61.

Кип се прибра след тренировка и завари в стаята си погром. Огледалото беше счупено. Краката на стола — също. И възглавницата беше разпорена, и дюшекът. Нямаше я кесията, в която слагаше спестените си заплати и която криеше на една греда под тавана. Плотът на бюрото му беше надран с нож, а мастилницата — изсипана. Злосторникът си беше изпразнил пикочния мехур в гърнето, за да го излее след това върху леглото. Бележка, написана с красив почерк на дебела хартия, бе оставена на бюрото и полека попиваше мастило.

Стига игрички. Ела веднага при мен.

Г.

Г., тоест Гайл. Това беше представата на Андрос Гайл за самия него. Не Андрос, не Червения, не дори промахосът, а въплъщението на целия род. Това беше най-важното за Андрос Гайл.

Урината смърдеше невероятно.

„Уф… Някой не пие достатъчно вода. А щом се сетих първо за това, някой май се престарава с обучението си в Черната гвардия.“

Кип не почувства нищо освен тази кисела заядливост. Потрошили му вещите. Е, и? Преди нямаше нищо. Откраднали му парите. Е, и? Не му трябваха пари. Сега имаше приятели, имаше работа за вършене. Това е несравнимо по-скъпоценно, нали?

Оглеждаше бъркотията и знаеше, че дори не е принуден да разчисти сам. Можеше да използва роби на Хромария. „Старче, ако си искал да ме сриташ в топките, не улучи. Подметката ти едва се плъзна по крака ми. Не постигна кой знае какво, само ми разкри още нещо за себе си. Искал си да ме ядосаш, защото си очаквал това да ме засегне. Защото ти не би останал равнодушен, ако ти се случи същото. Това ли ти е слабото място? Не понасяш да се отнасят с тебе непочтително, а? Интересно. Ще го запомня.“

Първият му подтик беше да отиде другаде — където ще да е. Но бездейното репчене беше отличителният белег на предишния Кип. И трудно се различаваше от страха. Напомни си, че не го е еня дали Андрос ще го помисли за страхливец, важното е какво мисли той за себе си. Да, боеше се от стареца. Можеше да се примири с това. Съвсем естествено беше да се плаши от Андрос. Но да се остави страхът да определя какво прави…

„Ама че забавно — повтарям наученото в Черната гвардия като собствени мисли.“

Стига умуване. Кип излезе в коридора. Един роб вървеше към него.

— Калун! Кой е господарят ти?

— Изпълнявам заповедите на Гарибан Навид — отговори мъжът: явно не му хареса, че е привлякъл вниманието на Кип.

— Той е дисципул, така ли?

— Да, господине.

— Тук е вилнял злосторник. Слез в канцеларията на Черния и съобщи за това. Имаш разрешение от мен да прередиш всички чакащи. И поискай да изпратят роби, които да разтребят стаята, след като хората на Черния привършат с огледа.

Робите, които не служеха на Цветове, бяха длъжни да се подчинят на всеки свободен мъж или жена при извънредни обстоятелства или когато трябваше да бъде съобщено за престъпление. Разбира се, благоразумните се възползваха внимателно от това право. Никой не се радваше, когато чужд човек се разпорежда със собствеността му.

— Да, господине.

— Почакай. — Кип бръкна в кесията на колана си. Не беше обичайно роби да получават бакшиш, а и му оставаха само три данара. Какво пък толкова. Даде на роба два. — Благодаря ти.

Робът се подсмихна, сякаш му показваше, че не знае какво е редно, защото е недодялан селяндур. Кип тръгна към асансьорите, но изведнъж се сети, че появата на роба пред вратата му беше подозрително навременна. Обърна се.

— А, още нещо. Ако си бил ти… пий повече вода.

— Не разбрах, господине.

— Камъни в бъбреците. Чувал съм, че когато ги изпикаваш, усещането е все едно те бият по оная работа с чук.

Разбираше, че е най-добре да използва времето, за да състави някакъв план, да избере как ще се държи този път с ненадминатия интригант в Хромария, но мислите му все се въртяха в кръг. Кимна на черногвардейците, размаха бележката пред тях като пропуск и отвори вратата на покоите, без да потропа. Не беше заключена. Чудно. Андрос беше толкова сигурен, че зловещата му слава вдъхва ужас у околните. Дори не искаше от своя роб да заключва вратата и не бе дал нареждания на дежурните черногвардейци да бдят над уединението му. Е, да, може Гринуди просто да се беше разсеял. Остаряваше.

