Разбитото око

72.

„Тея, признай си — мразиш чакането. Някаква налудничава подбуда тласка и тебе като всеки войник да избираш миговете на ужаса пред еднообразието на скуката.“

Спомни си как водеше черногвардейците нагоре по пътеката към укреплението на Руишки нос. Тя беше съгледвач на щурмова група от най-страховитите бойци в целия свят. Колко трудно щеше да бъде изкачването до следващия етаж? Беше се покатерила по стената на укреплението, докато вражеските оръдия гърмяха на крачка-две от нея. Сега щеше да е по-лесно.

За да се разсее, докато вървеше към посочената стая, опита да крепи обвивката около себе си само с парилов газ. Постигна го с лекота. Ако оставеше мехура отворен отдолу, една педя над пода, не можеше да ѝ свърши въздухът.

Свърна зад ъгъл и видя Кип да излиза от един асансьор. Закова се на място и отскочи назад. Забрави да избута париловия мехур в същата посока и го разпръсна, щом опря гръб в него… но той изчезна безшумно и незабележимо. Чакаше. Ако Кип вървеше към нея, щеше да го види ей сега.

Той обаче тръгна в друга посока. Сигурно отиваше в библиотеката.

Стигна до асансьора, без да привлече ничие внимание. Качи се на един от горните етажи, който луксиатите наричаха Благоразумие. Там също не се мяркаха хора. Стигна до двайсет и седма стая, без никой да я зърне.

Вратата беше отключена, стаята — празна.

Веднага погледна прозореца. Удобно широк. Отвори го лесно, въжето висеше точно където трябваше да е. Тея си отдъхна, щом видя по него възлите, които облекчаваха катеренето. Щеше да се покатери и по обикновено въже, но твърде мъчително. Все си казваше, че не ѝ стига сила в ръцете и раменете.

Залости вратата, нагласи добре торбичката с полумесеците и малката раница на гърба си, отдели десетина секунди да се помоли. „Не си давай прекалено много време. Започнеш ли да умуваш, ще се разколебаеш. Времето трябва да стига само за проверка на снаряжението и прочистване на ума. Не за събиране на смелост. Колкото повече се бавиш да събереш смелост, толкова по-страхлива ставаш. Смелостта е в действието.

Но аз не искам да умра.

Размърдай се, Тея!“

Хвана въжето и го дръпна силно. Стори ѝ се, че е закрепено здраво. Разбира се. Ако искаха да я убият… не биха го направили в тази кула.

Катереше се още преди да осъзнае какво прави. Да, така беше по-добре. Наложи си да не гледа надолу, а да преодолява разстоянието нагоре възел по възел. Ако зависеше от нея, нямаше да прави това в късния следобед, на светло. Но сега Бялата не беше в покоите си, а Тея нямаше избор.

Слава на Оролам, в този мразовит пролетен ден с немилостив вятър малцина излизаха навън.

Винаги имаше рискове при прехвърлянето — този път от въжето на балкона. Тея обаче бе натрупала опит в катеренето. Вдигна единия си крак и омота част от въжето около стъпалото, за да ѝ послужи за опора. Хвана се с ръце за парапета и скочи на балкона, сякаш вършеше подобни щуротии всеки ден.

Всъщност… помнеше добре как се катереше по балкони в имението на Лусигари заедно със Сарай — момичето, за приятелка на което я бяха купили.

И вратата на балкона беше отключена, както очакваше. Надникна в стаята. Малка и оскъдно обзаведена. Не изглеждаше обитавана. Толкова високо в кулата би трябвало да е отредена за приближен роб, но засега оставаше празна. Върна се на балкона, затвори вратата и огледа стената, по която щеше да се изкачи.

Съжали, че не може да използва въже с кука. После трябваше да се спусне по същото въже и то щеше да остане заедно с куката като доказателство как е извършена кражбата. Важно беше искрящото наметало просто да изчезне безследно.

За щастие имаше достатъчно от полукръгчетата за катерене. Избърса стената с ръкав на място малко над балкона и вдясно от парапета, махна луксиновото покритие от първия полумесец и го залепи със силен натиск. Счупи плочката син луксин с пръсти и тя се разпадна на прах.

Сложи следващия по-нагоре и вляво. Стъпи с левия крак на парапета, с десния — на първия полумесец, протегна лявата ръка към горния. И започна да се катери. Без припряност.

Разстоянието до горния етаж не беше голямо, но Тея внимаваше. Отклоняваше се вляво, за да падне на балкона, ако сбърка. Само две крачки вдясно беше пустотата до огромния двор далеч долу.

