Разбитото око

5.

Тея и другите черногвардейци довършиха сутрешната си тренировка на високата кърмова палуба на „Скитник“. Слънцето вече се издигаше над хоризонта. Тя, Круксър и още петима новоприети от техния клас бяха на този кораб. Останалите бяха на друг кораб заедно с втората половина от оцелелите пълноправни черногвардейци. И макар неуморно да им напомняха, че още не са положили последните клетви и затова не са сред пълноправните, никой не облекчаваше упражненията заради тях. Круксър доблестно се стараеше да наподобява движенията, останалите новаци следваха примера му, доколкото можеха, и бъркаха сложните поредици от упражнения, които бяха виждали, но не и научили засега.

Командир Железни ръководеше тренировката и не обръщаше внимание на онези, които допускаха грешки. Легендарният боец поначало си беше неразгадаем, но през последната седмица това негово качество като че ли стигаше до крайност. Тея не знаеше дали упражненията (и плачевното им изпълнение от новаците) са поредният му педагогически похват, или предводителят на Черната гвардия просто не забелязва как се справят. По главата му бе набола остра четина и той я избърса с мокър парцал. След битката при Ру бе престанал да си бръсне главата и да я маже с масло. По-точно след Чудото на изстрела — молитва, разстояние от шест хиляди крачки и точно попадение в един новороден бог.

Командирът погледна за миг към изгряващото слънце, чийто диск още не се бе показал напълно над хоризонта, начумери се, уви готрата около главата си и слезе по стръмните стъпала към средната палуба.

Тея реши да се разтъпче, за да си раздвижи глезена — беше го навехнала, когато се спъна в едно корабно въже. Отиде при планшира, откъдето Кип и Гавин Гайл се бяха стоварили в дълбините преди седмица.

— Трудно е да повярваш, а? — каза Круксър, беше дошъл при нея.

Дребничкият Даелос, лепнал се за Круксър като сянка, също бе дошъл.

Можеше да си мисли за цял куп други неща. За битката. И че я бяха загубили. Че се бяха били с истински бог. Че Гавин Гайл е мъртъв. Но Тея знаеше, че той няма предвид тези неща.

— Невъзможно е — отвърна тя безизразно.

— Как го понасяш? — попита Круксър.

Опряла лакти на планшира, тя изви глава и го изгледа смаяно. Понякога Круксър беше най-чудесният човек, когото бе срещала. Друг път беше малоумник.

— Това е лъжа, Круксър. Всичко е лъжа.

— Но Червения не би излъгал… — възрази той и се намръщи.

Може би Круксър нямаше вина. Беше отгледан от добри хора и беше безупречно добродетелен — откъде да се вкорени у него инстинктивната подозрителност към властниците, присъща на едно поробено момиче?

— Стига де, Тея — намеси се Даелос. — Знаеш, че Трошача обвиняваше Андрос Гайл, защото му пречел да влезе в Черната гвардия. Знаем и че Трошача пи много онази вечер. Той бездруго си беше сприхав и не е трудно да…

— Млък! — почти викна Тея.

— Какво? — сащиса се Даелос.

— Как смееш да отписваш Кип? Я се махайте и двамата! Гади ми се от вас!

Даелос изви очи с досада, все едно тя се държеше като несговорчива жена. Прииска ѝ се да му покаже какво прави, когато наистина е настроена несговорчиво. А Круксър просто пребледня. Дръпна се от планшира. Тея разбираше, че бе дошъл само за да я попита как е, държеше се като добър командир. Но добрите намерения не стигат.

Двамата се отдалечиха, без да кажат нито дума повече.

„Държиш се грубо и несправедливо. Би трябвало да се извиниш.“

Но не го направи.

Андрос Гайл бе казал, че онази нощ се подиграл на Кип. Както винаги. Беше си признал, че не понася това момче. И че вероятно не бивало да му казва нищо веднага след битката. Но как можел да знае, че Кип е пиян? Изобщо не му хрумнало, че Кип може да го нападне.