Някаква зла частица в душата на Кип се развесели от догадката, че умът на Гринуди отслабва. Щеше да пролее искрени сълзи, когато Андрос най-сетне захвърли този дърт чувал с лайна. Сълзи на щастие.

Мина през преддверието и забеляза Гринуди, който придрямваше, опрял гръб в стената до следващата врата. Робът обаче се сепна, преди Кип да е направил три крачки към него.

Но гледаше мътно, напразно се опитваше да прикрие, че е спал. Кип му връчи изцапаното с мастило листче, сякаш беше официална покана, и го подмина.

Андрос не беше в дневната. Стреснатият Гринуди се помъчи да застане пред Кип.

— Можете да почакате в… Господарят Гайл е…

— А ти можеш да ме цункаш по плешивото местенце, къде дебелите ми крака се отъркват един в друг.

Кип отвори със замах вратата на спалнята. Завари дядо си в постелята, но не беше сам. По-неприятното беше, че Кип виждаше не за пръв път жената, легнала до Андрос. Тизис Маларгос със сърцевидното си личице и бледата си кожа. Изобилие от бледа кожа. Тизис Маларгос, която беше Цвят само за неусетно отминал миг, преди Гавин да ѝ отнеме мястото в Спектъра.

Кип спря като закован за пода. Косата на Тизис бе вчесана в руси къдрици, придържани от мрежичка с изумруди в нея. Едната ѝ ръка мърдаше под завивката и… милостиви Оролам!

Тя не видя веднага влезлия Кип или поне той се надяваше това да е причината, че ръката ѝ още се движеше ритмично. Андрос Гайл обаче го забеляза тутакси. Вторачи се във внук си и Кип долови внезапния сблъсък на двете страни в нрава му — пресметливия паяк, който вече обмисляше как да обърне изненадата в своя полза, и Червения, сраснал се от десетилетия с огъня и страстта в притеглянето.

А най-лошо се оказа стъписването от голотата на неговия дядо, не на Тизис, която накрая усети, че вниманието на Андрос се е отплеснало. За недоловима частица от секундата в очите ѝ се мярна срам, после бликна безмерна омраза.

— Ха… — изсумтя Кип. — Какво друго да очаквам? Ако човек има едно-единствено предимство, използва го до втръсване. Жалко, че такава хубава обвивка е побрала толкова вътрешна грозота.

Тизис скочи от леглото като на пружина. Още беше с долна риза, макар че презрамките бяха смъкнати. Явно Кип бе прекъснал забавлението в самото начало. Тя грабна една ваза и я метна по него. Ръката ѝ се оплете в презрамката и изобщо не улучи, заля се с вода и изсипа рози на пода. И счупи може би неимоверно скъпа антика.

— Разкарай се, тлъст червей! Гнусно недорасло копеленце!…

Светлата ѝ кожа пламна от бяс и яд, докато се мъчеше едновременно да хвърля разни неща по него, да бълва думи и да нагласи презрамките.

Кип я прекъсна:

— Харесва ми изразът „Напращял цирей върху задника на велик род“. И като ще обсъждаме колко съм дебел, сравнението с изхвърлен от вълните кит на брега е изтъркано, но върши работа. Можеш само да спечелиш допълнителни точки, ако не пропуснеш думичката „мазен“. Знаеш ли кое е най-тъжното? Може би се заблуждаваш искрено, че постъпваш много хитро. Надяваш се, че можеш да надиграеш Андрос Гайл и да изкопчиш от него повече, отколкото той ще получи от тебе. Колко си жалка… — Сега езикът на Кип имаше цялата власт над него. И не му пукаше от това. Езикът е като огън и той обгръщаше в пламъци всяка лесно палеща се повърхност наоколо. Нека всичко изгори. — Знаеш ли какво друго заслужава само презрение? Моят дядо е толкова суетен, че сигурно си е внушил как те е омаял с чара си. Макар да е твърде умен и разбира, че ти продаваш плътта си, нищо повече. Тизис, ще ми кажеш ли как успяваш да прикриеш погнусата, когато видиш тялото му? А когато стенеш, тревожиш ли се дали той ще долови преструвката, или му се присмиваш, че ти вярва?

