Глава 16Прикрепена

Ръбът на отвора в скалата беше доста загладен, но въпреки това одраска дланите и глезените ми, докато се измъквах през него. Толкова ме заболя, докато изправях схванато си тяло, че едва си поех дъх.

Огледах се само за едно нещо — да видя къде е Джаред, за да застана между него и нападателите му.

Всички стояха като замръзнали и ме гледаха. Джаред беше опрял гърба си в стената и държеше ръцете си ниско, свити в юмруци. Пред него Кайл се беше превил на две и се държеше за стомаха.

От двете му страни, малко по-назад, стояха Иън и един непознат с отворени от шока уста. Възползвах се от изненадата им. Направих разтреперана две широки крачки и застанах между Кайл и Джаред.

Кайл реагира пръв. Бях на по-малко от крачка от него и първият му инстинкт беше да ме отблъсне. Ръката му блъсна рамото ми и аз полетях към пода. Преди да падна нещо хвана китката ми и ме изправи отново на крака.

Веднага, щом като разбра какво е направил, Джаред пусна китката ми, като че ли от кожата ми се стичаше киселина.

— Влез обратно вътре! — изрева той. Блъсна ме също в рамото, но не толкова силно, колкото Кайл. Това ме отхвърли две крачки назад към дупката в стената. Беше един черен кръг в тесния коридор. Отпред по-голямата пещера изглеждаше по същия начин, само че беше по-дълга и с по-висок таван. Приличаше по-скоро на тръба, отколкото на дупка.

Малка лампа, която се захранваше от нещо, което не можех да позная, осветяваше коридора. Хвърляше странни сенки върху лицата на мъжете и ги превръщаше в навъсени чудовища.

Отново направих крачка напред към тях, като застанах с гръб към Джаред.

— Това, което искате, съм аз — обърнах се направо към Кайл. — Оставете го на мира.

Последва продължително мълчание.

— Долна твар — промърмори накрая Иън с разширени от ужас очи.

— Казах да се прибереш обратно вътре — изсъска зад мен Джаред.

Погледнах го полуизвърната, без да изпускам от очи Кайл.

— Не си длъжен да ме защитаваш за своя сметка.

Джаред направи гримаса и вдигна ръка да ме изблъска отново към килията.

Избегнах ръката му и движението ме приближи до тези, които искаха да ме убият.

Иън ме хвана за ръцете и ги изви зад гърба ми. Опитах се инстинктивно да се съпротивлявам, но той беше много силен. Изви силно ръцете ми назад и аз изохках.

— Пусни я! — извика Джаред и се хвърли напред.

Кайл го сграбчи отзад и натисна напред врата му. Другият мъж грабна една от тоягите на Джаред.

— Не го наранявай! — изкрещях аз и се помъчих да се освободя от ръцете, които ме държаха.

Джаред заби свободния си лакът в корема на Кайл, който изохка и го пусна. Джаред се отскубна от нападателите си и замахна. Юмрукът му се стовари в носа на Кайл. Стената и лампата се опръскаха с тъмночервена кръв.

— Довърши я, Иън — изкрещя Кайл. Наведе глава, хвърли се срещу Джаред и го изтласка към другия мъж.

— Не! — извикахме едновременно двамата с Джаред.

Иън пусна ръцете ми и ме стисна за гърлото, прекъсвайки въздуха ми. Впих в ръцете му безполезните си тъпи нокти. Той ме стисна по-силно и повдигна краката ми от пода. Заболя ме от душащите ме ръце и паниката, настъпила в дробовете ми. Агонизирах. Извивах се, опитвайки се да се спася повече от болката, отколкото от убийствените ръце.

Щрак, щрак.

Бях чула звука само веднъж преди, но го познах. Останалите също го познаха. Всички замръзнаха на местата си, а Иън продължаваше да стиска гърлото ми.

— Кайл, Иън, Бранд — отдръпнете се! — изкомандва Джеб.

Никой не се помръдна, с изключение само на ръцете ми, които продължаваха да дращят, а краката ми да ритат въздуха.

