Скелет под камбаната

Глава десетаТАО ГАН РАЗПИТВА ПАЗАЧА ГАО ЗА МИНАЛИ СЪБИТИЯ;ПОСЛЕ ПРЕЖИВЯВА ТЕЖКО ПРЕМЕЖДИЕ В МРАЧНИТЕ РАЗВАЛИНИ

Между временно Тао Ган се зае да научи повече подробности за госпожа Лян, както му беше наредил съдията. Тя живееше недалеч от Улицата на полумесеца п той реши най-напред да посети пазача Гао. Разчете времето си така, че да пристигне точно по обяд.

Тао Ган поздрави пазача най-сърдечно. Гао си помисли, че ще е най-разумно да запази добрите си отношения с помощниците на новия съдия, още повече след като беше смъмрен от него, и покани Тао Ган да сподели скромната му трапеза. Последният бързо се съгласи.

След като гостът се нахрани с охота, пазачът донесе дневника си и му показа, че госпожа Лян е пристигнала в Пуян преди две години, придружена от внука си Лян Къфа. Тогава госпожа Лян заявила, че тя е на шестдесет и осем години, а внукът и — на тридесет. Гао отбеляза, че Лян Къфа му се видял доста по-млад и изглеждал на около двадесет. Но в действителност навярно имал поне тридесет, защото госпожа Лян твърдяла, че е взел вече втория изпит но литература. Той бил приятен младеж, който прекарвал по-голямата част от времето си в разходки из града. Изглеждало, че особено го привлича северозападният квартал, където често го виждали да се навърта кран канала, близо до шлюза.

Няколко седмици след пристигането си госпожа Лян съобщила на пазача, че внукът й не се е прибирал от три дни и тя се страхувала, че му се е случило нещо лошо. Пазачът разпоредил да бъдат предприети обичайните издирвания, но от Лян Къфа не била открита никаква следа. Тогава госпожа Лян отишла в трибунала и подала жалба до съдията Фън, в която твърдяла, че Лин Фан, богаташ от Кантон, заселил се в Пуян, е похитил внука й. В същото време тя представила и цял куп по-стари документи. От тях личало, че между семействата Лян и Лин съществува дългогодишна вражда. Но тъй като госпожа Лян не можела да представи никакво сериозно доказателство, че Лин Фан има нещо общо с изчезването на внука и, съдията Фън не дал ход на делото.

Госпожа Лян продължавала да живее сама с една стара прислужница в малката си къща. Напредналата възраст на госпожата и непрекъснатите размишления за сполетелите я нещастия помрачили разсъдъка и. Що се отнася до изчезването на Лян Къфа, пазачът не знаел нищо определено. Предполагало се, че е паднал в канала и се е удавил.

Като научи всичко това, Тао Ган поблагодари сърдечно на домакина за гостоприемството му и отиде да види къщата на госпожа Лян. Откри я в безлюдна, тясна уличка, недалеч от южния шлюз. Беше една от редицата малки едноетажни къщички и по негова преценка едва ли имаше повече от три стаи.

Тао Ган почука на черната, неукрасена предна врата. След дълго чакане чу тътрещи се стъпки и шпионката на вратата се отвори. Видя сбръчканото лице на много стара жена, която попита с писклив, враждебен глас:

— Какво искаш?

— Дали госпожа Лян си е у дома? — учтиво се осведоми Тао Ган.

Старицата го огледа подозрително.

— Болна е и не може да приеме никого! — изграчи тя. Шпионката щракна и се затвори.

Тао Ган вдигна рамене. Обърна се и се огледа наоколо. Беше много спокойно, не се виждаше никой, нямаше дори уличен продавач или просяк. Помисли си дали съдията не беше сбъркал, като бе повярвал на думите на госпожа Лян. Дали тя и внукът й не бяха хитри артисти, измислили тъжната история, за да прикрият някакъв престъпен план — може би в съюз с този Лин Фан? Това безлюдно място би представлявало чудесно убежище за съзаклятниците.

