Пространството на любовта

Сътвори своето щастие

Когато Александър прекъсна разказа си, аз не можах да не изразя своята неприязън към него.

— Вие сте ми ясни. Палатките си били оставили. Варелите. Жалко, че само с едно побеляване сте се отървали. Блажена е тя — Анастасия. Веднага е било ясно, всеки нормален човек от една дума би разбрал, като ви види. Би разбрал кой е пред него и какво иска. А тя душата си е изляла пред вас.

— Тя разбираше всичко. Защо сме дошли, какво искаме от нея. Разбираше. Но говореше не с тъмната страна на човешкото Аз. Тя игнорираше тъмната страна, общувайки само със светлото, което беше в душата на всеки. С това измени всички ни. Аз съм учен. От психологията се увличах.

— Ама че учен. За какво е нужна твоята наука, ако със задна дата мислиш.

— Затова се и случва така, че животът често по-бързо и точно устройва своите събития. При това Анастасия се оказа… Но не, ще се въздържа да й давам определения.

— А защо реши, че след разговора й с момиченцето съдбите са се променили? И на момиченцето и на майки му? Че и на селските жители.

— Казвам ти че се занимавах с психология. Като учен мога да ти кажа: Анастасия напълно промени жизнената програма на Анютка. Захвърленото за отглеждане при старците болно дете, малкото момиченце, седеше безпомощно в ъгълчето на мръсната къща и чакаше идването на майка си. Уверяваха я: «Ще дойде твоята майчица. Ще играе с тебе, подаръци ще ти донесе.» Уверяваха, смятайки, че вършат добро дело с лъжата си. А майка й в това време в града се пропиваше от отчаяние. Лъжливите уверения обричаха момиченцето на безплодни очаквания. Така и ние често чакаме, нещо само да ни падне отгоре. Някой да дойде и да ни направи щастливи, да ни измени съдбата. Дали заради това ние действаме вяло или изобщо бездействаме? Не се замисляме, че вече предостатъчно ни е дадено, и дошлият при нас трябва да посрещнем дори с подаръци. Анастасия промени съдбата, бъдещето, със своята простота и искреност. Като си помислиш само, с най-прости човешки думи може да се измени съдбата. Аз много пъти прослушвах диалога на Анастасия с Анюта. Мисля, че ако някой друг беше поговорил по този начин с момиченцето щеше да постигне същият ефект. И не нужно много, за да се говори като нея. Нужно е да не се лъже. Нужно е искренно желание да се помогне на човека. Да се помогне, а не просто да се съчувства. Нужно е да си свободен от кармически догми или, по-вярно е — да бъдеш по-силен от тях. Може да се поразсъждава за кармата, за безизходността, за кармическата предначертаност на малкото болно момиченце. Но Анастасия се оказа по-силна от тази предначертаност. Тя просто не й обърна внимание. И друг би могъл така. Нали с думи се правеше всичко, с обикновени наши думи. Само че е необходимо, те да прозвучат на нужното място и в нужното време, в определена последователност да бъдат, а да се направи това с ума е трудно. Възможно е тази чистота на помислите, за която говори Анастасия, да подрежда думите автоматично в определена последователност, затова те са действени.

— Е, всичко това са теории, предположения. Трябва да се погледне и реалния живот, бъдещето. Ще се измени ли съдбата от някакви си думи или не. А и какво ли може да се измени в живота на това момиченце? Освен чудо да се случи.

— Чудото стана. Оказа се, че всички чудеса са в нас.

— Какво чудо е станало?

— Малката Анютка се препрограмира. Разчупи всички карми, своите и на обкръжаващите.

— Какво значи разчупи? Откъде ти е известно това?

— Известно ми е. След време, аз отидох пак в селцето. Реших да дам на Анютка моето радио, щом нейното пращи, и антена да им сложа на покрива. Минах по ремонтирано дървено мостче към дома на Анютка. По-рано то беше съвсем прогнило, а сега всички дъски бяха заменени с нови. «Ама че работа, — мисля, — откъде пък такова благоустройство?» Видях дядото на Анютка да седи до входа и да си мие ботушите във ведрото. Поздравих се с него, разказах му за целта на идването ми.

