Скитница

Глава 34Погребан

Джаред се отдръпна от мен и замахна. Юмрукът му се стовари в лицето на Кайл. Той обърна очи и остана с отворена уста. В продължение на няколко секунди в пещерата беше много тихо.

— Хм — рече тихо докторът. — От медицинска гледна точка не съм сигурен, че това беше най-полезното нещо за неговото състояние.

— Но пък аз се чувствам по-добре — рече сърдито Джаред.

Докторът едва забележимо се усмихна.

— Е, може би още няколко минути в безсъзнание няма да го убият.

Той отново погледна под клепачите на Кайл, премери пулса му…

— Какво стана? — попита тихо застаналият до главата ми Уес.

— Кайл се е опитал да го убие — отвърна Джаред, преди аз да успея да отговоря.

— Това едва ли е изненада за нас?

— Не, не е — промълвих аз.

— Алтруизмът изглежда му подхожда повече, отколкото лъжите — отбеляза Джаред.

— Нарочно ли се опитваш да ставаш досаден? — попитах аз.

Търпението ми не само намаляваше, а беше направо изчерпано. От колко време не бях спала? Главата ме болеше дори повече от крака. При всяко вдишване усещах болка и в ребрата. Установих с изненада, че наистина съм в лошо настроение.

— Защото, ако се опитваш, трябва да те уверя, че успя.

Джаред и Уес ме погледнаха изненадани. Бях сигурна, че ако можех да видя останалите, и техните изражения щяха да са същите. Може би с изключение на Джеб. Той майсторски умееше да запазва невъзмутимия израз на опитен покерджия.

— От женски род съм — възразих аз. — Това „то“ наистина започва да ми действа на нервите.

Джаред премигна от изненада. После лицето му отново стана сурово.

— Заради тялото, което носиш ли?

Уес ядосано го погледна.

— Заради мен самата — процедих през зъби.

— Според чия дефиниция?

— Какво ще кажеш, ако е според вашата? При нас аз съм от тези младите, които раждат деца. Това не е ли достатъчно женствено за вас?

Думите ми го накараха да млъкне. Почувствах се почти доволна.

Разбира се, че е — каза одобрително Мелани. — Не е прав и се държи като свиня.

Благодаря ти.

Ние момичетата трябва да се поддържаме.

— Тази история още не си ни я разказвала — обади се Уес, докато Джаред се чудеше какво да отговори. — И как го правите?

Матовото лице на Уес потъмня. Като че ли едва сега усети, че беше изрекъл думите на глас.

— Мисля, че не си длъжна да ми отговаряш, ако смяташ, че е проява на грубост от моя страна.

Аз се засмях. Настроението ми непрекъснато се менеше и не можех да се владея. Сигурно е от безсънието, както беше казала Мел.

— Не, не си попитал нищо… неприлично. Ние нямаме толкова объркан… искам да кажа сложен процес, както при вашия вид. — Отново се засмях, но после усетих как се изчервявам. Спомних си съвсем ясно колко сложно можеше да бъде.

Опитай се да си събереш мислите.

Това са твоите мисли — припомних й аз.

— Тогава…? — попита Уес.

Въздъхнах.

— Само някои от нас са… Майки. Те ни наричат така, но по-точно става дума за потенциална възможност да бъдеш такава…

След като размислих, отново започнах да разсъждавам трезво. Нямаше Майки, т.е. нямаше живи Майки. Беше жив само споменът за тях.

— Ти имаш ли този потенциал? — попита рязко Джаред.

Знаех, че другите са изострили уши. Дори докторът престана да преслушва гърдите на Кайл.

Не отговорих на въпроса му.

— Ние сме… малко като вашите пчелни кошери или вашите мравки. Там има голям брой безполови членове на семейството, но после е царицата.

— Царицата ли? — повтори Уес и странно ме изгледа.

— Не, не е същото. Обаче има само една Майка на всеки пет-десет хиляди от нашия вид. Понякога и по-малко. Няма твърдо установено правило.

— Колко на брой са търтеите? — попита Уес.

— О, не, няма търтеи. Не, казах ти, че при нас нещата са по-прости.

