Скитница

Глава 39Разтревожена

Чудесно — казах си аз, — просто чудесно.

Иън дойде да ми прави компания за обяда. На лицето му грееше широка усмивка. Отново се опитваше да ме ободри.

Мисля, че напоследък прекаляваш със сарказма — каза ми Мелани.

Ще го имам предвид.

През последната седмица не я бях чувала много да говори. Точно сега и двете не бяхме добра компания. Беше по-добре да избягваме общуването, дори помежду си.

— Здравей, Скит — поздрави ме Иън и седна в единия край на дюшека до мен. В едната си ръка държеше купа с все още димяща доматена супа. Моята беше до мен, изстинала и останала наполовина. Играех си с парче хляб, като ронех трохи от него.

Не му отговорих.

— О, хайде, хайде. — Той сложи ръка на коляното ми. Гневната реакция на Мел беше някак забавена. Вече беше свикнала твърде много с тези неща, за да побеснее истински.

— Днес ще се върнат. Без съмнение, преди залез-слънце.

— Каза го преди три дни, после преди два дни, а също и вчера — припомних му аз.

— Имам добро предчувствие за днес. Не се мръщи — толкова е човешко — подразни ме той. — Не е първата акция, в която Джейми взема участие.

— Това много ме успокоява. — Отново го казах със сарказъм. Мелани беше права — наистина прекалявах.

— С него са Джаред, Джефри и Труди. А Кайл е тук — каза през смях Иън. — Значи не може да имат неприятности.

— Не искам да говорим за това.

— Добре.

Той се съсредоточи върху храната и ме остави да се тревожа. Иън се държеше много мило с мен — винаги се опитваше да ми угоди, дори когато и двамата не знаехме какво искам. Като се изключат, разбира се, непрекъснатите му опити да разсее сегашното ми безпокойство. Знаех, че не искам точно това. Исках да се тревожа. Това беше единственото нещо, което можех да правя.

Измина месец, откакто се бях преместила обратно в стаята на Джейми и Джаред. В продължение на три седмици четиримата живяхме заедно. Джаред спеше на един дюшек, поставен над леглото, на което спяхме двамата с Джейми. Свикнах с това, имам предвид със спането. Сега ми беше трудно да заспя в празната стая. Дишането на другите две тела ми липсваше.

Не бях свикнала да се събуждам всяка сутрин и да виждам там Джаред. Все още ми беше нужна поне секунда, за да отвърна на сутрешния му поздрав. Той също се чувстваше неловко, но беше винаги любезен. И двамата бяхме много любезни един към друг.

Беше почти като в предварително написан сценарий.

— Добро утро, Скит, как спа?

— Добре, благодаря, а ти?

— Добре, благодаря. А… Мел?

— Тя също е добре, благодаря.

Постоянното възторжено настроение на Джейми и щастливото му бърборене помагаше за намаляване на напрежението. Говореше за Мелани и често се обръщаше директно към нея, докато настъпи момент, когато името й вече не беше източник на напрежение в присъствието на Джаред. С всеки изминал ден нещата ставаха по-нормални и животът ми тук малко по малко по-приятен. Може да се каже, че двете с Мелани бяхме донякъде щастливи.

Но после, преди една седмица, Джаред замина на нова кратка акция — най-вече за да подмени някои счупени сечива — и взе Джейми със себе си.

— Уморена ли си? — попита Иън.

Установих, че си търкам очите.

— Всъщност не.

— Още ли не можеш да спиш добре?

— Прекалено тихо е.

— Мога да спя при теб… О, успокой се, Мелани. Знаеш какво имам предвид.

Иън винаги забелязваше, когато реакцията на Мелани ме караше да трепвам.

— Мислех, че ще се върнат днес — казах аз, без да отговарям на предложението му.

— Права си. Мисля, че не е нужно да правим разместване.

Въздъхнах.

— Може би трябва да си вземеш почивка следобед.

— Не ставай глупав — казах му аз. — Имам достатъчно енергия за работа.

Той се ухили така, като че ли му бях казала нещо приятно. Нещо, което се беше надявал, че ще кажа.

— Добре. Мога да се възползвам от помощта ти за едно начинание.

— Какво начинание?

— Ще ти покажа… Приключи ли с обяда?

Аз кимнах. Той ме хвана за ръка и ме изведе от кухнята. Това също се случваше прекалено често и Мелани почти не протестира.

— Защо вървим по този път? — Източната нива не се нуждаеше от работници. Бяхме участвали в групата, която я беше напоявала тази сутрин. Той не отговори. Продължи да се усмихва.