Изведнъж Джаред се шмугна под неподвижната ръка на Кайл, и се хвърли към мен. Видях юмрукът му да лети към лицето ми и затворих очи.

Чух силен удар само на сантиметри от главата си. Иън изрева и ме пусна на пода. Свлякох се в краката му, едва поемайки си дъх. Джаред се отдръпна, след като ми хвърли гневен поглед и застана до Джеб.

— Момчета, вие сте гости тук, не го забравяйте — скара им се Джеб. — Казах ви да не търсите момичето. За момента тя също е мой гост и аз няма да търпя някои мои гости да убиват други мои гости.

— Джеб — проплака над мен Иън. Гласът му беше приглушен от ръката, с която се държеше за устата. — Джеб, това е лудост.

— Какъв е планът ти? — попита Кайл. Лицето му беше зацапано с кръв и представляваше доста грозна гледка. Но по гласа му не личеше, че изпитва болка, а само сдържан, кипящ гняв. — Имаме право да знаем. Трябва да решим дали това място е безопасно, или е време да се преместим другаде. Колко дълго ще държиш това нещо като свой галеник? Какво ще направиш с него, когато престанеш да си играеш на Господ? Всички заслужаваме да знаем отговорите на тези въпроси.

Необикновените думи на Кайл отекнаха в пулсиращата ми глава. Да ме държи като галеник? Джеб ме беше нарекъл свой гост… Това друга дума за затворник ли беше? Възможно ли беше да има двама човеци, които да не искат нито смъртта ми, нито признания, измъкнати чрез мъчение? Ако беше така, това си беше направо чудо.

— Нямам отговори на въпросите ти, Кайл — отвърна Джеб. Не зависи от мен.

Съмнявам се, че някой друг отговор на Джеб би могъл така да ги обърка. И четиримата — Кайл, Иън, този, когото не познавах, и дори Джаред, го изгледаха шокирани. Стоях в краката на Иън, все още едва си поемах дъх и ми се прииска да се промъкна незабелязано в дупката си.

— Не зависи от теб? — повтори думите Кайл, все още не вярващ на ушите си. — Ако мислиш да поставиш въпроса на гласуване, това вече е направено. Бранд и аз сме определени за изпълнители на получения резултат.

Джеб леко поклати глава без да изпуска от очи мъжа пред себе си.

— Гласуването не може да реши въпроса. Това все още е мой дом.

— Кой тогава? — извика Кайл.

Най-после погледът на Джеб се премести за миг върху друго лице и пак се върна на Кайл.

— Решението трябва да бъде взето от Джаред.

Всички, включително и аз, погледнахме към Джаред.

Той изгледа Джеб не по-малко изненадан от другите и стисна така силно зъби, че това се чу. После ми хвърли пълен с ненавист поглед.

— Джаред ли? — попита Кайл и отново се вторачи в Джеб. — В това няма логика! — извика той вече почти неспособен да се овладее. От яд на устата му имаше пяна. — Че той е по-пристрастен от всеки друг! Защо? Как може да вземе разумно решение в случая?

— Джеб, аз не… — смотолеви Джаред.

— Ти носиш отговорност за нея, Джаред — каза с твърд глас Джеб. — Естествено, аз ще ти помогна, когато имаш някакви неприятности като тази или ако ти е трудно да я наблюдаваш. Но когато става въпрос за решения, те трябва да бъдат изцяло твои.

Той вдигна ръка, когато Кайл отново се опита да протестира.

— Постави се на неговото място, Кайл. Ако някой беше намерил твоята Джоди и я беше довел тук, би ли искал аз, докторът, или някакво гласуване да реши какво да правим с нея?

— Джоди е мъртва — процеди през зъби Кайл, а от устните му отново потече кръв. Погледна ме почти със същата омраза, както току-що ме беше изгледал Джаред.

— Да, обаче ако тялото й се разхождаше тук, пак ти би трябвало да решиш какво да правим с него. Би ли искал да стане по друг начин?

