Скелет под камбаната

Глава двадесет и четвъртаХИТЪР ПРЕСТЪПНИК Е ХВАНАТ НАТЯСНО ЧРЕЗ ОСТРОУМНА УЛОВКА;ЧЕТИРИМА ДЪРЖАВНИЦИ РАЗГОВАРЯТ СЛЕД ВЕЧЕРЯ

Този следобед в съдебната зала се бе събрала голяма тълпа зрители. Новините за нощните събития в Храма на отвъдното проникновение и арестуването на заможния търговец от Кантон вече се бяха разнесли из Пуян и гражданите горяха от нетърпение да разберат за какво беше всичко това.

Съдията се изкачи на подиума и провери присъствуващите. После написа заповед до началника на затвора. Скоро след това Лин Фан бе въведен в залата между двама стражници. Раната на челото му беше превързана. Той не коленичи. Погледна навъсено съдията и понечи да каже нещо. Началникът на стражниците незабавно го удари по главата с палката си, а двама стражници грубо го свалиха на колене.

— Кажи името си и с какво се занимаваш! — заповяда съдията.

— Настоявам да зная… — започна Лин Фан. Началникът на стражниците го удари през лицето с дръжката на бича си.

— Говори почтително и отговаряй на въпросите на негово превъзходителство, песоглавецо! — кресна му той.

Превръзката се беше разхлабила и раната върху челото на Лин Фан бе започнала да кърви обилно. Задавен от гняв, той процеди през зъби:

— Вашият покорен слуга се нарича Лин Фан и е търговец от град Кантон. Настоявам да зная защо съм арестуван.

Началникът на стражниците вдигна бича си, но съдията му направи знак с ръка и каза хладно:

— Скоро ще стигнем и до това. Първо ни кажи виждал ли си преди този предмет?

Докато говореше, съдията бутна златния медальон, намерен под камбаната, през ръба на масата. Той звънна на каменния под пред Лин Фан. Лин Фан го изгледа с безразличие, после изведнъж го вдигна и започна да го разглежда внимателно върху дланта си.

— Това е на… — оживено заговори той, но бързо се овладя. После добави твърдо: — Това е мое. Кой ви го е дал?

— Тук само съдът има право да задава въпроси — отвърна съдията. Той даде знак на началника на стражниците, който бързо грабна медальона от ръцете на Лин Фан и го постави обратно на масата.

Лин Фан се надигна, лицето му посиня от гняв. Той изкрещя:

— Върнете ми го!

— На колене, Лин Фан! — викна съдията. — Сега ще отговоря на въпроса ти.

Когато Лин Фан бавно падна на колене, съдията продължи:

— Питате защо си арестуван. Аз, съдията, ти казвам. че си обвинен в присвояване правата на държавата. Незаконно си търгувал със сол.

Самообладанието на Лин Фан като че ли се върна.

— Това е лъжа! — хладно каза той.

— Негодникът проявява неуважение към съда! — викна съдията. — Ударете го десет пъти с тежкия бич!

Двама стражници разкъсаха дрехата на Лин Фан, смъкнаха я и го хвърлиха на пода по очи. Бичът изсвистя във въздуха.

Лин Фан не беше свикнал на телесни наказания. Щом бичът се впи в плътта, писъците му се извисиха до небето. Когато началникът на стражниците го вдигна, лицето му бе посивяло и той дишаше с мъка. Съдията го изчака да се съвземе и каза:

— Имам сигурни свидетели, Лин Фан, които ще дадат показания за незаконната ти търговия. Няма да е лесно да измъкнем признанията им, но няколко удара с тежкия бич без съмнение ще ги накарат да проговорят.

Лин Фан погледна съдията с кръвясали очи. Той беше още полузашеметен. Хун стрелна въпросителен поглед към Ма Жун и Цяо Тай, но те поклатиха глави. Нямаха никаква представа за кого говори съдията. Тао Ган също гледаше слисано.

Съдията направи знак на началника на стражниците, който напусна залата, последван от двама свои подчинени.

