Разбитото око

20.

Карис разиграваше следящия я шпионин, като го преведе из най-лошите квартали на Големи Яспис. Хиляди пъти бе минавала през тези бедняшки бордеи и нито веднъж не бе изпитала безпокойство, но днес не беше същото. Без униформата на Черната гвардия, пазеща по-добре от щит, се чувстваше странно уязвима. Това не ѝ харесваше. По-точно беше противно. Кимаше на дюкянджии, които познаваше от повече от десет години, а те едва отвръщаха на поздрава. Не можеха да я познаят, защото носеше тоба.

По-лошо беше, че и техните дебелоглави синове не можеха да я познаят. Разбира се, можеше да пребие петима от тях наведнъж, но сега и това не беше сигурно. Полите на дрехата ѝ лесно биха се закачили в нещо, а преди два месеца самата тя бе пребита в глуха уличка и преживяването беше твърде прясно в паметта ѝ, за да си позволи самонадеяност. Жегна я онова чувство на безпомощност, от което бягаше през целия си живот.

Някой ѝ подсвирна. Юмруците ѝ се свиха. Да му се не види, този път всички привични реакции бяха сбъркани. Все едно целият свят се бе променил и никой не беше благоволил да ѝ каже… само защото бе облякла тоба. Ако отидеше при нахалника и го цапардосаше, не можеше да разчита на плашливостта от дните, когато носеше униформата си. Онези места в града, които трябваше да са опасни за противника ѝ, изведнъж се оказваха опасни за самата нея.

Стори ѝ се, че признава поражение, когато сложи зелените си очила на притегляща. Слава на Оролам, че имаше поне тях. Една сърдито извита вежда над очилата стигна, за да стъписа събиращите се наоколо мъже и те побързаха да се пръснат.

А това я накара да се замисли. Други жени се справяха с такива неприятности всеки ден, и то без кървища, без схватки… и без очилата на притегляща. Карис обаче буквално нямаше представа как го правят. Питаше се дали силата ѝ не я прави по-слаба в някакъв смисъл. Друга жена не би допуснала да попадне в опасно положение. Карис знаеше единствено как да сплашва, да наложи надмощието си по един или друг начин. Толкова отдавна притегляше, че дори не можеше да гадае как би се справяла с живота, ако нямаше дарбата. Мисъл, която вдъхваше смирение.

А сега не можеше да разчита на притеглянето. Макар че си сложи очилата, ако си позволеше да притегля, Бялата щеше да научи. Нима Карис би я излъгала, ако попита?

Не. Нямаше да лъже Бялата.

Преследвачът още вървеше подире ѝ.

Тя свали очилата и продължи направо, докато намери подходяща тясна улица — дълга, без други успоредни улици наблизо. Ако преследвачът упорстваше, щеше по неволя да се навре тук. Карис влезе в един дюкян на тъкачка на ъгъла и попита:

— Имате ли шалове? Предпочитам копринени. Поканена съм на сватба.

Усмихна се безизразно и зарадваната жена влезе в задната стая, както Карис очакваше. Тя сложи един данар на тезгяха в отплата за измамата и засадата и се скри между провесените от тавана ивици плат.

Преследвачът подмина входа в блажено неведение.

Карис го нападна със страничен ритник — лявото ходило зад дясното, силата събрана в таза, дясното ходило изстреляно в рамото му както рита кон. Нямаше значение, че е дребничка, ако успееше да насочи цялата си сила безупречно. Той се блъсна тежко в стената на три крачки от нея. Преди дори да се е свлякъл на земята, Карис впи пръсти в гръкляна му и го прикова към стената, готова да забие другия си юмрук в главата му.

Мъжът не можеше да помръдне от неудобната полуприклекнала поза. Изпъшка. Шапката му бе паднала пред краката. Изглеждаше на четирийсетина години, беше мазен, с потъмняла от слънцето кожа и мърляво подобие на аташийска брада с вплетени мъниста.

— Оня ми рече, че може да ми налетиш — изсумтя той. — Аз пък си викам — колко лошо удря толкова дребна жена?

— Кой те изпрати? — попита Карис.