— Мнозинството…

— В моя дом аз определям правилата — прекъсна го рязко Джеб. — Край на дискусиите по въпроса. Няма да има повече гласувания, нито пък опити за екзекуция. Вие тримата съобщете това на останалите — от този момент нататък ще бъде така. Ново правило.

— Още едно ли? — промърмори тихо Иън.

Джеб не му обърна внимание.

— Ако, колкото и малко вероятно да е, отново се случи подобно нещо, решението ще вземе този, на когото принадлежи тялото. — Джеб насочи цевта на пушката към Кайл, а после рязко я отмести с няколко сантиметра към коридора зад него. — Хайде, махайте се оттук. Не искам повече да ви виждам да се мотаете наблизо. Кажете и на другите да знаят, че достъпът до този коридор е забранен. Никой няма причина да идва тук, освен Джаред, и ако спипам някой да се мотае насам, въпросите ми няма да бъдат първото нещо, което ще направя. Ясен ли съм? Хайде, мърдайте! — Той отново насочи пушката към Кайл.

С изненада видях как тримата убийци побързаха да се отправят обратно по коридора и дори не се спряха да хвърлят по един последен гневен поглед към Джаред и мен.

Много ми се искаше да вярвам, че пушката в ръцете на Джеб беше блъф.

Още в първия миг, в който го видях, Джеб ми беше направил впечатление на кротък човек. Нито веднъж не ме беше докоснал грубо. Дори не ме беше погледнал с познатата ми враждебност.

Сега изглеждаше, че той е един от двамата човеци, които нямаха намерение да ми сторят нещо лошо. Джаред може и да се е бил, за да запази живота ми, но беше ясно, че в него се води силна вътрешна борба по повод това решение. Подозирах, че всеки момент може да му дойде нещо друго наум. От изражението на лицето му можеше да се заключи, че част от него иска този въпрос да бъде решен веднъж завинаги, особено сега, когато Джеб беше прехвърлил отговорността за решението на неговите плещи. Докато анализирах случилото се, Джаред ме гледаше с нескрита ненавист.

Същевременно обаче колкото и да ми се искаше да вярвам, че Джеб блъфира, докато наблюдавах как тримата мъже побързаха да се отдръпнат от мен и да изчезнат в коридора, ми стана ясно, че нямаше начин това да е така. Във всичко останало Джеб сигурно беше също толкова опасен и жесток, както останалите. Ако преди не беше използвал пушката да убива, а само да заплашва, никой нямаше да му се подчини така.

Отчаяни времена — прошепна Мелани. — Не можем да си позволим любезности в света, който създадохте. Ние сме бегълци, един застрашен вид. Изборът е само живот или смърт.

Шшт. Нямам време за дискусии, трябва да се съсредоточа.

Джаред застана пред Джеб и вдигна едната си ръка с дланта нагоре. Сега, когато другите си бяха отишли, телата им вече не бяха така напрегнати. Джеб дори се подсмихваше леко в гъстата си брада, като че ли доволен от равния резултат, постигнат с помощта на насочената пушка. Странни човеци.

— Моля те, Джеб, не оставяй това на мен — каза Джаред. — Кайл е прав в едно… не мога да взема разумно решение.

— Никой не е казал, че трябва да решиш на секундата. Тя няма къде да отиде. — Той ме погледна, все още усмихвайки се. Окото му, което беше по-близко до мен, това, което Джаред не можеше да види, се затвори за миг и пак се отвори. Намигване. — Не и след толкова усилия, които е положила, за да дойде тук. Имаш много време, за да премислиш.

— Няма нищо за мислене. Мелани е мъртва. Но не мога… не мога… Джеб, не мога просто да… — Джаред не довърши изречението.

Кажи му.

Не съм готова да умра точно в тази секунда.

— Ами тогава не мисли за това — каза Джеб. — Може би ще измислиш нещо по-късно. Дай му малко време.

— Какво ще правим с него? Не можем да го наблюдаваме непрекъснато.

Джеб поклати глава.

— Известно време ще трябва да правим точно това. Нещата постепенно ще се успокоят. Дори Кайл не може да продължи да беснее от гняв повече от няколко седмици.

