Пространството на любовта

Синът

Отидохме до вече познатата ми полянка. До храстите в края на полянката Анастасия ми каза:

— Тук ще поседим тихичко, ще погледаме, той сега ще започне да се събужда, и ти ще го видиш.

До дървото в края на поляната лежеше на една страна мечка, но никакво дете не виждах. Вълнението все повече ме завладяваше и сърцето ми започна силно да бие.

— Къде е той? — все повече вълнувайки се, попитах Анастасия.

— Гледай по-внимателно, — отговори ми тя. — Ето главичката и крачетата му стърчат под лапата на мечката. Той спи на нея, между лапите й, там е меко и топло, над него тя държи лапата си, не го притиска, само леко го прикрива с лапа.

И аз видях. Той лежеше върху мечката. В пуха, под едва повдигнатата предна лапа. Мечката лежеше настрана, без да мърда, и само главата си въртеше от една на друга страна, взирайки се. Мъничките крачка се размърдаха в дълбоката козина на мечката, и веднага тя вдигна леко лапата си. Малкият се събуждаше. Когато мръднеше ръчичка, мечката вдигаше лапа, когато отпускаше ръчичката си, тя отново го покриваше. Само лапата и главата си движеше, а туловището й не помръдваше.

— Та тя какво, така ли лежи без да мърда, не й ли е неудобно, през цялото време в една поза?

— Тя може дълго да лежи така, без да мърда. И съвсем не й е трудно. Примира от възторг, когато той допълзи в своето креватче.И изобщо сега тя стана една такава важна. Отговорна. Даже приятеля си не допусна до себе си, когато стана време да си имат свое потомство. Това не е много хубаво. Но като поотрасне малко нашият син, тя ще пусне при себе си своя приятел.

Слушах Анастасия и без да откъсвам очи гледах как отново се задвижиха малките крачета под огромната лапа на мечката. После лапата се вдигна нагоре. Малкият движеше ръчики, вдигна главичка и изведнъж замря. — Защо престана да се движи, пак ли ще заспива? — попитах Анастасия.

— Погледни по-внимателно, той се изпишка. Пак не успя мечката навреме да го пусне на тревата, или пък не поиска, глези го тя, — малкото фонтанче се изливаше върху козината на мечката. Тя, както и малкият, лежеше замряла, даже престана да движи главата си и лапата, докато не спря това фонтанче. После мечката стана, преобръщайки се на другата страна, и малкият се изтърколи на тревата.

— Добре. Ето виждаш ли, тя съобразява, че той сега ще продължи със своята голяма работа, нашият малък човек, — весело съобщи Анастасия.

Мъничкото човешко телце лежеше на земята и се напъваше. А над него стоеше огромната мечка и, изглеждаше, че помага с ръмженето си, сякаш самата тя се напъваше с него. Малкият се обърна по коремче, раздвижи ръчички и запълзя на четири крака по тревата. Дупето му беше малко изцапано и мечката пристъпи към него и го лизна, както бавачка, изчисти изцапаното. Езикът й бутна малкия и той падна на коремчето си, но веднага стана и запълзя по-нататък, а тя, мечката, отново след него и отново го лизна, макар че вече всичко си беше чисто.

— Как мислиш Владимир, би ли могла тя да смъкне памперса, а после да му сложи нов? — тихо попта Анастасия.

— Добре де, — също шепнешком отговорих аз, — и така всичко е ясно.

Малкият се обърна на гръб и когато досадната мечка отново го лизна между крачетата, той се изхитри и малката ръчичка се вкопчи в козината на мечешката муцуна. Подчинявайки се на явно незначителното усилие на ръчичката, мечешката глава легна на земята в краката на малкия, той я хвана за муцуната с една ръка, а с другата се протегна и започна да се катери нагоре по главата.

— Къде отива той?

— Към очите на мечката. Блестят й очите, на него му е интересно, и винаги иска да ги пипне.