Тя изкрещя диво и запрати по него възглавница. „Стига бе, възглавница!“

— Гринуди — подхвана Кип, без да се обръща, но някак си позна, че робът стои зад гърба му, — мазен червей такъв. Ако ме пипнеш с пръст, ще те убия. Помисли добре, преди да докоснеш някой Гайл, ако ще да е дебелак.

Пое червено и жълто — цветове, които изобилстваха в стаята, и ги остави да се преливат под кожата на лицето и шията му, да се съберат в китките. Магическото съответствие на зареден пистолет.

Робът не го докосна.

Андрос Гайл се надигна съвсем спокойно. Паякът у него надделя. Кип обаче се досещаше смътно, че е грешка да го смята за не чак толкова опасен, защото не се е развикал. Дядо му изобщо не се притесняваше от голотата си.

„За разлика от мен.“

— Стига — заповяда Андрос.

— Стига ли? — изпищя Тизис. — Стига значи?!

Андрос я зашлеви със същата невъзмутимост, която бе изписана на лицето му. Широката му длан изплющя по бузата и шията ѝ. Главата на Тизис се отметна встрани и тя се свлече на дебелия килим, без дори да протегне ръка, за да смекчи падането. Загуби съзнание. За миг Кип се уплаши да не е мъртва.

Безпокойството явно се мярна и в главата на дядо му — той коленичи и опипа шията ѝ. Олекна му веднага и се изправи.

— Всичко се нарежда неочаквано добре — отбеляза Андрос. — Гринуди, прибери ножа. Подай ми халата. След това се погрижи за лейди Маларгос. Тя се смущава лесно, затова я покрий с нещо, преди да използваш солите за свестяване.

Докато робът нагласяше халата на голите му рамене, Андрос погледна Кип.

— Значи си получил бележката ми. Не те очаквах толкова скоро. Предполагах, че първо ще се цупиш. Ела да седнем в дневната.

Кип тръгна след него към голямата стая на покоите, където толкова пъти бяха играли на Девет крале. Все едно всичко беше както винаги.

— Дори няма да отречеш? — попита с недоумение. — Попилял си стаята ми и си залял леглото с пикня. Съсипал си всичко. И си ми откраднал парите.

— Е, не го направих лично. Искаш ли бренди?

— Не, не искам проклетото ти бренди!

— Жалко.

Въпреки отказа Андрос напълни две чаши и сложи едната пред Кип. Настани се в креслото си и посочи стола срещу него.

— Да познаваш изтънчените алкохолни напитки е, общо взето, безсмислица, но си струва. Хората уважават онзи, който знае за разни дреболии повече от тях, особено когато дреболиите са скъпи. Това важи преди всичко за питиетата.

— Виж какво ще ти кажа — започна Кип и го обзе досада. Напоследък изричаше тези думи твърде често. Защо не започваше направо? — Виж какво ще ти кажа… — „Адове, за втори път!“ — Не съм изненадан, че си разпердушинил стаята ми. Ти се опита да ме убиеш, никаква твоя низост няма да ме учуди. Не ме изненадва дори това, че си признаваш охотно. Знам, че ти харесва да гледаш как хората се гърчат. Струва ми се, че си бил затворен прекалено дълго тук, докато си се превръщал в цветен бяс, и си искал хората да идват при тебе, за да не чуваш само сведения от втора и трета ръка. Научил си се да им натриваш носовете, за да изпитваш възбудата, че все пак имаш някаква власт в този свят. Разбирам всичко това. Ти си един жалък доброволен затворник, който изведнъж се е озовал на свобода и не се приспособява много успешно към промяната.

Очите на Андрос, искрящи от веселие допреди секунди, се превърнаха в бездънни кладенци на мрака. Той отпи глътка бренди. Сякаш гледаше как Кип сам си копае гроба.