Гавин Гайл и робът на Андрос опитали да ги разтърват. Кип намушкал Гавин съвсем случайно и когато той паднал през борда, потресеният Кип скочил след него.

С това бе приключило всичко. Стражеви капитан Карис Белодъб — или вече трябваше да е капитан Гайл, след като се бе омъжила за Гавин? — направо полудя и се разкрещя, че Андрос лъже. Тея очакваше Карис да се нахвърли върху Андрос, но командир Железни се намеси и буквално я отнесе от палубата. Оттогава не бе излизала.

Никой друг не оспори думите на Червения. Имаше дълги и напрегнати разговори между Железни и черногвардейците, на които бе възложено да охраняват Гавин онази нощ. Призмата им заповядал да си легнат, а кому би хрумнало, че нещо го заплашва тъкмо в нощта, след като отново бе доказал героизма си? Та той беше убил бог!

Не, помисли Тея, Кип го беше направил.

Изглеждаше някак дребнаво да налага истината толкова скоро след като бяха загубили Призмата. Всички я гледаха все едно се е изхрачила на гроба му. Прекланяха се пред този човек, всеки от оцелелите във флота бе доказал верността си към Призмата, като се бе сражавал редом с него.

Но това не облекчаваше угризенията на черногвардейците. Бяха се провалили. Прибираха се у дома, но без онзи, когото бяха длъжни да пазят. Никога нямаше да изтрият петното на срама.

Приглушени гласове под нея прогониха всякакви други мисли. Тея погледна към моряците. Повечето бяха мъже и се стараеха да са предпазливи, когато зяпаха жените от Черната гвардия, поне откакто Есел строши носа на един от тях. Въпреки всичко упорстваха в зяпането. Но не поглеждаха Тея. С тесен ханш, без гърди, ниска, с къса коса — когато не беше невидима, се отнасяха с нея като с талисман, който тези сурови мъже можеха да вземат под закрилата си. Можеше да смели от бой деветима от всеки десет сред тях. Те обаче не подозираха това и тя се радваше, че я пренебрегват.

Точно под нея беше каютата на Андрос Гайл. Тея подслушваше тук при всяка възможност през последната седмица. През останалото време се катереше по такелажа, слушаше поученията на моряците и запомняше по нещичко за занаята им. Преструваше се, че идва тук да се моли, затова седеше, без да помръдне. Преструваше се също, че тъгува. Нали тук Кип бе скочил или бе бутнат в морето. Веднъж преструвката изтръгна истински сълзи. Харесваше Кип повече, отколкото си бе мислила.

Както си седеше на палубата, я доближи командир Железни. Тя понечи да се изправи, но той ѝ даде знак да не става.

Постоя при нея и миговете се проточиха. Щеше да се радва на мълчаливата му компания, ако не се боеше, че командирът ще се досети защо си е избрала тъкмо това място.

Накрая той каза:

— Кип… Трошача ме помоли да се погрижа документите за освобождаването ти да бъдат регистрирани. Ще го направя. Знаеш, че си сред най-добрите от новаците. Знаеш и колко се нуждае Черната гвардия от добри бойци. Но изборът си е твой. Когато бях на твоите години, положих клетвата, защото това се очакваше от мен, а не защото исках или защото смятах, че така е редно. Тея, няма да причиня същото и на тебе.

Обърна се и я остави сама.

Тя се замисли как ще приеме свободата. Да се върне у дома? Да се омъжи за някой дюкянджия? Да научи занаят? Какъв занаят? Твърде странно беше, прекалено голям скок след всичко, което бе преживяла през последните месеци. Отложи умуването и наостри слух да долови гласа на Андрос Гайл. Отначало той не отваряше илюминатора, но от няколко дни той винаги беше отворен. Сутрин тя имаше най-голям шанс да подслуша нещо. Щом вятърът се засилеше, ставаше невъзможно. Но за седем дни тъй и не чу нищо важно — почти само заповеди към стайния роб Гринуди, стария париец, на когото Андрос Гайл като че ли се доверяваше напълно.