Малкият лежеше по коремче на мечешката муцуна и разглеждаше очите й, после се опита с пръстчета да ги пипне, но мечката веднага премигна. Пръстчето се натъкна на клепача. Още малко почакал и не видял повече блестящото око, малкият започна да се спуска по муцуната, попълзя малко по тревата и замря, нещо разглеждайки по нея. Мечката стана и два пъти изрева.

— Така тя вика вълчицата. Трябва и самата тя да се почисти, да хапне.Сега ще видиш как приятелски ще разговарят една с друга, — изкоментира Анастасия.

След известно време в края на поляната се появи вълчицата, но мечката посрещна нейното появяване не с приветствен, а със страшен рев. И вълчицата се държеше съвсем не дружелюбно. Тя огледа цялата поляна. С пружинираща походка се разходи малко по нея, залегна, направи силен скок, пак залегна, сякаш се готвеше да нападне.

— Къде им е дружелюбието? — попитах аз. — Защо я извика мечката, а сега така страшно реве по нея? И вълчицата също заплашително се държи?

— Те така си говорят помежду си. Мечката с рева си спира вълчицата, за да види всичко ли е наред с нея. Дали не е болна от нещо, не е ли опасно да я допуска до човешкото дете. Достатъчно ли е силна за да го пази. Вълчицата показа че всичко с нея е наред. На дело показа, не с думи. Ти видя как тя походи, и скочи достатъчно високо.

Действително мечката след като понаблюдава вълчицата спокойно закрета и напусна поляната. Вълчицата легна на тревата недалеч от малкия. Той известно време разглеждаше, пипаше по тревата, после като забеляза вълчицата запълзя към нея. Когато допълзя, започна да пипа муцуната й, с пръстчета галеше зъбите в отворената вълча паст, потупваше с ръка езика. Вълчицата го лизна по лицето, после малкият Владимир припълзя към корема й, попипа гърдите й, облиза ръката си и се намръщи.

— Идва му времето за ядене, — отново заговори Анастасия. — Но още не толкова изгладнял, че да яде млякото на вълчицата. Аз сега ще се отдалеча за малко, а ти постой на края на полянката, ако те види и се заинтересува от теб сам ще припълзи до тебе. Само не го вземай. Той е вече човек, и макар да изглежда мъничък, безмислени шегички няма да приеме. При това, ще се извърши насилие, ако без негово съгласие го вземат на ръце. Няма да те разбере, ако го хванеш против волята му. Дори да е от добри подбуди, но против волята му. Ще оставиш за себе си неприятно впечатление.

— Добре няма да го хващам. Така ще поседя. А вълчицата няма ли да ме погне?

— Сега ти миришеш така, че няма да те пипне.

Анастасия два пъти плесна по бедрото си, вълчицата стана, погледна към нея, към детето, отново заиграло се с някаква буболечка, и притича към Анастасия, която застана плътно до мен и извика вълчицата да се приближи и с жест й показа да легне.

— Може би да я погаля, че да се сприятелим окончателно, — предложих аз.

— Няма да й хареса покровителствената фамилиарност от твоя страна. Тя всичко разбра и няма да те закача, но и показно превъзходство няма да търпи, — отговори Анастасия. Изпрати въчицата пак на поляната и хукна по някакви свои дела, като обеща да се върне скоро.

Аз излязох иззад храстите, откъдето ние с Анастасия крадешком наблюдавахме ставащото на поляната. Излязох и седнах на тревата на десетина метра от малкия Владимир. Така и седях на тревата около петнадесет минути. А той към мен — нула внимание. Помислих, че ако продължавам да седя така тихо, той никога няма да ми обърне внимание. Цъкнах с език два пъти. Малкият обърна глава и ме видя. Синът ми! Моят син с интерес, без да се откъсва ме гледаше, и аз с вълнение го гледах, даже тялото ми започна да се загрява от вълнение. Искаше ми се да притичам, да вдигна на ръце малкото телце, да го стисна, да го притисна към гърдите си. Но молбата на Анастасия, а главно присъствието на вълчицата ме сдържаха. И тогава моят мъничък син запълзя бавно към мен. Гледа ме и пълзи. А в гърдите ми сърцето така заби, че започна да се чува. За какво така бие, ще изплаши малкия, както се е разхлопало. А той пълзеше и пълзеше и отново нещо в тревата го заинтересува, и започна да протяга ръце към някаква буболечка. После я заразглежда на ръката си. Три метра. Само три метра не достигнаха да допълзи до мен моят малък син.