— Той внимава какви ги върши, момиче. Каза да ти предам, че би могло да е още един груб урок като предишния. Тоя път е милостив.

— Какво?! Още един урок ли?

— Дето са те смачкали от бой. Не бях замесен тогава, не си го изкарвай на мен. Ей, може ли да седна или поне да се изправя?

Карис го пусна.

— Благодарско. — Той се взря в нея и пребледня. — Девет адове… Ти си оная черногвардейка, а? Дето си боядиса косата. Ама че мръсник, прати ме да дебна тъкмо тебе. А ти дори не притегли…

— Кажи ми нещо, с което ще ме убедиш да не те пребия.

— Добре, добре, оня да пропадне в ада дано. Не ми даде толкова пари, че да си търся белята. Дори не се уговорихме кога да се срещна с него и да му кажа какво съм видял. Ти няма ли да закъснееш за някъде?

Карис не смяташе, че има друга неотложна работа в момента. И не позволи думите му да я разсеят. Може би я залисваше с приказки, за да я връхлетят приятелчетата му изневиделица. Само че в улицата не се мяркаха други хора.

— Как се казваш?

Той се намръщи и реши да не се инати.

— Даян Дакан.

— Длъжник си ми, Даян Дакан.

— Пусто да остане…

Ако онзи, който го бе наел, искаше да я размотава колкото се може по-дълго, тя не биваше да губи повече време. Втурна се обратно и пристигна в Хромария обляна в пот, което никак не подхождаше на дама. Отначало се подвоуми да наеме ли кон, но пресметна, че така ще се забави повече. Не всички улици бяха достъпни за ездачи, а и докато намери кон… С тичане се върна по-скоро, колкото и да ѝ пречеше дрехата. Нахълта в асансьора и се качи на най-горния етаж, до който стигаше.

— Някакви новини? — подхвърли на черногвардейците, които пазеха там.

Единият беше онзи новак Джил Грейлинг, другият — високият евнух Литос. Двамата се спогледаха.

— Къде е охраната ви? — попита Литос.

Може би не бе постъпила добре, като отпрати Самит след срещата в „Кръстопътят“, но нямаше намерение да обсъжда това с Литос.

— Джил, имаш голям дълг към мен — сопна се Карис. — И изобщо няма да си близо до изплащането му, ако не ми кажеш какво става.

Той въздъхна. Очевидно му се искаше да забрави как бе позволил на онази пачавра да се вмъкне в стаята на Гавин. Прокашля се.

— Има спешна сбирка на Спектъра. Трябваше да започне преди около час, но Жълтата и Подчервената не можеха да отидат веднага. Започнаха преди малко.

Литос се вторачи сърдито в него.

— Какво ме гледаш така? — не отстъпи Джил. — Тя е една от нас.

Погледът на Литос стана пронизващ.

— Какво толкова? — заинати се Джил.

— Благодаря ви, и двамата сте самата прелест — измърмори Карис и влезе припряно в стаята на Гавин.

Още не можеше да свикне, че е и нейна стая. Подвоуми се да облече ли други дрехи, или само да пребори потта с малко пудра. Къде беше Марисия? Уж беше стайна робиня, а не се заседяваше много в стаята…

„Сега пък искам Марисия да е тук. Не сме от най-последователните, а, Карис?“

Попи влагата от лицето си с кърпа, напудри се набързо, пребори се с косата си за половин минута и си внуши, че в историята остават онези, които отиват навреме на нужното място. Тръгна към асансьора.

— Иха-а, това се казва сръчност. Изглеждате фан… — започна Джил.

— Нито дума повече, момче. Нито. Дума. Повече.

Наистина ли нарече „момче“ този деветнайсетгодишен младеж?

Доближи Залата на Спектъра и стоящите пред нея черногвардейци. Изведнъж съжали, че не изглежда малко по-ослепително.

— Лейди Гайл — кимна най-старшият, с когото доскоро бяха равни по ранг.

— Стражеви капитан Кинжал, добър ден и на тебе.

— Карис, срещите на Спектъра са само за членовете му — напомни той и застана пред вратата.

— Идвам като представителка на своя съпруг.

Доводът беше слабичък — и двамата разбираха това.

— Карис, моля те да не правиш сцени.

