Скелет под камбаната

Глава двадесет и петаДВАМА ПРЕСТЪПНИЦИ СА ЕКЗЕКУТИРАНИ ОТВЪД ЮЖНАТА ГРАДСКА ПОРТА;СЪДИЯТА ДИ ПАДА НА КОЛЕНЕ ПРЕД ИМПЕРАТОРСКИЯ НАДПИС

Когато окончателното становище по трите дела пристигна от столицата, четиримата помощници на съдията бяха прекарали две тежки и мъчителни седмици. Още от сензационното заседание, на което бе осъден Лин Фан, съдията бе изпаднал в мрачно настроение и мълчаливо разсъждаваше върху някакъв въпрос, за който четиримата мъже можеха само да гадаят. Вместо да седне заедно с тях и на спокойствие да хвърли поглед назад към изтеклите събития, както бе възнамерявал, след изтръгването на признанието от престъпника съдията само бе изразил благодарността си за вярната им служба и незабавно се бе заровил в ежедневието на околийската управа.

Специалният пратеник от столицата пристигна един следобед. Тао Ган, който проверяваше сметките на трибунала в архивната зала, подписа разписката за обемистия плик и го отнесе в личния кабинет на съдията. Там бе седнал Хун с някакви документи, които трябваше да бъдат разписани от Ди, а Ма Жун и Цяо Тай му правеха компания. Тао Ган им показа големия печат на Столичния съд върху плика, после остави писмото на писалището и каза доволно:

— Това ще да е окончателното становище по трите ни дела, братя! Сега съдията малко ще се развесели!

— Не мисля — каза Хун, — че съдията се безпокои за това, дали висшите власти ще одобрят действията му във връзка с делата. Никога не ми е споменавал какво го гнети, но аз смятам, че е нещо съвсем лично, нещо, което той напразно се опитва да изясни за себе си.

— Е — вмъкна Ма Жун, — зная един човек, който изведнъж ще се оправи, щом съдията произнесе окончателното си становище! И това е старата госпожа Лян! Разбира се, нашият уважаем Съвет на финансите ще лапне лъвския пай от имуществото на Лин Фан, но и онова, което остане за госпожа Лян, ще бъде достатъчно, за да я направи една от най-богатите жени в страната!

— Тя го заслужава! — забеляза Цяо Тай. — Казват, че са я видели да припада оня ден, точно в часа на нейната победа. Явно, напрежението е било прекалено силно за нея, изглежда, че през последните две седмици тя не е в състояние да стане от леглото.

В този момент влезе съдията Ди и всички бързо станаха. Той поздрави делово помощниците си, след това отвори запечатания плик, който му подаде Хун. Хвърли поглед върху съдържанието му и каза:

— Висшите власти са одобрили решенията ми във връзка с трите дела, които разгледахме. Ужасна участ очаква Лин Фан. По мое мнение обикновеното обезглавяване би било достатъчно. Но ще трябва да се подчиним на взетото решение.

После съдията прочете приложението към писмото, което носеше печата на Съвета по обредите и церемониите. Подаде го на инспектора Хун и като се обърна по посока на столицата, се поклони почтително.

— Този трибунал е удостоен с изключителна чест — каза той. — Негово императорско величество е благоволил да ни награди с дъска, украсена с орнаменти, на която е гравирано копие от надпис, изпълнен от самата цинобърна четка на Негово Величество. Щом пристигне този знак на почест от императора, ти, Хун, ще се погрижиш незабавно да бъде окачен на почетното място над подиума в съдебната зала!

Като прекъсна поздравленията на помощниците си, съдията продължи:

— Ще произнеса присъдите утре сутринта на извънредно заседание два часа преди изгрев слънце, както обикновено. Дай на служителите необходимите наставления, инспекторе, и уведоми коменданта на гарнизона, че искам тук да пристигне военен ескорт в часа, определен за отвеждане на престъпниците към площадката за екзекуции.

Съдията помисли малко, като подръпваше брадата си. После въздъхна и отвори папката със сметките на околията, която Хун бе поставил на писалището му за подпис.

