Глава 15Пазена

Когато дойдох в съзнание, не бях дезориентирана. С две думи, знаех точно къде се намирам, продължавах да държа очите си затворени и да дишам равномерно. Опитах се да науча колкото е възможно повече какво точно е положението ми, без да показвам, че отново съм в съзнание.

Бях гладна. Стомахът ме присвиваше и издаваше гневни звуци. Съмнявах се, че те ще ме издадат. Бях сигурна, че беше къркорил и протестирал дори и докато съм спяла.

Главата адски ме болеше. Беше невъзможно да разбера до каква степен това се дължеше на умората и до каква от ударите, които бях получила.

Лежах върху твърда повърхност. Беше груба и… с малки издатини. Не беше плоска, а странно извита, като че ли лежах в някаква плитка купа. Не се чувствах удобно. Гърбът и бедрата ми пулсираха от това, че бях така свита. Вероятно тъкмо тази болка ме беше събудила. Изобщо не бях отпочинала.

Беше тъмно. Можех да разбера, без да отварям очи. Не цареше пълен мрак, но все пак беше много тъмно. Във въздуха миризмата на плесен беше дори по-силна отпреди. Беше влажен и застоял с особен, парлив вкус, който като че ли бе заседнал в гърлото ми. Температурата беше по-ниска, отколкото в пустинята, но необичайната влага го правеше почти неприятен. Отново се потях и водата, която ми беше дал Джеб, излизаше през порите ми.

Чувах как ехото от дишането ми се отразява от някаква преграда на крачки от мен. Може би бях близо до стена, но предположих, че се намирам в много малко помещение. Напрегнах колкото е възможно слух и ми се стори, че ехото от дишането ми се отразява и от другата ми страна.

След като реших, че все още се намирам някъде в подземните пещери, в които ме беше довел Джеб, бях напълно сигурна, че ще ги видя, когато отворя очи. Сигурно бях в някаква малка дупка в скалата, с тъмночервени стени, осеяни с дупчици като швейцарско сирене.

Беше тихо, като се изключат звуците, издавани от тялото ми. Тъй като ме беше страх да отворя очи, разчитах на ушите си, а в това нямаше логика. Не биха ме оставили без пазач, нали? Чичо Джеб и вездесъщата му пушка или някой по-малко състрадателен. Да ме оставят сама… това не би отговаряло на бруталната им природа, на естествения им страх и омраза към това, което бях.

Освен ако…

Опитах се да преглътна, но ужасът ме стисна за гърлото. Не биха ме оставили сама. Освен ако са ме помислили за умряла или след като са се уверили, че скоро ще бъда. Или пък в тези пещери имаше места, от които никой не би могъл да се върне.

Картината, която си представях за обкръжаващата ме среда, непрекъснато се променяше в замаяната ми глава. Видях се на дъното на дълбока шахта, или сред стените на тясна гробница. Дишането ми се ускори, докато се мъчех да определя дали въздухът е застоял и дали кислородът в него намалява. Напълних дробовете си с въздух, готова да изкрещя, но стиснах зъби и не му позволих да излезе.

Нещо остро и близко започна да стърже земята до главата ми. Изкрещях и звукът прониза тишината на малкото помещение.

Рязко отворих очи. Отдръпнах се от зловещия шум и се хвърлих към изсечената в скалата стена. Вдигнах нагоре ръце, за да защитя лицето си, а главата ми се удари болезнено в ниския таван.

Идеално кръглият изход към малката пещера, в която се бях свила, бе осветен от слаба светлина. Тя освети наполовина лицето на Джаред, когато той надникна през отвора и протегна едната си ръка към мен. Срещнах гневния му поглед и си спомних колко безшумен, като някакъв призрак, можеше да бъде, когато пожелаеше. Нищо чудно, че не го бях чула да седи на пост пред килията ми.

Обаче бях чула нещо. Докато мислех за това, Джаред протегна близо до мен ръката си, а стържещият звук се повтори. Погледнах надолу. При краката ми имаше някакъв пречупен пластмасов лист, който служеше за поднос, а върху него…

Хвърлих се към отворената бутилка с вода. Почти не обърнах внимание как Джаред изкриви устата си от погнуса, докато поднасях бутилката към устните си. Бях сигурна, че по-късно това ще ме разтревожи, но сега единственото нещо, което ме интересуваше, беше водата. Чудех се дали някога в живота си отново ще приемам тази течност като нещо дадено. Като имах предвид, че животът ми тук едва ли щеше да трае дълго, вероятният отговор беше не.

