Скитница

Глава 28В неведение

Когато се събудих, не можах да се ориентирам в абсолютния мрак.

През последните месеци бях свикнала слънцето да ми казва, че е сутрин. Отначало помислих, че все още е нощ, но после, след като усетих щипенето по лицето си и болката в гърба, си спомних къде се намирах.

До мен чух тихо, равномерно дишане. Не ме изплаши, защото беше най-познатият ми от звуците тук. Не се изненадах, че Джейми се беше промъкнал обратно и бе спал до мен през нощта. Може би го събуди промяната в дишането ми или пък просто се събудихме по едно и също време. Секунди след като бях напълно в съзнание, той уплашен прошепна:

— Скит?

— Тук съм.

Въздъхна с облекчение.

— Ама тук е доста тъмно — рече той.

— Да.

— Дали вече е станало време за закуска?

— Не знам.

— Гладен съм. Хайде да отидем и да проверим.

Не му отговорих. Той правилно изтълкува мълчанието ми, че нещо ме спира.

— Не е нужно да се криеш тук, Скит — каза със сериозен глас, след като изчака няколко секунди да отговоря. — Снощи говорих с Джаред. Ще престане да те тормози, обеща.

Почти се усмихнах. Да ме тормози.

— Ще дойдеш ли с мен? — настоя Джейми. Ръката му намери моята.

— Това ли искаш да направя? — попитах тихо аз.

— Да. Всичко ще бъде както преди.

Мел? Така ли е най-добре?

Не знам. Тя се колебаеше. Знаеше, че не може да е обективна, искаше да види Джаред.

Ама това е лудост.

Не по-малка от факта, че ти също искаш да го видиш.

— Добре, Джейми — съгласих се аз. — Но ми обещай, че няма да се разстройваш, когато се окаже, че не е същото, както преди. Ако нещата загрубеят… Не трябва да се изненадваш.

— Всичко ще е наред. Ще видиш.

Оставих го да ни води в тъмното, като продължи да ме държи за ръката. Опитах се да събера целия си кураж, когато влязохме в пещерата градина. Днес не можех да бъда сигурна в реакцията на никого. Кой знае какво се е говорило, докато съм спала?

Обаче градината беше пуста, въпреки че слънцето грееше ярко в утринното небе. Отразената му от стотиците огледала светлина моментално ме заслепи.

Джейми не се изненада, че заварихме пещерата празна. Гледаше лицето ми и пое рязко въздух, когато лъчите осветиха бузата ми.

— А! — възкликна изненадан той. — Добре ли си? Много ли те боли?

Докоснах леко лицето си. Кожата ми беше грапава от песъчинките, попаднали в засъхналата кръв. Усетих как пулсира там, където я докоснаха пръстите ми.

— Нищо ми няма — прошепнах аз. Празната пещера ме караше да бъда нащрек. Не исках да говоря прекалено високо. — Къде са хората?

Джейми сви рамене, но продължи да ме гледа напрегнато.

— Предполагам, че са заети — не снижи гласа си той.

Това ми напомни за миналата нощ и за тайната, която не искаше да ми каже. Сбърчих вежди.

Според теб какво не иска да ни каже той?

Знаеш толкова, колкото и аз, Скит.

Ти си човек. Нямаш ли интуиция или нещо подобно?

Интуиция ли? Интуицията ми подсказва, че не познаваме това място толкова добре, колкото си мислим, че го познаваме — рече Мелани.

И двете се замислихме върху това не особено успокояващо заключение. Почти почувствах облекчение, когато чух обичайните шумове от хранещи се хора, които идваха от коридора, водещ към кухнята. Не държах особено да срещна когото и да било, като изключим, разбира се, болезнения копнеж да видя Джаред. Обаче безлюдните тунели и разбирането, че нещо се крие от мен, ме караха да бъда нащрек.

