Скитница

Глава 41Изчезнала

Иън остана с мен в тъмното в продължение на три дни. Напускаше само за кратко от време на време, за да ни донесе храна и вода. Отначало ядеше само той, а аз не. Но после, когато разбра, че таблата ми продължава да е пълна не поради липса на апетит от моя страна, престана и той да яде. Използвах кратките му отсъствия, за да се справя с физическите си нужди, които не можех да пренебрегна, и бях благодарна, че миризливият поток беше наблизо. Когато продължих да гладувам, тези потребности изчезнаха.

Не можех да не спя, но не се стараех да се наместя по-удобно. Когато се събудих първия ден, установих, че главата и раменете ми са в скута му. Отдръпнах се от него и потреперих толкова силно, че той повече не повтори този жест. След това спях, притисната с гръб към стената, а когато се събуждах, веднага се свивах на топка и продължавах да мълча.

— Моля те — прошепна Иън на третия ден. Поне на мен ми се струваше, че е третият, защото нямаше начин да разбера как минава времето в тъмното, тихо място. Тогава заговори за пръв път. Знаех, че пред мен има табла с храна. Той я побутна по-близо до мен, докато тя докосна крака ми и аз се отдръпнах.

— Моля те, Скит. Моля те, хапни нещо.

Сложи ръка върху моята, но бързо я отдръпна, когато почувства, че се стреснах.

— Моля те, не ме мрази. Толкова съжалявам. Ако знаех… щях да ги спра. Няма да позволя да се случи отново.

Никога нямаше да може да ги спре. Той беше просто един сред многото. А както беше казал Джаред, преди не беше имал възражения. Аз бях врагът. Дори и най-голямото състрадание, според ограничените човешки представи, щеше да се пази за техния вид. Знаех, че докторът не би причинил умишлено болка на друг човек. Дори се съмнявах, че е способен да наблюдава да се върши такова нещо, след като беше толкова чувствителен. Но към един червей, към една стоножка? Защо щеше да му пука за агонията на някакво странно извънземно създание? Защо ще се притеснява да убие бебе — бавно, като реже парче по парче, след като то нямаше човешка уста, за да крещи?

— Трябваше да ти кажа — прошепна Иън.

Щеше ли да има значение, ако просто ми беше казано, вместо да видя със собствените си очи измъчените останки? Щеше ли болката да е по-малка?

— Моля те, яж.

Отново настъпи мълчание. Останахме така може би още един час. Иън стана и тихо се отдалечи.

Не можех да разбера чувствата си. В този момент мразех тялото, с което бях свързана. Защо имаше логика да се чувствам потисната от това, което правеше той? Защо понасях така болезнено самотата, за която копнеех? Исках чудовището да се върне, а това беше напълно погрешно.

Не останах дълго сама. Не знаех дали Иън беше отишъл да го доведе, или той беше чакал Иън да си тръгне, но разпознах замисленото подсвиркване на Джеб, докато се приближаваше в тъмнината. Свирукането престана, когато стигна на няколко крачки от мен, а после нещо силно щракна. В очите ми се заби силен сноп жълта светлина и аз премигнах срещу нея.

Джеб вдигна фенера с крушката нагоре. Той направи светъл кръг в ниския таван, а наоколо стана по-светло. Седна и се облегна на стената до мен.

— Искаш да се умориш от глад, така ли? Това ли е намерението ти?

Продължих да гледам каменния под. Ако бях честна пред себе си, трябваше да призная, че моят траур беше свършил. Не познавах детето или другата душа в пещерата на ужасите. Не можех да скърбя безкрайно за непознати. Не, просто бях ядосана.

— Ако искаш да умреш, има по-лесни и по-бързи начини.

Да не би да не го знаех.

— Ами тогава дай ме на доктора! — изкрещях аз.

Джеб се изненада, когато ме чу да говоря. Кимна на себе си, като че ли това беше очаквал да излезе от устата ми.