Тао Ган забеляза, че къщата, разположена точно срещу дома на госпожа Лян, беше но-голяма от другите. Тя бе изградена от масивни тухли и имаше втори етаж. Полуизтрита от времето табелка показваше, че някога е била магазин за коприна. Но сега всички прозорци бяха с пуснати кепенци и къщата изглеждаше, безлюдна.

— Тук не ми провървя! — измърмори Тао Ган. — По-добре ще е да се опитам да науча нещо повече за Лин Фан и неговата къща.

И той пое дългия път към северозападния квартал.

Беше намерил адреса на Лин Фан в документацията на трибунала, но откриването на къщата се оказа неверятно трудно. Тя се намираше в една от най-старите части на града. Преди много години на това място бяха живели местните първенци, конто по-сетне се бяха преселили в по-модерния източен квартал. Някогашните величествени резиденции сега бяха оплетени от гъста мрежа тесни и криволичещи улички.

След продължително лутане Тао Ган намери къщата —голяма постройка със солидна двукрила порта, тежко обкована с мед и лакирана в червено. Високите огради и зидове от двете страни бяха поддържани в отлично състояние. От всяка страна на портата имаше по един каменен лъв. Мястото изглеждаше мрачно и неприветливо.

Отначало Тао Ган реши да обходи външния зид, за да намери входа към кухнята и същевременно да добие представа за големината на къщата. Но видя, че това беше невъзможно. Отдясно на пътя му се изпречваше стената на долепената съседна постройка, а отляво имаше куп развалини. Той се върна обратно, сви зад ъгъла и стигна до малък магазин за зеленчуци. Купи си малко туршия и докато плащаше, запита с нехаен глас как върви търговията. Зарзаватчията обърса ръцете си в престилката и каза:

— Това не е място, дето може да се спечели много. Но не се оплаквам. Аз и всички в семейството ми сме силни и здрави, та можем да работим от тъмно до тъмно. Осигуряваме си всеки ден по купичка оризена каша и малко зеленчук от магазина, а веднъж седмично — и парче свинско месо. Какво повече може да иска човек от живота?

— Като види, че магазинът ти е толкова близо до онази голяма къща зад ъгъла — подхвърли Тао Ган, — човек може да си помисли, че там имаш чудесен клиент.

Зарзаватчията вдигна рамене.

— За моя беда от двете големи къщи в този квартал едната е изоставена от години, а в другата живеят чужденци. Те са дошли от Кантон и говорят на такъв език, че сами трудно се разбират. Господин Лин има парцел земя в северозападното предградие край канала и всяка седмица градинарят му докарва пълна каруца със зеленчуци. Не харчат пукната пара в моя магазин!

— Аз съм живял известно време в Кантон — забеляза Тао Ган — и зная, че тамошните жители са твърде общителни. Предполагам, че слугите на господин Лин идват при тебе от време на време да си побъбрите?

— Не познавам никого от тях — отвърна кисело зарзаватчията. — Те живеят по свой начин и, изглежда, се смятат за по-добри от нас — северняците. Но какво те засяга всичко това?

— Да ти кажа право — отговори Тао Ган, — аз съм изкусен майстор, който подлепва картини върху коприна, г си мислех дали в такава голяма къща, доста отдалечена от улицата на реставраторите, няма да имат някои картини за поправка.

— Нямаш късмет, братко — каза зарзаватчията. — Пътуващи търговци и работници никога не прекрачват прага на къщата им.

Но Тао Ган не се обезкуражавате лесно. Когато отново сви зад ъгъла, той извади от ръкава си своята магическа торба и нагласи бамбуковите пръчки в нея така, щото да изглежда, че вътре има буркани с лепила и четки на майстор, занимаващ се с подлепване на картини. После изкачи стъпалата пред портата и почука силно. Не след дълго малката шпионка се отвори и едно намусено лице го погледна през дупката.