Джаред беше изчезнал от кръглия отвор. Виждах само част от ръкава му, но нищо повече. Слабата светлина идваше от нещо близо до него. Имаше изкуствен синкав цвят.

Бях изгълтала половината от водата, когато някаква нова миризма привлече вниманието ми и ми каза, че тя не беше единственият подарък. Отново погледнах към подноса.

Храна. Те ме хранеха?

Подуших първо хляба — една тъмна франзела с неравна форма, но имаше също и купа с някаква прозрачна течност, от която се носеше силен аромат на лук. Когато се наведох още повече, видях някакви тъмни късове на дъното. До тях имаше три бели парчета с цилиндрична форма. Предположих, че са зеленчуци, но не можах да разбера точно какви.

Направих тези открития за секунди, но дори през това кратко време стомахът ми почти щеше да изскочи през устата, опитвайки се да стигне до храната. Разчупих хляба. Беше много плътен, пълен с цели житни зърна, които попадаха между зъбите ми, но вкусът му беше изключително богат. Не си спомнях да съм яла нещо по-превъзходно. Не можеше да се сравнява дори със смачканите чийтос. Движех челюстта си колкото е възможно по-бързо, гълтах повечето хапки от клисавия хляб полусдъвкани. Чувах как стомахът ми приемаше с къркорене всяка стигнала до него хапка. Не се почувства толкова добре, колкото предполагах. Оставен прекалено дълго празен, стомахът ми не прие добре храната.

Не обърнах внимание на това и преминах към течността — беше супа. Тя беше приета по-лесно. Като се изключи лукът, които бях подушила, вкусът й беше лек и приятен. Зелените късове бяха крехки. Започнах да пия направо от купата и ми се прииска да беше по-дълбока. Почуках дъното й, за да се уверя, че бях изпила всяка капка.

Белите зеленчуци бяха хрупкави и малко дървени на вкус. Бяха някакви корени. Не бяха толкова приятни като супата и като хляба, но бях благодарна заради размера им. Все още не бях напълнила стомаха си и вероятно бих посегнала и към самата табла, ако можех да я сдъвча.

Докато ядях, не ми дойде наум, че те не би трябвало да ме хранят. Освен ако Джаред не беше загубил спора си с доктора. Но в такъв случай защо тъкмо Джаред беше определен за мой пазач?

Бутнах подноса настрана, след като се изпразни и отново потръпнах от стържещия звук. Стоях опряна с гръб в стената на дупката си, докато Джаред протегна ръка, за да го прибере. Този път не ме погледна.

— Благодаря ти — прошепнах аз, докато отново се изтегляше назад. Не каза нищо, а и лицето му не се промени. Сега дори и ръкавът му не се виждаше, но бях сигурна, че е там.

Не мога да повярвам, че той ме удари — помисли по-скоро с изумление, отколкото с презрение Мелани. Още не беше преодоляла шока от случилото се. Аз обаче не бях изненадана. Разбира се, че той ме удари.

Питах се къде беше през цялото време — отвърнах аз — Не беше много любезно от твоя страна да ме набуташ в тази каша и след това да ме изоставиш.

Не обърна внимание на язвителния ми тон.

Не можех да предположа, че той може да го направи, независимо от всичко. Не мисля, че бих могла да го ударя.

Разбира се, че би могла. Ако той се беше приближил към теб с такива рефлектиращи очи, ти би сторила същото. Насилието е в природата ти. Спомних си как мечтаеше да удуши Търсачката. Това сякаш беше преди месеци, макар да знаех, че са изминали само дни. Би било логично, ако бяха повече. Нужно е време човек да се набута в такава страхотна каша, в каквато сега се намирах аз.

Мелани се опита да прецени безпристрастно положението.

Не съм съгласна, не и Джаред… Не и Джейми, няма начин да нараня Джейми, дори и ако беше… Тя не довърши, защото самата мисъл й беше противна.

Замислих се върху това и го приех за вярно. Дори ако детето се беше превърнало в нещо друго, нито тя, нито аз бихме могли да вдигнем ръка срещу него.

Това е различно. Ти си като… майка. В тези неща майките не постъпват според логиката. В тях участват прекалено много чувства.