— Очакваше ли, че ние просто ще се предадем, Скитнице? — Сега тонът на Джеб беше по-твърд и по-сериозен, отколкото го бях чувала преди. — Нашият инстинкт за оцеляване е доста по-силен. Разбира се, че искаме да намерим начин да си върнем отново мозъците. Някой ден може да се случи на всеки от нас. Вече изгубихме толкова много хора, които обичахме. Не е лесно. Докторът се чувства направо смазан всеки път, когато не успява. Вече си виждала това. Обаче това е нашата реалност, Скит. Това е нашият свят. Ние загубихме войната. На път сме да бъдем напълно унищожени. Опитваме се да намерим начини да се спасим.

Джеб за пръв път разговаряше с мен така, като че ли бях душа, а не човек, въпреки че имах чувството, че той винаги прави тази разлика. Просто беше едно вежливо чудовище. Не можех да отрека, че в това, което казва, имаше истина и логика. Шокът беше отминал, отново бях същата, както преди. В природата ми беше да бъда справедлива.

Някои от тези човеци можеха да погледнат на нещата от моята гледна точка. Иън, например, беше такъв. Но аз също можех да разбера тяхната гледна точка. Те бяха чудовища, ала може би чудовища, които имаха оправдание за това, което вършат. Разбира се ще мислят, че отговорът им трябва да бъде насилието. Не биха могли да си представят някакво друго разрешение. Можех ли да ги обвинявам, че са генетично програмирани така, че възможностите им за решаване на проблема да са ограничени само до този начин?

Прокашлях се, но гласът ми беше все още дрезгав от продължителното мълчание.

— Клането на бебета няма да спаси никого, Джеб. Сега всички те са мъртви.

За момент той не каза нищо.

— Не можем да различаваме вашите малки от възрастните.

— Знам това.

— Вие не щадите нашите бебета.

— Но не ги и измъчваме. Никога не причиняваме умишлено болка на когото и да било.

— Правите нещо по-лошо. Унищожавате го.

— А вие правите и двете.

— Е, да, правим го, защото трябва да се опитваме. Трябва да продължим да се борим. Това е единственият начин, който знаем. Трябва или да продължаваме да опитваме, или да се обърнем с лице към стената и да умрем. — Той ме погледна, повдигайки вежда.

Изглежда, че и аз бях направила същото. Въздъхнах, взех бутилката с вода, която Иън беше оставил до крака ми, пресуших я на един дъх и отново прочистих гърлото си.

— Никога няма да успеете, Джеб. Можете да продължавате да ни режете на парчета, но само ще избивате все повече и повече разумни същества и от двата вида. Ние не убиваме умишлено, но и нашите тела не са слаби. Израстъците ни може да изглеждат като мека, сребриста коса, но са по-издръжливи от вашите органи. Точно това става, нали? Докторът нарязва родствениците ми, а техните крайници разкъсват мозъците на вашите.

— Като домашно сирене — съгласи се той.

Задавих се и потреперих, когато си го представих.

— И на мен ми се повдига от това — призна той. — Докторът го преживява много мъчително. Всеки път, когато си мисли, че е успял да реши проблема, нещата отново завършват с провал. Опита всичко, което му дойде наум, но не може да им попречи да се превърнат в овесена каша. Твоите души не реагират на инжектирани опиати или отрова.

— Разбира се! — отвърнах рязко и отново ужасена аз. — Нашият химически състав е съвършено различен.

— Веднъж един от вашите изглежда предугади какво ще се случи. Преди докторът да умъртви човешкото тяло, онова сребърно нещо разкъса мозъка отвътре. Разбира се, ние не знаехме това, докато докторът не му отвори черепа. Човекът просто рухна на земята.

Бях изненадана и странно впечатлена. Тази душа е била много смела. Аз нямах куража да направя нещо подобно, дори в началото, когато бях сигурна, че ще искат да измъкнат от мен с мъчения същата тази информация. Не си представях, че ще се опитат сами да изтръгнат отговора. Този начин беше така очевидно обречен на провал, че изобщо не ми дойде наум за него.

