Скитница

Глава 48Задържана

Червените и сини светлини се въртяха в синхрон с виенето на сирената. Преди душите да пристигнат тук, тези светлини и звуци са имали само едно значение. Те са символизирали закона, пристигането на пазителите на спокойствието и реда, наказващи нарушителите. Сега отново проблясващите ярки цветове и гневният вой имаха много подобно значение. Те също предизвестяваха пристигането на пазителите на спокойствието, на тези, които наказват нарушителите. Търсачите.

Гледката и съпровождащите я звуци не се срещаха така често, както преди. Полицията беше нужна, само за да оказва помощ при катастрофи, или други извънредни обстоятелства, а не да следи за спазването на законите. Повечето държавни служители нямаха сирени на автомобилите, освен ако не бяха линейки или пожарни.

Но ниската лъскава кола зад нас не беше за помощ при пътни инциденти. Това беше кола, предназначена за преследване. Досега не бях виждала такава, но много добре знаех какво означава.

Джаред се вцепени, кракът му продължаваше да натиска педала на газта. Виждах, че се опитва да намери решение, да ги изпревари с раздрънкания пикап или някак да им се измъкне — да скрие широката, бяла кола някъде сред ниските, изсъхнали храсталаци на пустинята и да не доведе преследвачите до мястото, където бяха останалите. Без да предаде никого. Бяхме толкова близо до другите — те спяха, без да имат представа какво се случва…

След две минути трескаво мислене Джаред се отказа и въздъхна:

— Толкова съжалявам, Скит — прошепна той. — Издъних се.

— Джаред?

Той протегна ръка към мен и пусна газта. Колата започна да намалява скоростта.

— Хапчето у теб ли е? — попита със задавен глас той.

— Да — прошепнах аз.

— Мел може ли да ме чуе?

Да. — Усетих как тя проплака.

— Да — отвърнах едва аз.

— Обичам те, Мел. Съжалявам.

— И тя те обича. Повече от всичко.

Кратка, мъчителна пауза.

— Скит, аз… Теб също те обичам. Ти си добра, Скит. Заслужаваш повече, отколкото съм ти дал. Нещо по-добро от това.

Той държеше между пръстите си нещо малко, прекалено малко, за да бъде смъртоносно.

— Почакай — казах задъхана аз.

Той не можеше да умре.

— Скит, не можем да рискуваме. Не можем да им избягаме, не и с тази кола. Ако се опитаме да избягаме, след нас ще се спуснат още хиляди. Помисли за Джейми.

Пикапът се движеше все по-бавно, отклонявайки се към банкета.

— Остави ме да направя един опит — замолих го аз. — Потърсих хапчето в джоба си. Хванах го между палеца и показалеца си и му го показах. — Остави ме да се опитам да ни измъкна от тази работа. Ще го глътна веднага, ако нещо се обърка.

— Не можеш да излъжеш един Търсач!

— Остави ме да опитам. Бързо! — Откопчах колана и се наведох към него, за да откопчая неговия. — Да си разменим местата. Бързо, преди да са дошли достатъчно близко, за да ни видят.

— Скит…

— Само един опит. Побързай!

Той беше най-добър във вземането на мигновени решения. Хвърли се светкавично през мен от седалката на шофьора и аз седнах на мястото му зад волана, докато той заемаше моето.

— Закопчай си колана — наредих му рязко. — Затвори очи и обърни главата си настрани.

Направи както му казах. Беше твърде тъмно, но от този ъгъл новият му, тънък, розов белег можеше да се забележи.

Закопчах колана и се облегнах назад. Главното беше да ги заблудя с тялото си. Просто трябваше да извърша точните движения. Да се престоря. Като актьорите от телевизионната програма, само че по-убедително. Както го правеха хората.

— Помогни ми, Мел — прошепнах аз.

Не мога да ти помогна да изглеждаш по-убедителна като душа, Скит, но ти можеш да се справиш. Спаси го. Знам, че можеш.

Да изглеждам по-убедително като душа. Значи трябваше само да съм си аз.

Беше късно. Чувствах се уморена. Не беше нужно изобщо да се преструвам, за да изглеждам така. Притворих очи и се отпуснах в седалката. Трябваше да се престоря на разочарована. Можех лесно да го направя. Чувствах го. Отпуснах долната устна и направих гримаса, изразяваща съжаление.

Колата на Търсачите не спря зад нас така, както очакваше Мел. Спря неправилно от другата страна на шосето срещу насрещното движение. През прозореца на другата кола блесна ослепителна светлина. Премигнах насреща й и вдигнах умишлено бавно ръка, за да закрия лицето си. Докато свеждах надолу очи под светлината на прожектора, за миг забелязах как отблясъкът им се отрази от пътя.