Те чакаха да обясня. Преглътнах. Не трябваше да засягам тази тема. Не исках повече да говоря за нея. Голяма работа, че Джаред ме наричаше „то“. Продължиха да чакат. Намръщих се, но заговорих отново. Бях започнала и нямаше как да спра.

— Майките… се делят. Всяка… клетка, мисля, че бихте могли да я наречете така, макар че нашата структура не е същата като вашата, се превръща в нова душа. Всяка нова Душа има малко от паметта на Майката, запазва част от нея.

— Колко на брой са клетките? — поиска да узнае докторът. — Колко на брой са младите?

Свих рамене.

— Може би някъде около милион.

Видях как очите на някои се разшириха и започнаха да ме гледат малко уплашено. Помъчих се да не се чувствам засегната, когато Уес се отдръпна от мен.

Докторът тихо подсвирна. Беше единственият, на когото все още му беше интересно да продължа. На лицата на Арън и Анди се четеше недоверие и безпокойство. Досега не бяха присъствали на уроците ми. Никога не ме бяха чували да говоря толкова много.

— Кога става това? Има ли катализатор? — попита докторът.

— Това е избор. Доброволен избор — отговорих аз. — Това е единственият път, когато доброволно се съгласяваме да умрем. Един вид размяна срещу ново поколение.

— Значи сега можеш да решиш да разделиш всички твои клетки просто така?

— Не просто така, но нещо подобно.

— Има ли усложнения?

— Решението не е леко. Процесът е… болезнен.

— Болезнен?

Защо се изненадваше толкова? Не беше ли същото и при неговия вид?

Мъже — изсумтя Мел.

— Мъчителен — казах му аз. — Всички помним какво са изпитали Майките ни.

Докторът се поглади замислен по брадичката.

— Питам се каква ще да е еволюционната перспектива… да произвежда кошерно общество с царици самоубийци…

— Алтруизъм — рече тихо Уес.

— Хм, така ще да е — съгласи се докторът.

Притворих очи, за да не говоря повече. Чувствах се замаяна. Дали бях просто уморена, или причината беше раната на главата ми?

— О! — възкликна докторът. — Ти спа дори по-малко от мен, нали, Скит? Трябва да те оставим да си починеш.

— Добре съм — отвърнах аз, но не отворих очи.

— Страхотно — обади се тихо някой. — При нас живее една шибана извънземна царица майка. Може всеки момент да се разпадне на милион нови гадини.

— Шшт!

— Те не могат да ти навредят — казах аз на този, който се обади, без да отварям очи. — Без тела домакини бързо ще умрат. — Премигнах, представяйки си колко невероятно тъжно би било това. Милион малки, беззащитни души — малки, сребристи бебета постепенно изсъхват…

Никой не ми отговори, но почувствах облекчението им във въздуха.

Бях много уморена. Не ме интересуваше, че Кайл е само на два метра от мен. Не ме интересуваше, че двама от присъстващите щяха да застанат на негова страна, ако се стигнеше до това. Не се интересувах от нищо друго, освен да спя. И разбира се, точно в този момент Уолтър се събуди.

— О-о-ох — простена едва чуто той. — Глади?

Аз също изохках и се извърнах към него. Болката в крака ме накара да премигна, но не можах да извия тялото си. Протегнах ръка и напипах неговата.

— Ето — прошепнах аз.

— Ах — въздъхна облекчено Уолтър.

Докторът накара мъжете, които се опитаха да протестират, да замълчат.

— Скит се отказа от съня и спокойствието си, за да му помогне да понесе болката. Ръцете й са изранени от това, че е държала неговата. Вие какво сте направили за него?

Уолтър отново изохка. Отначало звукът беше тих и гърлен, но бързо премина в скимтене. Докторът премигна.

— Арън, Анди, Уес… бихте ли отишли да извикате Шарън да дойде при мен?

— И тримата ли?

— Разкарайте се — преведе им значението на думите на доктора Джеб.

Без да кажат и дума, те се отправиха към изхода.

— Скит — рече тихо над ухото ми докторът, — пак изпитва болка. Не мога да го оставя отново да се мъчи.

Опитах се да дишам равномерно.