На младини Тао Ган бе пребродил цялата империя и говореше на много местни диалекти. Така че той се обърна към пазача на чисто кантонско наречие:

— Аз съм майстор по подлепването на картини и съм учил занаят в Кантон. Нямате ли нещо, което да поправя?

Когато пазачът чу родния си език, лицето му просветна. Той отвори тежката двукрила врата.

— Ще трябва да проверя, приятелю! А тъй като говориш на приличен език и си живял в нашия чудесен Град на петте овена8, можеш да влезеш за малко и да поседиш е стаята ми.

Тао Ган видя добре поддържан преден двор, заобиколен от редица ниски постройки. Докато чакаше в стаята на пазача, порази го дълбоката тишина, която цареше в къщата. Не се чуваха викове на слуги или шум от човешка суетня.

Когато се върна, пазачът беше още по-намусен. По петите го следваше набит, широкоплещест мъж, облечен в дрехи от черна дамаска, която жителите на Кантон много харесват. Лицето му беше широко и грозно, с тънки, но рошави мустачки. По важния му вид можеше да се отгатне, че тон е икономът на къщата.

— Какво си въобразяваш, мошенико? — излая той към Тао Ган. — Да се пазариш ли си дошъл? Ако ни трябва майстор за подлепване на картини, ще си повикаме. Хайде, махай се!

На Тао Ган не му оставаше нищо друго, освен да измънка някакво извинение и да си отиде. Тежката порта с трясък се затвори зад него. Отдалечавайки се бавно, той прецени, че няма смисъл да прави втори опит, докато е светло. Беше свеж есенен ден и Тао Ган реши да излезе извън града, за да разгледа чифлика на Лии в северозападното предградие. Напусна града през северната порта. След като повървя половин час, стигна до канала. В Пуян рядко се срещаха хора от Кантон. Достатъчно беше да разпита няколко селяни, за да намери чифлика. Той се оказа доста голям парцел плодородна земя, простиращ се на повече от половин миля разстояние край брега на канала. По средата му се издигаше грижливо намазана къща с два големи склада отзад. Една пътечка свързваше къщата с брега на канала, където Тао Ган видя малък пристан, а край него — закотвена джонка. Трима души бяха заети да товарят джонката с бали, увити е сламени рогозки. Освен тях наоколо нямаше жива душа.

Като се убеди, че в тази мирна селска обстановка няма нищо, което да предизвиква подозрение, Тао Ган се върна обратно и влезе в града пак през северната порта. Намери малка кръчма и си поръча скромно ястие с ориз и купичка супа с месо, като придума слугата да му даде безплатно в малка чинийка с пресен чесън. Разходката беше изострила апетита му. Той внимателно обра и последното зърно ориз и пресуши купичката със супа до последната капка. После постави глава на масата, подложи сгънатите си ръце за възглавница и скоро захърка.

Когато се събуди, беше тъмно. Поблагодари и излезе, като остави такъв малък бакшиш, че възмутеният слуги едва не го повика да се върне.

Тао Ган се запъти към къщата на Лин. За щастие, на небето блестеше светла есенна луна и тон намери пътя без всякакви затруднения. Зарзаватчията беше затворил магазина си и цялата околност бе съвсем пуста.

Тао Ган се насочи към развалините вляво от портата. Промъкна се внимателно между храсталаците и изпопадалите тухли и успя да намери старата врата на втория двор. Изкачи се върху купчината смет, задръстила отвора на вратата, и видя, че част от зида на двора беше още запазена. Помисли си, че ако се покатери върху него, ще може да хвърли поглед над външната стена на къщата. След няколко несполучливи опита той успя най-сетне да намери спора за крака си между тухлите и се изкачи върху зида. Опъна се по корем и установи, че от тази опасна позиция се открива чудесен изглед към къщата. Тя имаше три двора, заобиколени от внушителни постройки и съединени с декоративни порти. Цялото имение обаче изглеждаше запустяло. Освен прозорчето на пазача светеха само още два прозореца в задния двор. Това се стори много странно на Тао Гаи, защото толкова рано вечерта големите къщи обикновено бяха твърде оживени. Той остана да лежи върху стената повече от час, но долу в дворовете нищо не се раздвижи. По едно време му се стори, че нещо се прокрадна между сенките в предния двор, но реши, че очите му са то излъгали, защото не можа да долови и най-слаб шум.