Чух да се хлопва вратата на кола. Нечии стъпки затрополяха тежко, прекосявайки платното. Не чух да се рони пръст, нито да се търкалят камъчета, което означаваше, че Търсачът идваше откъм страната на седалката до шофьора. Бяха най-малко двама, но само единият идваше да ме разпитва. Това беше добър знак, признак на спокойствие и увереност.

Очите ми, отразяващи светлината, бяха истински талисман. Бяха ориентир, който не може да те подведе, също като Полярната звезда. Не оставяха никакво място за съмнение.

Главното не беше да ги заблудя с тялото си, а да им покажа с него каква е истината. Имах нещо общо с човешкото бебе от парка — никога преди не е имало такова нещо като мен.

Търсачът закри светлината на прожектора и аз отново можех да виждам.

Беше мъж. Вероятно на средна възраст — чертите му си противоречаха и беше трудно да се каже със сигурност. Косата му беше съвсем бяла, а лицето гладко и без бръчки. Носеше тениска с къси ръкави и къси панталони, а на хълбока му ясно се виждаше голям пистолет. Беше сложил едната си ръка върху дръжката. В другата имаше фенер, но не го включи.

— Проблем ли има, госпожице? — попита той, когато се приближи на няколко крачки. — Карахте твърде бързо, а това не е безопасно.

Очите му бяха неспокойни. Бързо прецениха какъв е изразът на лицето ми. Надявах се да е сънлив. После погледът му се плъзна по цялата дължина на пикапа, надникна в тъмното пространство зад нас и моментално се насочи напред към осветения от фаровете път. Отново се върна върху лицето ми. Всичко това се повтори още веднъж.

Беше неспокоен. Дланите ми се изпотиха, но се опитах в гласа ми да няма паника.

— Толкова съжалявам — извиних се шепнешком, но достатъчно силно. Погледнах Джаред, като че ли да разбера дали думите ни го бяха събудили. — Мисля, че… ами, май че съм заспала. Не допусках, че съм толкова уморена.

Опитах се малко гузно да се усмихна. Бях сигурна, че думите ми прозвучаха сковано, като на прекалено стриктните актьори по телевизията.

Очите на Търсача отново се плъзнаха по познатия маршрут, но този път се задържаха на Джаред. Усетих как сърцето ми болезнено подскочи. Стиснах по-силно хапчето.

— Проявих безотговорност, като карах толкова дълго без почивка — побързах да кажа аз и пак се опитах леко да се усмихна. — Помислих, че ще успеем да стигнем Финикс, преди да се уморя. Много съжалявам.

— Как ви е името, госпожице?

Гласът му не беше рязък, но и не беше сърдечен. Обаче продължаваше да говори тихо, следвайки примера ми.

— С листата нагоре — казах аз, като използвах името, с което се бях регистрирала в последния хотел, в случай че той поиска да провери. Може би щеше да се наложи да му посоча някакво място.

— Обърнато наопаки Цвете, нали? — предположи той. Очите му продължиха да следват обичайния си път.

— Да, бях такава.

— Партньорката ми също. На острова ли бяхте?

— Не — побързах да кажа. — На континента. Между двете големи реки.

Той кимна, може би малко разочарован.

— Да се върна ли обратно в Тусон? — попитах аз. — Мисля, че вече достатъчно се събудих. Или пък първо да подремна малко тук…

— Не! — прекъсна ме, рязко повишавайки глас той.

Аз подскочих стресната и малкото хапче се изплъзна от пръстите ми. Падна и се изтърколи едва чуто върху металния под. Почувствах как кръвта ми се оттегли моментално от лицето ми.

— Не исках да ви стресна — извини се бързо той и очите му продължиха неуморно да шарят наоколо. — Обаче не трябва да се мотаете тук.

— Защо? — успях да прошепна аз. Пръстите ми продължаваха едва забележимо да помръдват в празния въздух.

— Ами напоследък имаше… изчезване.

— Изчезване? Не разбирам.

— Може и да е било някакъв инцидент, но може и да са… — Той се поколеба, явно не желаеше да произнесе думата. — В този район може да има хора.

— Хора ли? — възкликнах твърде силно аз. Той усети страха в гласа ми и го изтълкува по единствения възможен начин.

— Няма доказателство за това, С листата нагоре. Не са били забелязани. Не се безпокойте. Но ще е по-добре, без излишно бавене, да продължите до Финикс.

— Разбира се. Или може би до Тусон? Дотам ще е по-близо.