Възцари се пълна тишина. Погледите на всички зрители бяха приковани в страничната врата, през която бяха излезли стражниците. Когато се върнаха, началникът им носеше един топ черна импрегнирана хартия. Двамата му подчинени вървяха след него, залитайки под тежестта на навитите тръстикови рогозки. Над тълпата се понесоха възгласи на недоумение.

Началникът на стражниците постла хартията на пода пред съдийската маса. Стражниците развиха рогозките и ги поставиха върху нея. Съдията кимна с глава, тримата взеха бичовете си и започнаха да удрят с тях по рогозките с всичките си сили. Ди ги наблюдаваше и бавно поглаждаше дългата си брада. Най-сетне вдигна ръка. Тримата мъже спряха и обърсаха потта от челата си.

— Тези рогозки — обяви съдията — са взети от пода на един таен склад в задния двор на къщата на Лин Фан. Сега ще видим какви показания ще дадат те на съда!

Началникът на стражниците отново нави рогозките. После хвана импрегнираната хартия за единия край, като направи знак на двамата си подчинени да вдигнат другия. Раздрусаха я внимателно няколко пъти и в средата й се събра шепа сив прах. Началникът гребна малко от него на върха на меча си и го поднесе към съдията.

Ди наплюнчи пръстта си, допря го до сивия прах, после го облиза и кимна доволно.

— Лин Фан — рече той, — ти си мислиш, че си заличил всички следи от незаконната си търговия. Но не си съобразил, че колкото и внимателно да се пометат рогозките, в тях все пак ще остане известно количество сол. Не много, но достатъчно, за да се докаже вината ти!

Тълпата откликна с одобрителни възгласи.

— Тишина! — извика съдията. После продължи към Лин Фан: — На това отгоре има и второ обвинение срещу тебе, Лин Фан! Снощи ти извърши покушение срещу мене и помощниците ми, докато проучвахме Храма на отвъдното проникновение. Признай престъплението си!

— Снощи — отговори навъсено Лин Фан — си бях у дома и превързвах раните, които бях получил при едно препъване в тъмния двор. Нямам представа за какво говори Ваша Милост!

— Доведете при мене свидетеля Шън Па! — викна съдията към началника на стражниците.

Шън Па се насочи предпазливо към подиума, побутван от стражниците. Като го видя облечен в жакета от черна дамаска, Лин Фан бързо обърна лицето си встрани. Съдията попита свидетеля:

— Познаваш ли този човек?

Дебелакът изгледа бавно Лин Фан от главата до краката, като подръпваше мазната си брада. После тежко обяви:

— Да, Ваша Милост, това наистина е подлият песоглавец, който снощи ме нападна пред храма.

— Това е лъжа! — извика гневно Лян Фан. — Този нехранимайко ме нападна, а не аз него!

— Този свидетел — каза спокойно съдията — е бил скрит в първия двор на храма. Той те е видял да дебнеш мене и помощниците ми. И когато бяхме застанали под бронзовата камбана, той ясно е видял как ти си взел желязното копие и си отместил каменното блокче.

Съдията направи знак на началника на стражниците да отведе Шън Па. После се облегна в креслото си и продължи с отмерен глас:

— Сега виждаш, Лин Фан, че не можеш да отречеш, че си извършил покушение срещу мене. Когато те накажа за това престъпление, ще те предам на Провинциалния съд, където ще отговаряш за това, че си присвоил правата к.з държавата.

Като чу последните думи, Лин Фан не побърза да отговори. Той само облизваше кървящите си устни, а в очите му святкаха зли пламъчета. Въздъхна дълбоко и започна с тих глас:

— Ваша Милост, сега разбирам, че няма смисъл да отричам вината си. Това, че ви нападнах, беше глупава шега, за която искрено моля да ме извините. Истината е обаче, че през последните дни бях много раздразнен от досадните действия, които хората на трибунала предприемаха срещу мене. Когато снощи чух гласове в двора на храма и отидох да видя какво става там, видях Ваша Милост и помощниците ви, застанали под камбаната. Поддадох се на злия порив да ви дам един урок и отместих каменното блокче. После хукнах да извикам иконома и слугите си, за да ви освободим. Имах намерение още тогава да се извиня и да обясня, че съм ви взел за мародери. Но като стигнах до желязната междинна врата, видях, за свой ужас, че тя е затворена. Много уплашен, че Ваша Милост може да се задуши под камбаната, побягнах към предната порта на храма с намерение да се добера до дома си през улицата. Но на предните стъпала бях повален в безсъзнание от този презрян разбойник. Щом се съвзех, се затичах с всички сили към дома си. Заповядах на иконома си веднага да иде да освободи Ваша Милост. Самият аз останах за малко да намажа с мехлем раната на главата си. Когато Ваша Милост се появи внезапно в спалнята ми в… малко странно облекло, помислих, че сте друг неканен гост, който се опитва да ме сплаши. Това е цялата истина. Повтарям, че дълбоко съжалявам за детинската си лудория, която така лесно би могла да се превърне в ужасна трагедия, и покорно ще приема наказанието, предвидено от закона,

— Е — каза равнодушно съдията, — доволен съм, че най-после си призна. Сега слушай, писарят ще прочете показанията ти.

Старши писарят прочете на висок глас признанията на Лин Фан. Съдията като че ли бе изгубил интерес към онова, което ставаше в залата. Той се отпусна назад в креслото и започна разсеяно да си играе с бакенбардкте си. Когато писарят свърши, Ди зададе обичайния въпрос:

— Съгласен ли си, че признанията ти са записани вярно?

— Съгласен съм! — отговори Лин Фан с твърд глас. Началникът на стражниците му поднесе документа и той постави върху него отпечатъка от палеца си. Изведнъж съдията се приведе напред.

— Лин Фан, Лин Фан! — каза той със страшен глас. — В продължение на много години си се изплъзвал от закона, но този път той ще възтържествува и ти ще загинеш! Току-що подписа собствената си смъртна присъда! Ти много добре знаеш, че наказанието за физическо насилие е осемдесет удара с бамбукова пръчка, а си се надявал, че като подкупиш стражниците ми, ударите ще бъдат леки. Знаел си също, че когато те изправят пред Провинциалния съд, влиятелните ти приятели ще ти се притекат на помощ и вероятно ще се отървеш само с тежка глоба. Сега аз, съдията, ти казвам, че ти никога няма да се явиш пред Провинциалния съд! Главата ти, Лин Фан, ще падне на площадката за екзекуции оттатък южната градска порта на Пуян!

Лин Фан вдигна глава и погледна съдията с невярващи очи.

— Според закона — продължи съдията — измяната на отечеството, убийството на собствената майка или друг близък роднина и престъпленията срещу държавата се наказват с най-тежката присъда в една от най-жестоките й норми. Запомни думите: „престъпления срещу държасата“, Лин Фан! Защото на друго място в закона се отбелязва, че покушението срещу длъжностно лице по време на изпълнение на служебните му задължения е равносилно на престъпление срещу държавата. Приемам, че едва ли съставителят на закона е имал предвид тези две точки да се разглеждат във връзка една с друга. Но в дадения случай аз, съдията, реших да се придържам към буквата от закона и да го тълкувам по този начин. Обвинението в престъпление срещу държавата е най-тежкото от всички възможни обвинения и за него трябва да се докладва чрез вестоносец направо в Столичния съд. Никой няма да успее да се намеси в твоя защита. Правосъдието ще поеме пътя си, който в твоя случай ще завърши с позорна смърт.

Съдията удари с чукчето си по масата.

— Тъй като ти, Лин Фан, по собствена воля призна, че си извършил покушение срещу съдията си, аз те обвинявам в престъпление срещу държавата и предлагам за тебе най-тежкото наказание!

Като се олюляваше, Лин Фан се изправи на крака. Началникът на стражниците бързо наметна смъкнатия халат върху кървящия му гръб. Защото към осъдените на смърт се отнасяха внимателно.

