Пространството на любовта

Какво е адът

Картинките от библейските издания с изображения на изтезания на грешници върху тигани и най-зловещите сюжети с чудовища от видеофилмите са наивни, детски приказчици в сравнение с това, което ни се наложи да изпитаме. За цялото време на съществуването си, човечеството не е могло да си представи или да изфантазира нещо подобно. Във всички библейски сюжети и филми на ужасите, фантазията човешка не отива по-далеч от показването на изтезанията на плътта по всевъзможни начини, но това е нищо в сравнение с истинския ад.

— Какво може да бъде по-страшно от извратените мъчения на плътта? Какъв видяхте вие ада?

— Когато синьото сияние отслабна толкова, че да даде възможност от земята да се вдигне кафявата мъгла и тя ни обви от краката до главата, ние се оказахме разделени на две части.

— На какви две части?

— Представи си… Аз изведнъж се състоях от две съставни части. Първата част — моето тяло, обтегнато в прозрачна кожа, през която можеха да се видят всички вътрешни органи, сърцето, стомаха, червата, кръвта течаща по жилите, и разни други органи. Втората част — невидима — се състоеше от чувства, емоции, разум, желания, болеви усещания, изобщо, всичко, което е невидимо в човека.

— А каква е разликата, заедно ли са тези части или отделно, ако все едно си ти? Какво толкова страшно се е случило с вас, ако не се брои прозрачността на кожата?

— Разликата се оказа невероятно важна. Цялата работа е в това, че нашите тела започнаха да действат самостоятелно, независимо от разума, волята, стремежите, желанията. Ние можехме да наблюдаваме действията на нашите тела отстрани, като при това чувствата и болевите усещания оставаха в нас — невидимите, но бяхме лишени от влияние върху действията на нашите собствени тела.

— Както когато си много пиян?

— Пияните не се виждат отстрани, поне в момента на пиянството си, а ние се виждахме и усещахме.

Яснотата на съзнанието ни беше необикновенно отчетлива. Аз виждах колко са прекрасни тревата, цветята, реката. Чувах как пеят птиците и ромоли поточето, усещах чистотата на въздуха и топлината на слънчевите лъчи. Но телата… Прозрачните тела на всички от нашата група, изведнъж като тълпа хукнаха към малкия вир в потока. Той приличаше на малко езерце, водата в него беше чиста и прозрачна, на дъното — пясък, красиви камъчета и дребни рибки,които плаваха в чистата вода. Нашите тела дотичаха до прекрасното малко езерце и започнаха да се плискат в него. Те се изхождаха в него, и по малка и по голяма нужда се изхождаха. Водата стана мътна и мръсна, а те я пиеха. Аз виждах, как по червата към стомаха ми се втича мръсна, воняща течност. Усещания на отвращение и повдигане ме обхванаха. А в този момент, до водоема под дървото, се появиха разголените тела на две жени. И тяхната кожа беше така прозрачна, като нашата. Женските тела легнаха на тревичката под дървото,като се галеха и протягаха под лъчите на слънцето. Тялото на началника на охраната и моето притичаха към женските тела. Моето милваше женското и получаваше от него взаимни ласки и встъпи в полов акт с него. Тялото на началника на охраната не получи взаимност и започна да насилва жената. Към нас се доближи на бегом тялото на единия охранител, удари моето с камък по гърба, после и по главата Той биеше моето тяло, но не то, а аз — невидимият изпитвах непоносима болка. Охранителят смъкна за краката моето тяло от женското и започна сам да го насилва. Нашите тела бързо старееха и грохваха. Току що изнасилената жена забременя и през прозрачната кожа се виждаше как в утробата и се заражда и се увеличава плода. Тялото на учения Борис Мойсеевич се приближи към бременната жена, известно време внимателно разглеждаше през прозрачната кожа растящия плод и изведнъж, като пъхна ръката си във влагалището на жената, започна да изкарва от нея зародиша. През това време тялото на Станислав бързо трупаше на камара камъни, с ожесточение чупеше малките дръвчета и строеше от всичко, което му попадаше под ръка, някакво, подобно на къщичка, съоръжение. Моето тяло се зае да му помага. Когато къщичката беше почти готова, моето тяло започна да гони от нея Станислав, той се съпротивяваше и нашите тела започнаха да се бият. Аз — невидимият изпитвах силна болка, когато той биеше тялото ми по краката, по главата. Със свадата си ние привлякохме вниманието на другите тела и те отначало изхвърлиха нас двамата от къщичката, а после започнаха да се бият помежду си за нея. Моето тяло грохна много и пред очите ми започна да се разлага, то не можеше вече да се движи и лежеше под храстите, излъчвайки отвратителна воня. По него се появиха червеи, аз усещах как те пълзят по мен, проникват във вътрешните ми органи, ядат ги. Аз ясно чувствах как те гризат моите вътрешности, и чаках окончателното разлагане на тялото ми като избавление от непоносимите мъчения. Изведнъж от втората изнасилена жена излезе плод и започна пред очите ми да расте. Детето стъпи на крака, направи своята първа плаха крачка, после втора и, поклащайки се, падна по дупе… Болките от падането аз усещах върху себе си и с ужас разбрах, че това е моето ново тяло и на него ще му се наложи да живее… Да живее сред омерзителни безмозъчни тела, сквернящи себе си и всичко обкръжаващо. Разбрах, че аз — невидимият никога няма да умра и вечно ще съзерцавам и напълно ясно ще осъзнавам мерзостта на ставащото, ще изпитвам физическа болка и по-страшна… С другите тела ставаше същото. Те грохваха, разлагаха се и се раждаха отново, и при всяко ново раждане нашите тела само си сменяха ролите. Наоколо почти не остана растителност. На нейно място се появяваха уродливи постройки,а по-рано чистото вирче се превърна в смрадлива локва…