— Друго не разбирам — продължи Кип. — Как е възможно да си толкова тъп? — Извита вежда беше единственият отговор. — Аз съм един от вас. Аз съм Гайл, колкото си и ти. Защо си втълпи, че можеш да се държиш толкова пренебрежително с един Гайл и да ти се размине безнаказано? Питам, защото съм същият като тебе. Също толкова бездушен и прозорлив, а когато ме предизвикат — също толкова зъл и жесток. Имам само тънко покривало от доброта върху същината ми на Гайл, дядо, но не мога да си представя колко трябва да си изкуфял, за да не забележиш колко е тъничко то.

— Хъм… Думи като смрад на пръдня — каза Андрос и размаха ръка, сякаш го дразнеше воня. — Подбираш ги все по-изкусно, но не опитвай игричките си срещу мен. Минахме през това, предостатъчно беше. Кип, нищо у тебе не вдъхва страх. Дори името ти е смешно. — Подхилваше се снизходително. — Думи без действия нямат тежест. Ако ги запратиш срещу стената, какво ще стане? Нищо.

Кип се питаше дали е по-бърз в притеглянето от Андрос и Гринуди. Искаше да убие и двамата. Искаше да се изпикае върху Андрос, за да му покаже какво мисли за него. Не му се вярваше обаче да се отърве жив, а след като изстреля целия си словесен заряд в лицето на Андрос Гайл и не уцели нищо, изведнъж се почувства уязвим, празен. Засега барутът му бе свършил. Оставаше си копеле, чието признаване за законен син висеше на косъм, сам срещу главата на рода Гайл, когото оскърбяваше. Обсипваше с обиди и неуважение самия промахос.

И можеше да разчита само на факта, че изобщо не го вълнуваше дали ще се погуби сам. Слабичък боеприпас. Направи каквото беше по силите му, за да не допусне на лицето си внезапната уплаха, но ако имаше чувство, което усетът на Андрос Гайл откриваше незабавно, това беше страхът. Той се хранеше със страха на другите.

— Още ли не искаш това бренди? — попита дядо му недоволно, но с вълча усмивка.

— Ще пийна — отвърна Кип сдържано.

— Не, няма — сопна се Андрос.

Кип можеше да вземе чашата, без да се протяга. Идеше му да я сграбчи светкавично… а после се замисли колко лесно се завърта колелото на съдбата. „В един миг си прося смъртта, в следващия съм готов за свада заради чаша бренди.“

Това също беше част от твърде особеното могъщество на Андрос Гайл. Друг лорд може би щеше да прецени, че да откаже питие на госта си е просташка грубост. Андрос нямаше нищо против да падне ниско, стига да смъкне противника още по-надолу. За него срамът оставаше вид острие, което да забива в другите, защото самият той беше безсрамник.

Дори в буквалния смисъл. Стана от леглото, без да обръща внимание, че е гол. Не изглеждаше притеснен въпреки всички старчески петна, бръчки и провиснала кожа, каквито има мъж на неговата възраст. Кип беше готов да се обзаложи, че шкембенцето на дядо му се е смалило още, обаче по външност Андрос беше пълна противоположност на прекрасния си син Гавин. Не личеше и да е особено сърдит, че е бил лишен от удоволствията на похотта.

Кип се усъмни в способността си да преценява хората. Собствената му чаша на ужаса от себе си винаги беше препълнена и една капка в повече стигаше да прелее. Но дори нормален човек би се смутил в такова положение, нали?

Очакваше дядо му да се почувства засрамен, но си каза, че самообладанието му е победило. И че е прикрил смущението си с пристъпа на гняв. Ами ако у Андрос зееше пустота там, където се таи срамът у останалите, и само се беше разярил, защото Кип бе объркал плановете му как да впримчи Тизис в паяжината си?

Може би за десети път започна да го гложди въпросът как неговата баба, единодушно смятана от всички за добра жена, е можела да обича такъв мъж.

Чак сега го споходи някакъв отговор. Дали не е обичала света вместо Андрос? Дали не се е нагърбила с ролята на пастира, който пази стадото от вълка? Никой не се съмняваше в будния ум на Фелия Гайл. Тя беше оранжева притегляща. И единствена бе успявала да промени намеренията на Андрос Гайл. Тя е била преградата срещу стихията.

Но вече я нямаше.