Внезапно един слаб, но съвсем ясен глас прозвуча встрани от подиума:

— Лин Фан, погледни ме!

Съдията се наведе напред. Там, непоколебимо изправена, стоеше госпожа Лян. Като че ли бремето на годините се бе смъкнало от нея. Тя изведнъж бе започнала да изглежда много по-млада.

По тялото на Лин Фан премина продължителна тръпка. Той обърса кръвта от лицето си. После неподвижните му очи се разшириха, устните му се раздвижиха, но от тях не излезе никакъв звук.

Госпожа Лян бавно вдигна ръка и с обвинителен жест я насочи към него.

— Ти уби… — започна тя — ти уби своя… — Изведнъж гласът й секна. Тя наведе глава. Като чупеше ръце, започна отново с треперещ глас: — Ти уби своя…

Старицата бавно поклати глава. Вдигна обляното си в сълзи лице и продължително изгледа Лин Фан. После се олюля.

Лин Фан пристъпи към нея, но началникът на стражниците се оказа много по-бърз. Той го сграбчи и изви ръцете му на гърба. Докато двама стражници го отвеждаха настрана, госпожа Лян падна в несвяст.

Съдията удари с чукчето си по масата и обяви заседанието за закрито.

Десет дни след това съдебно заседание в Пуян Главният държавен секретар бе поканил трима души на неофициална вечеря в главната зала на резиденцията си в столицата.

Есента отстъпваше място на ранната зима. Трикрилата врата на просторната зала бе оставена отворена, за да могат гостите да се наслаждават на изгледа към градината, където на лунната светлина блестеше езеро, покрито с лотоси. Големи бронзови мангали, пълни с тлеещи въглени, бяха наредени край масата.

И четиримата мъже бяха над шестдесетте, побелели в служба на държавата. Седяха край маса от гравирано абаносово дърво, отрупана с редки лакомства в блюда от най-фин порцелан. Прислужваха им една дузина слуги, надзиравани от управителя на резиденцията, който следеше чашите от масивно злато да не остават празни.

Главният секретар бе отредил почетното място на масата за Върховния съдия на Столичния съд, тежък мъж с внушителна осанка и дълги, сиви бакенбарди. От другата страна бе седнал Имперският церемониалмайстор — слаб мъж с лека гърбица, резултат от ежедневното му общуване с императора. Насреща седеше висок мъж с побеляла брада и проницателни очи. Това беше Императорският цензор Гуан, чиято страшна слава се бе разнесла из цялата империя поради безкомпромисната му честност и острото му чувство за справедливост.

Вечерята беше към края си, мъжете допиваха последните си чаши вино. Служебните въпроси, които Главният секретар искаше да обсъди с приятелите си, бяха решени по време на вечерята и сега бе подхванат общ разговор. Главният секретар плъзна тънките си пръсти по сребристата си брада и каза на Върховния съдия:

— Скандалната афера в оня будистки храм в Пуян е потресла дълбоко Негово императорско величество. Четири дни подред негово светейшество, Първосвещеникът, се застъпва за своята църква пред Трона, но напразно. Мога да ви кажа строго поверително, че утре Тронът ще обяви освобождаването от длъжност на Първосвещеника като член на Великия съвет. Едновременно с това ще бъде обявено, че будистките учреждения занапред няма да бъдат освобождавани от данъци. А това, приятели, означава, че будистката клика вече няма да се меси в държавните работи!

Върховният съдия кимна и рече:

— Понякога щастливият случай дава възможност на някой дребен служител да направи, без да съзнава, голяма услуга на държавата. Местният съдия, някой си Ди, е постъпил наистина много необмислено, като е нападнал оня голям и богат храм. При обстановката, която съществуваше до неотдавна, цялата будистка клика щеше да се надигне разярена и този съдия щеше да загине, преди да успее да приключи делото. Но се случило така, че точно в този ден гарнизонът не бил в града и освирепялата тълпа избила монасите. Оня момък Ди не подозира, че това щастливо съвпадение е спасило кариерата, ако не и самия му живот!

