Приключенията на трима руси и трима англичани

Глава 2Официално представяне

На 28, 29 и 30 януари Мокум и Уйлям Еймери не напуснаха мястото, определено за срещата, Докато бушменът, увличан от ловджийски инстинкти, преследваше дивеча в гората около водопада, младият астроном наблюдаваше природата. Видът на тази дива и величествена природа го възхищаваше и изпълваше душата му с нови чувства. Той, човекът на цифрите, таблиците, който прекарваше цели денонощия край телескопите, за да види минаването на небесните светила през меридиана, изпитваше безкрайна наслада от живота под открито небе в непроходимата гора, покриваща хълмовете от пустите върхове и от дъгоцветните облаци от водни пръски на Моргедският водопад. Това беше радост за човек, умът на когото винаги е зает с математически комбинации, да се поддаде на поетично настроение. По този начин той убиваше скуката на очакването, като почиваше телесно и душевно. Новата обстановка отчасти обясняваше онова неизчерпаемо търпение, с което се отличаваше и което бушменът не можеше да сподели. През всичкото време ловецът изгаряше от нетърпение и младият астроном напразно се мъчеше да го успокои с хладнокръвните си съвети.

Най после настъпи 31 януари, крайния ден според думите на почтения Ейри. Ако този ден учените не се явят, Уйлям Еймери ще трябва да вземе някакво решение. Закъснението може да продължи до безкрайност, а как можеше безкрайно да се чака?

— Господин Уйлям — каза ловецът — защо не отидем да посрещнем чужденците? Ние не можем да вървим по друг път. Няма друг път, освен този, и ако вашето парченце книга казва, че те ще тръгнат нагоре по реката, ние непременно ще ги срещнем.

— Великолепна мисъл, Мокуме! — извика астрономът. — Да тръгнем по течението да ги срещнем. Ако бием път напразно, ще се върнем през южните долини. Но кажете ми, бушмене, добре ли познавате тука Оранжевата река?

— Да — отговори ловецът, — два пъти съм се изкачвал от нос Волпас до сливането на реката с Харт, при границата на Трансваалската република.

— И нали течението й навсякъде е плавателно, освен край Моргедския водопад?

— Да, навсякъде — отговори бушменът. — Изключение прави само края на сухото годишно време, когато водата почти изчезва до пет-шест мили до устието й. В това време по нея се образува пясъчен бент, в който се разбиват вълните.

— Това не е важно, защото до края на лятото има много време и значи устието е плавателно. Това не може да бъде причина да се забавят и те ще дойдат.

Бушменът не възрази. Той метна карабината на рамото си, свирна на Топ и тръгна с него по пътечката, която се спускаше с четиристотин фута към долната част на водопада.

Беше девет часа сутринта. Двамата наши изследователи — те можеха да се назоват с това име — тръгнаха по левия бряг на реката. Този път беше ужасен. Брегът бе гъсто покрит с дървета и храсти. Тънките лиани сплитаха едно дърво с друго и образуваха почти непроницаема зелена мрежа. Но ножът на бушмена не оставаше без работа и безмилостно разсичаше клоните, които преграждаха пътя. Уйлям Еймери дълбоко вдишваше уханния горски въздух, наситен с камфорова миризма. Към единадесет часа те бяха извървели около четири мили.

Вятърът духаше към запад, към водопада и затова шумът му не се чуваше. Обратното, шумът долу от реката долиташе отчетливо и ясно.

— Хайде да се спрем на това място и да си починем — каза астрономът. — Тъй като нямам вашите крака, готов съм да си почина след този път. От тука виждаме реката на три мили и ако се покаже шалупата, веднага ще я забележим.

Младият астроном се облегна на един гигантски платан, върхът на който се издигаше на височина четиридесет фута. От тука реката се виждаше надалече. Ловецът, който не беше навикнал да седи, се разхождаше по брега, докато Топ подплашваше дивите птици.

Бушменът и другарят му не бяха прекарали на това място и половин час, когато Уйлям Еймери видя, че Мокум внезапно се спря и почна да се вслушва внимателно. Дали не беше чул шума на очакваната парна шалупа?

Астрономът бързо напусна мястото си, покрито с мъх, приближи се до ловеца и няколко минути го гледа.

— Виждате ли нещо, Мокуме? — запита го той най-после.

— Не, нищо не виждам, господин Уйлям — отговори ловецът, — но чувам някакъв шум, който долита долу от реката.