Поредният безполезен ден. Тея не чуваше кой знае какво. Андрос и Гринуди толкова отдавна имаха общи дела, че в разговорите им зееха пролуките на недоизказаното, което се подразбираше само от тях двамата.

— Някакви признаци, че той не се залъгва?

— Никакви. Разбира се, докато получим доказателства, ще е твърде късно за един от нас.

— Бездруго ще е твърде късно за нас, каквото и да стане. Проклятие… — каза Андрос малко по-силно. Стоеше до илюминатора. — Толкова близо беше, Гринуди. Почти докосвах дръжката.

— Грешката е моя, господарю.

— Не. Ти ми спаси живота. Отново.

— Господарю, силата ми вече не е като някога. Допуснах да ме изненадат.

Тея се намръщи и уви сивото новобранско наметало по-плътно около тялото си. Гринуди е допуснал да го изненадат? Кой го е изненадал? Кип ли? Значи Кип наистина ги беше нападнал? Възможно ли беше това? Кип не би направил такава глупост, нали?

Разбира се, че би го направил. Но опит за убийство? Не, Кип не би постъпил така. Може би е посегнал да нарани, но не да осакати, не да убие. Тя бе виждала какъв е в яростта си.

— Господарю, погледнете на положението откъм добрата му страна. Не ви предстои Освобождаване тази година.

Тонът на Гринуди прозвуча някак причудливо и Тея се смръзна. Нима Андрос Гайл бе възнамерявал да разкъса халото? Защо Гринуди би говорил за това толкова нехайно?

Ръка се провря през илюминатора и един дресиран гълъб излетя с шумолене на пера. Стресна Тея, но никой не обърна внимание нито на изненадата ѝ, нито на птицата — много гълъби бяха изпратени със съобщения тези дни.

Андрос затвори илюминатора и гласовете заглъхнаха. Тея искаше да се надигне и да се махне незабавно, но не забравяше и за миг, че седи точно над каютата на Андрос. Колкото и да беше лека, дървото можеше да заскърца, когато се премести. Почака още няколко минути, наглед унесена в медитация. Кип беше нейният партньор по време на обучението. Той бе заложил нещо — Тея още не знаеше какво, — за да спечели от Андрос Гайл документите за нейното освобождаване. И веднага след това се бе опитал да ѝ върне свободата. Изслушваше я, когато обсъждаха стратегии, накара я да почувства за пръв път, че и тя — робинята, може да допринесе нещо с ума си.

Осъзна, че ръката ѝ е стиснала в мъртва хватка мускалчето със зехтин. Откопчи пръстите си от този символ на робската ѝ участ. Дала ѝ го беше Аглая Красос — заплаха и напомняне. Зехтин, който носи облекчение в робските бардаци. Зехтин, който би ѝ помогнал да оцелее, когато ѝ се изреждат трийсет до петдесет мъже всеки ден. Щом започнеше да ѝ се струва, че е останала без сили, тя докосваше малкия знак за робското си положение. Знак за онова, което можеше да я сполети. Знак за онова, от което Кип бе обещал да я избави завинаги.

В кратките месеци, когато се обучаваха заедно, Кип бе станал не само неин партньор. Той беше най-добрият ѝ приятел.

Не проумяваше това досега. Не беше до него, когато трябваше да му помогне. Немислимо беше той да е мъртъв. Ако не се бе поддал на паниката, би могъл да се носи по морето поне до сутринта. Досега Тея не бе чула нищо за акули. Не че това беше голяма утеха — оцелелите не искаха да предъвкват какво би могло да се случи и на тях.

Ако беше издържал до изгрев, вероятно го бяха спипали ловци на роби. Кип бе притеглял толкова много предишния ден, че сигурно го беше мъчила светлинната болест, дори ако не бе пострадал допълнително. Бе оставил кутията с набора очила на койката си. Значи е бил безпомощен.

И да беше останал жив, сега Кип беше окован към весло.

Нито Тея, нито някой друг можеше да направи нещо за него.