— Доволен съм. Ваше Превъзходителство — каза цензорът, — че споменахте съдията Ди, защото това име ми напомни нещо. На писалището ми още лежат докладите за две други дела, решени от същия човек. Едното се отнася за изнасилване и убийство, извършени от скиташ, се разбойник — съвсем прост случай, за който не си струва да се говори. Другото засяга богат търговец от Кантон. В този случай съвсем не съм съгласен с присъдата, която е основана само на умела игра с членовете на закона. Но тъй като докладът е парафирам от вас и колегите ви от съда, предположих, че обстоятелствата са били по-особени. Ще остана много благодарен, ако бъдете така любезен да ме осветлите по този въпрос.

Върховният съдия остави чашата с вино и каза с усмивка:

— Това, драги приятелю, е дълга история. Преди много години аз бях на служба като младши съдия в Провинциалния съд в Гуандун. По онова време председател на съда беше оня презрян Фан, който по-късно бе обезглавен тук в столицата за злоупотреба с държавни средства. Бях свидетел на това, как въпросният търговец се измъкна от правосъдието след едно зверско престъпление, като плати голям подкуп. По-късно той извърши и други подли престъпления, включително убийство на девет души наведнъж. Оня съдия от Пуян е знаел, че трябва да приключи делото бързо, защото му е било известно влиянието, което богатите търговци от Кантон имат в правителствените кръгове. Поради това той не се е опитал да докаже по-голямото престъпление на търговеца, но е успял да го накара да се признае за виновен в по-дребно злодеяние, което обаче може да се тълкува като престъпление срещу държавата. Тъй като счетохме, че е най-добре човекът, който повече от двадесет години се подиграва със закона да бъде най-сетне притиснат по законен път, ние единодушно решихме да подкрепим решението на съдията.

— Ясно — каза цензорът, — сега разбирам. Първата ми работа утре сутринта ще бъде да парафирам доклада.

Церемониалмайсторът бе слушал разговора с интерес. Сега се обади:

— Не съм опитен в съдебните дела, но разбирам, че този съдия Ди е решил две дела, които се оказват от важно значение за цялата държава. В единия случай е нанесен удар на будистката клика, в другия — на високомерните търговци от Кантон. Дали не трябва да се издигне този човек на по-висока служба, за да му се даде по-голям простор да развива способностите си?

Министърът бавно поклати глава.

— Този съдия — каза той — едва ли има четиридесет години. Предстои му дълга служебна кариера. В следващите години той ще има широки възможности да докаже своето усърдие и способностите си. Ако повишението дойде твърде късно, огорчава, ако дойде твърде рано — поражда прекалени надежди. В интерес на нашата служба двете крайности трябва да се избягват.

— Напълно съм съгласен — каза Върховният съдия. — От друга страна, този съдия може да бъде удостоен с някакъв знак на внимание за добрата му служба, просто за поощрение. Може би Церемониалмайсторът ще ни услужи, като предложи подходящ жест.

Церемониалмаисторът поглади замислено брадата си и каза:

— Тъй като Негово императорско величество благоволи лично да прояви интерес към случая с онзи будистки храм, утре с удоволствие ще ходатайствувам пред Трона да награди съдията Ди с един императорски надпис. Разбира се, написан не от самата ръка на императора, но копне от някой подходящ текст, гравиран върху украсена с орнаменти дъска.

— Това — възкликна одобрително министърът — е напълно подходящо за случая. Колко сте изтънчен в решаването на такива неща!

Церемониалмаисторът си позволи една от редките си усмивки.

— Обредите и церемониите — отбеляза той — поддържат равновесието на нашата сложна правителствена машина. От дълги години моята служба е да отмервам похвалите и упреците, наградите и наказанията — така внимателно, както златарят мери златото си. Едно зрънце в повече е достатъчно, за да наклони везните.

Четиримата мъже станаха и напуснаха трапезата. Предвождани от Главния държавен секретар, те слязоха по широките стъпала, за да се разтъпчат край езерото с лотосите.