Кип се загледа втренчено в стареца с провисналата кожа, загърнат в избледнелия халат, голата кожа на краката му почти прозирна, почти гнусна в грозотата си… и ненадейно му се стори, че той е голият в тази стая.

— Какво искаш? — попита направо. — Ти си стар. Какво е победа за тебе?

— Стар, а? — засмя се Андрос. — Имам още поне двайсетина години живот. Кип, ако ти и Зимун се окажете неподходящи, мога да създам ново семейство и ще имам време да отгледам следващото поколение, както аз искам. Пак имам пред себе си възможностите, с които разполага младежът, но с всички преимущества, които ми липсваха на младини. Нима не познаваш историята на собствения си род?

Кип нямаше желание да го поучават.

— Стигнах в тази история до дядо си и се отказах от отвращение.

Най-тежката обида, която би могъл да пробута покрай буцата на страха, заседнала в гърлото му.

— Кип, по-слаб човек от мен би признал, че ти е длъжник. За онова, което направи на онзи кораб, за да ме отървеш… от прекаляването с червеното. Но аз не съм толкова слаб. Уважавам твоето нежелание да ми се подмазваш позорно. Само че… В началото опърничавият е интересен, но скоро става отегчителен.

— С удоволствие ще изслушам разказа ти за рода — язвително каза Кип.

Успя да не каже „твоя род“ и това беше огромна победа.

— Ти ми отне желанието да задълбавам в спомени. Засега стига да знаеш, че сам придобих всичко, което имаме в момента. По времето на моето детство ние бяхме търговци на вълна… и то търговци, обременени с дългове и безполезна титла, която моят впиянчен по-голям брат едва не продаде, за да се отърве от дълговете. Всичко, което представляваме, и дори ти — копеленце, изкопчило с лукавство признаването си, се дължи на моите усилия.

— Отнел си на своя брат властта над рода? — недоверчиво попита Кип.

— Отнел ли? Повече би ме затруднила борбата с лек запек. Пробутах на Абел купчина хартии за подпис, когато го тормозеше махмурлук. Не си направи труда да прочете и един ред. Платих на неговия иконом няколко данара да се подпише и той като свидетел, като го залъгах, че сключвам договор за нов склад. Той също не погледна листовете. Присвоих си всички сметки, а брат ми нямаше пари дори да наеме правник, за да представи жалбата му пред магистрат. Нямаше и приятели, които да му дадат толкова пари назаем.

Кип посегна към чашата, без да се замисли, и този път Андрос не възрази.

— О, благодаря — каза Кип по навик.

Дядо му се ухили, като че ли бе отбелязал още една точка в играта.

— Значи твърдиш, че от три поколения в рода Гайл братя се хващат за гушите?

— Три? Не. Поне от шест поколения, доколкото знам. Имаме предание, че една вещица ни проклела, когато Мемнон Гайл се оженил за нея, и както сме свикнали мъжете в рода, изневерил. Всъщност тя научила, че той вече си има съпруга у дома. Зарязал я с разбито сърце и тръгнал да скитосва по света, да търси приключения, а когато се прибрал вкъщи след години, бил убит от собствения си брат, който отдавна… утешавал жена му в негово отсъствие. И оттогава все така. Това се случило преди шест столетия, но лично аз се съмнявам в кръвта ни да е останала дори капка от онзи Гайл. Много други родове са се кичили с имената на древни герои. Не виждам по какво се отличаваме от тях. Не си струва обаче да повтаряш думите ми пред чужди уши, нали? Както и да е, преданието имало такава сила в рода ни, че дори наложило негласно правило — ако жена ти вече е на години и имаш един син, не зачевайте повече деца, за да не се роди второ момче. Не че да имаш един син и една дъщеря е било повод за успокоение. Селена Гайл Първа е била по-милостива от повечето мъже в рода… или по-безмилостна, зависи как погледнеш на деянията ѝ. Прогонила брат си Адан Гайл, след като го скопила, за да няма наследници. И изкрънкала някак от един крал името и титлата да бъдат наследявани по майчина линия. Това продължило сто и петдесет години, докато един находчив син успял да си върне старшинството над рода Гайл.

Кип преглътна и не забеляза паренето от питието.