— Няма опасност. Можете да продължите за там, закъдето сте тръгнали.

— Щом като сте сигурен, Търсач…

— Съвсем сигурен съм. Само не се мотайте из пустинята. — Той се усмихна и изражението му стана по-приветливо. Също като на всички други души, с които съм имала работа. Той не се притесняваше от мен, а заради мен. Не се вслушваше, за да разбере дали не го лъжа. А и не би могъл да разбере, ако беше така. Беше просто още една душа.

— Нямам никакво намерение да се бавя тук — казах му усмихната аз. — Ще бъда по-внимателна. Знам, че сега няма да заспя. — Погледнах с тревога към пустинята през прозореца откъм страната на Джаред, за да си помисли Търсачът, че страхът ще ме накара да бъда нащрек. Изражението ми изведнъж стана напрегнато, когато забелязах в страничното огледало да се отразяват светлините на фарове.

Усетих как тялото на Джаред също се напрегна, но не промени позата си.

Погледнах бързо Търсача.

— Мога да ви помогна за това — каза той, продължавайки да се усмихва, но сведе глава, като че ли търсеше нещо в джоба си. Не забеляза промяната, изписана на лицето ми. Опитах се да контролирам мускулите на бузите си, да ги накарам да се отпуснат, но не можех да се съсредоточа достатъчно. Видях в огледалото светлините да се приближават.

— Не трябва да го употребявате често — продължи Търсачът и започна да търси в другия джоб. — Безвредно е, разбира се, иначе Лечителите нямаше да ни го дават. Обаче ако го употребявате често, то ще промени циклите на съня ви… Аха, ето го. „Събуди се“.

Светлините започнаха да се приближават по-бавно.

Просто отмини — замолих се мислено аз. — Не спирай, не спирай, не спирай.

Дано Кайл да е зад кормилото — обади се Мелани, повтаряйки думите като молитва.

Не спирай. Карай. Не спирай. Просто карай.

— Госпожице?

Аз премигнах, опитвайки се да се съсредоточа.

— „Събуди се“, казвате?

— Вдишайте от това, С листата нагоре.

Той държеше в ръка тънък, бял флакон. Пръсна веднъж към лицето ми. Наведох се покорно напред и вдишах, поглеждайки крадешком в огледалото.

— Има мирис на грейпфрут — каза Търсачът. — Хубаво е, нали?

— Много. — Изведнъж главата ми се проясни.

Големият покрит камион намали и после спря с включен двигател на пътя зад нас.

Не! — Извикахме едновременно двете с Мел. Погледнах за миг тъмния под, напразно надявайки се да видя малкото хапче, но дори не можех да си различа краката.

Търсачът погледна разсеяно камиона и му махна да продължи. Аз също погледнах назад към камиона и си наложих да се усмихна. Не можах да видя кой кара. Очите ми отразиха светлината на фаровете.

Камионът като че ли се поколеба. Търсачът му махна отново, този път по-изразително.

— Продължавай — каза като че ли на себе си той.

Карай! Карай! Карай!

До мен ръката на Джаред беше стисната в юмрук.

Камионът бавно се разтресе, включвайки на първа и после потегли напред през пространството между колата на Търсача и пикапа ни. Прожекторът освети очертанията на два силуета, два черни профила, които гледаха право напред. Носът на този зад волана беше извит.

Двете с Мел едновременно въздъхнахме с облекчение.

— Как се чувствате?

— Бодра — отвърнах аз на Търсача.

— Действието му ще продължи около четири часа.

— Благодаря ви.

Търсачът се засмя.

— Благодаря, С листата нагоре. Когато ви видяхме да препускате по шосето, си помислихме, че ще си имаме работа с хора. Целият се изпотих, но не от горещината!

Аз потреперих.

— Не се тревожете. Всичко ще е наред. Ако искате, можем да ви придружим до Финикс.

— Чувствам се съвсем добре. Не е нужно да си правите труда.

— Беше ми приятно да се запознаем. Ще се радвам, когато смяната ми свърши, да се върна у дома и да разкажа на партньорката си, че съм се срещнал с друго обърнато С листата нагоре цвете. Тя много ще се зарадва.

— Ами… пожелайте й от мен най-ярко слънце и най-дълъг ден — казах аз, предавайки му превода на най-често срещания земен поздрав при среща и при сбогуване на Планетата на Цветята.

— Непременно. Приятно пътуване.

— И на вас приятна нощ.

Той отстъпи назад, а светлината на прожектора отново ме блъсна в очите и ме накара силно да премигна.

