на собствениците им. Втората лъвица падна, ударена от два куршума в главата и в слабината. Раненият лъв и третата лъвица с един скок се прехвърлиха над главите на ловците и изчезнаха зад завоя, като бяха поздравени за последен път от две стрели и два куршума.

Вик на тържество се изтръгна от сър Джон.

Лъвовете бяха победени. Четири трупа неподвижно лежеха на земята.

Всички се спуснаха към сър Джон Мърей. С помощта на приятелите си той стана. Кракът му, за щастие, не беше счупен. Колкото за туземеца, той беше само заглушен от силния удар и след няколко минути дойде на себе си.

Един час по-късно цялата дружина беше в гората, където се намираха оставените коне. По пътя си вече не срещнаха двата избягали лъвове, които се бяха спасили.

— Е, сър Джон, харесват ли ви се нашите африкански яребици? — попита Мокум.

— Чудесни са! — отговори англичанинът, като си търкаше болния крак. — Чудесни са! Но какви опашки имат, какви опашки!