Кухнята беше полупразна, което беше странно за този утринен час. Но почти не обърнах внимание на това, защото миризмата, идваща от каменната пещ, потисна всичките ми други мисли.

— О-о-ох! — възкликна Джейми. — Яйца!

Сега започна да ме тегли по-силно след себе си, а и аз нямах желание да изоставам от него. Водени от празните си стомаси, се отправихме бързо към плота до пещта, където майката Лусина стоеше с пластмасов черпак в ръка. По принцип всеки сам си сервираше закуската, която обикновено се състоеше от твърди франзели хляб. Тя погледна момчето и каза:

— Преди час бяха по-вкусни.

— И сега ще са чудесни — отвърна въодушевен Джейми. — Всички ли са яли?

— Повечето. Мисля, че отнесоха един поднос на доктора и на оста… — Лусина не довърши и за пръв път бързо ме погледна. Джейми стори същото. Не можах да разбера какво означаваше изражението, което се появи за миг на лицето на Лусина. То изчезна твърде бързо и беше заменено от нещо друго, когато се взря в охлузванията по бузата ми.

— Колко остана? — попита Джейми, но този път нетърпението му прозвуча малко пресилено.

Лусина се обърна, наведе се и с дръжката на черпака придърпа един тиган от горещите камъни в дъното на пещта.

— Колко искаш, Джейми? Има много — каза му тя, без да се обръща.

— Представи си, че съм Кайл — отвърна през смях той.

— Нека да бъде порция „ала Кайл“ тогава — рече Лусина, но въпреки че се усмихна, очите й останаха тъжни.

Тя напълни до горе една от купите за супа с леко позасъхнали бъркани яйца, изправи се и я подаде на Джейми. Погледна ме отново и разбрах защо ме гледа така.

— Хайде да седнем ей там, Джейми — казах аз и го дръпнах от тезгяха.

Той ме изгледа изумен.

— Ти никак ли не искаш?

— Не. Аз съм… — Щях отново да кажа добре, когато стомахът ми демонстративно изкъркори.

— Скит? — той погледна мен, после Лусина, която стоеше със скръстени на гърдите ръце.

— Ще взема само хляб — казах аз.

— Не. Лусина, какъв е проблемът? — попита той и я изгледа в очакване. Тя не се помръдна. — Ако смяната ти тук е изтекла, аз ще продължа нататък — предложи Джейми. Присви очи и стисна предизвикателно устни.

Лусина сви рамене и остави черпака върху каменния тезгях, после бавно се отдалечи, без изобщо да ме погледне.

— Джейми — казах шепнешком, — тази храна не е за мен. Джаред и другите не са рискували живота си, за да мога да ям яйца на закуска. Хлябът ми е достатъчен.

— Не ставай глупава, Скит — рече Джейми. — Сега ти живееш тук също както останалите. Никой няма нищо против да переш дрехите му или да печеш хляба им, нали? Освен това тези яйца няма да изтраят много дълго. Ако не ги изядеш, ще се развалят.

Усетих как очите на всички присъстващи са се забили в гърба ми.

— Някои биха предпочели да стане точно така — казах още по-тихо аз, за да ме чуе само Джейми.

— Забрави — възрази ядосан той. Изтича до плота и напълни още една купа с яйца, а после я постави пред мен. — Ще ги изядеш всичките — настоя решително той.

Погледнах купата. Устата ми се напълни със слюнка. Бутнах я малко настрана и скръстих ръце.

Джейми се намръщи.

— Е, добре — рече той и също отмести купата си настрани. — Щом ти не ядеш, и аз няма да ям. — Стомахът му шумно изкъркори, но Джейми също скръсти ръце на гърдите си.

Гледахме се така в продължение на две минута, а стомасите и на двама ни продължиха да къркорят, приветствайки яйцата. От време на време той поглеждаше с крайчеца на окото си храната. Това ме уби — този копнеж в очите му.