Тао Ган подръпна ръкава на инспектора. Ма Жун и Цяо Тай му кимнаха окуражително. Хун прочисти гърлото си и се обърна към съдията:

— Всички ние, Ваша Милост, недоумяваме какво става с убийството на Лян Къфа, извършено от Лин Фан. Сега, след като утре сутринта делото ще бъде приключено официално, бихте ли ни удостоили с обяснение?

Съдията вдигна поглед.

— Утре,след екзекуцията на престъпниците — отвърна кратко той. След това отново се зае да чете документите.

На следващата сутрин, много преди определения час, гражданите на Пуян започнаха да се стичат към трибунала по тъмните улици. Гъстата тълпа търпеливо чакаше пред главната порта.

Най-после стражниците разтвориха широката двукрила врата и навалицата нахлу в съдебната зала, осветена от няколко дузини големи свещи, наредени покрай стените. Над множеството се носеше шум от приглушени разговори. Много от зрителите хвърляха неспокойни поглед; към великана, който стоеше безмълвно зад началника на стражниците. На широките си рамене той носеше дълъг меч, който можеше да се държи само с две ръце.

Повечето от зрителите бяха дошли, защото горяха от нетърпение да чуят окончателното решение във връзка с трите престъпления, извършени в града мм. Но някои от по-старите граждани бяха дошли със свити сърца. Те знаеха колко строго се отнася правителството към размириците, а избиването на монасите лесно би могло да се приеме за проява на непокорство. Страхуваха се, че централните власти може да са решили да приложат наказателни мерки спрямо околията им.

Из съда с дълбок тътен отекнаха трите удара на големия бронзов гонг. Завесата зад подиума бе дръпната встрани и се появи съдията Ди, следван от четиримата си помощници. На раменете му висеше пурпурна мантия — знак, че ще бъдат произнесени смъртни присъди.

Съдията седна и провери присъствуващите. После пред масата бе доведен Хуан Сан. По време на престоя му в затвора раните му бяха зараснали. Бяха му дали прощалното ядене от печено месо и той изглеждаше примирен от съдбата си. Когато коленичи пред подиума, съдията разни един свитък и прочете на глас:

— Престъпникът Хуан Сан ще бъде обезглавен на площадката за екзекуции. Тялото му ще бъде нарязано на парчета и хвърлено на кучетата. Главата му ще бъде изложена три дни при градската порта за назидапие!

Вързаха ръцете на Хуан Сан на гърба. Стражниците прикрепиха на раменете му дълга бяла табела, на която с едри йероглифи бяха написани името, престъплението и присъдата му. После го отведоха.

Старши писарят подаде на съдията друг свитък. Докато го развиваше, Ди заповяда на началника на стражниците:

— Доведи при мене негово преподобие Върховно просветление и двете сестри Ян!

Началникът на стражниците доведе при съдийската маса стария игумен. Той бе облякъл пурпурен халат с жълти шевици, показващи духовния му сан. Като остави лакирания червен бастун, с който се подпираше, игуменът бавно коленичи.

Праскова и Син нефрит бяха въведени от иконома на съдията. Те носеха зелени рокли с дълги до земята ръкави, а косите мм бяха вдигнати и превързани с панделки от бродирана коприна — прическата на неомъжените момичета. Тълпата зяпаше с възхищение двете красиви девойки.

Съдията заговори:

— Сега ще прочета заключителното решение във връзка със случая в Храма на всеобятното милосърдие. Правителството е решило цялото имущество на споменатия храм да бъде конфискувано. С изключение на главната и една странична зала цялата постройка трябва да бъде срината до земята в седемдневен срок, считано от днес. На негово преподобие Върховно просветление се разрешава да продължи да служи на богинята с помощта на не повече от четирима монаси. Тъй като съдебното следствие установи, че два от шестте павилиона в двора на споменатия храм нямат тайни входове, следва да се приеме, че жените, прекарали по една нощ там, са заченали само по безкрайната милост на богинята Гуан Ин и да не се хвърля и сянка от съмнение върху законността на родените впоследствие деца. Четири златни кюлчета ще се вземат от съкровищницата на храма и ще се дадат като награда на момичето Ян, по име Праскова, и сестра й. На съдията в родната им околия е наредено да прибави към списъка на семейството Ян в околийския регистър забележката: „Със заслуги към държавата“. Като следствие от тази официална препоръка споменатото семейство Ян ще бъде освободено от всички данъци в продължение на петдесет години.