— Ще ти бъда благодарна, ако си спомниш, че съм лейди Гайл, а дамите не правят сцени.

Стражевият капитан се обърка за миг от думите ѝ, а дребничката Карис нямаше нужда от повече време да се провре покрай него и да отвори вратата.

— Лейди… — почна той.

И млъкна, защото Карис вече влизаше в залата.

Тя тръгна към мястото на Гавин, сякаш беше самият Гавин Гайл. Седна. Не видя как останалите възприеха появата ѝ, защото вниманието ѝ беше приковано в Андрос Гайл. Усмихваше се зад тъмните си очила. Мръсник. Дори не изглеждаше учуден. За малко разколеба увереността на Карис, че той е пратил преследвача. Но ако не беше Андрос, кой друг?

— Здравей, дъще, много мило от твоя страна да се присъединиш към нас. — Неговата сянка Гринуди както винаги стоеше до рамото му и му шепнеше нещо. — Бих казал, че присъстващите тук вече сме предостатъчно. Да започваме ли?

Карис знаеше, че не започват току-що, но Андрос обичаше да пробутва подигравките с най-безстрастното изражение. Огледа залата — само Подчервената не беше тук. Тази жена все беше бременна или кърмеше поредното си отроче, но обикновено не допускаше едното или другото да ѝ попречат в задълженията.

— Андрос, можем да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали — заяви Бялата.

Значи ѝ се беше подиграл. Ами да върви в ада. Карис вече беше тук. Победа, макар и малка.

— По причини, които обсъдихме, преди толкова странични лица да бъдат допуснати в това прославено с историята си средище — подхвана Андрос, — определени, по-крайни ходове трябва да бъдат отложени. Наши представители претърсват моретата и бреговете дори в този момент. Дотогава сме принудени да играем с картите, които имаме, съгласни ли сте?

Карис нямаше как да знае за какво говори той, затова пък виждаше как Цветовете около масата кимат, стиснали устни. Ако преди малко бяха обсъждали нещо в още по-тесен кръг, значи бе важна тайна. Андрос каза „странични лица“, не говореше само за нея. Спектърът се бе събрал в началото без никакви роби в залата, дори без черногвардейци. Що за тайна е тази, че и Черната гвардия не бива да знае за нея?

А по изражението на Бялата отгатна, че не ѝ харесва такива тайни да бъдат споменавани дори толкова уклончиво.

— И през това време трябва да водим война — каза Андрос.

Клитос Сини се размърда на стола си, като че ли искаше да вметне нещо, но не смееше да възрази на Андрос Гайл, който въпреки мълчанието му настръхна от гняв.

— Ще отречеш ли, Клитос? И сега ли? Още колко от нашите кораби трябва да потопят? Още колко от нашите хора трябва да убият? Изправени сме не срещу какво да е, а срещу старите богове и еретиците, които желаят завръщането им. Ще имаме кратко спокойствие през зимата, но прекъсването ще помогне повече на нашите врагове. Малко кораби могат да кръстосват из Лазурното море в зимните бури, а враговете ни се придвижват по суша. Ще имаме само малцината рутгарски войници и остатъците от аташийската войска под командването на онзи идиот генерал Азмит.

— Говориш за мой братовчед! — троснато каза Делара Оранжевата.

Лицето ѝ беше подпухнало и зачервено, очите — кървясали.

— Значи си имате идиот в рода — отвърна напористо Андрос. — Или са двама?

Тя изпухтя и си замълча. Примиряваше се с оценката му и Карис си каза, че щом Делара толкова лесно признава тъпотата на своя братовчед, Андрос може би се изразява твърде меко за този човек.

— Трябва да му изпратите заповед — продължи Андрос — да влиза в сражения само с цел да забави врага. При никакви обстоятелства да не рискува с решаваща битка.

— Не му ли изпратихме вече такива заповеди? — попита Бялата.

— Да, изпратихме.

Андрос не се впусна в подробности, но Карис нямаше нужда от тях. Тя бе виждала със собствените си очи как жадуващи слава хора пращат другите на смърт. А на Андрос не му допадаше да дава заповеди, когато нямаше как да наложи изпълнението им.