— Добре — казах тихо, побутнах купата обратно към него, а после придърпах и моята. Той изчака да хапна първата хапка и едва тогава докосна своята. Едва успях да не изохкам, когато усетих вкуса на яйцата върху езика си. Знаех, че изстиналите, леко втвърдили се яйца не бяха най-хубавото нещо, което бях вкусвала, но в този момент изпитвах тъкмо това. Това тяло все още беше живо.

Реакцията на Джейми беше същата. После започна да гълта храната с такава бързина, че почти не му оставаше време да диша. Наблюдавах го, за да съм сигурна, че няма да се задави.

Ядях бавно с надеждата, че ще мога да го убедя да изяде и част от моята порция, когато приключи. Едва след като дребното ни спречкване приключи, а стомахът ми бе задоволен, забелязах най-после атмосферата в кухнята.

Би трябвало появата на яйцата за закуска след месеци еднообразие да стане причина за по-весело настроение. Обаче атмосферата беше мрачна и всички разговаряха шепнешком. Дали това беше последица от разигралата се предишната вечер сцена? Огледах помещението, опитвайки се да разбера.

Тук-там някои от хората ме гледаха, но те бяха единствените, които си шушукаха напрегнато помежду си, а останалите изобщо не ми обръщаха внимание. Освен това никой от тях не беше ядосан, напрегнат, с виновно изражение или някое друго от чувствата, които очаквах да заваря.

Не, те бяха тъжни. На лицата на всички присъстващи беше изписано отчаяние.

Последният човек, когото забелязах, беше Шарън. Хранеше се в един отдалечен ъгъл и както обикновено беше сама. Беше толкова спокойна, докато дъвчеше разсеяно храната, че отначало не забелязах сълзите, които се стичаха по бузите й. Те падаха в храната, но тя продължаваше да яде и като че ли не ги забелязваше.

— Нещо случило ли се е с доктора? — попитах внезапно изплашена Джейми. Запитах се дали не бях се превърнала в параноичка… Може би това нямаше нищо общо с мен. Може би тъжното настроение в кухнята беше част от друга човешка драма, от която аз бях изключена. Затова ли всички бяха заети? Да не би да се беше случил някакъв инцидент?

Джейми погледна към Шарън и въздъхна, преди да ми отговори:

— Не, докторът е добре.

— Леля Маги? Да не би да се е наранила?

Той поклати глава.

— Къде е Уолтър? — продължих да разпитвам все още шепнешком аз. Мисълта, че нещо лошо се е случило с някого от хората тук, дори и ако беше от тези, които ме ненавиждаха, не ми даваше покой.

— Не знам. Той е добре. Сигурен съм.

Едва сега си дадох сметка, че Джейми е също толкова тъжен, колкото и всички присъстващи тук.

— Какво не е наред, Джейми? Защо сте тъжни?

Той вдигна очи от яйцата, продължи да яде, този път като че ли нарочно, и не ми отговори. Привърши закуската си в мълчание. Опитах се да му подам остатъка в купата ми, но той ми хвърли такъв гневен поглед, че я дръпнах обратно към себе си и изядох останалото без по-нататъшна съпротива.

Сложихме купите си в голям пластмасов панер за мръсните съдове. Беше пълен, затова го свалих от плота. Не бях сигурна какво ставаше днес в пещерите, но ми се стори, че миенето на съдове беше едно безопасно занимание.

Джейми ме придружи, като продължаваше непрекъснато да се озърта наоколо. Това не ми хареса. Нямах намерение да му позволя да изпълнява ролята на мой бодигард, ако възникнеше подобна необходимост. Но когато завивахме покрай голямата нива, ме намери редовният ми бодигард, така че тази възможност стана твърде хипотетична.