Заради някаква буболечка. И що за свят има в тази трева, що за живот, който така го интересува. Ама че правила и порядки горски има тук. Пред детето е родния му баща, а него буболечката повече го интересува. Не трябва да бъде така. Трябва детето да разбира — бащата е по-важен от буболечката. Внезапно малкият отново вдигна глава към мен и се заусмихва с беззъбата си устичка и бързо, по-чевръсто от обикновено запълзя. Вече се приготвих да го хвана, но той пропълзя покрай мен, без да ми обърне внимание. Огледах се и видях: отзад, малко встрани от мен стоеше усмихващата се Анастасия. Тя приседна и сложи ръка на тревата с дланта надолу. Усмихващият се малчуган пълзеше към гърдите й. Анастасия не го хвана, а само леко му помогна да долази, само малко му помогна да достигне до гръдта й. Момченцето вече лежеше на ръцете й, пляскаше с ръчички по оголената майчина гръд и се усмихваше на Анастасия. После той докосна и погали зърното на гръдта й, залепи устни към него и започна да суче. Анастасия само веднъж погледна към мен, и то сложи пръст на устните си, показвайки ми да мълча. И аз седях в мъчание през цялото време, докато тя го хранеше. Изглеждаше сякаш Анастасия през това време ме е забравила напълно. И за целия обкръжаващ свят не мислеше. Тя през цялото време гледаше само сина ни. И още изглеждаше, че те някак общуват един с друг, защото момченцето сучеше-сучеше, откъсваше се за малко и гледаше лицето на Анастасия. Понякога гледаше с усмивка, понякога — сериозно. После затихна и известно време спа на ръцете й. Когато се събуди отново се заусмихва и Анастасия го сложи да седне на ръцете си, поддържайки го за гърба. Лицата им бяха едно до друго, и малкият докосваше с ръце лицето на Анастасия, притисна се с бузка към нея, и тогава отново ме видя. И отново замря за малко, разглеждайки ме с интерес. Изведнъж той протегна ръчичка, поддаде с телцето си към мен и произнесе «е». Аз неволно протегнах ръце към него и Анастасия тутакси ми го подаде. Аз държах в ръце мъничкото телце на моят роден, толкова желан син! Забравих всичко на света. И много силно поисках да направя нещо за него. Малчуганът пипаше лицето ми, докосваше го с устни, и отдръпвайки се мръщеше, явно го бодеше небръснатото ми лице. А после, сам не знам как се получи, нетърпимо ми се прииска да целуна малката топла бузка. И аз се реших да го целуна! Но вместо целувка, не знам защо, два пъти бързо близнах бузката му, както правеше вълчицата. Малчуганът се отдръпна от мен и удивено замига с очички. Звънкият разливист смях на Анастасия запълни поляната. Малкият тутакси протегна към нея ръце и също се засмя, задърпа се в ръцете ми, и аз разбрах, той моли да го пусна, моят син си отиваше от мен. Подчинявайки се на волята му, и на установените тук правила за общуване, аз внимателно го пуснах на тревата. Той веднага тръгна да пълзи към Анастасия и тя смеейки се скочи и като ме заобиколи от другата страна, седна съвсем близо до мен. Малкият веднага зави и усмихвайки се допълзя до нас, качи се в ръцете на Анастасия и с ръчички отново докосна лицето ми. Така за първи път аз общувах със сина си.