— Да забавя врага ли? — повтори Бялата. — Колко земи ще им отстъпим?

Андрос въздъхна.

— Трябва да съберем сили за пролетната кампания. Ако преценяваме трезво, не можем да им попречим да настъпят в Кървавата гора.

— Там има погранични градове — Бичи брод, Каменно поле. Кожарски завой, Мангрова гора. Нима предлагаш ей така да оставим хората да бъдат изтребени? — с тих ужас попита Оранжевата.

— А ти как предлагаш да ги спасим? — отвърна с въпрос Андрос. — Знаеш ли по-добър вариант? Сподели го с нас, моля те.

— Аз… аз просто не мога да повярвам…

— Казваме на хората да се измъкнат оттам, опожаряваме всичко, за да морим с глад армията на Цветния принц, когато нахлуе. Сатрапът няма да се зарадва, но ако не го направят… длъжни сме да обмислим и възможността да загубим Кървавата гора.

— Искаш от тях да опожаряват джунгли? — промърмори Оранжевата. — В дъждовния сезон?

— Да, искам да победят в тази война с един смъртоносен удар, без да загубим нито човек. Искам нито един невинен да не пострада. Питаш какво искам, нали? Не се дръжте глупаво. Задължително е да победим. Значи трябва да поискаме от хората в Кървавата гора да отровят кладенците. Да изколят добитъка. Да подпалят нивите си, да унищожат голяма част от джунглата и да принудят всичките си червени притеглящи да разкъсат халото, ако няма как иначе, но да подпалят тези гори. Трябва да поискаме от тях да победят, иначе след девет месеца ще обсъждаме кои селища в Рутгар да изоставим.

Остави ги да умуват над думите му и никой не се обади.

— Същевременно загубихме основната част от флота си — пак започна Андрос. — Можем да се заемем с построяването и вземането под наем на нов флот, но според мен дори не е необходимо да го правим. Нуждаем се само от онези нови морски колесници, които създаде Черната гвардия…

— Изобрети ги Гавин — прекъсна го Карис.

— Да, разбира се. Черната гвардия само ги усъвършенства. Както предпочиташ, скъпа.

Тя се облегна на стола уязвена. Как успяваше да я засегне този мръсник? Как я караше да се чувства толкова незначителна?

— С тези водни колесници — продължи Андрос — можем да контролираме моретата без разходите за цял флот. Знаем, че Цветния принц има вземане-даване с илитийските пирати, а така ще му попречим да се снабдява по море.

„Цветния принц. Моят брат…“

— Можем да оставим обсъждането на конкретната тактика за по-късно — намеси се Бялата.

— Имаш право — съгласи се Червения. — Но поне в едно можем да сме единодушни — последната битка беше същинска катастрофа. Не можем да ръководим войната от разстояние. Имаме нужда от промахос.

Делара Оранжевата се разсмя.

— И понеже ти командваше толкова добре в последната битка, трябва да изберем тебе, а?

Андрос ѝ отвърна мигновено:

— Ти се опозори, дори не можа да опазиш сатрапията си срещу дребен разбойник от Тирея. Позволи дребното затруднение да избуи в огромен проблем. Отбраната ви беше толкова срамно слаба, че вече се питам дали сред нас не присъства предателка. А аз изобщо нямах пълномощията да командвам онези некадърници, които настояхте да изберете за наши пълководци, за разлика от правата, които се дават на промахос. Поровѝ в паметта си. Може би ще я намериш на дъното на някоя бутилка.

— Ти ни попречи да се защитим! — изкрещя Делара. — Отказа ни помощ! Знаеш, че ни подкрепихте твърде късно. И искаш да направим тебе промахос?!

— Стига — спря ги Бялата.

— Не говорех за себе си. Прекалено стар съм. Този товар е твърде тежък и…

— Загубих всички, които оби… — пак се развика Делара.

— Стига! — този път изръмжа Бялата. — Делара, всички ти съчувстваме и все още имаш правото си на глас, което ще загубиш, ако не си тук да го упражниш. Не се отказвай поне от това. Да чуем предложението на Висшия лукслорд Гайл.

