Скитница

Глава 50Осъдена

Търсачката се взираше в лицето ми, докато спорехме с Мел.

Не, Скит, не!

Не ставай глупава, Мел. Ти поне би трябвало да виждаш потенциалните възможности на този избор. Не искаше ли тъкмо това?

Но дори и докато се опитвах да си представя щастливия завършек, не можех да избегна ужаса от този избор. Това беше тайната, за чието запазване трябваше да умра. Информацията, която отчаяно пазех, независимо на какви страхотни мъчения бях подлагана.

Това не беше мъчението, което бях очаквала: персонална криза на едно съзнание, объркано и в безизходица от любов към човешкото ми семейство. Въпреки това беше много болезнено. Направех ли го, не можех да твърдя, че съм изгнаница. Не, щях просто да бъда предател.

Не и заради нея. Скит! Не и заради нея! — викаше Мел.

Трябва ли да продължавам да чакам? Да чакам, докато хванат нова душа? Някоя невинна душа, която нямам причина да мразя? Все някога трябва да взема това решение.

Не сега! Почакай! Помисли!

Усетих отново, че ми се повдига и се наведох, за да поема дълбоко въздух. Успях да си наложа да не повърна.

— Скит? — обади се разтревожен Джеб.

Мога да го направя, Мел. Ако тя беше някоя невинна душа, бих могла да оправдая това, че съм позволила тя да умре. Бих могла да ги оставя да я убият. Бих могла да се убедя, че съм взела едно обективно решение.

Но тя е ужасна, Скит! Ние я мразим!

Точно така. А аз не мога да се доверя на себе си. Видя ли как почти не виждах отговора…

— Добре ли си, Скит?

Търсачката погледна сърдито към застаналия зад мен Джеб.

— Добре съм, Джеб — отвърнах аз. Гласът ми бе напрегнат, задъхвах се. Изненадах се колко зле прозвуча.

Черните очи на Търсачката поглеждаха с недоумение ту мен, ту него. После тя се отдръпна от мен и се прилепи до стената. Позата ми беше позната — помнех точно какво е чувството.

Някой сложи внимателно ръка върху рамото ми и ме накара да се обърна.

— Какво става с теб, скъпа? — попита Джеб.

— Нужна ми е една минута — отвърнах едва чуто, вгледах се в бледите му сини очи и му казах нещо, което категорично не беше лъжа. — Имам още един въпрос. Но наистина имам нужда да остана за малко сама. Можете ли… да ме изчакате?

— Разбира се, че можем да изчакаме още малко. Поеми си въздух.

Кимнах и излязох бързо от затвора. Отначало краката ми бяха като сковани от ужас, но постепенно се съвзех. Когато минавах покрай Арън и Бранд, вече почти тичах.

— Какво стана? — чух Арън да прошепва с недоумение на Бранд.

Не бях сигурна къде да се скрия, за да премисля. Краката машинално, като на автопилот, ме поведоха през коридорите към стаята ми. Надявах се в нея да няма никой.

Беше тъмно, от пукнатините в тавана едва се процеждаше светлина от звездите. Не забелязах Лили, докато не се спънах в нея в тъмното. Едва можах да позная подутото й от плач лице. Беше се свила на топка на пода по средата на коридора. Очите й бяха широко отворени и сякаш не можеше да разбере коя съм.

— Защо? — попита ме тя.

Изгледах я мълчаливо.

— Казаха, че животът и любовта продължават. Но защо го правят? Не би трябвало. Вече не. Какъв е смисълът?

— Не знам, Лили. Не знам какъв е смисълът.

— Защо? — попита отново тя. Вече не говореше на мен. Пълните й със сълзи очи гледаха през мен.

Заобиколих я внимателно и побързах да вляза в стаята си. Трябваше да отговоря на своя въпрос. За голямо облекчение стаята беше празна. Хвърлих се по очи върху дюшека, където сляхме двамата с Джейми.

Когато казах на Джеб, че има още един въпрос, това беше вярно. Обаче въпросът не беше за Търсачката, а за мен. Въпросът не беше трябваше ли да — а не бих ли могла да го направя?