— И според тебе е редно родовете да се държат така?

— Какво означава „редно“ или „нередно“? Не можеш да спориш с лъвове. Човек не решава дали действителността е приемлива за него, а се нагажда към нея.

— Но ти не си като баща ми, не си се нагаждал към новите обстоятелства заради предателството на своя брат. Защото ти си бил предателят.

Думите изглеждаха толкова разумни, толкова логични в главата на Кип, преди да ги изрече. Но щом изскочиха от широкото дуло на устата му, полетяха като облак от ръбести шрапнели.

Лицето на Андрос Гайл се вкамени, кокалчетата на пръстите му, стиснали чашата, станаха толкова бели, че нямаше как да прикрие болезнения удар. Виждаше се и с какво напрежение потиска яростта си. Не бе станал Червения случайно.

— Кип, какво ли е човек да бъде в твоето положение? Обвит си в толкова пластове на уютно невежество, че са по-дебели от тази лой под кожата ти. Досущ като безцелно шарещ из океана кит, напращял от сперма вместо мозък и смазващ всичко, в което се отърка. Абел ми благодари, че спасих семейството. Благодари ми и че го избавих от товар, който беше негоден да носи, и от бъдещите провали, които щяха да го довършат.

— Иначе казано, той ти е простил. Това ми подсказва нещо за него. Но какво научавам за тебе? Освен може би…

— Нагъл хлапак!

— … че си готов да унищожиш всеки свестен човек, ако е навлязъл в територия, която искаш да ти принадлежи. Ти си като морски демон, нападащ с безумна свирепост, за да брани своите води — помиташ враговете си, признавам, но отблъскваш дори…

„Спри, Кип! Спри преди да си…“

— … собственото си семейство. Дори накрая собствената си съпруга.

„Олеле…“

Очите на Андрос блеснаха и опитът, натрупан в тренировките, се пробуди у Кип. Погледът му зашари между бялото в очите на Андрос и хълбоците му — търсеше първите признаци на заплаха, магическа или телесна. Не пропускаше и ръцете му. Кристалната чаша можеше да бъде хвърлена за отвличане на вниманието, докато с другата ръка дава знак на Гринуди.

— Много се забави — подхвърли дядо му. — Но най-после остърга дънцето на сандъчето си с реторични похвати, така ли?

— Моля?… — сащиса се Кип.

Предчувствието за надвиснала гибел изобщо не отслабваше, но Андрос не изглеждаше опасен. Предупрежденията на усета не съвпадаха с онова, което откриваше в очите на дядо си.

— Накрая стигна и до покойната ми съпруга — обясни Андрос. — Толкова очевидна мишена, че вече се питах дали не си по-глупав, отколкото те прецених, или си по-сдържан, тоест по-опасен, отколкото очаквах. В края на краищата ти потвърди правотата ми.

— Ти можеш ли изобщо…

Андрос изпъна показалец нагоре и Кип млъкна. Миг по-късно се мразеше, но мозъкът му сигурно бе разпознал последното предупреждение и поне веднъж показа на езика кой е господарят.

— Има нещо, което се налага да проумееш — каза Андрос. — Ако мишената е очевидна и се знае, че около нея е изградена защита, това не означава, че мишената не си е на мястото и не може да бъде поразена. Разбери го най-после, Шишко Гайл. Твоите противни тлъстини може и да издържат една обида пред хора, но насаме дори тя стига да избухнат срамът и тайната ти омраза към себе си. Открил си моето видимо за всички слабо място. Поздравления от мен, че не си сляп. Но чуй и следващите ми думи: Гринуди, ако той спомене още една дума за Фелия, пръсни му мозъка.

Кип чу щракането на запънат ударник до ухото си.

— С удоволствие, господарю — отвърна робът.

Съвсем бавно, за да не бъде движението заплашително, Кип се обърна към пистолета и държащия го мъж. Гринуди наистина преливаше от задоволство, а дулото на оръжието изглеждаше огромно. Твърде близо до зеницата на Кип, за да провери колко добре е изработен пистолетът и има ли шанс да засече. Но нали принадлежеше на Андрос Гайл. Значи беше направен от най-способния майстор. Кип ставаше все по-бърз и в притеглянето, и в схватките, но не беше чак толкова чевръст. Засега.