„Прекалено стар“ ли? Дъртият паяк си призна? На Карис не ѝ се вярваше. Кого ли щеше да предложи вместо себе си?

— Всеизвестно е, че понякога имах разногласия със своя син, но никой не може да отрече, че той имаше обединяващо влияние върху Седемте сатрапии. Макар да изпълняваше предимно церемониални функции, повечето хора го обичаха. Със загубата му ние загубихме и една от най-важните връзки, крепящи тънещите в раздори сатрапии. Поради причини, които са ни до болка ясни, ще има… — Той помълча и подбра внимателно следващите си думи. — Ако Оролам не се смили, не изглежда вероятно да имаме нова Призма на следващия Слънцеднев, но съгласно древния закон сме задължени да имаме кандидат за Призма. Значи всички трябва да търсим избраниците на Оролам. Убеден съм, че ще прекараме много време в молитви. Принудени сме да правим каквото можем, за да оцелеем около година без Призма. Това означава да се придържаме към стария ред. Всички притеглящи да се трудят задружно и да уравновесяват стореното от онези, които са на страната на врага.

Карис оглеждаше седящите около масата и виждаше изпити, посивели лица.

— Няма да се откажете от Гавин! — натърти тя. — Не е мъртъв. Насочете усилията си към издирването му.

— Разбира се, ще правим и това — невъзмутимо я увери Андрос. Усмивката му преливаше от снизхождение към една истерична жена, която не може да понесе мисълта за несъмнената смърт на своя съпруг. — Само обмисляме всички възможни варианти.

На Карис ѝ идеше да смаже лицето му с юмрук.

— Защо не можем да имаме нов избраник за Призма? — попита Делара.

Карис долови, че още двама от по-новите Цветове си задават същия въпрос, но Андрос отговори незабавно:

— Това не е въпрос, който ще обсъждаме на открита среща.

— Според тебе срещата е открита, така ли?

— Само Цветовете и Висшият магистериум могат да обсъждат този въпрос, и то само заедно — потвърди Бялата неохотно.

Карис стисна зъби. Андрос се опитваше да ги подтикне към изгодно за него решение, но какво целеше?

А той продължи:

— И преди сме работили задружно, за да надделеем в подобни изпитания, можем да го направим отново. И ще го направим. Независимо от всичко нашите потребности, нашата война и нашите народи не могат да чакат дори до Слънцеднев в търсене на единството. Трябва да признаем две болезнени истини, преди да сме загубили всичко — моят син е мъртъв и ние се нуждаем от промахос.

— Не е мъртъв — възпротиви се Карис.

— Дъще, похвална проява на преданост и любов е, че се надяваш и когато не може да има надежда, но благоразумието ни налага да подходим по-разсъдливо към истината. Гавин е…

— … жив — прекъсна го глас откъм вратата. — Пленник е на илитийски пират с прозвището Топчията.

Всички се смълчаха. Карис зърна съвсем за малко Марисия зад Кип, докато вратата се затваряше. Кип! И той е жив?

А Гавин? Ударите на сърцето ѝ се забързаха. Усети боцкане като от иглички по ръцете си. Това беше надежда. Истинска надежда, а не непреклонен инат.

В седмиците след битката Кип се бе променил. Личеше, че е гладувал, защото сега изглеждаше само тантурест, а не дебел. И личеше, че е Гайл. Волева брадичка, ярката светлина на ума в сините очи със зелен ореол от притегляне, широки рамене, широк гръден кош, яки, макар и все още безформени ръце. Но най-натрапващата се промяна беше в държането му. Нито помен от вятърничавост или ехидство поне в момента. Той беше съсредоточен и безметежен, без изобщо да се притеснява от това сборище на най-могъщите хора в света.

— Я гледай, копелето се върна — подкачи го Андрос Гайл.

— Стига с тези глупости, дядо — троснато му отвърна Кип. — Аз съм Гайл. По тяло, кръв и воля. Ще отречеш ли?

„Ще посмееш ли?“ — подсказваше позата му неизречения втори въпрос.