Можех да спася живота на Търсачката. Знаех как. Нямаше да застраша живота на никого тук, освен моя. Трябваше да направя тази размяна.

Не. — Мелани се опита да бъде твърда въпреки обзелата я паника.

Моля те, остави ме да помисля.

Не.

Точно това трябва да направя, Мел. И без това е неизбежно. Сега ми е напълно ясно. Отдавна трябваше да направя избора. Толкова е очевидно.

Не, не е.

Спомних си разговора ни, когато Джейми беше болен. Когато се сдобрявахме. Бях й казала, че не бих я изтрила от главата си и че съжалявам, че не мога да й дам нещо повече. Това не беше съвсем невярно, защото тогава не довърших изречението. Не можех да й дам нещо повече от това и същевременно да остана жива.

Истинската лъжа беше казана пред Джаред. Казах му само секунди по-късно, че не знам какво мога да направя, за да не съществувам. В контекста на разговора ни това беше вярно. Не знаех какво да направя, че да ме няма тук, вътре в Мелани. Изненадах се, че не бях съзряла очевидната лъжа още тогава, не бях видяла отговора така ясно, както го виждам сега. Разбира се, че знаех какво да направя, за да изчезна. Причината беше, че никога не се бях замисляла за тази напълно реална невъзможност за това окончателно предателство спрямо всички души на тази планета.

След като човеците разберяха, че имам отговора, заради който те продължаваха отново и отново да убиват, това щеше да ми струва скъпо.

Не, Скит!

Не искаш ли да си свободна?

Продължително мълчание.

Не мога да искам това от теб — каза накрая тя. — Аз самата не бих го направила за теб. Но съм сто процента сигурна, че не бих го направила за Търсачката!

Не е нужно да го поискаш. Мисля, че може би щях да го направя доброволно… след време.

Защо мислиш така? — попита почти разплакана тя. Това ме трогна. Очаквах, че ще се въодушеви.

Отчасти заради тях. Заради Джаред и Джейми. Мога да им дам целия свят, всичко, което поискат. Мога да им дам теб. Вероятно щях да го разбера… някой ден. Кой знае? Може би Джаред би го поискал. Знаеш, че не бих казала не.

Иън е прав. Ти си прекалено самопожертвувателна. Не знаеш никакви граници. Имаш нужда от граници. Скит!

О, Иън! — простенах аз. Усетих, че ме пронизва нова болка, изненадващо близо до сърцето.

Така ще му отнемеш целия свят. Всичко, което би искал.

С Иън никога няма да се получи. Не и в това тяло, въпреки че той го обича. Обаче то не го обича.

Скит, аз… — Мелани се мъчеше да намери думи. Въпреки очакванията ми, тя продължаваше да не се радва. Това отново ме трогна. — Не мога да ти позволя да го направиш. Ти си много по-важна. В по-широк смисъл ти си много по-ценна за тях, отколкото съм аз. Ти можеш да им помогнеш. Можеш да ги спасиш. Аз не мога да направя нищо подобно. Трябва да останеш.

Не виждам никакъв друг начин, Мел. Чудя се как не съм го разбрала по-рано. Изглежда толкова очевидно. Разбира се, че трябва да си отида. Разбира се, че трябва да ти позволя пак да си ти. Вече знаех, че ние, душите, сме сбъркали, когато сме дошли тук. Затова сега нямам друг избор, а да направя това, което трябва и да напусна. По-рано вие сте оцелявали и без мен — пак ще го направите. Научихте от мен толкова много за душите, вие ще им помогнете. Не виждаш ли! Това е щастливият край. Това е начинът, по който историята трябва да завърши. Мога да им дам надежда. Мога да им дам… не бъдеще. Може би не това. Но всичко, което е по силите ми. Всичко.

Не, Скит, не.

Тя плачеше, говореше несвързано. Скръбта й ме накара да се просълзя. Макар да съзнавах, че съм се привързала към нея, до този момент не си давах сметка, че двете се обичахме.

Дори, ако Джаред никога не бе искал това от мен, дори ако той не съществуваше… След като тази възможност ми мина през ума, трябваше продължа да мисля за нея. Аз наистина много я обичах.