Тук съдията спря за момент. Поглади брадата си, огледа слушателите и после продължи бавно, подчертавайки всяка дума:

— Правителството на императора отбелязва с дълбоко неодобрение, че гражданите на Пуян са се осмелили да си присвоят изключителните права на държавата, като необуздано са нападнали и жестоко избили двадесет монаси и по този начин са попречили на нормалния ход на съдебното следствие. За това своеволие е виновен целият град. Първоначално правителството бе предвидило строги наказателни мерки, но като взе под внимание особените обстоятелства около случая, както и молбата на местния съдия за снизхождение, правителството реши в този случай — по изключение — милосърдието да надделее над правосъдието. Правителството се ограничава със строго предупреждение.

Над тълпата се понесе благодарствен шепот. Някои започнаха да приветствуват съдията.

— Тишина! — извика гръмогласно Ди и започна да навива бавно свитъка, а в това време старият игумен и двете момичета допряха няколко пъти чела о пода, за да изразят благодарността си, след което бяха отведени.

Съдията даде знак на началника на стражниците. Двама от подчинените му доведоха Лин Фан пред масата. По време на престоя си в затвора той значително се бе състарил. Малките му очи бяха дълбоко хлътнали в изпитото му лице. Като видя алената мантия върху раменете на съдията и страшния вид на палача, той се разтрепера толкова силно, че се наложи стражниците да му помогнат да коленичи пред подиума.

Като скръсти ръце в ръкавите си, съдията се изправи в креслото и започна бавно да чете:

— Подсъдимият Лин Фан е признат за виновен в престъпление срещу държавата, за което законът предвижда най-тежкото наказание в една от най-суровите му форми. В съответствие с това споменатият престъпник Лин Фан ще бъде екзекутиран, като бъде разкъсан жив на четири части.

Лин Фан нададе дрезгав вик и се свлече в безсъзнание на пода. Докато началникът на стражниците го съживяваше, като гореше оцет под носа му, съдията продължи:

— Всичкото движимо и недвижимо имущество на споменатия престъпник Лин, както и всички налични п вложени средства се конфискуват от държавата. След извършване на прехвърлянето, половината от споменатото имущество ще се даде на госпожа Лян, по баща Оуян, като компенсация за многобройните щети, нанесени на семейството й от ръката на злодееца Лин Фан.

Съдията спря и огледа залата. Изглежда госпожа Лян не беше между слушателите.

— Това — заключи Ди — е окончателното решение по делото „Държавата срещу Ли и фан“. Тъй като престъпникът ще умре и на семейството Лян ще бъде платен кръвен откуп, с това се приключва и делото „Лян срещу Лин“. — Той удари с чукчето си по масата и обяви заседанието за закрито.

Когато съдията слизаше от подиума, за да се върне в личния си кабинет, зрителите го изпратиха с шумни приветствия. После в надпревара се втурнаха вън на улицата, за да придружат каруцата с осъдените до площадката за екзекуции.

Откритата каруца чакаше готова пред главната порта, обкръжена от въоръжени с пики конници от щаба на гарнизона. Осем стражници изведоха Лин Фан и Хуан Сан и ги сложиха един до друг в каруцата.

— Сторете път, сторете път! — викаше охраната.

Паланкинът на съдията бе изнесен, предшествуван от група стражници, наредени в редици по четирима. Подобна група вървеше и отзад. Следваше ги каруцата с осъдените, заобиколена от войниците. Процесията потегли и се насочи към южната порта на града.

Щом пристигнаха на площадката за екзекуции, съдията слезе от паланкина си и комендантът на гарнизона, величествен в лъскавите си доспехи, го поведе към временния подиум, издигнат през нощта. Ди се настани зад масата, а четиримата му помощници заеха местата си встрани от него.

Двамата помощници на палача свалиха Лин Фан и Хуан Сан от каруцата. Войниците слязоха от конете и направиха кордон около тях. В алебардите им се отразяваше червеното сияние на зората.