— Изгаси го, Ханк — извика Търсачът и закри очите си с ръка, обръщайки се към колата. Отново настъпи пълен мрак, а аз се усмихна пресилено на невидимия Търсач на име Ханк.

Завъртях с разтреперана ръка ключа за запалването. Търсачите бяха по-бързи. Двигателят на малката черна кола с контрастиращите светлини на покрива тихо заработи. Тя направи остър обратен завой и след миг виждах само задните й светлини. После и те изчезнаха бързо в нощта.

Излязох отново на шосето. Сърцето ми разнасяше кръвта из вените на силни тласъци. Усещах в пръстите си как пулсът ми продължава яростно да бие.

— Отидоха си — прошепнах през внезапно затракалите ми зъби.

Чух Джаред да преглъща.

— Бяхме… на косъм — рече той. — Помислих, че Кайл ще спре.

— Аз също.

И двамата продължавахме да шептим.

— Търсачът се хвана — каза той през все още стиснати от напрежението зъби.

— Да.

— Аз не бих ти повярвал. Актьорските та способности не са се развили много.

Свих рамене. Чувствах тялото си толкова сковано, че то едва се размърда.

— Те не могат да не ми повярват. Това, което съм сега… е нещо напълно невъзможно. Нещо, което не би трябвало да съществува.

— Нещо невероятно — съгласи се той. — Нещо чудесно.

Похвалите му стопиха малко от леда в стомаха и вените ми.

— Търсачите не са чак толкова различни от другите — казах на себе си. — В тях няма нищо, което да ги прави по-опасни.

Той бавно поклати глава.

— Като че ли няма нищо, с което не би могла да се справиш, нали?

Не бях сигурна какво да отговоря.

— Присъствието ти при нас ще промени всичко — продължи тихо той, говорейки повече на себе си.

Усетих как думите му накараха Мелани да се натъжи, но този път не беше ядосана. Беше се примирила.

Ти можеш да им помогнеш. Можеш да ги защитаваш по-добре от мен. — Тя въздъхна.

Бавно движещите се задни светлини не ме уплашиха, когато се появиха на пътя пред нас. Бяха ми познати. Гледах ги с облекчение. Увеличих скоростта, но само малко — все още бях с няколко километра под разрешената — за да ги задмина.

Джаред извади от жабката фенерче. Разбрах намеренията му. Искаше да ги успокои. Задържа светлината пред очите си, докато минавахме покрай кабината на камиона. Аз погледнах покрай него през другия прозорец. Кайл кимна веднъж на Джаред и пое дълбоко въздух. Иън надничаше нетърпеливо през рамото му и ме гледаше втренчено. Махнах му веднъж и той направи гримаса.

Приближавахме скрития си изход от магистралата.

— Да карам ли чак до Финикс?

Джаред се замисли.

— Не. Могат да ни видят, когато се връщаме и отново да ни спрат. Не мисля, че ни следват. Вниманието им е съсредоточено върху пътя.

— Не, няма да ни следват. Сигурна съм в това.

— Тогава да си вървим у дома.

— У дома — съгласих се с готовност аз.

Трябваше да закараме и двете коли право до пещерите и бързо да ги разтоварим, за да можем да ги скрием преди да се съмне. Малката козирка над входа не беше достатъчна, за да ги скрие.

Вдигнах нагоре очи, когато се замислих как се влиза и излиза от пещерите. Аз самата не бях успяла да разреша голямата мистерия. Джеб умееше така да заблуждава. Беше постъпил точно така и с указанията, които бе дал на Мел с линиите, начертани на гърба на фотоалбума й. Те изобщо не водеха към неговото скривалище в пещерата, а караха човек да ги следва напред-назад пред скривалището му, давайки му достатъчна възможност да реши дали да го покани вътре, или не.

— Какво, според теб, се е случило? — попита Джаред, прекъсвайки мислите ми.

— Какво имаш предвид?

— Неотдавнашното изчезване, за което спомена Търсачът.

Загледах се право пред себе си.

— Дали нямаше предвид мен ли?

— Не мисля, че твоят случай може да се счита за скорошен, Скит. Освен това преди да тръгнем не забелязахме да наблюдават магистралата. Това е нещо ново. Те ни търсят. Тук.

Той присви очи, а моите се разшириха.

— Какво ли са направили? — избухна изведнъж Джаред и удари силно с ръка по командното табло. Аз подскочих.

— Мислиш, че Джеб и другите са направили нещо?