Нищо чудно, че степента на успеваемост при съпротивляващи се домакини беше толкова ниска тук на Земята. Научехме ли се веднъж да обичаме нашия домакин, на какво можехме да се надяваме ние, душите? Не можехме да продължим да съществуваме за сметка на този, когото обичахме. Една душа не би могла да направи това. Душата не би могла да живее така.

Обърнах се по гръб и огледах тялото си на светлината на звездите. Ръцете ми бяха мръсни и изподраскани, но под външния слой бяха красиви. Кожата беше с хубав, слънчев загар и дори на бледата светлина беше красива. Ноктите бяха дълбоко изрязани, но въпреки това гладки и здрави, с малки бели полумесеци в основата. Размърдах пръстите си, наблюдавайки как мускулите карат костите да извършват грациозни движения. Оставих ги да танцуват над мен, където се превърнаха в черни обтекаеми форми на фона на звездите.

Прекарах ги през косата си. Сега тя стигаше почти до раменете ми. На Мел това щеше да й хареса. След няколко седмици измиване с шампоан под хотелските душове и под въздействието на витамините „Здраве“ тя отново беше станала лъскава и мека.

Протегнах ръце, изпъвайки до такава степен сухожилията, че ставите изпукаха. Чувствах ръцете си силни. Можеха да ме изтеглят нагоре по стръмен планински склон и да носят тежък товар, можеха да орат нива. Но те бяха също и меки. Можеха да държат дете, да утешат приятел, можеха да обичат… но това не беше за мен.

Поех дълбоко въздух и в очите ми се появиха сълзи, които се затъркаляха надолу по слепоочията в косата ми. Напрегнах мускулите на краката си и почувствах тяхната потенциална сила и бързина. Исках да тичам, да имам пред себе си открито поле, през което да бягам, просто за да видя колко съм бърза. Исках да направя това боса, за да мога да усещам земята под краката си. Исках да чувствам вятъра да развява косите ми. Исках да вали, за да мога да помириша дъжда, докато тичам.

Краката ми бавно се свиваха и изпънаха в унисон с ритъма на дишането ми. Навътре и навън. Свиване и изпъване. Беше хубаво.

Прекарах пръсти през лицето си. Чувствах ги топли върху кожата, която беше толкова гладка и хубава. Бях доволна, че връщах на Мелани лицето й такова, каквото си е било. Притворих очи и погалих клепачите си.

Бях живяла в толкова много тела, но никога в такова, което да обичам толкова. Никога в тяло, за което толкова копнеех. Естествено, сега трябваше да се откажа от него.

Иронията във всичко това ме накара да се засмея и съсредоточих вниманието си върху това да чувствам въздуха, които излизаше на малки мехурчета от гърдите нагоре през гърлото ми. Смехът беше нещо като свеж бриз… прочистваше всичко по пътя си през тялото и караше всичко да се чувства добре.

Имаха ли другите видове такъв прост лечител? Не си спомням нещо подобно.

Докоснах устните си и си спомних как се почувствах, когато целунах Джаред и как се почувствах, когато целунах Иън. Не на всеки се случва да целуне толкова много други красиви тела. На мен се беше случило повече пъти, отколкото на някои, макар и за толкова кратко време.

Толкова кратко, наистина! Може би в разстояние на година, не бях съвсем сигурна. Само едно завъртане на една синьо-зелена планета около една обикновена жълта звезда. Най-краткият от всичките ми животи.

Най-краткият, най-важният, най-сърцераздирателният от животите ми. Животът, който щеше да ме определи завинаги. Животът, който най-накрая ме беше привързал към една звезда, към една планета, към едно малко семейство от непознати.

Ако поостана още малко… щеше ли това да е толкова лошо?

Не — прошепна Мел. — Просто остани още малко.

Самата ти не знаеш колко време ще имаш — отвърнах шепнешком аз.

Обаче аз знаех. Знаех точно колко време имах. Не можех да се бавя повече. Времето ми беше свършило.

Изправих се с дълбока въздишка, която сякаш идваше чак от подметките на обувките ми и от пръстите на ръцете ми. Арън и Бранд нямаше да чакат безкрайно. А сега имах още няколко въпроса, които се нуждаеха от отговори. Този път въпросите бяха за доктора.

