Глава 19Изоставена

— Кой е Търсачът в черно? Защо продължава да търси? — Чувах крясъците на Джаред към мен да отекват от всички страни.

Закрих лицето си с ръце в очакване на първия удар.

— Джаред — каза тихо Иън, — може би ако ме оставиш да…

— Не се меси!

Гласът на Иън беше по-близо. Чух стържене в камъните на входа, когато се опита да последва Джаред в тясното пространство, което и без това беше вече изпълнено до краен предел.

— Не виждаш ли, че е прекалено уплашено, за да говори? Остави я на мира за сек…

Чух, че нещо остърга пода, когато Джаред се раздвижи, а после тупване. Иън изруга. Погледнах през пръстите си и забелязах, че той вече не се виждаше, а Джаред беше с гръб към мен.

Иън се изплю и изпъшка.

— Втори път — каза той и аз разбрах, че ударът, предназначен за мен, беше отклонен заради намесата на Иън.

— Готов съм да го сторя и трети път — процеди през зъби Джаред, но се обърна и застана с лице към мен. С ръката, ударила Иън, вдигна от пода лампата, която беше внесъл. След почти пълния мрак малката пещера бе залята от ярка светлина. Джаред впи очи в осветеното ми лице и изрече думите като отделни изречения:

— Кой. Е. Търсачът.

Отпуснах ръце и се вгледах в тези безмилостни очи. Притеснявах се, че друг беше пострадал заради мълчанието ми, въпреки че веднъж се беше опитал да ме убие. От подобно мъчение едва ли би могло да има някакъв ефект.

Изражението на Джаред леко се промени, когато забеляза настъпилата промяна в мен.

— Не е нужно да те наранявам — заяви не съвсем убедено той. — Обаче трябва да знам отговора на въпроса ми.

Това беше въпрос, на който бях длъжна да отговарям.

— Кажи ми — настоя той, без да сваля очи от мен. В тях видях колко мъчително е всичко това и за него.

Наистина ли бях толкова страхлива? Бих предпочела да е точно така — страхът от болката да е по-силен от всичко друго. Обаче истинската причина да си отворя устата и да проговоря беше далеч по-емоционална.

Искаше ми се да угодя на този човек, който така силно ме ненавиждаше.

— Търсачката… — започнах с дрезгав глас, защото не бях говорила твърде дълго…

Той нетърпеливо ме прекъсна:

— Вече знам, че е Търсач.

— Не, не просто кой да е Търсач — прошепнах аз, — а моят Търсач.

— Какво имаш предвид под твой Търсач?

— Че е прикрепена към мен, че ме следи. Тя е причината… — усетих се миг преди да произнеса думата, която би означавала смъртта и на двете ни. Миг преди да кажа ние. Най-важната истина, която обаче той би изтълкувал като най-голямата лъжа, т.е., че си играя с най-съкровените му желания, с най-голямата му мъка. Никога не би предположил, че е възможно най-силното му желание да се сбъдне. В мен той щеше да види само една опасна лъжкиня, която го гледа с очите, които е обичал.

— Причината? — подсети ме той.

— Причината, поради която избягах — продължих тихо аз. — Причината да съм тук.

Не беше съвсем вярно, но не беше и пълна лъжа.

Джаред ме изгледа с полуотворена уста, докато се опитваше да схване напълно смисъла на казаното. Забелязах Иън отново да наднича през дупката. Живите му сини очи бяха широко отворени от изненада. Върху бледите му устни имаше следи от кръв.

— Избягала си от един Търсач, така ли? Но нали си едно от тях! — помъчи се да говори по-спокойно Джаред, за да продължи разпита. — Защо ще те следи? Какво иска?

Преглътнах. Думите му проехтяха прекалено силно в тясната пещера.

— Искаше вас. Теб и Джейми.

Изражението му стана по-сурово.

— И ти се опита да го доведеш тук, така ли?

Поклатих глава.

— Не… Аз… — Как бих могла да обясня? Той никога нямаше да приеме истината.

— Какво?

— Аз… не исках да й кажа. Не я харесвам!

Той отново премигна от недоумение.

— Ама нали вие всички се харесвате?

— Така би трябвало да бъде — признах аз и се изчервих от срам.

— На кого си казала за това място? — попита Иън през рамото на Джаред. Той се намръщи, но продължи да не сваля очи от мен.

— Не бих могла да кажа… Не го знаех. Само видях линиите. Линиите върху албума. Нарисувах ги за Търсачката… но ние не знаехме какво представляват. Тя все още мисли, че са някаква пътна карта. — Вече като че ли не можех да престана да говоря. Опитах се да изговарям думите по-бавно, да се защитя от нещо, което можех несъзнателно да изпусна.

— Какво имаш предвид, като казваш, че не си знаела какво представляват? Ти си тук? — Джаред протегна ръка към мен, но я отпусна преди да ме докосне.