И сякаш въздухът затрептя от напрежение, когато погледите на двамата мъже се срещнаха. Никой не продумваше. Дори резките думи на Кип не бяха мрънкане на момче, не каза: „И аз съм Гайл.“ Каза само: „Аз съм Гайл.“ Все едно въплъщаваше всичко, което беше присъщо на рода. Все едно той беше върхът, до който родът бе стигнал. „Вярно е в известен смисъл — рече си Карис. — Той е единственият наследник на Гайл.“

Единственият, за когото всички знаеха. Но имаше и копеле на Гайл, за което не знаеха. И никога не биваше да научат. Стомахът ѝ се сгърчи.

Черногвардейците, които охраняваха залата, гледаха неуверено. А те никога не си позволяваха неувереност.

Атмосферата се промени. Карис не знаеше как проумя това, но Андрос повярва. И сега протакаше с единствената цел да печели време… или за да си достави извратено удоволствие. Карис се спря на първата догадка. Той не бе предвидил завръщането на Кип. И сега пренареждаше картите мислено, за да остане с три хода пред другите.

Накрая устните му помръднаха в сянка на усмивка. Показа съгласието си със сдържан жест.

— Добре, внуче, сподели новините си с нас, моля те.

— Какво ти разказа Гринуди? За случилото се на кораба? В края на краищата ти беше с очилата си, а и там беше тъмно.

Какви ги вършеше Кип? Защо го е еня какво бил казал Гринуди? Защо даваше този шанс за измъкване на Андрос Гайл, на своя враг? Карис усети тежест в корема си. Кип предлагаше помощта си на дъртия паяк, за да прикрие истината. Но каква ли беше тази истина?

Андрос Гайл не би имал нужда от тази помощ, ако не е извършил някакво зло. Значи имаше вина за изчезването на Гавин. Оролам да го прокълне дано!

— Не смятам, че за да чуем истината от тебе, трябва да повтаряме какво са казали други — възрази Андрос Гайл.

Не приемаше подадената ръка. Кип сви рамене.

— Скарахме се с Гринуди. Аз бях дошъл с баща си, когото ти повика за разговор. Гринуди не искаше и аз да присъствам. Убеден съм, че според него и ти не би искал да съм там. И той — един роб — си позволи да ми посегне, затова го блъснах по стъпалата. Твърде невъзпитано от моя страна, за което моля да ми бъде простено, дядо. Не биваше да се отнасям толкова грубо с твоя собственост. След напрежението от битката… както и да е, той пак се нахвърли срещу нас и…

Кип се поколеба. Гринуди гледаше мъртвешки. Робът не можеше дори да се оправдае. Знаеше, че когато се остъргват воденични камъни като двамата от рода Гайл, дори най-довереният роб може да бъде пожертван нехайно, смлян в миг, ако Андрос реши, че ще спечели нещо от това.

— И той се блъсна в мен, аз пък се блъснах в баща си, имаше малка бъркотия, докато всички се опитвахме да го хванем, за да не падне зад борда. Но той падна във водата. Скочих след него. Знам, че Гринуди не умее да плува, той също предложи да скочи, но щеше да е безполезно. Баща ми сам си е виновен, че отпрати черногвардейците, каза им да се наспят. Иначе щяхме да го спасим с лекота. А аз само го вдигнах на повърхността и се опитах да притегля светлинен сигнал. Но вместо да бъдем спасени от вас, от водата ни извади капитан Топчията. Изрече някаква молитва към морето и пак бях хвърлен зад борда.

— Но ти си видял, че синът ми е жив? — развълнувано попита Андрос и като че ли беше искрен в изумлението си.

— Да, сър. Сигурен съм. Изненадан съм, че още не сте получили искане за откуп. Сър, Топчията веднага позна Призмата.

Бялата кимна.

— Гавин е споменавал този пират и преди. Според него е голям чешит и не е съвсем с ума си.

— Гринуди! — викна Андрос и се завъртя гневно на стола си. — Нали ми каза, че Гавин уж бил в несвяст, когато потънал във водата?!

Робът се просна по лице пред него.

— Смилете се, господарю! Аз… привидя ми се, че той си удари главата, докато падаше. Стори ми се, че потъна, преди момчето да е скочило. Господарю и повелителю, толкова съжалявам. Посрамих и себе си, и вас.

Мълчание. Пренареждане на карти.