— Джеб, ние сме сравнително дребни същества, напълно зависими от неподатливи домакини. Нямаше да просъществуваме толкова дълго, ако нямахме някаква защита.

— Не отричам, че твоят вид има право на тази защита. Само ти казвам, че ще продължим да се борим както можем. Намеренията ни не са да причиняваме умишлено болка на когото и да било. Правим го в процеса на тази борба и ще продължим да се борим.

Двамата мълчаливо се изгледахме.

— Ами тогава накарай доктора да нареже и мен. За какво друго мога да ставам?

— Хайде, хайде. Не ставай глупава, Скит. Ние, човеците, не се придържаме чак толкова много към логиката. У нас диапазонът на доброто и лошото е много по-широк, отколкото при вас. Е, може би повече на лошото.

Кимнах при тези думи, но той продължи, без да ми обръща внимание:

— Ние ценим индивидуалното. Може би, ако трябва да бъдем съвсем точни, му придаваме прекалено голямо значение. Да вземем, например, Пейдж… колко хора би пожертвала тя, за да запази Анди жив? Отговорът не би имал някакъв смисъл, ако гледаме еднакво на цялото човечество. Или пък начина, по който ти си ценена тук… Да, в това също няма много логика, ако подходим от общочовешка гледна точка. Обаче има хора, които биха те ценили повече от един непознат човек. Трябва да призная, че включвам и себе си в тази група. Считам те за приятел, Скит. Разбира се, нещата няма да вървят добре, ако ме мразиш.

— Не те мразя, Джеб. Но…

— Но, какво?

— Просто не виждам как бих могла да живея повече тук. Не и ако продължавате да избивате в другата стая себеподобните ми. А е очевидно, че не мога да напусна. Сега разбираш ли, какво имам предвид? Какво друго ми остава освен безсмислените кланета на доктора? — Потреперих.

Той кимна.

— Това наистина е довод. Не е честно да те караме да продължиш да живееш така.

Стомахът ми се сви.

— Ако имах някакъв избор, бих предпочела да ме застреляш — прошепнах аз.

Джеб се засмя.

— Не избързвай толкова, скъпа. Никой няма да стреля по приятелите ми, нито ще ги коли. Знам, че не ме лъжеш, Скит. Щом като казваш, че нашият начин няма да свърши работа, тогава ще трябва да преосмислим нещата. Ще кажа на момчетата засега да не докарват повече никакви души. Освен това мисля, че нервите на доктора не издържат повече. Той няма да може да понесе още такива опити.

— Може пък да ме лъжеш — заявих аз. — Вероятно няма да мога да разбера.

— В такъв случай, ще трябва да ми се довериш, защото нямам намерение да те застрелям. А и нямам намерение да те оставя да умреш от глад. Хапни нещо, дете. Това е заповед.

Поех дълбоко въздух и се опитах да помисля. Не бях сигурна дали намерихме приемливо решение и за двете страни. В това тяло нямаше логика. Харесвах твърде много хората тук. Те ми бяха приятели. Чудовищни приятели, които не можех да виждам в истинската им светлина, залята от емоции.

Джеб взе дебело парче царевичен хляб, натопен обилно в краден мед, и ми го пъхна в ръката. То стана на нищо в нея, защото се надроби на лепкави хапки, които полепнаха по пръстите ми. Отново въздъхнах и започнах да си облизвам пръстите.

— Така те искам, момиче! Ще преодолеем и тази трудност. Нещата тук ще потръгнат, ще видиш. Опитай се да мислиш позитивно.

— Да мисля позитивно — изломотих с пълна уста и поклатих недоверчиво глава. — Само че, Джеб…

В този момент се върна Иън. Когато пристъпи в светлината и видя храната в ръката ми, изражението, появило се на лицето му, ме накара да се почувствам виновна. То показваше облекчение и радост.