Събираха се облаци, притъмняваше бързо, а и тя беше от сенчестата страна на кулата. Хрумна ѝ нещо. Притегли парилов газ. Рееше се над главата ѝ, но оставаше свързан с волята ѝ и можеше да го използва като факел.

Значи „древните майстори“ бяха помислили не само как да стават невидими. Когато факелът беше над главата ѝ, а не пред нея, ставаше много по-удобен.

Буен порив на вятъра отнесе парила. Тея се вкопчи в полумесеците като паяк, притисна тялото си до стената.

Вятърът стихна, тя пак притегли парил и продължи нагоре. Не беше трудно. Полумесеците стигаха, за да се покатери по-високо от набелязания балкон, и тя просто стъпи от тях върху парапета, за да скочи ловко и безшумно. Остана приклекнала, пъхнала пръстите си под мишниците, за да ги стопли и да даде малко отдих на уморените си ръце. Ако отвореше вратата и завареше вътре черногвардеец, трябваше да се спусне с главоломна бързина.

Не помръдна още няколко секунди. Парилът не помагаше за надничане през дебелата дървена врата. Проникваше само през тънки пропускливи материали като платове. „Тея, нали смелостта е в действието?“

Натисна полека дръжката на вратата. Не беше заключено — точно както бе казал Убиеца Шарп. Не чу скърцане, но вятърът бездруго би заглушил звука. Нямаше какво друго да направи освен да открехне вратата и да погледне в стаята.

Заради плътните завеси в стаята на Бялата беше много сумрачно. А разликата в температурата навън и вътре означаваше, че вече има силно течение. Тея се шмугна вътре приведена и затвори. Завесите се разлюляха и пак увиснаха.

В ръката ѝ мигновено се появи парилов факел. Погледът ѝ търсеше скривалища. Течението разклати ли външната врата на пантите ѝ? Черногвардеецът отвън щеше да провери веднага какво става… или изобщо нямаше да влезе.

С разтуптяно сърце отиде на пръсти до бюрото на Бялата. И се спъна в края на дебелия килим. Тупна на четири крака, факелът изчезна. Но падането на такъв килим не беше нито шумно, нито болезнено.

Насмалко да се разкикоти — и от нелепата случка, и от напрежение. Смехът спря в гърлото ѝ — тук можеше само да навлече гибел.

Вратата не се отвори. Тея се опомни и притегли парил. Помисли припряно какво да прави и пак създаде обвивка около себе си. Запълни я с парилов газ, за да ѝ служи като реещ се над нея факел. Всяка дреболия в стаята се открои пред очите ѝ. Олекна ѝ.

Една от загадките на парила беше свойството му да улеснява зрението. Намираше се надолу в спектъра спрямо подчервеното, което пък затрудняваше зрението. Доскоро Тея си представяше, че някаква особеност на светлината я прави по-фина в свръхвиолетовото и по-груба към подчервеното. Нещо обаче се променяше между подчервеното и парила, защото с него виждаше прекрасно.

Провери стаята на робинята. Никой. Щеше да се справи лесно.

Доближи бюрото… и веднага разкъса обвивката от парил при допира с дървото. Но париловият газ вътре беше неподвижен и не се разпиля. Въздъхна примирено — сега ли беше моментът да разгадава чудатостите на парила? И оформи мехура наново. Пристъпи напред, остави го да се разкъса, но задържа остатъка. След като бе научила от Убиеца Шарп, че може да поддържа връзката на волята си с парила в газа, това изобщо не я затрудни.

Претърси бюрото много предпазливо. Колко ли опасни тайни криеше? Купчинки листове, бележки, шишенца мастило, дори тестета за Девет крале. Виж ти, старата дама също се увличала по играта. В най-долното чекмедже имаше грижливо сгънато тъмно наметало. Тея го разгърна и откри ръмжаща лисица, която трудно се забелязваше заради сивите конци на сив фон. Наметалото беше обгорено отдолу, имаше си златен нашийник в яката; Тея усещаше плата в ръцете си копринено тънък, но здрав. Лесна работа.

Или прекалено лесна? Облиза устни. Нави наметалото, пъхна го в жалката раница и пак я намести на гърба си.