— Няколко седмици? Не можем да си позволим да си играем на пазачи тук няколко седмици. Имаме други неща за…

— Знам, знам — въздъхна Джеб. — Ще измисля нещо.

— А и това е само половината от проблема. — Джаред ме погледна. Една вена на челото му пулсираше. — Къде ще го държим? Нямаме затворническа килия.

Джеб ми се усмихна.

— Ти няма да ни причиняваш никакви неприятности, нали?

Аз мълчаливо го изгледах.

— Джеб — рече ядосан Джаред.

— О, не се безпокой за нея. Първо на първо, ще я наблюдаваме. Второ, тя никога няма да може да намери пътя за излизане оттук. Ще се лута насам-натам без цел, докато попадне на някого, което ни води до третото — не е толкова глупава. — Той повдигна едната си гъста, побеляла вежда и ме погледна. — Нали няма да тръгнеш да търсиш Кайл и останалите? Не си мислиш, че някой от тях е много привързан към теб?

Продължих да го гледам, обезпокоена от непринудения му тон.

— Ще ми се да не разговаряш така с него — промърмори Джаред.

— Възпитан съм в по-галантни времена, момче. Не мога по друг начин. — Джеб сложи едната си ръка върху тази на Джаред и леко я потупа. — Виж какво, изкарал си на пост цяла нощ. Остави ме да поема следващото дежурство. Иди да поспиш.

Джаред се накани да възрази, но после отново ме погледна и изражението му стана сурово.

— Както кажеш, Джеб. А и… не искам… не искам да поемам отговорност за това нещо. Убий го, ако мислиш, че ще е най-добре.

Аз се свих.

Джаред се намръщи, като забеляза реакцията ми, а после рязко се обърна и се отправи натам, накъдето бяха отишли другите. Джеб го проследи с поглед. Докато вниманието му беше отвлечено, аз се промъкнах безшумно в дупката си. Чух как Джеб бавно се настани на земята край отвора. Въздъхна, протегна се, изпука няколко стави. След малко започна тихо да си подсвирква. Беше някаква весела мелодия.

Седнах на пода и обвих коленете си с ръце, опряла гръб в най-далечната стена на малката килия. По кръста ме полазиха тръпки и тръгнаха нагоре-надолу по гърба ми. Ръцете ми трепереха, а зъбите ми леко затракаха въпреки топлия, влажен въздух.

— Можеш да полегнеш и да подремнеш — рече Джеб. Не бях сигурна дали го казва на мен или на себе си. — Утре денят се очертава да е труден.

След известно време тръпките престанаха… може би след половин час. Когато отминаха, се почувствах много изтощена. Реших да послушам съвета на Джеб. Въпреки че сега чувствах пода още по-неудобен отпреди, след секунди заспах.

* * *

Събуди ме мирис на храна. Този път, когато отворих очи, се почувствах отпаднала и дезориентирана. От инстинктивно обзелата ме паника ръцете ми отново се разтрепериха преди да дойда напълно в съзнание.

На земята до мен лежеше същият поднос и в него бяха сложени вече познатите ми неща. Можех да виждам и да чувам Джеб. Седеше обърнат в профил пред дупката, гледаше право напред към дългия кръгъл коридор и тихо си подсвиркваше.

Измъчвана от силна жажда седнах на земята и грабнах отворената бутилка с вода.

— Добро утро — рече Джеб и ми кимна.

Замръзнах с ръка върху бутилката, изчаках да извърне глава и отново да започне да си подсвирква.

Едва сега, след като вече не бях така ужасно жадна, както преди, забелязах странния, неприятен остатъчен вкус на водата. Приличаше на парливия вкус на въздуха, но беше малко по-силен. Остана в устата ми и не искаше да отмине.

Започнах бързо да ям, като този път оставих супата за накрая. Днес стомахът ми реагира по-добре и прие по-гостоприемно храната. Почти не къркореше. Обаче тялото ми имаше и други нужди сега, когато най-неотложните бяха задоволени. Огледах кръглата си, тясна дупка. Не се виждаха много възможности. Но аз се разтрепервах от страх при мисълта да заговоря и да поискам нещо, дори от странния, но приятелски настроен Джеб.