— Не — каза накрая Андрос. — Аз се посрамих. Не биваше да изоставям сина си толкова лесно. В тази година, когато загубих толкова много… — Гласът му притихна, сякаш не можеше да сдържи чувствата си. Опря длан над сърцето си, после направи знака на четирите и трите. — Да благодарим на Оролам.

Изглеждаше искрен. Може би все пак обичаше Гавин посвоему.

Андрос продължи, преди някой да се намеси:

— Не биваше да разчитам на думите на роб за толкова важно нещо. По-късно ще го накажа както е заслужил. Кип! Ти на два пъти спаси моя син, донесе ми и вестта, че е жив. Сгря сърцето на един старец. Ще се погрижа да бъдеш възнаграден подобаващо.

— Той ми е баща. Нямам нужда от награда — отказа Кип.

— Настоявам. Ела по-късно в покоите ми. Сега си свободен — каза Андрос Гайл.

Другите само наблюдаваха как Кип ще се примири, че е изгонен. Не искаше да излезе, но очевидно нямаше какво да направи. След две-три секунди се поклони и напусна залата.

Карис не се съмняваше, че е станала свидетел как единият или другият беше подкупен, но не знаеше кой. Може би и двамата. Що за наглост — да го направят пред очите на целия Спектър. И що за майсторство — да го направят безнаказано.

Дори ако се бе оплел в плановете си за малко, Андрос Гайл не го показа с нищо.

— Е, това е чудесно. Ще се сблъскаме със сериозни трудности, за да си върнем моя син, преди да го е хванал някой друг, но мисля, че ще ги преодолеем.

Щом Кип излезе, нахълта Арис Подчервената, с натежал от бременността корем и задъхана.

— За какво говорим? — попита, докато минаваше покрай Карис към мястото си.

Този път не носеше най-малкото си дете, но направо вонеше на луксин и секс. Карис не беше наивна девойка, а и всички знаеха, че на зелените, червените и подчервените най-много им харесва да смесват притеглянето със секса. Това изостряше и усещанията, и преживяването. Все едно ѝ беше с кого ляга Арис, но да дойде на среща на Спектъра още възбудена от секс и вмирисана… Арис не би си го позволила, ако се владееше напълно.

„Нарушаването на правилата убива всички ни.“

До днес очакваше, че на Арис ѝ остават още поне две години, но вече не беше сигурна. С наближаването на края подчервените обикновено започваха да бранят много ревниво каквото им принадлежи и закриляха настървено любимите си хора. И разбира се, ставаха неутолимо похотливи, но жена с положението на Арис не би трябвало да го показва поне публично.

Андрос само изгледа втренчено Арис и престана да ѝ обръща внимание.

— Ако Цветния принц плати откупа за Призмата преди нас — каза Делара Оранжевата, — ще ни съсипе. Това ще подкопае напълно бойния дух. Ще го използват като заложник, за да не нападаме, а след това…

— Не, не, не — прекъсна я Андрос. — Не разбирате ли какво значение имат морските колесници?

Срещна само празни погледи. И се подсмихна. Обичаше интелектуалното му превъзходство да си личи толкова неоспоримо.

— Как някой пират ще успее да се крие дълго от нас? И как ще се бие с нас? Ние сме господари на моретата, макар че все още никой не разбира това.

— Щом сме господари на моретата, защо да не нападнем Цветния принц? — попита Делара.

— Защото е на сушата — натърти Андрос.

— Ще ти бъда благодарна, ако престанеш да ме обвиняваш в глупост. Питам — щом моретата са наши, защо да не стоварим хора там, където е най-изгодно за нас? Зад вражеската отбрана или може би…

— Ти не си ли виждала тези морски колесници? Ще се лишим от хиляда притеглящи, докато направим дори само един транспортен кораб. Можем да отнемем надмощието на другите в морето, можем да го претърсим, за да открием моя син, а с гранати и други оръжия можем да потопяваме пиратите, наети от Цветния принц, но докато не възстановим собствения си флот, нашите армии могат да напредват само по суша.

— Значи тези колесници всъщност не променят нищо — каза Клитос Сини.