Майчинството е винаги емоционално.

Не казах нищо в отговор.

Ти си експертът по човеците — припомних й аз. — Може би не е добре, че ми дават храна. Идва ми наум само една причина, поради която биха искали да съм силна.

Няколкото конкретни неща, които си спомнях от историята за човешката бруталност, бяха свързани с историите, които бях прочела онзи ден в стария вестник. Огън — това също беше лош спомен. Веднъж Мелани беше изгорила върховете на пръстите на дясната си ръка при глупав битов инцидент. Беше хванала един тиган, за който не подозирала, че е горещ. Спомних си колко шокирана беше от изпитаната болка — неочаквано остра и настойчива.

Въпреки че това беше само един инцидент и върху изгореното веднага бяха поставили лед, мехлем и лекарство — никой не го беше направил нарочно, но споменът от тази първа, непоносима болка, не избледняваше.

Никога не бях живяла на планета, на която се случваха такива ужасни неща, дори и преди идването на душите. В това място можеше да се види най-възвишеното и най-долното от всички светове — най-красивите усещания, най-нежните чувства… най-отблъскващите желания, най-долните постъпки. Може би нарочно беше така. Може би без низостите не би могло да се стигне до висотите. Душите изключение ли бяха от това правило? Те биха ли могли да имат светлината, без мрака на този свят?

Аз… почувствах нещо, когато той те удари — прекъсна мислите ми Мелани.

Думите бяха изречени бавно, една по една, като че ли не искаше да мисли за тях.

Аз също почувствах нещо. Беше учудващо колко естествено прибягвах сега до сарказъм, след като бях прекарала толкова много време с Мелани. Здравата удря с опакото на ръката, как мислиш?

Нямах това предвид. Исках да… — Тя се поколеба, но после думите бързо последваха. — Мислех, че това, което изпитваме към него, се отнася само за мен. Че аз съм тази, която контролира това.

Мислите зад думите й бяха по-ясни от самите думи.

Смяташ ли, че си успяла да ме доведеш дотук, защото си го искала толкова силно. Че ти си тази, която е в състояние да ме контролира, а не обратното. Опитах се да не показвам раздразнението си. Мислила си, че ме манипулираш.

Да. — Досадата в тона й не се дължеше на факта, че аз бях се подразнила, а защото на нея не й харесваше да не се оказва права. — Но…

Изчаках.

Отново изрече думите спонтанно.

Ти също го обичаш отделно от мен. Чувстваш го по начин, различен от този, по който го чувствах аз. По друг начин. Не забелязвах това, докато той не се появи при нас, когато го видя за пръв път. Как стана това? Как един дълъг осем сантиметра червей може да се влюби в човешко същество?

Червей?

Извинявай. Предполагам, че имате някакви… крайници.

Всъщност не. Те приличат по-скоро на антени. А и аз съм доста по-дълга от осем сантиметра, когато са протегнати.

Мисълта ми е, че той не е от вашия вид.

Тялото ми е човешко — казах й аз. — Докато съм свързана с него, аз също съм човек. А това по какъв начин ти виждаш Джаред се дължи на спомените ти… Грешката е изцяло твоя.

За момент тя се замисли върху думите ми. Не й харесаха много.

Значи ако беше отишла в Тусон и беше получила ново тяло, ти вече нямаше да го обичаш, така ли?

Много, ама много се надявам това да е вярно.

Отговорът ми не се хареса и на двете. Наведох глава над свитите ми колене. Мелани смени темата.

Поне Джейми е в безопасност. Знаех, че Джаред ще се погрижи за него. Ако трябваше да го изоставя, не бих могла да го оставя в по-добри ръце… Иска ми се да го видя.

Нямам намерение да поискам това! Потреперих при мисълта какъв отговор щях да получа на молбата си.

Същевременно и аз копнеех да видя лицето на момчето. Искаше ми се да съм сигурна, че действително е тук, че наистина е в безопасност… че го хранят и се грижат за него така, както Мелани никога не би могла да го прави отново. Така, както аз, която не бях майка на никого, исках да се грижа за него. Имаше ли кой да му пее вечер? Да му разказва приказки? Сещаше ли се този нов, гневен Джаред за подобни дребни неща? Имаше ли някой, при когото да се сгуши, когато е уплашен?

Мислиш ли, че те ще му кажат, че съм тук? — попита Мелани.