Той не ми отговори, а само продължи да се взира ядосан в осветената от звездите пустиня. Не разбирах. Защо Търсачите щяха да търсят хора, само защото някой е изчезнал в пустинята? Инцидентите не бяха рядкост. Защо са стигнали до такова заключение? И защо беше ядосан Джаред? Нашето семейство в пещерите не би направило нищо, с което да привлече вниманието върху себе си. Не бяха толкова глупави. Не биха излезли навън, ако няма някаква извънредни обстоятелства. Или пък нещо, което са счели за спешно и наложително.

Дали докторът и Джеб не са се възползвали от отсъствието ми? Джеб се беше съгласил само да престане клането на хора и души, докато сме под един покрив. Това ли беше компромисът им?

— Добре ли си? — попита Джаред.

Усещах гърлото си прекалено стегнато, за да отговоря. Поклатих глава. По бузите ми потекоха сълзи и започнаха да капят от брадичката върху скута ми.

— Може би ще е по-добре аз да карам.

Отново поклатих глава. Можех да виждам достатъчно добре. Той замълча.

Все още продължавах да плача безмълвно, когато стигнахме до малката планина, в която беше скрита пещерната ни система.

Всъщност тя беше просто един хълм — незначително струпване на вулканични скали като много други такива, осеян тук-там с кактуси и бодливи храсти. Хилядите малки процепи бяха невидими сред хаоса от нахвърляни безразборно червеникави скали. Някъде би трябвало да се издига дим — черен на фона на мрака.

Излязох от пикапа, подпрях се на вратата и изтрих сълзите си. Джаред застана зад мен. Поколеба се, а после сложи ръка на рамото ми.

— Съжалявам. Не знаех, че планират това. Нямах представа. Те не би трябвало…

Обаче той мислеше така, само защото по някакъв начин ги бяха заловили. Покритият камион с грохот спря зад нас. Двете врати се затръшнаха и чухме към нас бързо да се приближават стъпки.

— Какво се е случило? — попита пръв Кайл.

Зад него беше Иън. Погледна ме, видя сълзите, които продължаваха да се стичат по бузите ми, и ръката на Джаред върху рамото ми, а после се втурна напред и ме прегърна. Притисна ме до гърдите си. Не знам защо това ме накара да се разплача още по-силно. Вкопчих се в него, а сълзите ми закапаха по ризата му.

— Няма нищо. Справи се страхотно. Всичко свърши.

— Проблемът не е Търсачът, Иън — каза Джаред. Ръката му продължаваше да е върху рамото ми, въпреки че трябваше да се наведе напред, за да я задържи в това положение.

— Какво?

— Имаха причина да наблюдават пътя. Изглежда, че докторът е… работил в наше отсъствие.

Потръпнах и за момент ми се стори, че усещам вкуса на сребристата кръв в гърлото си.

— Защо, тези…! — от яд на Иън не му достигнаха думи. Не успя да довърши изречението.

— Браво бе — обади се възмутен Кайл. — Идиоти. Нямаше ни няколко седмици и те накараха Търсачите да започнат да патрулират. Можеха просто да ни попитат…

— Млъкни, Кайл — прекъсна го рязко Джаред. — Не е нито времето, нито мястото за това. Трябва бързо да разтоварим всичко. Кой знае колко са тези, които ни наблюдават? Хайде да вземем по нещо, а после да отидем да викнем още хора да помогнат.

Отдръпнах се от Иън, за да мога и аз да помогна. Не престанах да плача. Иън стоеше близо до мен. Взе от мен тежкия кашон с консервирана супа в кутии и ми подаде голям, но лек кашон със спагети.

Заслизахме надолу по стръмната пътека. Отпред вървеше Джаред. Пълният мрак не ме смущаваше. Все още не познавах достатъчно добре тази пътека, но не беше трудна. Слизаше право надолу, а после се изкачваше право нагоре.

Бяхме изминали половината път, когато чух познат глас да се прониква в далечината. В тунела думите отекнаха до нас накъсани:

— Те се върнаха… върнаха… се! — викаше Джейми.

Опитах се да изтрия сълзите в рамото си, но не успях напълно. Видях приближаваща синя светлина, която подскачаше, защото онзи, който носеше фенера, тичаше. После Джейми се показа. Лицето му ме хвърли в смут.

Опитвах се да се успокоя преди да го поздравя, защото предполагах, че се радва и не исках да го разстройвам. Но Джейми вече беше разстроен. Лицето му беше бледо и напрегнато, а очите зачервени. По мръсните му бузи имаше следи от сълзи.

— Джейми? — извикахме едновременно двамата с Джаред и хвърлихме кашоните на земята.

Джейми се хвърли право към мен и ме прегърна през кръста.

— О, Скит! О, Джаред! — проплака той. — Уес е мъртъв! Мъртъв е! Търсачът го уби!