— Не би посмял.

Сам се укори за тази глупост. Гринуди дори бе застанал така, че куршумът и пръските кръв да не засегнат Андрос.

— Ако допускаш, че само те сплашвам — каза дядо му, — произнеси името ѝ.

Мигът се протегна между тях като сънена котка. Кип вече знаеше, че ще отстъпи. И Андрос знаеше.

— Хубаво си поприказвахме, дядо. — Дребно убождане, за да не изглежда, че се е предал. — Приключихме ли?

Не биваше да иска разрешение. Кип се изправи. Трябваше първо това да направи, после да говори.

— Има нещо, което ме смайва — промълви Андрос, приел предизвикателството и показващ, че не го дразни чак толкова. Може би се преструваше, но надали. „Проклятие!“ — И за двама ни би трябвало да е ясно, че аз съм единствената ти надежда. Враговете на нашия род ще се опитват да те унищожат, а приятелите на рода не биха си мръднали пръста да те спасят, защото знаят колко те презирам. Да не споменавам и как аз бих могъл да постъпя с тебе. Но ти си избрал да вървиш по такъв път. И упорстваш. Баща ти го няма и вече е трудно да се съмняваме в смъртта му. Фактите се променят, а ти — не. Прекрачи ли границата, упорството е неразличимо от глупостта.

— И ти ще започнеш да ме уважаваш, ако припълзявам тук да ти ближа подметките?

Андрос Гайл го гледаше, сякаш чуваше думи на непознат език.

— Да те уважавам ли? Кип, премахнах мнозина, които уважавах. Ако желаеш да допълниш списъка, добре е да знаеш, че си на крачка поне от премахването, ако не от уважението.

— Моля те, продължавай да ме подценяваш — каза Кип. — Така ще ми е още по-приятно.

Андрос се подсмихна. Явно се забавляваше от сърце. Кип посърна от тази усмивка, напомнила му болезнено за Гавин. Покрусата да я види на лицето на това чудовище го обърка напълно.

— Ако разчиташ да бъдеш подценяван, не е ли по-добре да си мълчиш за това? — попита Андрос.

На иначе пъргавия език на Кип напираха само просташки псувни. И той си мълчеше.

— Стига толкова — отсече Андрос. Стана и побутна внук си към вратата. Там сниши глас. — А сега чуй за какво те повиках.

„Да ме порази коравото коляно на Оролам в топките!… След всичко това тепърва ще ми каже какво иска от мен?“

— Картите — настоя Андрос още по-тихо пред вратата. — Не знам къде си ги скрил, но ги искам. Ако ми ги дадеш, ти ставаш моят наследник. Ще те взема под закрилата си и ще те науча на всичко, което знам. Ще ти кажа тайни, за които не ти достига въображение.

„Картите? Пак ли?“

— И да съм ги намерил, щом ти ги дам, ще ме убиеш.

— По-тихо! — сгълча го Андрос. Потърка замислено брадичката си. — Не ми се вярва Янус Бориг да не ти е обяснила как се работи с тях. Мога да притеглям четири цвята. Липсва ми обаче синият. Мога да напипам, да вкуся, да почувствам какво се случва в картите, но не виждам нищо. За да използвам картите в цялата им сила, ми трябва пълноспектърен полихром. Другите полихроми са… неподходящи по една или друга причина. Ти си ми нужен, ще ми бъдеш нужен и занапред. А аз съм ти нужен, за да те науча как да превръщаш знанието в могъщество, след като си отида от този свят. Всъщност ти ще си партньорът в по-изгодна позиция.

Кип примига. Звучеше прекалено убедително.

— И да го направя, картите ще бъдат мое притежание. Иначе щом ти омръзне да ме търпиш, ще си намериш кой да притегля липсващите ти цветове и сам ще си съставяш пълната картина, макар и много по-бавно.

— Съгласен съм. При едно условие: моята карта, картите на моите синове и картата на моята съпруга принадлежат на мен. Дори само да ги погледнеш, преди да ми ги предадеш, ще забравим за споразумението. Помисли и решавай. Давам ти срок до пристигането на твоя брат или до Слънцеднев — каквото се случи първо. Не се съмнявай обаче, че ако се опиташ да дадеш картите на друг, ще бъда принуден да те убия. Времето ти е на привършване. Гринуди!