Не, никога не бях причинявала умишлена физическа болка на някого, но измъчвайки себе си, бях наранила дълбоко и Иън. Човешкият живот е така невъзможно объркан. Каква каша.

— Ето те и теб, Джеб — рече тихо той, сядайки срещу нас, малко по-близо до Джеб. — Джаред предположи, че може да си тук.

Протегнах крак и се преместих по-близо до него. Ръцете ме боляха от дългото обездвижване. Положих ръка върху неговата:

— Извинявай — прошепнах аз.

Той пое ръката ми.

— Не ми се извинявай. Би трябвало да се сетя. Джеб беше прав. Разбира се, че ще окажеш съпротива. Как бих могъл да те виня за това?

— Сега, когато ти си тук, нещата са различни. Тези опити трябваше да спрат.

Обаче присъствието ми тук само правеше още по-важно бързото решаване на проблема. Как да ме изтръгнат от тялото й и да остане само Мелани. Как да ме заличат, за да може тя отново да бъде такава, каквато е била преди.

— На война всичко е справедливо — рекох аз и се опитах да се усмихна. Той леко се усмихна в отговор.

— Както и в любовта. Забрави тази част.

— Е, добре, престанете да спорите — намеси се Джеб. — Още не съм свършил.

Погледнах го с любопитство. Какво имаше още?

— Сега. — Той пое дълбоко въздух. — Опитай се да не изпаднеш пак в хистерия, става ли? — каза Джеб и ме погледна.

Замръзнах и стиснах по-силно ръката на Иън. Той погледна разтревожен към Джеб.

— Да не би да имаш намерение да й кажеш? — попита Иън.

— Сега пък какво има? — попитах разтревожена аз.

Лицето на Джеб беше станало отново непроницаемо като на опитен покерджия.

— Става въпрос за Джейми.

От думите му светът отново се обърна. От три дни бях отново Скитницата — една душа между хората. Сега изведнъж отново се превърнах в Скит — една страшно объркана душа с човешки чувства, прекалено силни, за да бъдат контролирани.

Скочих на крака — вдигнах и Иън заедно с мен, тъй като продължавах да стискам ръката му, а после се заклатих и ми се зави свят.

— Чакай, нали ти казах да не припадаш, Скит. Джейми е добре. Просто много се притеснява за теб. Той чу какво е станало и пита за теб, направо си е изкарал ума и мисля, че това не е добре за него. Дойдох тук, за да те помоля да отидеш да го видиш. Обаче не можеш да отидеш в това състояние. Изглеждаш ужасно. Това само ще го разстрои безсмислено още повече. Седни и хапни още малко.

— Как е кракът му? — настоях да разбера аз.

— Има малка инфекция — смотолеви Иън.

— Докторът нареди да лежи, иначе щеше отдавна сам да дойде да те види. Ако Джаред не го държеше буквално прикован към леглото, непременно щеше да дойде.

Джеб кимна.

— Джаред за малко щеше да дойде тук и да те отнесе насила, но му казах да ме остави първо да поговоря с теб. За момчето няма да е никак добре да те види в такова окаяно състояние.

Стори ми се, че кръвта ми се е превърнала в ледена вода. Сигурно просто си въобразявах.

— Какво е направено?

Джеб сви рамене.

— Няма нищо за правене. Момчето е силно. Ще се пребори с това.

— Няма нищо за правене? Какво искаш да кажеш?

— Това е бактериална инфекция — поясни Иън. — Вече нямаме антибиотици.

— Защото те не действат — бактериите са по-умни от вашата медицина. Трябва нещо по-добро, нещо друго.

— Е, да, ама ние нямаме нищо друго — каза Джеб. — Той е здраво момче. Просто ще му мине.

— Ще му мине — повторих замаяна аз.

— Изяж нещо — настоя Иън. — Ще се притесни, ако те види в този вид.