Иън беше мръсен. От главата до петите беше покрит със светлокафяв прах, който на местата, мокри от пот, ставаше по-тъмен. Стеклите се по лицето му кафяви струйки не можеха да прикрият изтощението му. Не се изненадах, когато видях, че и той е толкова уморен, колкото всички останали. Обаче прахът изостри любопитството ми. Не беше червено-кафявият прах от вътрешността на пещерите. Тази сутрин Иън беше излизал навън.

— Ето ви и вас — рече той, когато ни видя. Вървеше бързо и дългите му крака скъсиха бързо разстоянието. Когато стигна до нас, не забави ход, а само ме хвана за лакътя и ме побутна да се движа бързо напред. — Хайде да се скрием тук за малко.

Той ме вмъкна във входа на един тесен тунел, който водеше към източната нива, където царевицата беше вече почти узряла. Не влязохме много навътре, а само застанахме в тъмното, за да не можем да бъдем видени от голямата зала. Почувствах, че Джейми положи леко ръката си върху другата ми ръка.

След около половин минута в голямата зала отекнаха плътни гласове. Не бяха весели, а също толкова тъжни, колкото и тези, които бях чула в кухнята тази сутрин. Гласовете минаха близо до вдлъбнатината, в която се бяхме скрили, и усетих как пръстите на Иън се впиват в ръката ми. Разпознах гласовете на Джаред и Кайл. Мелани се опита да се освободи от контрола ми, който и без това беше твърде слаб, защото и двете искахме да зърнем лицето на Джаред. Добре, че Иън ни задържа.

— … не разбирам защо го оставихме да продължи да опитва. Когато нещо е свършило, то е свършило — казваше Джаред.

— Наистина си мислеше, че този път ще успее. Беше толкова сигурен… Както и да е. Всичко това ще си струва усилията, ако успее да го разбере някой ден — възрази Кайл.

— Ако — рече сърдито Джаред. — Според мен беше добре, че намерихме онова бренди. С темпото, с което напредва, до довечера докторът ще опука целия кашон.

— Скоро ще е напълно безчувствен — рече Кайл. Гласът му започна да затихва в далечината.

— Ще ми се Шарън да… — След това вече не чувах нищо.

Иън изчака гласовете да заглъхнат съвсем, а след това още няколко минути, и едва тогава пусна ръката ми.

— Джаред обеща — каза му сърдито Джейми.

— Да, но Кайл не е — отвърна Иън.

Двамата излязоха отново на светло. Бавно ги последвах. Не бях сигурна какво изпитвам. Едва сега Иън забеляза какво носех.

— Днес няма да се мият съдове — каза ми той. — Нека им дадем възможност да разчистят и да се махнат.

Помислих си да го попитам защо е толкова мръсен, но вероятно, както и Джейми, нямаше да ми отговори. Обърнах се и се загледах към тунела, който водеше към двете реки.

В този миг Иън ядосан изсумтя. Погледнах го уплашена, но разбрах, че причината за яда му е лицето ми. Вдигна ръка, за да повдигне брадичката ми, но аз се отдръпнах и той я пусна.

— Повръща ми се от това — рече той и гласът му прозвуча така, като че ли наистина има намерение да го стори. — Най-лошото е, че ако не бях останал на мястото си, може би аз щях да го направя…

— Няма нищо сериозно, Иън — казах аз.

— Не е вярно — отвърна тихо той, а после се обърна към Джейми: — Може би ще трябва да тръгваш за училище. По-добре ще е нещата да се нормализират, колкото е възможно по-скоро.

Джейми изпъшка.

— Днес Шарън ще бъде направо кошмарна.

Иън се усмихна.

— Време е да приеме още някой в отбора, момче. Не ти завиждам.

Джейми въздъхна и подритна една буца пръст.

— Не изпускай от очи Скит.

— Няма.

Момчето се отдалечи, но продължи често да поглежда назад, докато изчезна в един друг тунел.

— А сега дай ми това — рече Иън и издърпа панера със съдовете от ръцете ми, преди да успея да отговоря.

— Не бяха много тежки — казах му аз.

