Пространството на любовта

Залавянето

Въртолетът се приближаваше към лагера. Ние всички в мълчание гледахме как се спуска. Излезлите от въртолета се приближиха към нашата група. Пилотите също се загледаха в Анастасия. Група здрави въоръжени мъже мълчаливо гледаха стоящата пред тях сама жена в старичка блуза, и вече на всички им беше ясно — тази жена трябваше да бъде заловена от тях. Въпросът опираше до това, как да се устрои това залавяне по най-благопристоен начин. Борис Мойсеевич заговори след дълга пауза, и изложи всичко праволинейно:

— Анастасия, Вие представлявате определена ценност за науката. Вече е взето решение за вашето преселване. Това е необходимо и за ваше благо. Ако Вие заради неразбиране на ситуацията откажете да направите това доброволно, ще бъдем принудени да Ви доставим силом. Вие, разбира се, ще искате Вашето дете да е с Вас и на новото място. Покажете на картата Вашата полянка и въртолетът де докара детето Ви. Впоследствие ще можем да хванем и някои от зверовете за преселването им във вашето ново място на живеене. Повтарям, всичко това е нужно за Ваша полза, за Вашия син и за други хора. Вие нали искате да донесете полза на хората?

— Да, — спокойно отговори Анастасия и веднага добави, — всичко, което знам съм готова да го споделя с хората, ако това им е интересно, но с всички хора. А науката не е достояние на всички наведнъж. Отначало от достиженията й се ползват отделни групи и често с користни цели. До мнозинството достига само това, което на отделните групи им е изгодно да обнародват. Кого представлявате Вие? Нима не отделна група? Не мога да тръгна с Вас. Трябва да възпитавам човек, моя син. В пълна мяра това е възможно да се направи там, където е създадено пространство на любов. Това пространство е създадено и усъвършенствано от моите близки и далечни родители, то засега е малко, но именно чрез него аз съм свързана с всичко във вселената. Всеки човек трябва да създаде около себе си свое пространство на любов, да го подари на детето си. Не бива, престъпно да се раждат деца, без да се подготвя за тях пространство на любов. Всеки човек е длъжен да създаде около себе си поне малко пространство на любов. И ако това разбере и направи всеки, тогава Земята ще стане светеща точка на любов във Вселената, както е искал Той, и в което е предназначението на човека. Защото само човек може да сътвори това.

Двама силни мъже от охраната заобиколиха Анастасия отзад. Неизвестно, по чии заповеди действаха те, дали на началника на охраната, или всичко е било планирано от по-рано. Те се спогледаха и едновременно хванаха Анастасия за ръцете. Направиха го професионално, без никакви опасения. Те здраво я държаха за ръцете като птица, хваната за разперените крила. Набитият, късо подстриган началник на охраната излезе напред и застана до Борис Мойсеевич. На лицето на Анастасия нямаше страх. Но тя вече не ни гледаше. Беше навела леко глава към земята, ресниците й бяха спуснати и скриваха погледа. Тя заговори, без да вдига очи, но както и преди спокойно и с доброта в гласа.

— Не прилагайте, моля ви, насилие, това е много опасно.

— За кого? — пресипнало запита началникът на охраната.

— За вас. И на мен ще ми бъде неприятно.

Борис Мойсеевич, стараейки се да сдържи дали страха, дали вълнението си, попита:

— Вие можете ли да ни причините физическа болка, използвайки неприсъщи на човека способности?

— Аз съм човек. Човек, като всички хора. Но се вълнувам. Вълнението може да позволи да се направи нежеланото.

— Какво например?

— Материята… клетките… атомите… ядрото на атома… хаотично движещите се частички на ядрото… Вие знаете за тях. Ако ярко и точно си ги представите, видите, изучите, ако изкарате с въображение от ядрото макар и една хаотично движеща се частичка, с материята става, случва се… — Анастасия извърна глава настрани, едва вдигна клепачи и загледа лежащия на земята камък. Камъкът започна да се разсипва на отделни частички и бързо се превърна в купчинка пясък. После тя вдигна поглед към началник — охраната, присвит и концентриран поглед. От крайчеца на лявото ухо на началника започна да излиза пара. Хрущялът на ухото бавно, милиметър по милиметър, започна да изчезва, и внезапно редом стоящия млад охранител, с побеляло от страх лице, извади пистолет. Той направи това професионално, без да мисли. Той бързо насочи пистолета към Анастасия и изстреля в нея целия пълнител. Навярно мислите на всеки от нас в този миг се носеха много бързо и се случи явление, вече известно от случаите с войници по време на война. Когато в екстремални условия те виждат движещ се снаряд или куршум. И, макар те да летят с обичайната си скорост, заради ускорението на мисълта и възприятието, се виждат като бавно летящи. Аз видях, как един след друг летяха към Анастасия куршумите, изстреляни от пистолета на побледнелия охранител. Първият летящ към главата, засегна слепоочието й. Следващите не долитаха до нея, разсипвайки се на прах още в полет, както камъка, който гледаше Анастасия. Всички ние стояхме в някакво вцепенение, и гледахме как изпод кърпата, по бузата на Анастасия, бавно се стичаше струйка кръв. Охранителите, държащи Анастасия за ръцете, при изстрелите се отдръпнаха от нея, но не пуснаха ръцете й. Вкопчили се в мъртва хватка, те я дърпаха за ръцете на различни страни. И изведнъж, по земята край нас започна да се разлива синкаво сияние. То идваше някъде отгоре, и се усилваше. То благодатно ни омайваше, не ни даваше възможност да се движим и да говорим. В настъпилата необикновено пълна тишина прозвучаха думите на Анастасия:

— Пуснете, моля ви, ръцете ми. Може да не успея. Пуснете ме, моля ви.

Но като вцепенени, охранителите продължаваха да я държат в мъртва хватка. Сега разбирам защо е вдигала ръка нагоре в характерен жест, когато е общувала с теб. С това тя е показвала на някого отгоре, че с нея всичко е наред и не й е нужна помощ. Но този път не й дадоха да вдигне ръка нагоре… Синкавото сияние продължаваше да се усилва, после нещо блесна и ние го видяхме. Видяхме, висящо над нас, пулсиращо със синя светлина, огнено кълбо. То приличаше на голяма кълбовидна мълния. И вътре в него светеха и се преплитаха множество мълнии.Понякога те, изтръгвайки се от синята обвивка, докосваха върховете на стоящите далеч от нас дървета, цветята в краката ни, но без да им причиняват никаква вреда. Един от тъничките лъчи-мълнии за миг докосна преградата, образувана в ручея от камъни и нападали дървета. Преградата тутакси се превърна в облаче и се изпари. Вероятно лъчите, изтръгващи се от синята обвивка на огненото кълбо, притежаваха огромна сила на неизвестна нам енергия. Тя се управляваше от някакъв разум. Създаваше се впечатление, че редом с нас присъства разумно същество, владеещо немислима сила. Но най-невероятното и противоестественото в дадената ситуация бяха нашите усещания за неговото присъствие. В нас не всели страх, нито даже напрежение, напротив… Ти само си представи, в такава ситуация ние започнахме да усещаме спокойствие и благодат, сякаш край нас се появи нещо родно и близко. Синьото пулсиращо кълбо пърхаше над нас и сякаш изучаваше, оценяваше ситуацията. Внезапно, описвайки кръг във въздуха, то се спусна в краката на Анастасия. Усили се синьото излъчване, което като благодатна отмала ни отпускаше така, че не ни се искаше да се движим, да слушаме нещо, или да говорим. Синята обвивка на кълбото пропусна наведнъж няколко огнени мълнии, те се метнаха към Анастасия, докосваха я, сякаш поглаждаха пръстите на босите й крака. Анастасия освободи ръцете си от отпусналите се охранители и ги протегна към кълбото. То веднага се премести до лицето й, и огнените мълнии, пред очите ни направили на прах камъните от преградата в реката, започнаха да докосват ръцете й, без им причиняват вреда. Анастасия заговори с кълбото. Не чувахме думите й, но, съдейки по жестовете на ръцете й, и изражението на лицето, тя се опитваше или да докаже, или да го убеди в нещо свое, но не успяваше. Кълбото не й отговаряше, и беше ясно, че не се съгласява с нея. Това стана ясно защото Анастасия с все по-голямо вълнение продължаваше да убеждава. Навярно от вълнение, бузите й поруменяха, и без да престава да говори тя свали кърпата си. Златисто-пшеничени кичури покриха раменете на Анастасия и скриха струйката засъхнала кръв на лицето й. Ние видяхме колко прекрасни и съвършени са чертите на лицето й. Кълбото като огнена комета няколко пъти прелетя около Анастасия, отново замря до лицето й, хиляди тънички мълнии се метнаха към златистите коси, като внимателно докосваха всяко косъмче отделно и, като че ли ги галеха. Един от лъчите повдигна цял кичур коса и откри раната от куршум на слепоочието на Анастасия, друг лъч бавно се плъзна по следата засъхнала кръв. Не с думи, а с действията на своите огнени лъчи кълбото сякаш й напомняше за станалото и не се съгласяваше с доводите й. То прибра вътре в себе си всички свои лъчи, а Анастасия наведе глава и замълча. Кълбото, още веднъж облетя Анастасия и излетя нагоре. Синкавото сияние стана по-слабо, ние възвръщахме предишното си състояние, но дори когато всичко стана съвсем като преди, синкавото сияние продължи да отслабва, отстъпвайки място на издигаща се от земята кафява мъгла. Тя запълваше всичко наоколо, и само Анастасия оставаше в малък син кръг. И когато кафявата мъгла изцяло ни обгърна, ние разбрахме какво е ад.