Пещерите бяха пълни с тъжни, сведени надолу очи. Беше твърде лесно да се промъкна незабелязано покрай всички. В момента никой не се интересуваше какво правя, с изключение може би на Джеб, Бранд и Арън, а те не бяха тук.

Е, пред мен нямаше открито, обляно от дъжда поле, но поне имах дългия южен тунел. Беше твърде тъмно, за да тичам с всички сили така, както исках, но успявах да поддържам равно темпо. Мускулите ми се затоплиха и се почувствах добре.

Очаквах да заваря доктора вече там, но ако се наложеше, щях да почакам. Най-вероятно щеше да е сам. Горкият доктор, напоследък обикновено беше така.

От нощта, в която спасихме живота на Джейми, докторът спеше сам в болницата. Шарън си беше изнесла нещата от стаята им и се беше преместила при майка си, а докторът не искаше да остане да спи в празната стая.

Толкова голяма омраза. Шарън беше готова да убие дори собственото си щастие, а и доктора, но не и да му прости, че ми е помогнал да излекувам Джейми.

Присъствието на Шарън и Маги в пещерите почти не се забелязваше. Сега те не поглеждаха никого, също както преди не поглеждаха само мен. Запитах се дали това щеше да се промени, когато вече ме няма, или и двете са толкова в плен на злобата, че ще бъде твърде късно да се променят. Какъв невероятно глупав начин да си прахосваш времето.

Южният тунел за пръв път ми се стори толкова кратък. Преди да си помисля, че съм изминала само половината от пътя, забелязах лампата на доктора да мъждука през грубия, сводест вход отпред. Той си беше вкъщи.

Престанах да тичам преди да прекъсна спокойствието му. Не исках да го изплаша, да го накарам да си помисли, че е станало нещо неочаквано. Въпреки това той се стресна, когато се появих леко задъхана на входа.

Скочи зад бюрото и изпусна книгата, която четеше.

— Скит? Нещо лошо ли се е случило?

— Не, докторе — уверих го аз. — Всичко е наред.

— Някой има ли нужда от мен?

— Само аз — отвърнах с лека усмивка.

Той заобиколи бюрото, за да ме посрещне, но се спря още при първата крачка и повдигна вежда. Продълговатото му лице беше внимателно, а не разтревожено. Беше ми трудно да си спомня как ми е изглеждал като чудовище преди.

— Ти си човек, който държи на думата си — започнах аз.

Той кимна и отвори уста да каже нещо, но аз вдигнах ръка.

— Никой няма да прави повече опити с това, след като аз го изпробвам сега.

Той изчака да продължа, а очите му ме гледаха с недоумение и тревога.

Поех дълбоко въздух, усещайки как дробовете ми се разширяват.

— Знам как да направя това, заради което си отнел толкова много животи, за да го откриеш. Знам как да извадиш душите от вашите тела, без да навредиш нито на едните, нито на другите. Разбира се, че го знам. Всички ние сме длъжни да го знаем, в случай че стане нещо непредвидено. Дори веднъж съм извършвала подобна процедура по спешност, когато бях Мечка.

Погледнах го, изчаквайки да видя как ще реагира. Мина доста време и видях как с всяка изминала секунда очите му се разширяват все повече.

— Защо ми казваш това? — попита накрая той.

— Защото аз… ще ти дам знанието, от което се нуждаеш. — Отново вдигнах ръка. — Но само, ако в замяна ми дадеш това, което искам. Още от сега те предупреждавам, че за теб в никакъв случаи няма да е по-лесно да ми дадеш това, което искам, отколкото аз да ти дам това, което ти искаш.

Никога досега не бях виждала лицето му така напрегнато.

— Кажи ми условията си.

— Ти не трябва да ги убиеш — имам предвид душите, които изваждаш. Трябва да ми дадеш думата си — обещанието, клетвата си, че ще им позволиш безпрепятствено да водят друг живот. Това е свързано с известна опасност. Ще имаш нужда от криоконтейнери и ще трябва да качиш тези души на совалки, които да напуснат планетата. Трябва да ги изпратиш да живеят в някой друг свят. Те няма да могат да ти навредят. Докато стигнат до следващата планета, твоите внуци ще бъдат мъртви.