Поведе ме през източния тунел, покрай нивата, а след това навлязохме в коридора, който водеше само до едно място. Веднага, щом навлязохме в тунела, чух гласове и някакво спорадично туп, туп, което ме накара да спра. Застоялият, миришещ на сяра въздух ми помогна да се сетя за какво става въпрос.

— Иън, не съм в настроение.

— Нали каза, че си изпълнена с енергия.

— За работа, а не за футбол.

— Но Лили и Уес наистина ще се разочароват. Обещах им игра двама на двама. Работиха много тази сутрин, за да са свободни след обяда…

— Не се опитвай да ме накараш да се чувствам виновна — казах аз, когато направихме последния завой. Виждах синята светлина на лампите и движещите се сенки пред тях.

— Това не помогна ли? — подразни ме той. — Хайде, Скит. Ще ти се отрази добре.

Той ме повлече към залата с ниския таван, където Лили и Уес си подаваха топката през игрището.

— Здравей, Скит. Здравей, Иън — провикна се Лили.

— Тази тук е моя, О’Шей — предупреди я Уес.

— Няма да ме оставиш да загубя от Уес, нали? — прошепна Иън.

— Ти можеш да биеш и двамата.

— Не е много сигурно. Няма да го преживея.

Аз въздъхнах.

— Добре де, добре. Така да бъде.

Иън ме прегърна, според Мелани с ненужен ентусиазъм.

— Ти си любимката ми в цялата известна вселена.

— Благодаря — рекох сухо.

— Готова ли си да понесеш унижението, Скит? — подразни ме Уес. — Може да си завладяла планетата, но ще загубиш тази игра.

Иън се засмя, а аз не казах нищо. Шегата ме накара да се почувствам неловко. Как можеше да се шегува Уес с това? Човеците винаги ме изненадваха.

Мелани също. Тя беше в същото лошо настроение като мен, но сега внезапно се оживи.

Последният път не можахме да играем — обясни тя. Усещах, че копнее да потича — да потича за удоволствие, а не от страх. Преди е била влюбена в бягането. — Няма да се върнат по-бързо, ако не правим нищо. Ще ни се отрази добре да се поразсеем. Вече мислеше каква ще е стратегията ни и преценяваше противниците.

— Знаеш ли правилата? — ме попита Лили.

Кимнах.

— Помня ги.

Без да се замисля, свих крака си в коляното, хванах се за глезена и го дръпнах, за да разтегна мускула. Тази поза беше позната за тялото ми. Повторих същото и с другия крак и останах доволна, че отново е здрав. Травмата отзад на бедрото ми беше леко пожълтяла и почти не се виждаше. Гръдният кош също беше добре, което ме накара да си помисля, че реброто ми изобщо не е било счупено.

Преди две седмици бях видяла лицето си, когато чистех огледалата. Белегът от раната върху бузата ми беше тъмночервен и голям колкото дланта на ръката ми с дузина заострени ръбове по краищата. Това притесняваше Мелани повече, отколкото мен.

— Аз ще пазя вратата — ми каза Иън, докато Лили отстъпваше назад, а Уес напредваше с топката.

Смесен мач. На Мелани това й хареса. Обичаше да се състезава.

Със започването на играта Уес ритна топката назад към Лили, а после спринтира напред, за да мине покрай мен и да получи паса й. Имаше много малко време да помисля. Можех само да реагирам интуитивно. Видях как Лили се подготвя да изпрати топката в желаната посока. Прекъснах пътя й към Уес, който се изненада от бързината ми, подадох топката на Иън и напреднах по игрището. Лили се беше изнесла прекалено много напред. Изпреварих я, докато тичахме към тяхната маркирана от фенерите врата, и отбелязах първия си гол. Почувствах се добре от разкършването, от напрягането на мускулите, от изпотяването и от взаимодействието с Иън. Добре си пасвахме. Аз бях бърза, а Иън беше страхотно точен. Ентусиазмът на Уес секна още преди Иън да вкара третия гол. Лили прекъсна играта, когато вкарахме двадесет и първия гол. Дишаше тежко, но не и аз. Чувствах се добре. Тъкмо бях загряла. Уес искаше да изиграем още една игра, но Лили беше напълно изтощена.

— Примири се, те са по-добри.

— Изиграха ни.

— Някой да ти е казвал, че тя не може да играе?

— Но и никой не е казвал, че е професионалистка.

Това ми хареса и ме накара да се усмихна.