Започнах да се поклащам напред-назад и да споря със себе си. Бедрата ме боляха от това, че бях принудена да стоя свита на кълбо в заоблената дупка.

— Хм — рече Джеб и отново ме погледна. Сега цветът на лицето му беше по-тъмен от обикновено под бялата брада. — Прекара доста време тук — каза той. — Искаш ли да излезеш?

Аз кимнах.

— Аз самият нямам нищо против да се поразходя. — Гласът му беше бодър. Скочи изненадващо чевръсто на крака.

Пропълзях до ръба на дупката и предпазливо го изгледах.

— Ще ти покажа малката ни тоалетна — продължи той. — Трябва да знаеш, че ще трябва да преминем през… нещо, което би могло да се нарече главния ни площад. Не се безпокой. Мисля, че вече всички са получили посланието. — Той поглади машинално цевта на пушката си.

Опитах се да преглътна. Пикочният ми мехур беше така пълен, че беше невъзможно да не обръщам внимание на постоянната болка. Обаче да премина право през средата на тълпата гневни убийци! Не можеше ли просто да ми донесе една кофа?

Той забеляза паниката в очите ми. Видя как машинално се отдръпнах навътре в дупката и замислен сви устни. После се обърна и тръгна надолу по тъмния коридор.

— Последвай ме — извика през рамо той без да ме погледне, за да види дали ще се подчиня.

За миг през ума ми мина мисълта как Кайл може да ме завари тук сама. След секунда малко тромаво се измъкнах от дупката и последвах Джеб на схванатите си крака колкото е възможно по-бързо, за да го настигна. Беше едновременно ужасно и чудесно да стоя отново права. Изпитвах остра болка, но облекчението беше голямо.

Вече вървях плътно зад него, когато стигнахме края на коридора. Пред високия кръгъл изход ни посрещна пълен мрак. Поколебах се и погледнах назад към малката лампа, която той беше оставил на пода. Беше единствената светлина в тъмната пещера. Трябваше ли да я взема със себе си?

Той чу, че спрях, извърна се и ме погледна през рамо. Кимнах с глава към светлината, а после отново го погледнах.

— Остави я. Знам пътя. — Протегна към мен свободната си ръка. — Аз ще те водя.

Загледах се продължително в ръката му, но после, усетила напрежението в мехура ми, бавно сложих ръката си в дланта му, едва докосвайки я така, както бих докоснала змия, ако по някаква причина се наложеше.

Джеб ме поведе в мрака с уверени, бързи стъпки. Дългият тунел бе последван от поредица объркващи извивки в обратни посоки. След като изминахме още една рязка извивка под формата на буквата V, разбрах, че съм безнадеждно дезориентирана. Бях сигурна, че това се прави нарочно и точно затова Джеб не бе взел лампата със себе си. Не искаше да знам прекалено много как да намеря пътя за излизане от този лабиринт.

Беше ми любопитно как се е стигнало до това място, как го е открил Джеб и как и другите са се озовали тук. Но държах устата си здраво затворена. Струваше ми се, че мълчанието е най-доброто нещо, на което сега трябваше да разчитам. Не бях сигурна на какво се надявам. На още няколко дни живот? Или просто на край на агонията? Очакваше ли ме нещо друго? Знаех само, че не съм готова да умра и както бях казала преди на Мелани, инстинктът ми за оцеляване беше също така добре развит, колкото и на средностатистическия човек.

Завихме зад друг ъгъл и до нас достигна първият лъч светлина. Отпред се виждаше висока, тясна цепнатина, през която идваше светлина от друго помещение. Тази светлина не беше изкуствена като на малката лампа в пещерата ми. Беше твърде бяла и твърде чиста. Не можехме да преминем през тясната цепнатина един до друг. Джеб премина пръв и ме изтегли след себе си. След като преминахме и вече можех да виждам, издърпах ръката си от тази на Джеб. Той не реагира и само постави отново освободената си ръка обратно върху пушката.