— Ами добре, — казва дядото. — Влизай в къщата щом е така. Само че се налага да си събуеш обувките. Ред нов, виждаш ли, у нас е въведен.

На входа се събух. Влязохме ние с дядото в къщата. Там всичко е простичко, по селски, само че много чисто и уютно подредено.

— Внучката такъв ред въведе, — съобщи дядото. — Дълго се стара. Пода изтърка, всичко изми. Повече от седмица, от сутрин до вечер, като навита. Почива си и отново се хваща за чистенето. Накара ме и стените бели да боядисам. А сега, ако вляза с ботуши в къщата, на пода следи остават, и тя веднага взема парцала и започва да трие следите. Ами, по-добре е да не оставям следи. Нямаме чехли. Вместо чехли, тя приспособи стари галоши. Обуй ги. Сядай.

Аз седнах до масата, покрита със стара, но чистичка покривка. На едно място покривката беше протрита и на тази част, колкото внимателно е могла да го направи детската ръка, беше пришит цветен плат във форма на зайче. По средата на масата стоеше ръбеста чаша, в която, сгънати на правилни лисчета стърчаха ъгълчета от листа от тетрадка, вместо салфетки.

— Гледам, че и вашето селце е започнало да се благоустройва. И на вас са обърнали внимание властите, дървеното мостче са ремонтирали, — казах аз на дядото. А той ми отговаря.

— Не властите работят при нас. Не им до нас на властите. Внучката ми Анютка се разшета.

— Как Анютка? Че тя е малка още, за да ремонтира моста. Там има тежки дъски.

— Тежки дъски. Да… За лов се стягах веднъж. Помолих съседката да наглежда Анютка. А моята внучка казва:

— Върви си дядо по твоите работи. Не се безпокой, аз сама ще се оправя с всичко. Само ми разреши да разрежа дъската, която стои до плевнята.

Учудих се аз, но си помислих, нека си играе детето, щом му харесва така да играе. Сложих дъската на една цепеница, дадох й пила, трион и заминах на лов. После съседката ми разказа. Анютка извадила парчетата от разтрошената дъска на моста. С връвчица взела размера и по този размер започнала да разрязва дъската, която й дадох. Половин ден, казва съседката, рязала, но се справила.После домъкнала дъската до моста, наместила я на това място, където била преди разтрошената.

— Но как тя, такава слабичка и тъничка, е могла да замъкне тежката дъска?

— С помощник се сдоби. Още преди два месеца се сприятели с една сибирска лайка. Бабка една почина в другия край на селото. Остави здравия пес. Още на погребението Анютка през цялото време го милваше. После му носеше храна. Лайката отначало не излизаше от своя двор, макар и да нямаше никого в къщата. Сама живееше старицата. Анютка няколко дни храни кучето. То тръгна един ден след нея, и така си ходи с нея непрекъснато. Помага стария пес на всичките причудливи хрумвания на внучката. И дъската помогнал да домъкне. С връвчица Анютка омотала единият край, и започнала да го тегли, а кучето захапало другия край, и така домъкнали дъската до мостчето. После Анютка поискала от съседката гвоздеи, взела и моето чукче. И почнала да се опитва да закове с гвоздеи дъската на мястото й. Но не успявала. Съседката видяла, как тя седи на мостчето, и се опитва да кове гвоздеите. Ръката си до кръв ударила с чука. Песът седи до дея, гледа и се зъби. Съседката се приближила, взела чукчето и заковала дъската с гвоздеите. На другия ден, надвечер, съседката видяла, как Анютка заедно с кучето влачи нова дъска. Нова дупка на мостчето да оправя.