— Не се ядосвай, слабако — каза му Лили и протегна закачливо ръка, за да погъделичка Уес по корема. Той хвана пръстите й и я придърпа към себе си. Тя се засмя и се опита да се отдръпне, но Уес не я пусна и я целуна силно по устата, докато се смееше.

Иън и аз бързо се спогледахме стреснати.

— За теб с удоволствие бих загубил — каза й Уес и я пусна. Гладката карамелена кожа по бузите и врата на Лили леко порозовя. Погледна бързо към Иън и мен, за да види реакцията ни.

— А сега — продължи Уес — отивам за подкрепления. Ще видим как скритото ти оръжие ще се представи срещу Кайл, Иън. — Той запрати топката в далечния тъмен ъгъл на пещерата и аз чух как тя цопна в потока.

Иън изтича да я прибере, а аз продължих да наблюдавам с любопитство Лили. Тя се засмя малко смутено на изражението ми, което беше необичайно за нея.

— Знам, знам.

— Откога… продължава това? — попитах учудена аз.

Тя се намръщи.

— Извинявай, не е моя работа.

— Няма нищо. Това не е тайна. Как би могло да се пази нещо в тайна тук? За мен просто наистина е нещо ново. Донякъде ти си виновна — добави тя и се усмихна, за да ми покаже, че само се шегува.

Въпреки това се почувствах малко виновна.

— Какво направих?

— Нищо — увери ме тя. — По-скоро ме изненада реакцията на Уес по повод играта ти. Не знаех, че таи такива дълбоки чувства. Всъщност никога преди не съм му обръщала внимание. Е, той е прекалено млад за мен, но какво значение има това тук? — Тя отново се засмя. — Странно е как животът и любовта продължават. Не очаквах това.

— Да. Наистина е странно — съгласи се Иън. Не бях чула кога се е върнал. Той сложи ръка на рамото ми. — Въпреки че е хубаво. Но ти знаеш — обърна се към Лили, — че Уес си пада по теб още от самото си пристигане тук, нали?

— Той така казва. Не бях забелязала.

Иън се засмя.

— В такъв случай ти ще да си единствената. И така, Скит, какво ще кажеш за една игра един на един, докато чакаме?

Усетих безмълвния ентусиазъм на Мелани.

— Добре.

Остави ме да играя първа с топката и се върна назад, за да пази вратата. Първият ми удар мина между него и дирека и аз вкарах. Втурнах се бързо, когато той шутира, засякох топката и пак вкарах.

Той ни оставя да спечелим — рече недоволно Мел.

— Хайде, Иън, играй.

— Играя.

Кажи му, че играе като момиче.

— Играеш като момиче.

Той се засмя и аз отново успях да прокарам топката покрай него. Това, като че ли не го ядоса достатъчно. След малко получих отново вдъхновение, пак прострелях вратата му, надявайки се, че го правя за последен път.

Мел възрази.

Идеята не ми харесва.

Обаче се обзалагам, че ще свърши работа.

Поставих топката в центъра на игрището.

— Ако спечелиш, ще можеш да спиш в стаята ми, докато ги няма. Имам нужда от добър сън през нощта.

— Печели този, който пръв отбележи десет гола. — С рязко движение той изрита топката толкова силно покрай мен, че тя отскочи в далечната стена, която не се виждаше в тъмното, и се върна обратно при нас.

Погледнах Лили.

— Не беше ли встрани от вратата?

— Не, право в центъра.

— Един на три — обяви Иън.

Бяха му нужни петнадесет минути да спечели, но поне постигнах целта си и го накарах да играе сериозно. Дори успях да му вкарам още един гол и бях горда от себе си. Вече едва си поемах въздух, когато той открадна топката от мен и стреля за последен път във вратата ми. Не беше задъхан.

— Четири на десет. Аз печеля.

— Добра игра — рекох сърдито аз.

— Измори ли се? — попита той с прекалено невинно изражение и ме досмеша.

После се протегна:

— Мисля, че и аз съм готов за леглото — рече Иън и дяволито ме погледна.

Аз премигнах.

— Ау, Мел, знаеш, че се шегувам. Не се сърди.

Лили ни погледна изумена.

— Джаредовата Мелани не ме иска — каза й Иън и намигна.

Тя повдигна вежди.

— Това е… интересно.

— Чудя се защо се забави Уес толкова много! — смени темата Иън, без да обръща внимание на реакцията й. — Дали да не отидем да го потърсим? Бих пийнал малко вода.

— Аз също — съгласих се аз.

— Донесете малко и на мен — рече Лили. Не се помръдна от мястото на пода, където се беше полуизлегнала.