Александър замълча. Разказаното от него предизвикваше у мен отвращение, но не и жалост, и аз казах:

— Разбира се, попаднали сте в отвратителна ситуация, но на вас, гадове, така ви се пада. Защо ви е трябвало да досаждате на Анастасия? Живее като отшелница в тайгата, никого не закача, жилищна площ не иска, нито пенсия, никакви пособия не са й нужни, тогава защо се тикате при нея?

Александър не се обиди на моето изказване по негов адрес. Като въздъхна той ми отговори:

— Добре казваш «попаднали». Работата е там… Това е невероятно, но работата е в това, че аз не съм излязъл напълно от нея… Мисля, че и тези, които бяха в нашата група, също не са излезли напълно от нея. — Какво значи «не напълно»? Ти сега спокойно си седиш, бъркаш си огъня с пръчка.

— Да, разбира се, седя, бъркам, но яснотата на осъзнаването на нещо страшно остана. Тя ме плаши. Това страшно — не е в миналото, то се случва с нас сега, днес, случва се с всички.

— С тебе може и да се случва нещо, а с мен и с другите всичко е нормално.

— А не ти ли се струва, Владимир че ситуацията в която попаднахме е точно копие на това, което прави човечеството днес? Показаното на нас в ускорено темпо и в миниатюра само отразяваше нашите днешни деяния.

— Не ми се струва, защото кожата ни не е прозрачна и телата ни ни се подчиняват.

— Може би някой просто ни щади, не ни дава да осъзнаем, да видим изцяло какво вече сме натворили и какво продължаваме да правим. Та нали ако осъзнаем… Ако видим живота си отстрани… Ако видим неприкрито от разни лъжливи догми, оправдаващи правеното от нас вчера и днес, няма да издържим, ще си загубим ума. Външно ние се стараем да изглеждаме благопристойно, а твореното зло се опитваме да оправдаем със собствената, уж непреодолима слабост. Не устоях пред съблазънта, пропуших, пропих, убих, започнах война в защита на някакви идеали, взривих бомба. Ние сме слаби. За такива се смятаме и сега. Има си висши сили, те могат всичко, решават всичко. А ние… Именно ние, скрити зад подобни догми, можем да правим всичко, което ни е угодно, всякаква мерзост. И вършим мерзости. Именно ние, всеки от нас, само дето по различен начин оправдаме себе си пред себе си. Но на мен сега ми е абсолютно ясно, че докато моето съзнание не е загубило способността да ръководи моята плът, само аз, самолично аз, съм длъжен да отговарям за действията й. И е права Анастасия като казва: «Докато човек е и в плът…»

— Я не се позовавай на Анастасия. Ама че разбиращ се извъди. Права била. А вие едва не я загробихте. Жалко, че не ви е показала нещо повече, че на всички да ви захлопа дъската.

В мен се разгаряше все по-голяма злоба към тази компания, но тъй като Александър беше пред мен, на него си излях злобата.

— Ти сам се погледни, — отговори Александър, — нали благодарение на тебе стана възможно да намерим Анастасия? Че и само ние ли? Ти да не мислиш, че подобни опити не се повтарят? За какво ти беше притрябвало без изменение да казваш името на кораба, с който по реката си плавал, фамилията на капитана? Документалист се извъди. Че можеше и името на реката да измениш, но не си го направил, не си съобразил навреме. А от другите сега изискваш съобразителност. Аз получих своето, сега цял живот видения кошмар ще се наложи да осмислям…

— А как завърши той, вашият кошмар? Как излязохте от него?