Най-после Тао Ган реши да напусне наблюдателния си пост. Докато се спускаше, една разхлабена тухла, на която беше стъпил, се изкърти от мястото си. Тао Ган падна в храстите върху купчина тухли, която се срути с грохот. Изруга ядно, защото си беше ожулил коляното и халатът му се бе разпрал. Изправи се и тръгна да си върви. Но никое зло не идва само — точно в този момент облак закри луната и стана тъмно като в рог.

Тао Ган си даваше сметка, че една погрешна стъпка може да означава счупен крак или ръка. Затова той просто клекна и зачака луната да се покаже отново. Не беше чакал дълго, когато изведнъж го обзе чувството, че вече не е сам. През изпълнения с рискове живот, който бе водил преди, Тао Ган се беше научил да подушва опасностите отдалече. И сега беше сигурен, че някъде из развалините се спотайва някой, който го наблюдава. Остана неподвижен, напрягайки слуха си, но не можеше да чуе нищо освен редките прошумолявания в храстите, причинени вероятно от дребни животинки. Все пак, когато лупата се показа отново, той предпазливо остана неподвижен още известно време и внимателно се огледа наоколо, но не можа да забележи нищо особено. Понадигна се бавно и приведен, с мъка успя да намери обратния път. Като се движеше много внимателно и се придържаше към най-тъмните места, той се измъкна от развалините. Когато излезе обратно на уличката, въздъхна с облекчение. Стигна до магазина на зарзаватчията и ускори крачка, защото това тихо и безлюдно място караше сърцето му да се свива от страх.

По едно време Тао Ган с ужас откри, че е сбъркал пътя. Беше се озовал в тясна уличка, която му беше съвсем непозната. Докато се озърташе наоколо, за да се ориентира, видя две фигури с маски да се измъкват от сенките п да се насочват към него. Той побягна колкото му държаха краката. Движеше се на зигзаг из уличките с надеждата да се изплъзне от преследвачите си или пък да се добере до някоя по-оживена улица, където те не биха посмели да го нападнат. За беда, много преди да стигне до главната улица, попадна в тясна, задънена алея. Когато се обърна, за да се върне, преследвачите вече влизаха в алеята. Беше се оказал в капан.

— Почакайте, момчета! — извика Тао Ган. — Всяко нещо може да се уреди по приятелски!

Двамата маскирани мъже не обърнаха никакво внимание на тези думи. Като се приближиха достатъчно, единият насочи тежкия си юмрук към главата му.

Общо взето, в критични моменти Тао Ган разчиташе повече на езика, отколкото на юмруците си. Неговият опит в боя се изчерпваше с няколкото приятелски схватки с Ма Жун и Цяо Тай. Но той в никакъв случай не беше страхливец — факт, който не един разбойник, подлъган от кроткия му вид, щеше да помни.

Сега Тао Ган се наведе бързо, избягна удара и като се плъзна покрай първия си нападател, се опита да спъне втория. Но загуби опора и докато се мъчеше да възстанови равновесие, мъжът отзад го хвана за ръцете. Той видя злия огън в очите на нападателите си и разбра, че не са го преследвали заради парите му. Те искаха да го убият.

Тао Ган започна да вика за помощ с пяло гърло. Мъжът отзад го завъртя и изви ръцете му на гърба, стискайки ги като в менгеме. Другият извади ножа си. Тао Ган си помисли, че това е краят на службата му при съдията Ди. Той риташе назад с всички сили и се опитваше да освободи ръцете си, но напразно.

Точно в този момент в алеята дотича трети разбойник — грамаден на ръст и с разчорлени коси.