— Ще е по-добре той да не ме разпознае. Нека си мисли, че Глади е тук.

Отворих очи. Джеб стоеше край леглото на Уолтър, който продължаваше да изглежда като заспал.

— Сбогом, Уолт — рече Джеб. — Ще се видим от другата страна.

Той отстъпи назад.

— Ти си добър човек. Ще ни липсваш — прошепна Джаред.

Докторът отново започна да рови в пакета с морфина. Хартията прошумоля.

— Глади! — проплака Уолт. — Боли.

— Ш-ш-шт. Няма да те боли дълго. Докторът ще спре болката.

— Глади?

— Да?

— Обичам те, Глади. През целия си живот съм те обичал.

— Знам, Уолтър. Аз… аз също те обичам. Знаеш колко те обичам.

Уолтър въздъхна. Затворих очи, когато докторът се наведе над Уолтър със спринцовката.

— Спи спокойно, приятелю — прошепна той.

Пръстите на Уолтър се отпуснаха, но аз продължавах да ги държа. Сега аз се бях вкопчила в тях.

Минутите минаваха. Наоколо цареше тишина, като се изключи дишането ми. Беше неравномерно, накъсано, бях на път тихо да се разплача. Някой ме потупа по рамото.

— Вече е мъртъв, Скит — каза с дрезгав глас докторът. — Не изпитва болка.

Издърпа ръката ми от неговата и ме обърна внимателно на другата страна, за да ми е малко по-удобно и не толкова болезнено. Почти нямаше разлика. Сега, когато разбрах, че Уолтър няма да се събуди, хлипанията ми станаха по-силни. Притиснах мястото в гръдния ми кош, където болката пулсираше.

— Е, продължавай, щом това ти доставя удоволствие — чух сърдития глас на Джаред. Опитах се да отворя очи, но не успях.

Нещо убоде ръката ми. Не си спомнях да съм си наранявала ръката, и то на такова странно място, на сгъвката на лакътя…

Морфин — прошепна Мелани.

Вече се унасяхме. Опитах се да реагирам, но не можах. Вече бях някъде далеч.

Никой не каза сбогом. — Помислих си аз. Не бих могла да го очаквам от Джаред… но Джеб… докторът… Иън не беше тук…

Никой не умира — обеща ми тя. — Този път само ще спим.

Когато се събудих, таванът над мен беше тъмен, осветен от звездите. Беше нощ. Имаше толкова много звезди. Зачудих се къде съм. Нямаше тъмни прегради, нито части от таван пред погледа ми. Само звезди, звезди и звезди. Вятърът духаше в лицето ми. Усетих миризма на… прах и… нещо, което не можех да проумея. Нещо, което липсваше. Миризмата на мухъл я нямаше. Нямаше и мирис на сяра. Тук беше сухо.

— Скит? — прошепна някой и докосна здравата ми буза.

Очите ми видяха лицето на Иън, беше бледо на светлината на звездите и се беше надвесило над мен. Ръката му върху кожата ми беше по-хладна от бриза, но въздухът беше толкова сух, че ми стана неприятно. Къде бях?

— Скит? Събуди ли се? Те няма да чакат повече.

— Какво? — прошепнах аз, защото и той шепнеше.

— Вече започнаха. Знаех, че ще искаш да си тук.

— Тя събуди ли се? — попита гласът на Джеб.

— Какво трябва да започне? — попитах аз.

— Погребението на Уолтър.

Опитах се да седна, но тялото не ми се подчини. Иън сложи ръка върху челото ми и ме накара да продължа да лежа. Извърнах глава под ръката му, опитвайки се да видя… Бях навън.

Навън.

От лявата ми страна имаше струпана купчина камъни във формата на миниатюрен хълм, покрит с бодливи храсти. От дясно се простираше и изчезваше в мрака равнината на пустинята. Погледнах към краката си и видях хората, които стояха скупчени един до друг и се оглеждаха неспокойно сред откритото пространство. Беше ми напълно ясно как се чувстваха. Уязвими.

Отново се опитах да седна. Исках да бъда по-близо, за да виждам. Ръката на Иън ме спря.