Той отново се усмихна.

— Чувствам се глупаво да стоя тук с празни ръце, а ти да разнасяш това насам-натам. Позволи ми да се проявя като кавалер. Хайде да отидем да починем някъде настрани, докато нещата се успокоят.

Думите му ме обезпокоиха, но мълчаливо го последвах. Защо ще проявява кавалерство към мен? Изминахме целия път до царевичната нива, а после навлязохме и в самата нива, като стъпвахме откъм по-ниската страна на браздата, между стеблата. Вървях след него, докато той спря някъде по средата на нивата, остави панера със съдовете настрана и се излегна върху пръстта.

— Е, да, това наистина е доста встрани — казах аз и седнах до него на земята, като кръстосах крака. — Но не трябва ли да работим?

— Работиш прекалено много, Скит. Ти си единствената, която не взема почивен ден.

— Така имам какво да правя — отвърнах аз.

— Днес всички почиват, така че ти също можеш да се възползваш.

Изгледах го с любопитство. Светлината, идваща от огледалата, хвърляше двойни сенки през стъблата на царевицата, които падаха върху него като ивиците на зебра. Под тях и под покриващата го мръсотия лицето му беше уморено.

— Изглеждаш така, като че ли здравата си поработил.

Забелязах, че стана напрегнат.

— Да, но сега почивам.

— Джейми не иска да ми каже какво става — казах тихо аз.

— Не. И аз няма да ти кажа. — Той въздъхна. — Не е нещо, което би трябвало да знаеш.

Загледах се в червено-кафявата пръст и усетих, че стомахът ме присви. Не можех да си представя нещо по-лошо от това да бъда в неведение, но може би просто ми липсваше въображение.

След кратка пауза Иън каза:

— Наистина не е честно, след като не искам да отговарям на въпроса, но ще имаш ли нещо против, ако аз те попитам нещо?

— Давай — рекох аз доволна, че можем да сменим темата.

Той не заговори веднага, затова вдигнах очи към него, за да разбера причината за колебанието му. Гледаше изцапаните си с пръст длани.

— Знам, че не си лъжкиня. Вече съм сигурен в това — каза тихо той. — Ще ти повярвам, какъвто и да е отговорът ти.

Отново изчаках, а той продължи да се взира в изцапаните си с пръст ръце.

— Преди не приемах твърдението на Джеб, но те двамата с доктора са напълно убедени… Скит? — рече той и ме погледна: — Тя все още ли е вътре с теб? Момичето, чието тяло носиш?

Това вече не беше моя тайна — Джейми и Джеб знаеха истината. Освен това не беше тайна, която имаше някакво значение. Във всеки случай имах доверие на Иън, че няма да тръгне да я разправя на всеки срещнат, който би ме убил за това.

— Да — казах аз. — Мелани е още тук.

Той бавно кимна.

— И как изглежда това? За теб? За нея?

— Ами… досадно е и за двете. Отначало бях готова да дам всичко, за да може тя да изчезне така, както би трябвало да стане. Обаче сега… свикнах с нея — казах и тъжно се усмихнах. — Понякога компанията й ми харесва. За нея е по-трудно. В много отношения тя е като затворник. Затворена е в главата ми. Въпреки че предпочита това пленничество пред възможността да изчезне.

— Не знаех, че има избор.

— Отначало нямаше. Съпротивата започна, едва когато вашият вид разбра какво става. Това изглежда беше основното — разбирането какво ще се случи. Хората, които бяха хванати неподготвени, не се съпротивляваха.

— Значи ако ме бяха хванали?

Вгледах се в яростното му изражение — забелязах огъня в очите му.

— Съмнявам се, че щеше да изчезнеш. Макар че нещата се промениха. Сега, когато хванат хора в по-зряла възраст, те не ги предлагат като домакини. Създават твърде много проблеми — рекох и отново леко се усмихнах. — Проблеми като моите. Започваш да се размекваш, да проявяваш съчувствие към домакина си, да губиш контрол…

Той дълго мисли върху думите ми. Взираше се ту в лицето ми, ту в царевичните стебла, ту в нищо конкретно.