— Сами от него никога не бихме се избавили. За нас той беше предназначен завинаги. Поне такова беше усещането на всеки от нас. Анастасия се появи сред нашите разлагащи се и още действащи тела, нейната кожа не беше прозрачна, все така си беше облечена със старичката блуза и дългата пола, и говореше нещо на телата ни, но те не я слушаха. Като програмирани, умирайки и раждайки се отново, те повтаряха, сменяйки ролите си, своите действия. Тогава Анастасия започна бързо да почиства боклука около една от стъкмените от нашите тела постройки. С ръце тя бързо събра на купчинка разхвърляните камъни и съчки, с пръчица леко разрови земята, докосна, разроши с ръце изпотъпканата трева, и започнаха да се изправят зелените тревички, не всички, а тези, които още можеха да се изправят. Анастасия грижливо изправи пречупения ствол на малкото, около метър високо, дръвче, размачка с ръце влажна пръст, обмаза счупеното му място и стискайки го в длани, известно време го подържа така, после внимателно разтвори длани и стволът на дървото беше здрав. Анастасия сръчно продължаваше да се занимава със своята работа, и на изпотъпканата от нашите тела, останала почти съвсем без растителност земя, малкият оазис, създаден от нея, започна да се увеличава. Към него притича тялото на Борис Мойсевич, хвърли се върху тревата, потъркаля се на нея, скочи и избяга, я след известно време се върна с тялото на един от охранителите. Те двамата изтръгнаха малкото дръвче и започнаха да трупат върху зелената трева камъни и пръти, и да правят от тях поредното уродливо съоръжение. Анастасия плесна с ръце, опита се нещо да им говори, но като видя, че никой, както и преди не обръща никакво внимание на думите й, замълча. Известно време тя стоя объркана, отпуснала ръце, после падна на колене, закри лицето си с ръце и раменете й затрепераха. Анастасия плачеше. Плачеше като дете. И почти веднага отново възникна едва забележимо синкаво сияние и изгони в земята кафявото изпарение на нашия ад. Съедини се плътта ни с нешето невидимо Аз, само да се движим както и преди не можехме, но вече не от ужас, а от благодатната отмала на синьото сияние. Над нас в небето, описвайки кръгове, отново светеше огненото кълбо. Анастасия протегна към него ръце, и кълбото мигновено се премести и се оказа на метър от нея. Тя заговори с него, и този път аз чух думите. Анастасия говореше на кълбото:

— Благодаря ти. Ти си добър. Благодаря ти за милосърдието и любовта. Хората ще разберат, обезателно всичко ще разберат, ще почувстват със сърцето. Ти никога не отнемай от земята синята светлина, своята светлина на любовта.

Анастасия се усмихваше, а по бузата й се стичаше сълза. Изпод синята обвивка на кълбото огнени мълнии-лъчи се метнаха към лицето на Анастасия, ловко и внимателно взеха блестящата на слънцето сълза. Грижливо, като скъпоценност, внезапно затреперали, понесоха с краищата си лъчите сълзата, носеха я като скъпоценност. Те внесоха сълзата във вътрешността на кълбото. То трепна, описа кръг около Анастасия, в краката й на земята се спусна, излетя нагоре и се разтвори в небето, оставяйки на Земята всичко както си беше по-рано. И ние както преди стояхме на местата си. Грееше слънце, реката течеше както преди, виждаше се и гората в далечината, стоеше както и преди пред нас Анастасия. Ние в мълчание съзерцавахме всичко наоколо. Аз се радвах, виждайки всичко, и да, мисля, че се радваха и другите. Само че мълчаха, може би заради преживяното или от изведнъж забелязаната красота наоколо…

Александър замълча, като че ли целият потъна в себе си, а аз се опитах да заговоря с него.

— Слушай Александър, може би, това, което ми разказа, в действителност не се е случило. Може би Анастасия владее някаква силна хипноза. Чел съм, че много отшелници владеят хипноза. Ето и тя, може да ви е хипнотизирала и да ви е показала едно видение.

— Хипноза казваш… Виждаш ли побелелите ми коси?

— Виждам.

— Те се появиха след това.

— Е, изплашил си се от хипнозата и са се появили.

— Ако предложим, че това е била хипноза, тогава трябва да се отговори на друго загадъчно нещо.

— Какво именно?