— Аз… аз имах проблем с моя… с нейната… памет. Не разбирах… Не можех да се добера до нищо. Имаше стени. Тъкмо затова Търсачката беше прикрепена към мен и чакаше да успея да разгадая останалото. — Казах прекалено много, прекалено много. Прехапах си езика.

Иън и Джаред се спогледаха. Никога преди не бяха чували нещо подобно. Не ми вярваха, но отчаяно искаха да ми повярват, че е възможно. Много го искаха. Това ги изплаши.

Изведнъж гласът на Джаред стана рязък:

— Успя ли да научиш пътя до бунгалото ми?

— Беше ми нужно дълго време.

— И после го каза на Търсачката, нали?

— Не.

— Не? Защо?

— Защото… докато успея да си го спомня… вече нямах желание да й го кажа.

Иън облещи очи от изненада. Гласът на Джаред се промени. Стана по-тих, почти нежен. Така беше много по-опасен, отколкото ако крещеше.

— Защо не искаше да й кажеш?

Стиснах здраво зъби. Не беше тайната, която не биваше да издавам, но въпреки това беше тайна, която само с бой можеше да ме принуди да кажа. В този момент решимостта да си държа езика зад зъбите не беше предизвикана толкова от загриженост за мен самата, а от глупава, накърнена гордост. Нямаше да кажа на този мъж, който ме презираше, че го обичам.

Той забеляза предизвикателството, мярнало се за миг в очите ми, и изглежда разбра какво би трябвало да стори, за да получи отговор. Реши да не го прави или може би да го остави за по-късно, като крайна мярка, в случай, че престана да отговарям на повече въпроси и трябва да приключи с мен.

— Защо не можа да получиш достъп до всичките й тайни? Това нормално ли е?

Този въпрос беше също опасен. За пръв път изрекох една чиста лъжа.

— Тя падна от много високо. Тялото получи тежки увреждания.

Не ме биваше много в лъжите. Иън и Джаред моментално реагираха на неубедителния ми тон. Джаред рязко извърна глава на една страна, а Иън повдигна нагоре черните си вежди.

— Защо Търсачката не се отказа, както другите? — попита Иън.

Изведнъж се почувствах много изтощена. Разбирах, че могат да продължат да ме разпитват през цялата нощ, ако продължа да отговарям и по някое време сигурно щях да сбъркам. Облегнах се на стената и затворих очи.

— Не знам — прошепнах аз. — Тя не е като другите. Тя е… досадна.

Отворих очи и уморено ги изгледах. Какъв глупав въпрос, помислих си аз. После затворих здраво очи, опрях лице в коленете и се хванах за главата.

Джаред или разбра, че няма да говоря повече, или тялото му вече беше започнало да протестира прекалено силно, за да продължи да не му обръща внимание. Изпъшка на няколко пъти, докато се измъкваше през отвора на пещерата с лампата в ръка, а после с въздишка се протегна.

— Това беше много неочаквано — прошепна Иън.

— Лъже, разбира се — отвърна също така тихо Джаред. Едва дочувах думите им. Вероятно не си даваха сметка как говорът им отеква при мен. — Само че… не мога да разбера в какво иска да му повярваме… Къде се опитва да ни отведе.

— Не мисля, че то лъжеше. Освен може би само веднъж. Забеляза ли?

— Това е част от играта.

— Джаред, да си спомняш когато си имал работа с някой паразит, той да те е излъгал за нещо? Освен, разбира се, ако не е бил Търсач.

— Какъвто сигурно е и то.

— Сериозно ли го мислиш?

— Това е най-доброто обяснение.

— Да, ама тя… то никак не ми прилича на Търсач. Ако един Търсач знаеше как да ни намери, щеше да доведе тук цяла армия.

— И нямаше да намерят нищо. Обаче тя… успя да влезе вътре, нали?

— На няколко пъти почти е щяло да загине…

— Да, ама все още диша, нали?

Настъпи продължително мълчание. Беше толкова дълго, че започнах да си мисля дали да не престана да се свивам на топка, но не исках да вдигам шум, като се излегна. Искаше ми се Иън да си тръгне, за да мога да заспя. Чувствах се много изтощена след рязкото покачване на адреналина.

— Мисля да отида да поговоря с Джеб — прошепна след време Иън.

— О, чудесна идея — каза с нескрит сарказъм Джаред.

— Помниш ли онази първа нощ? Когато то застана между теб и Кайл? Беше странно.

— Просто се опитваше да намери начин да остане живо, да избегне…

— Като предизвика Кайл да я убие… така ли? Добър план, няма що.

— Обаче свърши работа.

— Работата я свърши пушката на Джеб. Тя не знаеше, че той ще дойде.

— Въобразяваш си, Иън. То иска тъкмо това.