— Ти какво Анютка, така ли ще слагаш на всички дупки нови дъски? Друга работа, моминска, не можеш ли да си измислиш? — попитала съседката. Внучката й отговорила:

— Много е нужно леличко така да се направи, че мостчетата покрай всички къщи да са нови, без дупки. А то,ще пристигнат гости, ще дойдат в някоя къща, ще тръгнат по мостчето, а там — дупки, и ще се развали на гостите веселото настроение. И майчицата ми, като дойде, може да се разстрои от непразничните мостчета.

Съседката заковала и втората дъска. А после започнала да се кара с всички. Ходи по дворовете, и вика:

— Ремонтирайте си мостчетата край къщите. Не мога да гледам как детето заради вашата немарливост се мъчи. Ръцете си до кръв изпотрепва.

— И както виждаш, ремонтираха си мостчетата, всеки край своя дом. За да не слушат как бабата се кара.

— А къде е сега вашата внучка? — попитах аз стареца.

— Боя помъкна към крайната къща, там навярно и ще нощува, при старците Лосини. Да… Там сигурно ще нощува…

— Каква боя, защо?

— Обикновена боя, блажна, ярко-оранжева. От кораба срещу риба я взема. Нова прищявка се всели сега във внучката ми.

— Каква прищявка?

— Тя реши, че всички къщи трябва весели да изглеждат. Радостни. Щом пристигне корабът, този дето събира наловената риба, тя им дава цялата риба за боя. А после занася кутията с боята в някоя къща. Моли да се боядисат рамките на прозорците. И старците боядисват. Скоро и моят ред ще дойде. Добре! Ще боядисам. Защо да не боядисам. Може и да е по-добре да се боядиса, ако къщурките по-весели ще изглеждат отвън.

— А откъде взема рибата?

— Сама я лови. Всеки ден я три, я две белорибици ще донесе сутрин, а се случва и повече. Поне веднъж да не беше донесла, ама не, хващат се рибите на въдицата й. А аз всяка сутрин с моя радикулит трябва да ставам. «Ставай дядо. Осоли рибата, да не се развали». Всяка сутрин така, — мърмореше незлобливо старецът.

— Че как успява с такъмите да се оправи? Сама?

— Нали ти казвам, че си има помощник, лайката, тази старата, сибирската. Песът е стар и умен, слуша я. Помага й във всичките й приумици. Въдицата ми с петте кукички взема Анюта, слага стръв на кукичката и — с лайката към реката вечер отива, място си има любимо. Единият край на влакното завързва на брега, после на пръчка връзва влакното, песът захапва пръчката и плува. Плува докато Анютка след него от брега говори: «Плувай Друже, плувай Друже», така кучето носи въдичката докато Анютка му говори. А щом до мястото стигне, Анютка различно започва да му говори: «При мен Друже, при мен,Друже». Кучето пуска пръчката и — обратно към брега. Е добре, хайде да спим.

Старецът се качи на печката. А аз полегнах на дървения диван. Събудих се на разсъмване, излязох на двора и видях. Долу до реката Анютка влачи такъмите. Огромната сибирска лайка й помага. Лайката захапала пръстена вървеше назад. Те заедно теглеха такъмите с доста добър улов. Анютка беше обута в гумени ботуши, поне три номера по големи от краката й. Обута на бос крак. Когато уловът беше довлечен до брега, тя хвана сака и отиде да извади рибата. Лайката, опряна на лапи държеше пръстена. Анютка влезе във водата повече отколкото й позволяваха ботушите, и водата започна да влиза през кончовите. Като излезе на брега, тя смъкна от кукичките три едри риби, сложи ги в торбата. После с лайката, хванаха връвта, повлякоха шперплата, на който лежеше тази торба. В Анютките ботуши водата шляпаше и й пречеше да върви. Тя се спря, свали единият ботуш, после вторият и с боси крака стъпи на студената земя, изля от тях водата. Обу се в мокрите ботуши и отново продължи работата си. Когато заедно с лайката довлякоха сутрешния улов до входа, аз погледнах лицето на Анютка и се смаях. Горящите в руменина бузи, блестящите от решителност очи и стаената на устните щастлива усмивка я правеха съвършено различна от жълто-бледното, преди болнаво момиченце. Анютка започна да буди дядо си, и той, пъхтейки, слезе от печката, наметна се, взе нож и сол и отиде да чисти рибата. Докато Анютка ме черпеше с чай, аз попитах защото в такава ранина всеки ден донася в къщи риба.