— Преградата в ручея от камъни и дървета. Преградата в ручея изчезна, нямаше я, ручеят течеше свободно. Но тя си беше там преди видението ни, всички видяха преградата в ручея, беше си там.

— Да. Такива работи…

— Освен това, какво значение има, какво се е случило с нас, по-важно е друго. Аз не мога да бъда предишния, не зная как да живея по-нататък, на какво и къде да се уча. Когато се прибрах в къщи, изгорих много книги на разни мъдреци, на учители от различни страни. Голяма библиотека имах.

— Това напразно си го направил. Да ги беше продал, щом на теб не са ти трябвали.

— Не можех да ги продам. И мисъл дори не ми мина през главата. Сега с мъдреците и учителите си имам свои сметки.

— И как мислиш Александър, с Анастасия опасно ли е да се общува? Може пък наистина тя да е някаква аномалия. Ето и в писмата си някои хора пишат, че тя е представител на друга цивилизация, а ако е така, тогава е опасно да се общува с нея, защото не е ясно какво й е в ума на другата цивилизация.

— Убеден съм точно в обратното. Тя така чувства и обича земята, всичко растящо и живеещо на нея, че по-скоро ние спрямо нея изглеждаме като блудни пришълци.

— Но коя е тя тогава? Учените могат ли в края на краищата, ясно да кажат? Защо владее такъв голям обем от информация, как се вмества тя в главата й, непонятните спсобности, лъчът й откъде са?

— Мисля, че тук трябва да повярваме на думите й: «Аз съм човек. Жена». А информация, предполагам, че изобщо не държи в главата си. По-скоро, чистотата на помислите й позволява да ползва цялата база данни на Вселената. И способностите й произхождат от пълната информационна обезпеченост. Вселената я обича, а от нас се бои, затова и не ни се открива напълно. Нашата мисъл, мисълта на съвременния човек, възпитан от нашето общество, е блокирана от стереотипи и условности. При нея тя е напълно свободна. Затова е и трудно да се предположи, че разгадаването на тайната, може да се крие точно в това, че тя е човек… Да, тя може да твори невероятни, по нашите разбирания чудеса, аз сам се убедих в това. Там, по време на нашата визита се случи едно събитие, което, освен чудо, другояче не можеш да назовеш. То е по-грандиозно от това, което се случи с нас. За някакви си двайсет минути Анастасия пред очите ни измени физическото състояние на малко селско момиченце, измени съдбата й и съдбата на майката на момиченцето, повлия даже на външния облик на захвръленото селце в тайгата. И всичко това за някакви двайсет минути. Иди че вярвай после на хороскопи. Затова и изгорих книгите с духовните мъдрувания и нареждания.

— Ето виждаш ли, сам казваш, че прави нечовешки чудеса. Мистични, щом даже и хороскопите променя. Сама ги правви, а иска нормален човек да се нарече. Поне някак да се престори на нормален човек да се беше опитала, ама не. Аз също й говорех, дръж се като всички, тогава всичко ще е нормално, но тя, изглежда не може като всички. Жалко… Толкова е красива, добра жена, умна е, да лекува хората може, ето син ми роди… А да се живее с нея като с друга е невъзможно. Дори да си представя не мога, кой би могъл след всичко чуто да преспи с нея. Никой не би могъл. На всеки му е нужна по-обикновена жена, не такава умна. Но тя със своята мистика сама си е виновна.

— Почакай Владимир. Сега ще ти кажа нещо. Само че внимателно се замисли в това, което ще ти кажа. Това е невероятно, но се опитай да разбереш. Може пък заедно да можем да осъзнаем. Може би… Разбираш ли, Анастасия сътвори невероятно чудо с момиченцето, но при това никаква мистика, или приспособления тя не използва. Никакво баене, никакви шамански трикове. Тя, Анастасия, ти само се замисли, тя сътвори това чудо, използвайки прости човешки думи. Прости, ежедневни думи, но прозвучаха те на нужното място, в нужния момент. Ако психолозите анализират нейният диалог с това селско момиченце, ще могат да разберат, колко той е психологически действен. Всеки един произнасящ тези слова, би могъл да постигне такъв ефект. Само че, за да ти дойдат наум именно тези думи в нужния момент, е необходима тази искреност и чистота на помислите, за която говори и Анастасия.

— А какво, не може ли просто да се научат тези думи?

— Ние отдавна ги знаем всички, въпросът е в друго. Въпросът е какво се крие зад всяка наша дума.

— Ти говориш някак неразбрано. Разкажи по-добре, какво още се случи при вас. С какви думи може да се измени физическото състояние и съдбата на човека?