Робът потвърди, че е наблизо, като се прокашля внимателно. Кип се взираше ту в него, ту в дядо си. Защо беше този шепот? Защо стояха до самия изход от покоите на промахоса?

— Тя какво успя да чуе? — изсъска Андрос.

Гринуди на свой ред се вторачи в Кип, сякаш не разбираше защо господарят му иска внук му да чуе това.

— Почти всичко, което си казахте около масата. Свести се бързо и се примъкна към вратата да подслушва. Но оттук е невъзможно да ви чуе.

— Е, Кип, сега ти си на ход — каза Андрос. — Ако не съм загубил предвидливостта си, тя ще опита да се възползва от раздорите в нашия род, а понеже нейният цвят е зеленото, нетърпението ще я подтикне да действа незабавно, без да потърси съвет от своята много по-опасна сестра Ейрени. Очаквам до края на тази седмица Тизис да се вмъкне при тебе обляна в сълзи, ще си поиграе на дама в беда, която ти ще спасиш. Обикновено това трогва мъжете, които искат да изглеждат силни. Няма нужда да ми благодариш, бездруго е твърде млада за моя вкус, а и ти позна, че не я бива много в преструвките. Повечето жени овладяват това умение отрано, не знам дали при нея причината за липсата му е инат или глупост. Иначе е с гореща кръв, ако се вярва на най-близката ѝ приятелка. Пада си по забавленията в леглото, но още не е допуснала никого през нефритената порта.

— Каква нефритена порта?

— Говоря за цепката ѝ. При нея си личи потеклото — произхожда от търговци на коне. Няма и век, откакто са благородници. Знае колко държат някои мъже на това и си е наумила да продаде своята девственост прескъпо, макар че е девствена само в най-буквалния смисъл на думата. Но нейната приятелка се кълне, че Тизис цени своето целомъдрие не само като разменна монета. Имала романтични приумици първото ѝ сношение да бъде необикновено. М-да, още е твърде млада… Предполагам, че хитростта ще я предпази да не започне направо със съблазняването при тебе, но ако изиграеш картите си правилно, скоро ще се пъхне под завивката ти. С мен не протакаше. Не знам как се вписваш в представите ѝ за необикновения първи път. Но поне ще го запомни завинаги, а това трябва да е достатъчно, нали?

— Във всеки кладенец ли хвърляш отрова, след като пиеш от него? — попита Кип.

Безмерната подлост на този човек го стъписваше.

— Казах ти току-що, че не съм пил от този кладенец. Оставих го за тебе — нарочно, в случай че за тебе е тягостно първо да е минала през постелята на мъж, който те превъзхожда. А ти отвръщаш с грубост на моята любезност. Може би си не само дебел, а и дебелоглав. Този разговор отне твърде много време. Да те няма.

Кип не отприщи гъмжилото от проклятия и въпроси в главата си, а се подчини на заповедта като всеки друг войник в армията на промахоса. Черногвардейците пред входа не казаха нищо, но и без това трябваше да се държат така.

В стаята му го чакаха четирима озадачени роби.

— Господарю, имаше съобщение, че тук е вилнял злосторник…

Кип влезе в стаята и се огледа. Всичко беше безупречно чисто.

Бюрото беше сменено с друго. Леглото и дюшекът — също. Всяка повърхност беше излъскана до блясък. Дори кесията му беше на скришното си място. Кип отпрати робите с извинения. Зяпаха го, сякаш е побъркан.

„А как да знам, че не са прави? Какви ги върша? Използват ме в боричкане, за което не знам нищо, заемам страна само заради личното обаяние на играчите, а не според възгледите си за добро и зло, не решавам сам какво искам, нито дори търся изгода. Държах се досущ като дете.

Андрос знаеше какво ще направя, след като ми съсипе стаята. Наистина съм страшно предвидим.“

Изведнъж му се догади.

„В Девет крале щях да съм Тромблона — онзи подобен на фуния къс мускет, годен за стрелба само от упор, който всеки враг може да грабне и да насочи накъдето си пожелае.

Какво да правя?“

Загрузка...