Нямаше друго наметало. В първия миг паниката я сграбчи за гърлото. А после тя прозря. „Не може да има друго наметало, разбира се. Всичко е нагласено, но не срещу мен, а заради мен. Сега наметалото е толкова късо, че може да го носи само дребничка жена, недорасло момче или джудже. Колко са притеглящите, способни да разцепват светлината? И колко от тях са дребнички жени или недорасли момчета? Май оставам само аз!“

Не биха си позволили да я убият, ако единствено тя би могла да използва наметалото, за да върши работа за тях.

Не знаеше дали не е благоприятна случайност, но вече си мислеше, че е хитрост на Бялата. Или се бе намесил самият Оролам. Разбира се, ако вярваше на някои книжници, Оролам тъкмо така си вършеше работата — дори ако Бялата бе скроила този капан за Ордена, пак си оставаше негово дело. Значи…

„Благодаря, повелителю. Ще се помоля подобаващо, когато… ами когато не си рискувам живота. И вече няма да пропускам седмичното поклонение. Е, поне толкова често.“

Нямаше защо да се бави тук. Дори ако другото наметало бе скрито в някой шкаф, вземеше ли го, щеше сама да си изпроси смъртта. Как пък не.

Тръгна към балкона и чу откъм коридора глас. Вратата се отвори и един черногвардеец надникна в стаята. Бая Ниел — зеленият притеглящ и ветеран от битката при Ру. Беше се бил срещу самия Атират заедно с Кип, Карис и Гавин Гайл. Осветяваше го чистото сияние на жълт луксинов факел.

Тея се смръзна. Нямаше къде да се скрие. Нямаше накъде да отскочи. Сърцето ѝ замря. Кръвта ѝ кипна, но макар че това я бе тласкало да направи нещо поне хиляда пъти, сега бойното настървение не ѝ помогна. Или самата тя не беше способна да си помогне. Не помръдваше. Знаеше какво ще се случи. През париловия облак откри нещо странно в жълтата светлина, отразена от готрата на Бая Ниел, от носа му, от ръката, която се завърташе неумолимо към нея.

Ако не се заблуждаваше, жълтото ѝ даваше необичайна яснота и мигновено проникновение, надхвърлящо пределите на собствения ѝ ум. Тази неоспорима логика ѝ подсказа, че може да убие Бая Ниел — имаше парил в ръката си и знаеше как да го повали бездиханен на пода.

Но тя не можеше да убие черногвардеец. Дори за да се спаси.

В главата ѝ прехвърчаха думи: „Можех просто да помоля Бялата и тя щеше да ми даде това наметало.“

Бая Ниел или беше посветен от Бялата в плана, или не беше. Когато видеше Тея, или нямаше да направи нищо, или щеше да я залови, с което ползата от нея като шпионка изчезваше. Имаше начини да се измъкне, но нито един не беше приемлив за нея. В това беше силата на жълтото. Не абстрактната, отчуждена логика на синьото или разпалените страсти на червеното. Жълтото уравновесяваше ума и чувствата. Тея се покори на тази безпрекословна човешка логика. Стоеше бездейно, докато Бая Ниел се обръщаше към нея с луксиновия си факел.

Усещаше боцкане по кожата като от суграшица.

Погледът на Бая Ниел сякаш мина през нея. Той въртеше глава наляво-надясно, търсеше нещо нередно в стаята. Пак се взря нанякъде през нея, сякаш беше прозрачна. И отново. Само на шест стъпки. Не се преструваше. Тя виждаше очите му. Нямаше смущение или колебание в тях. Той не играеше роля. Просто беше сляп за присъствието ѝ. Бая Ниел местеше луксиновия факел насам-натам, а мозъкът на Тея сякаш пращеше от напрежението.

И тогава стигна до прозрение. Този луксинов факел. И нейният облак от парил. Факелът светеше в жълто, и то в много тясна ивичка от спектъра. Това се съчетаваше със свойството на парила да показва отчетливо всичко — способността на Тея да разцепва светлината трябваше да отклони само малка част от нейния спектър. Толкова лесно, че го правеше неволно. Същото, което са успявали да правят древните майстори, но в движение и срещу пълноспектърна светлина. Тея стоеше на място и се бореше само срещу частица от жълтото.

Бая Ниел разпръсна факела и затвори вратата.

Тея се втурна към балкона като подплашена дива коза. Тъкмо отваряше предпазливо вратата и чу гласа на Бая Ниел:

— Слушай, ще взема да проверя залостена ли е вратата на балкона. Онези хлапета, дето ги повишиха набързо, все забравят…

Тя не се забави да слуша докрай. Измъкна се навън, парилът се разпиля. Затвори вратата тъкмо когато се отвори другата. Заради разликата в налягането се чу кратко съскане. Прехвърли се през парапета към полумесеците. Дръпна халката на първия и размърда връвта наляво-надясно. Полумесецът се отлепи от стената.