Многолюдната тълпа се притискаше към кордона. Тя гледаше със страхопочитание четирите тежки орни бивола, които кротко хрупаха сеното, донесено им от един селянки.

По знак на съдията помощниците на палача поставиха Хуан Сан на колене. Те свалиха табелата и оголиха врата му. Палачът вдигна тежкия си меч и отправи поглед към съдията. Ди кимна с глава и мечът се стовари върху шкята на Хуан Сан. Осъденият падна по очи от силата на удара, но главата му само отчасти се бе отделила от тялото. Или костите му се бяха оказали извънредно здрави, или палачът не бе успял да се прицели добре. Тълпата зашумя. Ма Жун прошепна на Хун:

— Този нещастник имаше право! До последния миг от живота му лошият късмет не го изостави.

Двамата помощници вдигнаха Хуан Сан отново на колене и този път палачът му нанесе такъв свиреп удар, че главата му отхвръкна във въздуха и се отърколи на няколко стъпки от кървящото тяло. Палачът я вдигна, занесе я при масата, а съдията взе четката и беляза челото й с яркочервен туш. После хвърлиха главата в една кошница, за да я окачат по-късно за косата на градската порта.

След това отведоха Лин Фан в средата на площадката за екзекуции. Помощниците на палача разрязаха въжетата, с които бяха вързани ръцете му. Като видя четирите бивола, осъденият нададе пронизителен писък и започна да се бори с пазачите си. Но палачът го сграбчи за врата и го хвърли на земята. Помощниците вързаха дебели въжета към китките и глезените му. Палачът даде знак на стария селянин и той доведе четирите бивола в средата на площадката.

Съдията се надвеси над коменданта и му каза пешо шепнешком. Комендантът издаде отсечена заповед и стражниците му се строиха в плътен квадрат около групата в средата, така че тълпата да не може да видя страхотната сцена, която щеше да се разиграе там. Всички погледи се отправиха към съдията, седнал на високия подиум. Над площадката за екзекуции се възцари дълбока тишина. Едва-едва можеше да се долови кукуригането на петел в някакъв отдалечен чифлик.

Съдията кимна.

Изведнъж се чу как Лин Фан започна да крещи като обезумял. После крясъците му преминаха в тежки степания.

Чу се леко подсвирване, с което селяните обикновено подкарват биволите ся. Този звук, който обикновено извикваше във въображението една спокойна сцена сред оризовите поля, сега накара множеството да потръпне от напрежение п ужас.

Писъците на Лин Фан отново огласиха въздуха, този път примесени с безумен кикот. Чу се сух пукот, като че ли бе разсечено дърво.

Войниците се върнаха по местата си. Зрителите видяха как палачът отсече главата на Лин Фан от обезобразеното му, разкъсано тяло. Занесе я на съдията, който беляза челото й с червената четка. По-късно щяха да я окачат на показ на градската порта заедно с главата на Хуан Сан.

Според обичая палачът подаде един сребърник на стария селянин. Но селякът се изплю и отказа да вземе тази злощастна монета, макар че не се случваше често сребро да погали дланта на селска ръка.

Удариха гонгове, войниците взеха оръжието си за почест и съдията слезе от подиума. Неговите помощници забелязаха, че лицето му бе станало пепеляво, а по челото му бяха избили капки пот въпреки утринния хлад. Той се качи в паланкина си и го отнесоха в храма на бога, покровител на Пуян, за да запали благовонни и да се помоли.

После Ди се върна в трибунала. На влизане в личния си кабинет видя, че четиримата му помощници го очакват. Съдията махна мълчаливо на Хун, който бързо му наля чаша горещ чай. Докато отпиваше бавно от чая на малки глътки, вратата внезапно се отвори и в кабинета влезе началникът на стражниците.

— Ваша Милост! — каза възбудено той. — Госпожа Лян се е самоубила! Изпила е отрова!