Потърках очи и се опитах да разсъждавам трезво. Джейми беше болен. Тук нямаше нищо, с което да се лекува. Нямаше други възможности, освен да се чака, за да се види дали тялото му ще може да се излекува само. И ако не може…

— Не! — извиках аз.

Почувствах се така, като че ли отново стоя край гроба на Уолтър и чувам шума от сипещата се пръст долу в тъмното.

— Не! — проплаках отново и се помъчих да пропъдя този спомен от паметта си. Машинално се обърнах и се отправих с вдървените си крака към изхода.

— Чакай! — каза Иън, но не издърпа ръката си от моята и продължи да върви редом с мен.

Джеб ме настигна от другата страна и ми пъхна още храна в свободната ръка.

— Изяж я заради момчето — каза той.

Захапах парчето хляб, без да чувствам вкуса му, задъвках, без да мисля и преглътнах, без да усещам как храната слиза надолу в гърлото ми.

— Знаех си, че тя ще реагира прекалено силно — измърмори Джеб.

— Тогава защо й каза? — попита ядосан Иън.

Джеб не отговори. Зачудих се защо. Положението по-лошо ли беше, отколкото си го представях?

— Той в болницата ли е? — попитах с безизразен глас.

— Не, не — увери ме бързо Иън. — В стаята ти е.

Дори не почувствах облекчение, че не е там. Отново бих отишла в онази стая заради Джейми, дори и ако там продължаваше да вони на кръв.

Не поглеждах познатите ми пещери, минавайки през тях. Почти не забелязах, че е ден. Можех да срещна погледа на всеки от хората, които спираха, за да ме погледнат. Само продължавах да вървя с бързи крачки, докато стигнах коридора.

Пред седмата пещера се бяха събрали няколко души. Копринената завеса беше дръпната встрани и те протягаха вратове, за да погледнат в стаята на Джаред. Всички бяха познати хора, които бях считала за мои приятели и приятели на Джейми. Защо бяха тук? Толкова ли лошо беше състоянието му, че трябваше често да го навестяват?

— Скит — рече някой. Беше Хайди. — Скит е тук.

— Сторете й път да влезе — обади се Уес и тупна Джеб по рамото. — Това е добре.

Минах през малката група без да ги погледна. Те ми направиха път. Може би щях да се блъсна право в тях, ако не се бяха отдръпнали. Не можех да се съсредоточа върху нищо друго, просто вървях напред.

В стаята с високия таван беше светло. В самата стая нямаше много хора. Докторът или Джаред държаха останалите навън. Мярнах Джаред, беше се подпрял на далечната стена със скръстени на гърба ръце — поза, която заемаше, само когато наистина беше разтревожен. Докторът беше коленичил край голямото легло, където лежеше Джейми, точно там, където го бях оставила.

Защо го оставих?

Лицето на Джейми беше зачервено и потно. Десният крачол на дънките му беше отрязан и превръзката беше свалена от раната. Не беше толкова голяма, колкото очаквах, нито така ужасна, както си бях представяла. Просто пет сантиметров разрез с гладки ръбове. Обаче ръбовете бяха страховито зачервени и кожата около раната беше подута и лъскава.

— Скит — въздъхна Джейми, когато ме видя. — Ох, ти си добре. Ох. — Той пое дълбоко въздух.

Спънах се и паднах на колене край него, повличайки Иън. Докоснах лицето на Джейми и усетих горещата кожа под ръката ми. Лакътят ми се отърка в доктора, но почти не забелязах това. Той се отдръпна, но не го погледнах да видя какво е изписано на лицето му — дали е смутен, или се чувства виновен.

— Джейми, скъпи, как се чувстваш?

— Глупаво — рече той и се усмихна. — Просто глупаво. Можеш ли да повярваш? — Той посочи крака си. — Ама че късмет.

Намерих един парцал върху възглавницата му и го прекарах през челото му.