— Спокойно — рече той. — Не се опитвай да ставаш.

— Помогни ми — примолих се аз.

— Скит?

Чух гласа на Джейми, а после го видях. Косата му подскачаше, докато тичаше към мястото, където лежах. Пръстите ми напипаха ръба на рогозката под мен. Как се бях озовала тук, спяща под звездите?

— Те не изчакаха — каза Джейми на Иън. — Скоро ще свърши.

— Помогни ми да се изправя — помолих аз.

Джейми протегна ръка, но Иън поклати глава.

— Аз ще я донеса.

Пъхна много внимателно ръцете си под мен, за да избегне най-болезнените ми места. Повдигна ме от земята и главата ми се завъртя като кораб, който всеки миг ще се преобърне. Изохках.

— Какво е направил докторът с мен?

— Даде ти малко от остатъка от морфина, за да може да те прегледа, без да ти причинява болка. И без това трябваше да поспиш.

Неодобрително се намръщих.

— Няма ли друг да има повече нужда от медикамента?

— Ш-ш-шт — накара ме да млъкна той и аз чух един глух глас встрани от мен.

Погледнах отново към групата. Стояха в края на една плитка, тъмна пещера, оформена от вятъра, под нестабилната купчина камъни. Бяха се наредили в нестройна редица с лице към пещерата.

Разпознах гласа на Труди:

— Уолтър винаги гледаше на нещата откъм по-светлата им страна. Можеше да види светлата страна и на черна дупка. Това ще ми липсва.

Видях една фигура да пристъпва напред, забелязах прошарената плитка, която се поклащаше в такт с крачките, и проследих как Труди хвърли нещо в тъмната дупка. От пръстите й се посипа пясък, които падна с леко шумолене на земята.

После тя се върна назад и застана до мъжа си. Джефри се отдели от нея и пристъпи към дупката:

— Сега той ще намери своята Гладис. Там, където се намира, ще бъде по-щастлив — Джефри също хвърли шепа пръст.

Иън ме отнесе от дясната страна на редицата, достатъчно близо, за да мога да погледна в тъмната ниша. Върху земята пред нас забелязах едно по-тъмно пространство, около което в полукръг се беше наредило цялото човешко население.

Тук бяха всички — до един. Напред пристъпи Кайл. Не погледна към нас. Виждах лицето му в профил. Дясното му око беше подуто и почти затворено.

— Уолтър умря като човек — рече Кайл. — Никой от нас не би могъл да иска нещо повече от това. — Той хвърли шепа пръст в тъмния трап, изкопан в земята. После се присъедини отново към групата.

Джаред беше застанал до него. Направи няколко крачки и спря при ръба на гроба на Уолтър.

— Уолтър беше изключително добър човек. Никой от нас не може да се сравнява с него. — После хвърли своята шепа пръст.

— Уолтър беше смел — каза Джейми. — Не се страхуваше да умре, не се страхуваше да живее и… не се страхуваше да вярва. Вземаше сам решенията и те бяха винаги добри. — Джейми също хвърли своята шепа пръст. Обърна се и се върна обратно, като не сваляше погледа си от мен.

— Твой ред е — прошепна той, когато застана до мен.

Анди вече пристъпваше напред с лопата в ръце.

— Почакай — рече и гласът му наруши тишината. — Скит и Иън не са казали нищо.

Около мен чух неодобрително мърморене. Имах чувството, че мозъкът ми ще експлодира.

— Нека проявим малко уважение — рече Джеб с глас, по-силен от този на Джейми. Дори ми се стори прекалено силен.

Инстинктивното ми желание беше да махна с ръка на Анди да продължи и да накарам Иън да ме отнесе настрани. Това беше човешко погребение, а не мое. Но аз наистина скърбях. И имах да кажа нещо.

— Иън, помогни ми да взема малко пръст.

Иън приклекна, за да мога да загреба шепа дребни камъчета от земята под краката ни. Постави ме на коляното си, за да вземе и той от пръстта. После се изправи и ме отнесе до ръба на гроба.

Не можех да погледна в дупката. Там беше тъмно от надвисналата скала, а и изглежда, че самият гроб беше много дълбок.