Четиримата помощници възкликнаха шумно, но съдията не изглеждаше изненадан. Той нареди на началника на стражниците да отиде на мястото със следователя, който да издаде свидетелство за смърт и да впише в него, че госпожа Лян се е самоубила в пристъп на умопомрачение. После се облегна назад в креслото си и каза с беззвучен глас:

— И така, след толкова години, случаят „Лян срещу Лин“ най-сетне е приключен. Последният жив член на семейството Лин умря на площадката за екзекуции, а единственият оцелял член на семейството Лян се самоуби. Враждата е траяла почти тридесет години — една ужасна верига от убийства, насилие, палежи и долни измами. И това е краят. Всички са мъртви.

Съдията се загледа втренчено пред себе си. Четиримата му помощници го наблюдаваха с широко отворени очи. Никои не смееше да проговори.

Изведнъж съдията като че ли се пробуди. Кръстоса ръце в ръкавите си и започна с твърд и уверен глас:

— Още щом започнах да проучвам този случай, ми направи впечатление едно странно несъответствие. Знаех, че Лин Фан е безжалостен престъпник, а госпожа Лян е главният му враг. Знаех, че Лин е направил всичко възможно, за да я унищожи — но само до идването й в Пуян. Запитах се: „Защо не я е убил тук?“ До неотдавна всичките му помощници са били при него, лесно би могъл да ги накара да я убият, и то така, че убийството да изглежда като нещастен случай. Той не се е поколебал да убие тук Лян Къфа; не се е поколебал дори за момент, когато е решил, че може да убие мене и вас четиримата. Но не е вдигнал ръка срещу госпожа Лян след идването й в Пуян. Това много ме озадачи. Златният медальон, който намерихме под бронзовата камбана, беше ключът, който ми помогна да реша загадката… Тъй като на медальона беше изписана фамилията Лин, вие всички помислихте, че той е бил на Лин Фан. Но такива медальони се носят на връвчица около шията, на голо под дрехите. Ако връвчицата се скъса, медальонът би паднал в пазвата. Лин Фан не би могъл да го загуби. И тъй като ние го намерихме близо до шията на скелета, аз заключих, че е принадлежал на убития. Лин Фан не го е видял, защото жертвата го е носела под дрехите си. Медальонът се е показал едва когато дрехите и връвчицата, на която е бил прикрепен, са били проядени от термитите. У мене се породи съмнение, че скелетът не е на Лян Къфа, а на някой, който е имал същото фамилно име като убиеца си.

Съдията спря да говори, изпразни бързо чашата си с чай и след това продължи:

— Препрочетох собствените си бележки по това дело и открих още един факт, който говореше, че убитият е бил някой друг. Лян Къфа трябва да е бил на около тридесет години, когато е дошъл в Пуян. Лицето, което госпожа Лян е записала под това име, по нейните думи също е било на тридесет години, но пазачът е казал на Тао Ган, че е изглеждало доста по-младо — на около двадесет. Тогава започнах да подозирам госпожа Лян. Мина ми мисълта, че тя също може би е друга жена, която прилича на госпожа Лян и знае всичко за старата вражда. Жена, която е мразела Лин Фан също толкова много, но на която той не е смеел да навреди. Проучих отново книжата във връзка с враждата между двете семейства и се помъчих да открия жена и младеж, които биха могли да се представят за госпожа Лян и нейния внук. Тогава си изградих теория, която в началото ми се струваше съвсем невероятна, но се потвърди от фактите, станали известни впоследствие… Вие си спомняте, че според записките, наскоро след като Лин Фан е изнасилил госпожа Лян Хун. неговата собствена жена е изчезнала. Тогава хората са помислили, че той я е убил. Но не е имало доказателства за това и тялото не е било намерено. Аз се досетих, че Лин Фан не я е убил. Тя е избягала от него. Обичала го е много — толкова много, че вероятно е била в състояние да му прости, задето е убил брат й и е станал причина за смъртта на баща й. Защото жената трябва да следва мъжа си и да му се подчинява. Но когато съпругът й се е влюбил в снаха й, любовта й се е превърнала в омраза — страшната омраза на пренебрегнатата жена… Веднъж избягала от мъжа си и решила да му отмъсти, какво по естествено от това да потърси тайно старата си майка, госпожа Лян, и да я помоли да я подкрепи в усилията й да унищожи Лин Фан? Госпожа Лин вече е била успяла да нанесе жесток удар на съпруга си, като го е напуснала. Защото, колкото и странно да ви се вижда това, приятели, Лин Фан горещо я е обичал. Желанието му да обладае госпожа Лян Хун е било само прищявка на развратник, която не е намалила любовта към собствената му жена — единственото същество, което този корав и жесток човек някога е обичал… След като я загубил, злата му природа станала още по-зла и той започнал още по-свирепо да преследва семейството Лин. Най-после избил последните му членове в старата крепост. Там загинали всички, вкючително старата госпожа Лян и внукът и Лян Къфа.