— Да, освен че ни дават възможност да се опазим от неочаквани нападения и по всяко време да знаем точно къде е Цветния принц седмици преди той да научи къде са нашите армии. Май друго не се променя, така е — отвърна Андрос с натежал от презрение глас. — В момента важното е, че скоро ще си върнем Гавин. Разбира се, не можем да бъдем уверени, че ще го спасим жив. Но и никой друг няма да се добере до него.

Пак показа змийския си нрав. Казаното от него беше вярно, но от това не ставаше по-утешително. И Бялата би казала същото, но не би пренебрегнала покрусата от гибелта на Гавин заради нещастна случайност или яростта на някакъв пират.

И чак сега всичко чуто се стовари наведнъж върху Карис. Гавин беше жив. Гавин беше жив! Сълзите на облекчението размътиха зрението ѝ, после я заслепиха. Не искаше да плаче пред Андрос Гайл, да прояви слабост пред Спектъра, но изхлипа неволно.

Всички се обърнаха към нея, тя наведе глава и стисна клепачи, за да не рухне.

А трябваше очите ѝ да са отворени. Сега беше шпионка. Трябваше да внимава. Да бъде полезна.

Жив. Надежда, светлина, милост. Самият Оролам ѝ протягаше ръка в падащия мрак.

Поне веднъж Андрос Гайл не се заяде с нея за слабостта ѝ, а каза:

— Нека разпратим съгледвачите и вестоносците си, да съобщим на сатрапите тази новина. Но преди всичко нека се помолим. Защото без намесата на Оролам положението ни е твърде тежко. Нека се съберем отново скоро, но мисля, че днес видяхме и чухме предостатъчно. Върховна господарке Пулор?

„Нека се помолим“ ли? Андрос Гайл ли изрече тези думи? Човекът, който се присмиваше на вярата при всеки удобен случай?

Бялата направи знака на четирите и трите, останалите от Спектъра повториха жеста ѝ. Опряха длани на масата пред себе си, отворени за светлината, отворени за истината.

— Отче на светлините, свети Орхолам — Бялата каза името с подчертано „х“, както го произнасяли някога. — Праведни отче. Яка кула на Калоне, Всемилостиви, Утешителю на угнетените, Пазителю на сираците, Добри учителю, Избавителю, Доблестни бранителю. Спасителю, Боецо на правдата, Върховен магистрате, Достопочтени, Всесилни, Ярка зорнице, Пламъко в тъмата, Надеждо за последните, Неуморни целителю, Отче, Повелителю и Боже.

От последната дума Карис потръпна въпреки сълзите. Както парийските мъже покриваха косите си от почит, за да не съперничат по външност на Оролам, така и имаше слова, с които хората рядко се обръщаха към него — името му стигаше, за да проявят пълното си покорство, да го възвисят безмерно над езическите божества. Но когато изрече тази кратка дума, Бялата показа колко страшна е заплахата според нея.

— Боже — промълви тя отново.

В залата настана тишина. На Карис ѝ се стори, че може да чуе и играта на светлината по лицето си.

— Боже, който си единствен Бог. Боже, моля те, спаси ни.

След дългото въведение Карис очакваше повече красноречие, повече молби, повече… думи. Поздравът беше по-дълъг от самото послание.

И тогава осъзна какво бе направила Бялата. Красноречието трябваше да бъде насочено към самия Оролам. В него бяха красотата, величието и могъществото. Той знаеше от какво се нуждаят. Знаеше как да им помогне най-добре. Тази ерес беше заплаха не само за земния ред, а и за почитанието към Оролам в Седемте сатрапии, тя му се опълчваше и го отхвърляше. Бялата просто потвърждаваше предаността си и се молеше на техния повелител да ги спаси, както подобава на верни васали. В края на краищата какво друго имаха да кажат?

Това беше като отражение на помощта, за която жителите на онези погранични градове в Кървавата гора щяха да молят, а Спектърът мълчаливо се бе съгласил да им откаже. „Вие трябва да умрете“, решиха те, без дори да гласуват. „Вие трябва да умрете, за да постигнем ние целите си.“

На Карис ѝ оставаше само да се надява, че Оролам няма да се отнесе толкова бездушно и практично и към тях.