Това ще му помогне ли, или ще се почувства по-зле — отвърнах на въпроса с въпрос.

Мисълта й беше като шепот.

Не знам… Бих искала да мога да му кажа, че съм спазила обещанието си.

Ти наистина го спази. — Тръснах изумена глава. — Никой не би могъл да му каже, че не си се върнала обратно. Точно както винаги си го правила.

Благодаря ти за това. — Гласът й беше много слаб. Не бях сигурна дали тя има предвид казаното от мен сега, или ми благодари в по-общ план за това, че я бях довела тук.

Чувствах се наистина изтощена и усещах, че и тя е в същото състояние. Сега, когато стомахът ми се беше поуспокоил и беше полупълен, останалите ми болежки не бяха толкова остри, че да ме държат будна. Поколебах се преди да се помръдна, защото се страхувах да не вдигам шум, но тялото ми искаше да се излегна и да се протегна. Направих го възможно най-безшумно, като се помъчих да намеря в дупката място, достатъчно дълго за мен. Накрая трябваше да протегна краката си почти до кръглия отвор. Това не ми хареса, защото се страхувах, че Джаред може да чуе шума и движението близо до себе си и да си помисли, че се опитвам да избягам, но той не реагира. Положих незасегнатата страна на лицето върху ръката си, помъчих се да не обръщам внимание на това как извивката на пода схвана гръбнака ми и затворих очи.

Мисля, че спях, но ако беше така, не беше дълбоко. Шумът от стъпки беше още много далеч, когато се събудих напълно. Този път веднага отворих очи. Нищо не се беше променило. Продължавах да виждам слабата синкава светлина през кръглата дупка. Не можех да разбера дали Джаред е още пред нея. Някой идваше насам. Беше лесно да чуя, че стъпките се приближават. Отдръпнах колкото може по-безшумно краката си от отвора и отново се свих до задната стена. Искаше ми се да можех да стоя права.

Така щях да се чувствам по-малко уязвима и по-готова да посрещна това, което идваше. Но ниският таван на дупката едва ми позволяваше да стоя на колене.

Отвън пред затвора ми забелязах някакво бързо движение. Видях част от крака на Джаред, докато той се изправяше мълчаливо.

— Аха. Ето те — каза един мъж. Думите прозвучаха така силно сред абсолютната тишина, че подскочих. Разпознах гласа. Беше един от братята, които видях в пустинята — онзи с мачетето. Кайл.

Джаред не отговори.

— Няма да позволим това, Джаред. — Говореше друг човек с по-умерен тон. Може би беше другият брат, Иън. Гласовете на братята много си приличаха или щяха да си приличат, ако Кайл през повечето време не викаше толкова и тонът му не беше така гневен. — Всеки от нас е загубил някого — по дяволите, загубихме всички. Но това е смешно.

— Ако не го оставиш на разположение на доктора, тогава то трябва да умре — добави със заплашителен тон Кайл.

— Не можеш да го държиш тук като затворник — продължи Иън. — След време то ще избяга и всички ще бъдем разкрити.

Джаред не каза нищо, но направи крачка встрани и застана точно пред отвора на килията. Сърцето ми силно се разтуптя, когато разбрах какво казват братята. Джаред се беше наложил. Нямаше да бъда измъчвана. Нямаше да бъда убита, поне не веднага. Джаред ме пазеше като затворник. При стеклите се обстоятелства това беше хубава дума.

Казах ти, че той ще ни защити.

— Не искаме да те нараним, Джаред. Тук всички сме братя. Но ако ни принудиш, ще го сторим. — По тона на Кайл личеше, че не блъфира. — Отдръпни се.

Джаред стоеше неподвижен като скала. Сърцето ми заби по-бързо отпреди. Блъскаше се в ребрата ми с такава сила, че ударите му нарушиха ритъма на дробовете ми и ми беше трудно да дишам. Мелани се беше вцепенила от страх, неспособна да каже една смислена дума.

Те щяха да го наранят. Тези побъркани човеци щяха да нападнат един от своите.

— Джаред… моля те — рече Иън.

Джаред не отговори.

Чуха се тежки стъпки… някой се хвърли напред и се чу как нещо тежко удря нещо твърдо. Чу се стон и задавено хъркане…

— Не! — изкрещях аз и изскочих през кръглата дупка.

Загрузка...