Иън заговори преди да успея да отворя уста.

— Уолтър беше олицетворение на най-хубавото и най-светлото у човека — рече той и разпръсна своята пръст в дупката. Стори ми се, че мина доста време преди да чуя тя да падне на дъното.

Иън ме погледна. В звездната нощ настъпи абсолютна тишина. Дори вятърът стихна. Заговорих шепнешком, но знаех, че гласът ми се чува от всички.

— В твоето сърце нямаше злоба — прошепнах аз. — Самият факт, че съществуваш, показва, че не сме били прави. Не сме имали право да ти отнемаме твоя свят, Уолтър. Надявам се фантазиите ти да се окажат верни. Надявам се да намериш твоята Глади.

Пуснах камъчетата между пръстите си и изчаках, докато чуя да падат с леко трополене върху тялото на Уолтър, скрито в дълбокия, тъмен гроб.

Анди се залови за работа веднага, след като Иън направи първата стъпка. Започна да хвърля пръст в гроба от купчината на няколко крачки навътре в пещерата. Чу се как загребаната от лопатата пръст тупва тежко в гроба и звукът ме накара да се свия.

Арън мина покрай нас с друга лопата, а Иън бавно се обърна и ме отнесе настрани, за да им направи място. Звукът от падащата в гроба пръст продължи да отеква тежко зад нас. Чух тихи гласове зад себе си. Хората се бяха скупчили, за да коментират погребението.

За пръв път погледнах Иън, докато той вървеше обратно към тъмната рогозка, която лежеше някак неестествено и не на място на откритата земя. Лицето му беше покрито с тънък слой прах и изглеждаше уморено. Бях го виждала такъв и преди. Не можах да си спомня точно кога, преди Иън да ме положи отново върху рогозката и да отвлече вниманието ми. Какво щях да правя тук на открито? Да спя? Докторът вървеше плътно зад нас. Двамата с Иън приклекнаха в праха край мен.

— Как се чувства? — попита докторът и леко ме побутна с ръка.

Исках да седна, но Иън натисна надолу рамото ми.

— Добре съм. Мисля, че може би ще мога да вървя…

— Не е нужно да бързаш. Нека кракът ти да отпочине няколко дни. — Той повдигна нагоре клепача на лявото ми око и насочи към него тънък сноп светлина. Видях с дясното как яркото отражение на лъча затанцува по лицето му. Той премигна от светлината и се отдръпна леко назад. Ръката на Иън върху рамото ми не трепна. Това ме изненада.

— Хм. Трудно мога да поставя диагноза. Как чувстваш главата си? — попита докторът.

— Малко замаяна. Но мисля, че е от лекарството, което ми даде, а не от раната. Не ми харесва… мисля, че бих предпочела болката.

Докторът направи гримаса. Иън също.

— Какво? — попитах аз.

— Ще трябва пак да те упоя с него, Скит. Съжалявам.

— Но… защо? — прошепнах аз. — Наистина не се чувствам толкова зле. Не искам…

— Трябва да те внесем обратно вътре — прекъсна ме тихо Иън. Като че ли не искаше думите му да достигнат до другите. Чувах гласовете им зад нас да отекват тихо от скалите. — Обещахме… че няма да си в съзнание.

— Ами тогава ми завържете отново очите.

Докторът извади малката спринцовка от джоба си. Част от нея вече беше използвана. И беше останала само едва четвърт. Отдръпнах се от нея към Иън. Сега ръката му върху рамото ми ме стисна по-здраво.

— Вече познаваш пещерите твърде добре — рече докторът. Не искат да ти бъде дадена възможност да предположиш…

— Но къде ще отида? — зашепнах отчаяно аз. — Ако знаех пътя? Защо да напускам сега?

— Щом като така ще се чувстват по-спокойни… — каза Иън.

Докторът хвана китката ми и аз не се противих. Извърнах настрани глава, докато забиваше иглата в кожата ми, и погледнах Иън.

Очите му гледаха по-мрачно от среднощния мрак. Станаха още по-мрачни, когато забеляза укора, с който го гледах аз.

— Съжалявам — прошепна той.

Това беше последното нещо, което чух.