Тяо Ган отвори уста дз каже нещо, но съдията вдигна ръка.

— Госпожа Лин — продължи топ — е започнала оттам, докъдето е била стигнала старата й майка. Тъй като се е ползувала с пълното й доверие, естествено е била добре запозната с работите на семейството. За нея съвсем не е било трудно да се представи за майка си, старата госпожа Лян. Предполагам, че е приличала на останалите от семейството ек, трябвало е само да направи така, че да изглежда по-стара, отколкото е била в действителност. А освен това майка й сигурно е очаквала нови нападения от страна на Лин Фан и преди да отиде в старата крепост, е поверила всички документи, отнасящи се до враждата между двете семейства, на дъщеря си, за да ги пази… Наскоро след това госпожа Лин вероятно се е разкрила пред Лин Фан. Този удар трябва да е бил за него по-страшен и от първия. Той е разбрал, че жена му не е загинала, а го е изоставяла и се е превърнала в негов заклет враг. Но не е могъл да я издаде — кой мъж, у когото е останала капка гордост, би признал, че собствената му жена се е объркала срещу него? Освен това той я е обичал. Единственото, което му е оставало да направи, е било да се скрие от нея. Така е дошъл тук в Пуян, а когато тя е продължила да го тормози, се е приготвил да бяга отново на друго място… Госпожа Лин е разкрила на Лин Фан истината за себе си, но го е излъгала относно младежа. Казала му е, че това е Лян Къфа. Това ме доведе до най-невероятната, и а й-безчовечна част на тази мрачна, жестока трагедия. Лъжата на госпожа Лин е била част от един пъклен план, много по-отвратителен със своето коварство и жестокост, отколкото което и да е варварско злодеяние на Лин Фан… Младежът е бил нейният собствен син, заченат от Лин Фан.