Когато навлязохме в тесния тунел Иън ме прегърна леко през кръста.

— Знаеш ли — каза той, — наистина не е честно от страна на Мелани да те кара да страдаш, когато е ядосана.

— Откога хората станаха толкова честни?

— Добър довод.

— Освен това тя с удоволствие би те накарала да страдаш, ако й позволя.

Той се засмя.

— Това, което става между Уес и Лили, е хубаво, как мислиш? — заяви той.

— Да. И двамата изглеждат много щастливи. Това ми харесва.

— На мен също. Уес най-после успя да спечели момичето. Това ми дава надежда — каза Иън и ми намигна. — Дали Мелани ще те накара да се почувстваш много зле, ако те целуна сега?

За секунда се вцепених, а после поех дълбоко въздух.

— Вероятно.

О, да.

— Определено.

Иън въздъхна.

В този момент чухме Уес. Гласът му долетя от края на тунела и с всяка дума се приближаваше.

— Върнаха се! Скит, върнаха се!

Беше ми нужна по-малко от секунда, за да осъзная какво казва, а след това се втурнах бързо напред. Чух зад мен Иън да мърмори нещо за напразни усилия. За малко щях да съборя Уес на земята.

— Къде? — попитах задъхана аз.

— На площада.

Отново побягнах. Втурнах се в голямата пещера и започнах да се оглеждам. Не беше трудно да ги открия. Джейми стоеше пред група хора близо до входа на южния тунел.

— Здравей, Скит! — провикна се той и ми махна.

Труди го хвана за ръката, докато тичах покрай нивата, като че ли да му попречи да се втурне към мен, за да ме посрещне. Хванах го с две ръце за раменете и го притиснах към себе си.

— О, Джейми!

— Липсвах ли ти?

— Само малко. Къде са останалите? Върнаха ли се всички?

Освен Джейми, единствената тук от завърналите се от акцията беше Труди.

Останалите от групата — Лусина, Рут Ан, Кайл, Травис, Вайълет, Рийд — бяха дошли да ги посрещнат.

— Всички се върнаха и са добре — увери ме Труди.

Огледах огромната пещера.

— Къде са?

— Ами… мият се, разтоварват…

Исках да предложа помощта си… изобщо да направя нещо, което би ме приближило до мястото, където е Джаред, за да се уверя със собствените си очи, че е добре, но знаех, че няма да ми бъде разрешено да видя откъде вкарват товара.

— Струва ми се, че имаш нужда от баня — казах на Джейми и зарових пръсти в мръсната му, сплъстена коса, без да го изпускам от прегръдката си.

— Би трябвало да отиде да полегне — обади се Труди.

— Труди — рече тихо Джейми и сърдито я изгледа.

Труди ми хвърли бърз поглед, а после отмести очи.

— Да полегне…? — Вгледах се в Джейми. Отдръпнах го от себе си, за да мога да го огледам по-добре. Не ми се видя изморен — очите му бяха живи, а бузите под силния тен зачервени. Отново го огледах внимателно и изведнъж очите ми се вторачиха в десния му крак.

В дънките му имаше голяма дупка на няколко сантиметра над коляното. Платът около дупката беше тъмен, червеникавокафяв и този зловещ цвят се простираше в дълго петно, което стигаше до маншета на панталона.

Кръв — установи ужасена Мелани.

— Джейми? Какво се е случило?

— Благодаря, Труди.

— Тя и така скоро щеше да разбере. Хайде, ще разговаряме, докато куцукаш.

Труди го подхвана под ръката и той тръгна бавно, накуцвайки напред, като се стараеше да прехвърля тежестта върху левия крак.

— Джейми, кажи ми какво стана? — Подхванах го от другата страна, като се стараех да поема колкото може повече от тежестта.

— Беше наистина глупаво и само аз съм си виновен. Можеше и тук да се случи.

— Кажи ми.

Той въздъхна.

— Спънах се с нож в ръка.

Аз потреперих.

— Дали да не те отведем в другата посока? Трябва да те види докторът.

— Оттам идвам. Първо там отидохме.

— Какво каза докторът?

— Всичко е наред. Почисти раната, превърза я и каза да отида да си легна.

— През целия път си вървял, така ли? Защо не остана в болницата?

Джейми направи гримаса и погледна Труди, като че ли очакваше тя да отговори.

— Джейми ще се чувства по-удобно в леглото си — заяви тя.

— Да — съгласи се бързо той. — Кой би искал да лежи върху някоя от онези ужасни кушетки?