Щяха ли моите условия да смекчат вината ми за всичко това? Само, ако докторът спазеше думата си.

Докато обяснявах, той мислеше напрегнато. Наблюдавах лицето му, за да видя как ще приеме искането ми. Не изглеждаше ядосан, но очите му продължаваха да ме гледат с изумление.

— Ти не искаш Търсачката да бъде убита, нали? — отгатна докторът.

Не отговорих на въпроса му, защото той нямаше да разбере отговора: аз исках те да ме убият. Това беше целият проблем. Вместо това продължих да обяснявам по-нататък:

— Тя ще е първата, с която ще бъде извършен експериментът. Искам да съм сигурна, че докато съм още тук, ще следваш указанията ми. Аз сама ще извърша разделянето. Когато тя бъде в безопасност, ще те науча как се прави.

— Върху кого?

— Върху отвлечени души. Също както преди. Не мога да ти дам гаранция, че хората ще възвърнат паметта си. Не знам дали това, което е изтрито, може да бъде възстановено. Ще го разберем чрез Търсачката.

Докторът премигна, явно сетил се за нещо.

— Какво искаш да кажеш с това „докато съм все още тук“? Напускаш ли ни?

Изгледах го и изчаках сам да се досети. Той отвърна, все още недоумяваш на погледа ми.

— Не разбираш ли какво ти давам? — прошепнах аз.

Най-накрая по изражението на лицето му ми стана ясно, че е разбрал. Бързо заговорих преди той да успее да отвори уста:

— Има и още нещо, което ще те помоля, докторе. Не искам да… Аз няма да бъда изпратена на друга планета. Моята планета е тази, уверявам те. Но въпреки това за мен няма място тук. Така че… знам, че може да… обиди някои от другите. Не им казвай, ако мислиш, че те няма да го разрешат. Излъжи ги, ако трябва. Обаче искам да бъда погребана до Уолтър и Уес. Можеш ли да направиш това за мен? Няма да заема много място — казах аз и отново леко се усмихнах.

Не! — Мелани направо виеше. — Не, не, не, не!

— Не, Скит — възрази шокиран и докторът.

— Моля те, докторе — прошепнах аз, премигвайки от протестите на Мелани в главата ми, които ставаха все по-силни. — Мисля, че Уес и Уолтър няма да имат нищо против.

— Нямах това предвид! Не мога да те убия, Скит. Не! Така ми е дошло до гуша от смърт, от това да убивам мои приятели. — Гласът на доктора секна и той изхлипа.

Сложих ръка върху негова и я погалих.

— Хората тук умират. Случва се. — Кайл беше казал нещо за това. Смешното бе, че трябва да цитирам тъкмо Кайл втори път за една нощ.

— Ами Джаред и Джейми? — попита със задавен глас докторът.

— Те ще имат Мелани. С тях всичко ще е наред.

— Иън?

— Ще е по-добре без мен — процедих през зъби аз.

Докторът поклати глава и избърса сълзите си.

— Трябва да помисля за това, Скит.

— Нямаме много време. Те няма да чакат безкрайно, за да убият Търсачката.

— Нямам тази част предвид. Съгласен съм с тези условия, но не мисля, че мога да те убия.

— Или всичко, или нищо, докторе. Трябва да решиш още сега. И… — разбрах, че имам още едно искане. — Не трябва да казваш на никого за последната част от нашето споразумение. На никого. Това са условията ми — или ги приемаш, или не. Искаш ли да научиш как да отстраниш душа от човешко тяло?

Докторът отново поклати глава.

— Остави ме да помисля.

— Ти вече знаеш отговора, докторе. Нали търсиш тъкмо това?

Той продължи да клати напред-назад глава. Не обърнах внимание на този жест на отказ, защото и двамата знаехме, че е направил избора си.

— Ще извикам Джаред — казах аз. — Той ще организира бърза акция за криоконтейнери. Задръж останалите. Кажи им… кажи им истината. Кажи им, че ще ти помогна да извадиш Търсачката от онова тяло.