Сега всичките четирима помощници започнаха да говорят едновременно, но съдията отново вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Когато Лин Фан е изнасилил госпожа Лян Хун, той не е знаел, че след толкова години напразни надежди жена му най-после е очаквала дете. Не се наемам да твърдя, приятели, че мога да прозра най-дълбоките тайни на женската душа. Но съм уверен, че страстта на Лин Фан към друга жена точно по времето, което госпожа Лин е мислела за връх на тяхната семейна любов, я е изпълнило с маниакална и нечовешка омраза. Казвам „нечовешка“, защото тя е пожертвувала собствения си син, за да може да нанесе съкрушителния удар на Лин Фан, след като веднъж е сломила душата му. Възнамерявала е в последния момент да му каже, че е убил сина си… Без съмнение тя е убедила младежа, че той наистина е Лян Къфа, като му е казала например, че в детството си момченцата са били разменени, за да бъде той по-добре защитен от нападките на Лин Фан. Но му е дала да носи медальона, който Лин Фан й е подарил в деня на тяхната сватба… Разказвам ви тази ужасна история сега, защото не бях сигурен в нея преди разпита на Лин Фан. До този момент тя бе само една мъглива теория. Първото й потвърждение бе реакцията на Лин Фан, когато му показах медальона. Той почти каза, че украшението е на жена му. Второто и окончателно потвърждение дойде по време на оня кратък драматичен момент, когато съпруг и съпруга стояха един срещу друг пред съдийската маса. Часът на госпожа Лян най-сетне бе настъпил. Целта, към която тя се бе стремила с такова постоянство, бе постигната: мъжът й бе унищожен, той щеше да загине на площадката за екзекуции. Настъпил бе моментът да нанесе удара, с който да разбие сърцето му. Като вдигна ръка с обвинителен жест, тя започна: „Ти уби своя…“ Но не й стигнаха сили да произнесе последната дума, с която да завърши страшното изречение: „Ти уби своя син.“ Като видя мъжа си, застанал там, покрит с кръв, най-сетне победен, цялата й омраза изведнъж се стопи. Тя видя само мъжа, когото бе обичала. Когато силите я напуснаха след преживяното вълнение и тя се олюля, Лин Фан се втурна към нея. Не за да я нападне, както помислиха началникът на стражниците и всички останали; видях израза в очите му и разбрах, че иска само да я подкрепи, за да не падне на каменния под и да се нарани… Това е всичко. Сега ще разберете трудното положение, в което се намирах още преди да изслушам Лин Фан. Бях го арестувал и трябваше да го осъдя бързо и без да се позовавам на това, че е убил сина си. Щяха да изминат месеци, преди да докажем, че госпожа Лин се е представяла за госпожа Лян. Затова трябваше да надхитря Лин Фан и да го накарам да признае покушението си върху нас. Но признанието му не ме извади от затруднението. Централните власти с положителност щяха да отсъдят по-голямата част от конфискуваното имущество на Лин Фан да бъде дадено на предполагаемата госпожа Лян. Никога не бих позволил въпросната уж госпожа Лян да придобие имущество, което по право принадлежи на държавата. Очаквах тя сама да се разкрие пред мене, защото сигурно е разбрала, че зная истината, когато започнах да я разпитвам подробно за бягството от подпаленото укрепление. Но след като тя не направи никакво признание, започнах да се страхувам, че ще се наложи да постъпя с нея според предписанията на закона. Сега и този проблем е решен. Госпожа Лян предпочете да се самоубие. Но е чакала, защото е искала да умре в същия ден и час, както и нейният съпруг. И сега бог ще й бъде съдия.

В стаята настана гробна тишина. Съдията потръпна. Като се загърна по-плътно в дрехите си, той каза:

— Наближава зимата, въздухът е мразовит. На излизане, инспекторе, кажи, ако обичаш, на слугите да приготвят един мангал.

Когато четиримата му помощници си отидоха, съдията стана. Той отиде до страничната масичка с огледалото, за да свали черната си съдийска шапка. Огледалото отрази изпитото му, измъчено лице. Тон сгъна машинално шапката и я постави в чекмеджето на дървената подставка. Сложи домашната си шапка и започна да се разхожда из стаята с ръце на гърба.

(img:Image35.gif)

СЪДИЯТА ДИ КОЛЕНИЧИ ПРЕД ИМПЕРАТОРСКИЯ НАДПИС

Съдията правеше отчаяни опити да успокои мисълта си. Но веднага щом успееше да се отърве от спомена за ужасите, на които току-що бе станал свидетел, пред очите му се явяваше страхотната гледка на премазаните тела на двадесетте монаси, а в ушите му отново и отново започваше да кънти безумният смях на Лин Фан, чиито крайници се изтръгваха от тялото. Той се питаше с отчаяние как великото Небе е могло да пожелае такова нечовешко страдание, такова гнусно кръвопролитие…

Разкъсван от съмнения, съдията застана неподвижно пред писалището и закри с ръце лицето си!… Когато ги свали, погледът му падна върху писмото от Съвета по обредите и церемониите. С тъжна въздишка тон си спомни за задължението да провери дали слугите са поставили надписа на подходящото място. Дръпна завесата, която отделяше личния му кабинет от съдебната зала. Мина през подиума, слезе в залата и се обърна. Видя масата. покрита с алена покривка, и празното си кресло. Зад него видя платното с избродирания голям еднорог, символ на прозорливостта. А като погледна по-нагоре, видя на стената над балдахина, прикрепен над подиума,хоризонталната дъска със словата на императора.

Когато ги прочете, обзе го дълбоко вълнение. Съдията коленичи върху голите плочи. Съвсем сам в студената, празна зала той дълго стоя така и се моли горещо и смирено.

Горе, високо над него, утринното слънце осветяваше през прозорците четири позлатени йероглифи, написани с безупречно красивия почерк на императора:

„Справедливостта е по-ценна от човешкия живот“