Намирахме се в къс тунел, а през грубо изсечения му овален вход идваше още по-ярка светлина. Стените бяха от същата надупчена червено-кафява скала. Сега вече долових гласове. Бяха тихи, не толкова напрегнати, колкото миналия път, когато чух тълпата да разговаря. Днес никой не ни очакваше. Можех само да предполагам каква ще е реакцията им при появата ми заедно с Джеб. Усетих по дланите си да избива студена пот и започнах да дишам по-учестено. Приближих се колкото е възможно по-близко до Джеб, без да го докосвам.

— Спокойно — рече тихо той, без да се обръща. — Те се страхуват повече от теб, отколкото ти от тях.

Съмнявах се в това. А и дори да беше вярно, в човешкото сърце страхът се превръщаше в ненавист и желание за насилие.

— Няма да позволя на никой да те нарани — рече Джеб, когато стигна сводестия изход. — Между другото, трябва да започнеш да свикваш.

Прииска ми се да попитам какво означава това, но той премина в следващото помещение. Аз неуверено го последвах, като се стараех да стоя скрита колкото може по-дълго зад тялото му. Единственото по-страшно нещо от това да премина в залата беше мисълта да изостана от Джеб и да бъда заварена тук сама.

След влизането ни внезапно настъпи тишина. Намирахме се в гигантската, осветена пещера, в която ме бяха довели първоначално. Нямах представа колко дълга беше. Таванът блестеше все така ярко в очите ми, за да мога да разбера какво точно го осветява. Преди не бях забелязала, но стените не бяха съвсем гладки — към съседни тунели водеха десетки неправилни отвори. Някои от тях бяха огромни, а други толкова тесни, че през тях човек можеше да премине само приведен. Някои бяха естествени пукнатини, а други не. Ако не бяха изцяло направени от хора, все пак бяха разширени от нечии ръце.

От тези цепнатини ни гледаха няколко души, замръзнали по местата си при появата ни. Една жена беше силно приведена с протегнати ръце към връзките на обувките си. Един мъж стоеше с неподвижни ръце, вдигнати във въздуха, за да покаже нещо на другарите си. Друг се поклащаше неуверено, загубил равновесие от внезапното спиране. Тропна силно с крак, докато се мъчеше да се задържи прав. Беше единственият звук в просторната пещера, проехтял от край до край.

Беше напълно погрешно от моя страна да се чувствам благодарна на онова ужасно оръжие в ръцете на Джеб… обаче се чувствах тъкмо така. Знаех, че без него вероятно щяхме да бъдем нападнати. Тези хора не биха се поколебали да наранят Джеб, ако по такъв начин можеха да се докопат до мен. Въпреки че можехме да бъдем нападнати и с пушката, защото Джеб можеше да ги цели само един по един.

Картината, която си представих, беше така зловеща, че ми стана направо непоносима. Опитах се да се съсредоточа само върху това, което непосредствено ме заобикаляше, но и то не беше никак приятно.

Джеб спря за момент, като държеше пушката опряна на кръста си и насочена напред. Огледа пещерата, като спираше погледа си поотделно върху всеки от присъстващите. Не му отне много време. Бяха по-малко от двадесетина души. Доволен от огледа, той се отправи към лявата стена на пещерата. Вървях плътно зад него и усещах как кръвта тупти в ушите ми.

Той не мина направо през пещерата, а следваше плътно извивката на стената. Зачудих се на избрания от него път, но после забелязах един голям, по-тъмен квадрат по средата на пода. Това пространство беше много голямо. Върху този по-тъмен под не стоеше никой. Бях прекалено уплашена и само регистрирах тази аномалия. Дори не се опитах да предположа каква може да е причината.

Докато обикаляхме смълчаната зала, усетих някакво слабо движение. Наведената жена се изправи и се извърна, за да може да ни наблюдава, докато вървим. Мъжът, който жестикулираше, скръсти ръце на гърдите си. Всички гледаха с присвити очи и изопнати от гняв лица. Обаче никой не се запъти към нас и не проговори. Каквото и да им бяха казали Кайл и другите за сблъсъка с Джеб, то очевидно беше постигнало желания от него ефект.