— Тогава какво биха направили с мен, ако ме хванат сега? — попита накрая Иън.

— Мисля, че пак ще извършат имплантация. Ще се опитат да получат информация. Вероятно ще вкарат в теб Търсач.

Той потрепери.

— Обаче няма да те задържат като домакин. Независимо дали ще получат информация, или не, ще бъдеш унищожен. — Беше ми трудно да произнеса думата. От подобна възможност ми се повдигаше. Странно, но обикновено ми се повдигаше от нещата, свързани с хората. Обаче никога преди не бях гледала на ситуацията от перспективата на тялото домакин, на никоя друга планета не бях принудена да го правя. Тяло, което не функционираше както трябва, беше бързо и безболезнено унищожавано, защото беше безполезно като кола, която не върви. Какъв смисъл имаше да бъде запазено? Освен това имаше умствени състояния, които правеха тялото неизползваемо: опасни психически състояния, нездрави копнежи, неща, които не могат да бъдат лекувани и които правеха тялото несигурно за другите. Или, разбира се, ум с прекалено силна воля, за да бъде заличен. Това беше аномалия, характерна за тази планета.

Никога преди не бях осъзнавала така ясно, както сега, когато гледах Иън в очите, колко е грозно да считаш един непобедим дух за дефект.

— А ако хванат теб? — попита той.

— Ако разберат коя съм била… и ако изобщо някой продължава да ме търси… — замислих се за моята Търсачка и потреперих също като него. — Те ще ме извадят и ще ме поставят в друг домакин. Някой по-млад и предвидим. Ще се надяват отново да бъда това, което съм била. Може би ще ме изведат с някои космически кораб от планетата, за да ме отдалечат от вредните влияния.

— Мислиш ли, че отново ще бъдеш същата, каквато си била преди?

Срещнах погледа му.

— Аз съм това, което винаги съм била. Не съм изгубила същността си под влиянието на Мелани. Ще се чувствам по същия начин, както се чувствам сега, дори и като Мечка или Цвете.

— Няма ли да те унищожат?

— Не и една душа. За нашия вид няма смъртно или каквото и да било наказание. Ще направят всичко, за да ме спасят. Беше време, когато мислех, че не би могло да бъде другояче, но сега самата аз съм доказателство против тази теория. Вероятно би било правилно да ме унищожат. Аз съм предател, не е ли така?

Той сви устни.

— По-скоро бих те нарекъл изгнаница. Ти не си се обявила срещу тях, просто си напуснала обществото им.

Отново се умълчахме. Исках да вярвам, че това, което каза, е вярно. Замислих се върху думата изгнаник, като се опитах да се убедя, че не съм нещо по-лошо от това.

Иън въздъхна така шумно, че подскочих.

— Когато докторът изтрезнее, ще го накараме да прегледа лицето ти. — Протегна ръка и повдигна брадичката ми. Този път не се отдръпнах. Извърна лицето ми настрани, за да огледа раната.

— Не е сериозно. Сигурна съм, че изглежда по-зле, отколкото е.

— Надявам се да е така, но изглежда ужасно. — Въздъхна и се протегна. — Предполагам, че се крихме достатъчно дълго и Кайл е вече напълно безчувствен. Искаш ли да ти помогна със съдовете?

Иън не ми позволи да ги измия в потока, както обикновено. Настоя да отидем в тъмната баня, където никой нямаше да ме вижда. Аз миех съдовете в плиткия край на тъмния басейн, докато той сваляше мръсотията, полепнала по него след загадъчните му занимания. После ми помогна да измия останалите мръсни купи.