— Ще се оправиш — насърчих го аз. Изненадах се колко ожесточено прозвуча гласа ми.

— Разбира се. Това е нищо. Но Джаред не ми позволи да дойда и да поговоря с теб. — Лицето му внезапно стана сериозно. — Чух за… ама Скит, знаеш, че аз…

— Ш-ш-шт. Дори не си го и помисляй. Ако знаех, че си болен, щях да бъда тук по-скоро.

— Всъщност аз не съм болен. Просто някаква глупава инфекция. Обаче се радвам, че си тук. Много ме беше яд, че не знам как си.

Не можех да преглътна буцата в гърлото. Чудовище? Моят Джейми? Никога.

— Чух, че си дала урок на Уес в деня, в който се върнахме — каза Джейми, сменяйки темата с широка усмивка. — Боже, де да можех да видя това! Обзалагам се, че на Мелани много й е харесало.

— Да, така беше.

— Тя добре ли е? Нали не е много разтревожена?

— Разбира се, че е — прошепнах аз и се загледах в кърпата, която минаваше през челото му така, като че ли я движеше нечия друга ръка.

Мелани. Къде е тя? Потърсих в главата си познатия глас. Там нямаше нищо освен мълчание. Какво ставаше с нея? Кожата на Джейми гореше там, където я докосваха пръстите ми. Усещането на тази нездрава топлина сигурно я беше паникьосало така, както и мен.

— Добре ли си? — попита Джейми. — Скит?

— Уморена… съм, Джейми. Съжалявам. Съвсем отскоро съм пак на себе си.

Той внимателно ме погледна.

— Не изглеждаш много добре.

Какви ги вършех?

— От доста време не съм се мила.

— Виж какво, добре съм. Трябва да отидеш да хапнеш нещо. Бледа си.

— Не се безпокой за мен.

— Ще ти донеса нещо за ядене — рече Иън. — Ти гладен ли си, момче?

— Ами… не, не съвсем.

Погледнах бързо Джейми. Той винаги беше гладен.

— Прати някой друг — казах на Иън и стиснах по-здраво ръката му.

— Разбира се. — Лицето му беше спокойно, но забелязах в него изненада и безпокойство.

— Уес, би ли донесъл малко храна? И нещо за Джейми. Сигурен съм, че ще огладнее, докато се върнеш.

Вгледах се в лицето на Джейми. Беше зачервено и потно, но очите му блестяха. Нямаше да му стане нищо, ако го оставя за няколко минута.

— Джейми, ще имаш ли нещо против, ако отида да си измия лицето? Чувствам се малко мръсна.

Той се намръщи от фалшивите нотки в гласа ми.

— Разбира се, че не.

Отново дръпнах Иън за ръка, докато се изправях.

— Веднага се връщам. Наистина.

Той се усмихна на не особено сполучливата ми шега. Усетих нечий поглед върху себе си, докато напусках стаята. Не разбрах дали е на Джаред, или на доктора. Не ме интересуваше. Сега в коридора беше останал само Джеб. Другите се бяха разотишли, уверили се, може би, че Джейми е добре. Джеб наведе с любопитство глава на една страна, опитвайки се да разбере какво правя. Изненада се, че ме вижда да напускам Джейми толкова скоро и така внезапно. Той също беше чул фалшивото ми извинение.

Минах покрай любопитния му поглед, като продължих да влача Иън с мен. Завлякох го обратно в пещерата, където се срещаха тунелите на всички жилищни помещения. Вместо да продължим към главния площад, аз го замъкнах в един от тъмните коридори, който избрах напосоки. Беше празен.

— Скит, какво…

— Трябва да ми помогнеш, Иън. — Гласът ми беше напрегнат, почти истеричен.

— На твое разположение съм. Знаеш го.

Хванах лицето му с ръце и се вгледах в очите му. В тъмното почти не виждах синия отблясък в тях.

— Трябва да ме целунеш, Иън. Веднага. Моля те.