Докато минавахме през неподвижните като статуи хора, забелязах Шарън и Маги да ни наблюдават от един широк отвор в стената. Лицата им бяха безизразни, а погледът студен. Не гледаха мен, а само Джеб. Той не им обърна внимание.

Времето, което ни беше нужно да стигнем до далечния край на пещерата, ми се стори безкрайно. Джеб се насочи към един средно голям отвор, който изглеждаше черен на фона на ярко осветената пещера. Погледите, които усещах в гърба си, ме караха да усещам как по скалпа ми полазват тръпки, но не смеех да погледна назад.

Хората продължаваха да пазят мълчание, но се страхувах, че може да ме последват. С облекчение се вмъкнах в тъмния отвор на новия коридор. Ръката на Джеб ме докосна, за да ме насочи и този път не се отдръпнах от нея. Зад нас все така цареше мълчание.

— Мина по-добре, отколкото очаквах — промърмори Джеб, докато ме водеше през пещерата. Думите му ме изненадаха и бях доволна, че не знаех какво, според него, би могло да се случи.

Усетих под краката си, че подът се накланя надолу. Отпред едва-едва се виждаше слаба светлина, която ми помагаше да не се чувствам напълно сляпа.

— Обзалагам се, че никога не си виждала нещо, подобно на дома ми тук — каза Джеб. Сега говореше по-високо и беше възвърнал предишния си дружелюбен тон. — Голяма работа, нали?

Спря за момент, очаквайки да отговоря, но после продължи:

— Открих това място още през седемдесетте години. Всъщност то ме намери. Паднах през покрива на голямата зала. Можеше да умра при падането, но за мой късмет имам много здрави кости. Мина доста време, докато разбера как да изляза навън. Тогава бях толкова гладен, че бях готов да ям и камъни, но успях да се справя. Тогава бях единственият останал в ранчото и затова нямаше на кого да я покажа. Разучих всяка пукнатина и всяка ниша и разбрах какви възможности предлага. Реших, че е добра карта, която да държа в ръкава си, просто за всеки случай. Ние, Страйдърови, сме такива… обичаме да сме подготвени.

Подминахме слабата светлина. Идваше от дупка в тавана, голяма колкото юмрук. И хвърляше малки светли кръгове върху пода.

Когато остана зад нас, видях далеч отпред друго светло петно.

— Вероятно си любопитна да узнаеш как се е получило всичко това. — Последва нова пауза, по-кратка от предишната. — Аз също бях любопитен. Извърших малко разследване. Това са тунели, през които е преминавала лава, можеш ли да си представиш? Било е вулкан. Е, предполагам, че все още е. Не е съвсем угаснал, както ще можеш след малко да се увериш. Всички тези пещери и дупки са мехури с въздух, задържан от охлаждащата се лава. През последните няколко десетилетия вложих доста труд тук. Някои неща бяха лесни. Трябваше малко да се поизпотя, за да свържа тунелите. За другите неща беше нужно повече въображение. Видя ли тавана в голямата зала? Отне ми година, за да го направя както трябва.

Искаше ми се да попитам как, но не можех да си наложа да проговоря. Мълчанието беше най-безопасно.

Подът започна да се спуска по-стръмно надолу. Теренът премина в груби стъпала, но изглеждаха достатъчно стабилни. Джеб продължи уверено да ме води надолу. Спущахме се все по-дълбоко под земята, а горещината и влагата се увеличаваха.

Изтръпнах, когато отново чух гласове, този път отпред. Джеб леко ме потупа по ръката.

— Тази част ще ти хареса — любима е на всички — обеща той.

От един широк сводест отвор пред нас светеше трепкаща светлина. Беше със същия цвят като светлината в голямата зала — чиста и бяла, но трептеше с някаква странна интензивност. Подобно на всичко останало, което не разбирах в тази пещера, светлината ме изплаши.

— Ето, че пристигнахме — каза въодушевено Джеб и ме поведе през отвора. — Какво ще кажеш, а?

Загрузка...