— Чичковците от кораба, който плава по реката, идват и я вземат. Дават ми пари. А още и боя за къщите ги помолих да донесат. Те я донесоха срещу рибата. И красив плат за рокля ми донесоха. За този плат им дадох цялата риба, която бях хванала за седмица, — отговори Анюта и извади голям къс великолепен копринен плат. — Че той ще стигне не само за една рокля. Защо ти е толкова много? — попитах аз.

— Не е за мен. Това е за мамичка, подарък съм й приготвила, когато дойде, аз още и кърпа ще й подаря.

Анютка извади от изтъркания стар куфар вносни женски чоропогащи, бисерни мъниста, великолепна цветна кърпа.

— Нека не се разстройва мамичка, че не може да ми купи подаръци. Аз сега сама за нея всичко ще купувам. За да не мисли мамичка, че животът й не е успял.

Гледах я как радостно ми показва подаръците за своята майка, как щастливо им се любува и разбрах: от безпомощното, очакващо нечия помощ същество, малката Анютка се е превърнала в активен, уверен човек. И е щастлива от това, че успява, а може би и от още нещо е нейното щастие… Сега си мисля, че щастието е във всеки. То е определено ниво на осъзнатост. Само че с помощта на какво да се достигне това ниво, ето в кое е въпросът! Анастасия помогна на малката Анютка. Ще успее ли да помогне на всички останали? А може би ние сами трябва да се научим да съобразяваме…

Алаксандър замълча и всеки от нас се замисли за нещо свое. Увит в полушубката, аз положих глава на гредата и се загледах в ярките северни звезди, струваше ми се, че бяха съвсем ниско над нас и също се грееха на пламъка от огъня. Опитах се да заспя.

Поспали три часа, на разсъмване ние с Александър отидохме към катера. Но преди да отблъснем катера от брега, Александър изведнъж ми заяви:

— Мисля… Уверен съм.Не си струва да ходиш в тайгата. Няма да намериш сега Анастасия. Никой няма да я намери и ти също.

— Защо?

— Заминала си е Анастасия. Отишла е дълбоко в тайгата. Не може да не е отишла. Ако тръгнеш, може да загинеш. Не си приспособен към тайгата. А пък трябва още да пишеш. Да изпълниш, което си обещал.

— За да пиша повече трябва да чуя отговорите й на въпросите на читателите. За възпитанието на децата, за религиите…

— Няма да я намери сега никой.

— Какво си занараеждал, няма да намери, та няма да намери. Знам къде е поляната, ще я намеря.

— Няма да я намериш ти казвам. Тя не може да не разбира, че е започнала хайка за нея.

— Каква хайка? Местните ловци ли подкупва някой? Както вас с Егорич?

— А бе ние с Егорич се опитваме да убеждаваме, да не й пречат, да не я тревожат. Когато не успеем да убедим, откарваме на противоположния бряг. Местните ловци никой не може да ги подкупи, те си имат свои закони и ценности. За Анастасия те и преди тебе знаеха. Отнасяха се към нея с дълбоко уважение. Даже помежду си внимателно говореха Няма да им хареса на ловците, някой страничен да видят в тайгата, пък и стрелят точно.

— Кой тогава може да прави хайка за нея?

— Този, който ни е направил към днешния ден такива каквито сме…

— А по-конкретно?

— А по-конкретно всеки сам да си направи сметка трябва.

— Е, какво все пак имаш предвид? Такива като Борис Мойсеевич?

— Какво той, той е само оръдие. Нещо незримо с нас си играе. И Борис Мойсеевич сега започна да разбира това, и този, който стои зад него, също, изглежда е разбрал.