Смъкна се припряно — вратата се отвори и пълноспектърна светлина озари балкона. Въпреки молитвите ѝ бе имало дъждец, докато тършуваше в стаята, защото полумесецът по-надолу се оказа мокър и подметката ѝ се хлъзна по него. Тя се вкопчи до схващане на ръцете, за да не отлети от стената.

Увисна така, че коляното ѝ опря там, където трябваше да е ботушът. Това не помагаше. Когато слагаше полумесеците, искаше да са разположени удобно за ръцете и стъпалата ѝ. Издърпа се нагоре с усилие, от което лявата ѝ ръка се разтрепери, а сухожилията в левия крак се опънаха до скъсване. Десният ѝ ботуш стъпи където трябва.

Нямаше време да си поеме дъх. Ако Бая Ниел надникнеше от балкона, щеше да я види. Размърда поредната връв, взе следващия полумесец и го пъхна в торбичката. Спусна се внимателно и прибра още един. Само миг след като се скри под балкона и вдиша дълбоко, чу отгоре „Хъм…“.

Жълто сияние прониза тъмнината — Бая Ниел бе направил луксинов факел и оглеждаше стената, където Тея беше била преди малко. После светлината изчезна.

Тея чу затварянето на вратата.

Остави мускулите си на мира за няколко секунди. Имаха нужда от почивка, но пък ако се бавеше, измръзналите ѝ пръсти щяха да се схванат и да изтръпнат.

Не си позволи небрежност: слезе полека и скоро стъпи на балкона отдолу. А в празната допреди малко стая седеше мъж с гръб към нея, целият омотан в наметалото си. Тея едва не падна в несвяст.

Щом я чу, той подаде бележка над рамото си, без да се обръща.

Тея провери дали всичко по нея е закрепено добре. Върна листа на мъжа и видя краткия проблясък на изпепелена огнена хартия. Спусна се до стаята, откъдето бе започнала изкачването. Разкърши рамене. Лесна работа.

Слезе с асансьора на етажа, където бяха казармите на Черната гвардия, и веднага се натъкна на Кип.

— Ей, търся те навсякъде! — възкликна той. — Трябва да говоря непременно с тебе за нещо. Защо си мокра?

Не искаше да говори с него, докато носеше в раницата отмъкнато искрящо наметало, а в торбичката — полумесеци за катерене, особено защото беше вероятно Кип да я заведе или в казармите, или на някой тренировъчен плац, където беше редно тя да се преоблече и да изложи на риск себе си и откраднатото.

— Къде отиваме? — попита Тея, без да слуша въпросите му.

— Мисля да отидем в моята стая. Нали ти казах — трябва да говоря с тебе.

— Колко загадъчно — каза тя уж шеговито, но нервите ѝ бяха прекалено изопнати.

Ръцете му се отпуснаха, все едно го беше обидила ужасно.

— Тея… Моля те.

„Кип — толкова сериозен, гузен и докачлив? Няма как да не отида с него.“

Спомни си прегръдката, на която не отвърна, и съжалението си. „Кип, все избираш лош момент. Най-лошия.“

— Както кажеш — сви рамене Тея.

„Накрая ще ми навлечеш смъртта.“

Тръгна с него, но на половината път към стаята му чу приплъзване на подметка по каменна плоча. Озърна се. Никой в коридора.

Погледна в парил — господин Шарп вървеше след тях невидим. Вдигна пръст пред устните си. Тея се зачуди дали да не пусне крадешком раницата на пода, когато доближат следващия ъгъл. Господин Шарп не би могъл да направи нищо друго освен да я вземе. И може би щеше да ѝ се махне от главата, поне засега?

Но ако го направеше несръчно? Ако Кип забележеше как незнайно защо опитва да се отърве от раницата? Щеше да я засипе с въпроси незабавно, да се заинати и да я тормози, докато не научи какво има вътре. Винаги любопитен като досаден котарак.

Продължиха към стаята му, страхът я смазваше. Видя в парил настойчивия жест на господин Шарп. „Адове, не!“ Не можеше обаче да се възпротиви. Нито сега, нито никога.

Забави се със затварянето на вратата и господин Шарп се вмъкна при тях невидим, наострил слух за всяка дума, която уж трябваше да остане тяхна тайна.

— Най-после сме сами — въздъхна Кип.