Изгледах ги, а после погледнах зад мен. Хората се бяха разотишли. Чувах гласовете им, които отекваха надолу из южния коридор.

Защо беше всичко това? — запита се, усъмнила се, Мелани.

Изведнъж ми дойде наум, че Труди не я бива повече от мен в лъжите. Когато каза, че другите от акцията разтоварват и се мият, в гласа й забелязах някаква фалшива нотка. Спомних си, че погледна надясно към онзи тунел.

— Здравей, момче! Здравей, Труди! — поздрави настигналият ни Иън.

— Здравей, Иън — отвърнаха едновременно на поздрава му те.

— Какво е станало тук?

— Паднах върху един нож — смотолеви Джейми и наведе глава.

Иън се засмя.

— Мисля, че не е смешно — казах му ядосана аз. Мелани, която и без това усещах, че трепери в мен, си представи как му удря плесница. Не й обърнах внимание.

— На всеки може да се случи — рече Иън и тупна леко Джейми по ръката.

— Точно така — съгласи се Джейми.

— Къде са останалите?

Наблюдавах Труди с крайчеца на окото, докато му отговаряше.

— Ами трябва да завършат разтоварването. — Този път погледна съвсем преднамерено към южния тунел и изражението на Иън изведнъж стана напрегнато за част от секундата. После Труди обърна очи към мен и видя, че я наблюдавам.

Отвлечи им вниманието — прошепна Мелани.

Погледнах бързо Джейми.

— Гладен ли си? — попитах го аз.

— Да.

— Кога пък не си бил гладен? — подразни го Иън. Лицето му отново беше спокойно. Беше по-добър лъжец от Труди.

Когато стигнахме стаята ни, Джейми се отпусна с облекчение върху големия дюшек.

— Сигурен ли си, че си добре? — попитах аз.

— Нищо ми няма. Наистина. Докторът каза, че до няколко дни ще се оправя.

Аз кимнах, макар да не бях съвсем убедена.

— Ще отида да се измия — обяви Труди и излезе.

Иън се подпря на стената и остана.

Гледай надолу, когато лъжеш — посъветва ме Мелани.

— Иън — загледах се внимателно в окървавения крак на Джейми, — би ли ни донесъл нещо за ядене? Аз също огладнях.

— Да. Донеси ни нещо хубаво.

Чувствах погледа на Иън върху себе си, но не вдигнах глава.

— Добре — съгласи се той. — Връщам се след секунди — каза Иън, като наблегна на последната дума.

Продължих да гледам надолу, като се преструвах, че разглеждам раната на Джейми, докато чух стъпките му да затихват.

— Не си ми сърдита, нали? — попита Джейми.

— Не, разбира се.

— Знам, че не искаше да отида.

— Сега си в безопасност, само това има значение. — Потупах го разсеяно по ръката. После се изправих и оставих косата си, която сега стигаше до брадичката ми, да закрие лицето ми. — Веднага се връщам. Забравих нещо, което исках да кажа на Иън.

— Какво? — попита той, смутен от тона ми.

— Ще имаш ли нещо против да останеш малко сам?

— Не, разбира се — отвърна все още недоумяващ той.

Измъкнах се навън преди да успее да каже нещо. Коридорът беше празен. Иън не се виждаше. Трябваше да бързам. Знаех, че вече подозира нещо. Беше забелязал, че ми направи впечатление нескопосаното обяснение на Труди. Нямаше да отсъства дълго.

Вървях бързо, но не тичах, докато минавах през големия площад. Бях съсредоточена, като че ли съм тръгнала да изпълнявам някаква поръчка. Там имаше само няколко души. Рийд се отправи към коридора, който водеше към банята с басейна. Рут Ан и Хайди стояха край входа на източния коридор и разговаряха. Лили и Уес бяха с гръб към мен и се държаха за ръце. Никой не ми обърна внимание. Гледах напред, като че ли не забелязвах южния тунел и свих в него в последния момент.

Веднага, щом навлязох в тъмния коридор, се втурнах по познатия ми път.

Нещо ми подсказваше, че пак е същото, че е повторение на последния път, когато Джаред и другите се бяха завърнали от акция и всички бяха тъжни, а докторът се беше напил и никой не отговаряше на въпросите ми. Сега се случваше отново нещо, за което не биваше да зная. Нещо, което според Иън не бих искала да знам. Усетих по врата си убождане като от иглички. Може би наистина не исках да знам.

Напротив, искаш. И двете искаме.

Страх ме е.

Мен също.

Продължих да тичам колкото е възможно по-тихо надолу по тъмния тунел.