Когато приключихме, той ме съпроводи до кухнята, която беше започнала да се пълни с хора за обяд. В менюто отново имаше краткотрайни храни: филии мек, бял хляб, парчета сирене чедър, сочна, розова пушена наденица, нарязана на кръгчета. Хората стръвно унищожаваха деликатесите, въпреки че от отпуснатите им рамене и липсата на усмивки и смехове личеше, че отчаянието още не ги беше напуснало.

Джейми ме чакаше в обичайния ни ъгъл. Пред него стояха две купчини двойни сандвичи, но не ядеше. Стоеше със скръстени ръце и ме чакаше. Иън се вгледа с любопитство в изражението му, но се отдалечи да си вземе храна, без да го попита нещо.

Погледнах учудена упорството, изписано на лицето на Джейми, и захапах един сандвич. Джейми направи същото, веднага щом започнах да дъвча. Иън се върна бързо и тримата продължихме да ядем в мълчание. Вкусът на храната беше толкова великолепен, че трудно можеше да се намери причина за разговор или нещо друго, което да изпразни устите ни.

Аз спрях след два сандвича, но Джейми и Иън продължиха да ядат, докато накрая болезнено изпъшкаха. Иън имаше такъв вид, като че ли всеки момент щеше да се сгромоляса. С мъка държеше очите си отворени.

— Хайде, връщай се обратно в училище, момче — каза на Джейми.

Той изпитателно го изгледа.

— Може би аз трябва да поема…

— Върви на училище — казах му бързо аз. Днес исках да бъде на по-безопасно разстояние от мен.

— Ще се видим по-късно, става ли? Не се притеснявай за… за нищо.

— Добре. — Лъжата от една дума не беше толкова очевидна. Или отново проявявах сарказма си.

След като Джейми излезе, се обърнах към заспиващия Иън:

— Иди да си починеш. С мен всичко ще е наред… ще потърся някое място, където няма да бия на очи. По средата на царевичната нива или някъде другаде.

— Къде спа миналата нощ? — попита той, като ми хвърли изненадващо остър поглед през полуспуснатите клепачи.

— Защо?

— Сега бих могъл да спя там, а ти да останеш незабележима край мен.

Разговаряхме почти шепнешком. Никой не ни обръщаше внимание.

— Не можеш непрекъснато да ме наблюдаваш.

— Искаш ли да се обзаложим?

Примирена свих рамене.

— Бях обратно там… в дупката. Където ме държаха отначало.

Иън се намръщи. Това не му хареса. Обаче стана и тръгна напред към коридора за склада. Сега главният площад беше отново оживен. Беше пълен с хора, които се движеха из градината. Всички бяха сериозни и гледаха в краката си.

Когато останахме сами в тъмния тунел, се опитах отново да споря с него.

— Иън, какъв смисъл има всичко това? Джейми по-малко ли ще страда, ако остана по-дълго жива? В края на краищата за него няма ли да е по-добре, ако…

— Не мисли такива неща, Скит. Ние не сме животни. Смъртта ти не е неизбежна.

— Не мисля, че си животно — рекох тихо аз.

— Благодаря. Въпреки че не го казах като обвинение. Не бих те обвинил, дори и ако е така.

С това разговорът приключи. В този миг и двамата видяхме бледата синя светлина, която се появи след следващия завои на тунела.

— Ш-ш-шт — прошепна Иън. — Почакай тук.

Натисна леко рамото ми, за да ми покаже, че трябва да остана на мястото си. После продължи да крачи напред, без да се опитва да скрие шума от стъпките си. Изчезна зад ъгъла.

— Джаред? — чух го да се преструва на изненадан.

Почувствах как сърцето ми натежа в гърдите. Усещането беше по-скоро за болка, отколкото страх.

— Знаем, че е с теб — отвърна Джаред. После повиши глас толкова, че всеки оттук до главния площад би могъл да го чуе.

— Покажи се, покажи се, където и да си! — провикна се рязко той.