Настъпи мълчание. Бушменът коленичи, залепи ухо за земята и с голямо внимание почна да слуша.

Най-после, след няколко минути, той дигна глава и каза:

— Излъгал съм се. Това е шума на водата, която се удря в камъните и шумоленето на листата. Обаче…

И той пак почна да се вслушва, но нищо не чу.

— Мокуме — каза тогава Уйлям Еймери, — ако този шум, който сте доловили, е шума на шалупата, вие по-добре ще чуете, ако приближите ухото си до повърхността на реката. Водата е по-добър проводник на звука от земята.

— Тъй е, господин Уйлям — отвърна ловецът. — По този начин няколко пъти съм проследявал хипопотами.

И той веднага се заспуска към реката по крайно стръмния бряг, като се държеше за лианите и тревите. Като стигна до реката, бързо нагази до колене в водата, наведе се и приближи ухото си до повърхността на водата.

— Да! — почти веднага извика той. — Да, не съм се излъгал. Там, на няколко мили по долу, се чува шум, като че ли някой удря вътре във водата.

— Шум! — извика астрономът.

— Навярно, господин Еймери, онези, които очакваме, не са далече!

Уйлям Еймери не се съмняваше в думите му, защото знаеше какъв тънък слух, обоняние и зрение притежава ловеца.

Те решиха да останат на този висок бряг, от който добре се виждаше реката и да чакат. Мина се половин час.

Уйлям Еймери, въпреки природното си спокойствие и търпение, го сметна за цяла вечност. На няколко пъти му се стори, че вижда приближаваща се шалупа. Но зрението му го мамеше. Най-после възклицанието на бушмена накара сърцето му да забие по-бързо.

— Дим! — извика Мокум.

Уйлям Еймери почна да гледа в далечината, където гледаше ловецът и видя на завоя черна ивица дим и бяла пара. Както изглежда, парната шалупа засилваше бързината, за да пристигне в определения срок на свиждането.

Тя се намира на седем мили от Моргедския водопад.

Беше вече пладне. Тъй като тука мястото беше неудобно за слизане от шалупата, астрономът реши да се върне при водопада. Той каза това на ловеца, който нищо не възрази и веднага тръгна по проправения от него път, по левия бряг на реката.

Уйлям Еймери последва другаря си. На последния завой на реката, той се обърна и видя английското знаме, което се развяваше на шалупата.

Те вървяха много бързо. След един час астрономът и бушменът се намираха на четвърт миля от водопада. На това място реката се врязваше в брега в полукръг и образуваше залив, в който шалупата можеше да спре, защото тука водата беше достатъчно дълбока.

Парната шалупа не можеше да бъде далече, тя вече настигаше нашите пешеходци, въпреки бързото им ходене. Макар още да не се виждаше зад издадения бряг, покрит с високи дървета, които не позволяваха да се видят очакваните, вече ясно се чуваше пуфтенето й. После се чуха пронизителни изсвирвания. Тези свирения не се прекъсваха: с тях екипажът искаше да се съобщи за приближаването си до водопада. Това беше сигнал за Еймери.

В отговор на тях ловецът изпразни карабината си, гърмежът на която беше повторен от ехото.

Най-после шалупата се показа. Уйлям Еймери и другаря му бяха забелязани от тези, които бяха на нея.

По даден от астронома знак, тя зави и тихо се приближи до брега. Хвърлиха въже. Бушменът го улови и го върза за дънера на едно дърво.

От шалупата бързо слезе един висок човек и се приближи до Уйлям Еймери.

Уйлям Еймери също се приближи до него и каза:

— Полковник Еверест?

— Господин Еймери? — отвърна полковникът.

Астрономът и колегата му от обсерваторията се поклониха един на друг и си стиснаха ръцете.

— Господа — каза полковникът, като се обърна към спътниците си, — позволете ми да ви представя уважаемия Уйлям Еймери, астроном от Капщадската обсерватория, който беше тъй любезен да ни посрещне при Моргедския водопад.

Четиримата пътници, които слязоха подир полковника, поздравиха последователно младия астроном.

После полковникът ги представи официално, като изговаряше с чисто английска любезност:

— Господин Еймери, сър Джон Мърей от Девоншийр, ваш съотечественик, господин Матвей Струкс от Паулковската обсерватория, господин Николай Паландер от Хелзингфорската обсерватория и господин Михаил Цорн от Киевската обсерватория — трима руски представители в нашата международна експедиция.