— Мисля, че не си прав. Не знам защо… но ми се струва, че тя иска да престанем изобщо да мислим за нея. — Иън се изправи на крака. — Знаеш ли какво е най-странното? — продължи той без повече да понижава глас.

— Какво?

— Почувствах се виновен — страшно виновен, като я гледах как се свива уплашена от нас и като видях тъмните следи по врата й.

— Не бива да позволяваш да ти влияят такива неща — рече внезапно разтревожил се Джаред. — Тя не е човек. Не го забравяй.

— Мислиш ли, че след като не е човек, не изпитва болка? — рече Иън, отдалечавайки се в мрака. — Че не се е почувствала също като някое момиче, което е било бито… бито от нас?

— Я се стегни! — извика след него Джаред.

— До скоро — отвърна Иън.

Джаред остана неспокоен дълго след като Иън си беше тръгнал.

Известно време продължи да ходи напред-назад пред пещерата, а после седна на постелката, закри ми светлината и продължи да си говори сам нещо неразбрано. Отказах се да го чакам да заспи и се протегнах колкото можах върху извития под. Той подскочи от шума, които вдигнах, а после отново продължи да мърмори под нос.

— Виновен — повтаряше презрително Джаред. — Позволил е да му повлияе. Също както на Джеб и на Джейми. Това не може да продължава. Постъпих глупаво, като го оставих живо.

По ръцете ме полазиха тръпки, но се опитах да не им обръщам внимание. Ако се паникьосвах всеки път, когато му минеше мисълта да ме убие, нямаше да имам нито миг покой. Обърнах се по корем, за да изправя малко гърба си и той отново подскочи, но после настъпи тишина. Бях сигурна, че продължаваше да мисли, когато най-после се унесох в сън.

* * *

Когато се събудих, видях Джаред седнал на постелката с опрени в коленете лакти, подпрял главата на юмрука си.

Имах чувството, че съм спала не повече от един-два часа, но не се опитах да заспя веднага отново, защото цялото тяло ме болеше. Вместо това започнах да се тормозя по повод посещението на Иън и да си мисля, че след странната му реакция Джаред ще продължи още по-настойчиво да ме държи в изолация. Защо му трябваше да казва, че се е почувствал виновен? Щом като знае, че е способен да изпитва вина, защо тогава ходи да души хората? Мелани също беше ядосана на Иън и изнервена от това какво могат да ни донесат неговите угризения.

Тревогите ни бяха прекъснати само след няколко минути.

— Само аз съм — чух Джеб да се провиква. — Не се стряскай.

Джаред зареди пушката.

— Ами хайде, застреляй ме, момче. Давай. — С всяка нова дума гласът на Джеб се чуваше по-близо.

Джаред въздъхна и свали пушката.

— Моля те, върви си.

— Трябва да поговорим — рече Джеб, изпъшка и седна срещу Джаред.

— Здравей! — провикна се той в моята посока и кимна.

— Нали знаеш колко мразя това — процеди през зъби Джаред. — Иън вече ми разказа за Търсачите…

— Знам. Току-що говорих с него за това.

— Много добре. Тогава какво искаш?

— Не става въпрос какво искам аз, а от какво имаме нужда. Всичките ни запаси са на изчерпване. Трябва отново да ги попълним.

— О — възкликна Джаред. Не беше очаквал да говорят на тази тема. Последва кратка пауза, след която каза:

— Изпрати Кайл.

— Добре — съгласи се с готовност Джеб и се подпря на стената, за да се изправи отново на крака.

Джаред въздъхна. Изглежда, че предложението му беше само блъф. Отметна се веднага, щом като Джеб го прие.

— Не, не Кайл. Той е твърде…

Джеб се засмя.

— За малко да ни вкара в голяма беля, когато отиде сам навън последния път, нали помниш? Не премисля добре нещата. Тогава Иън?

— Той пък прекалено ги премисля.

— Бранд?

— Не го бива за дълги пътувания. След няколко седмици навън започва да се паникьосва. Допуска грешки.

— Е, добре, ти кажи кой да отиде.

Секундите минаваха и аз чух как от време на време Джаред поема дълбоко въздух, като че ли всеки момент ще отговори на Джеб, но после само шумно го издиша и не казва нищо.

— Ами ако пратим Иън и Кайл заедно? — попита Джеб. — Може би когато са двамата, нещата ще се уравновесят.

Джаред изохка.

— Като последния път ли? Добре де, добре. Знам, че трябва да отида аз.

— Ти си най-добрият — съгласи се Джеб. — Когато дойде тук, животът ни се промени.

Мелани и аз си кимнахме една на друга. Защо ли не бяхме изненадани?

Джаред е факир. Двамата с Джейми се чувствахме напълно в безопасност, когато ни водеха инстинктите на Джаред. Никога не бяхме заплашени от залавяне. Ако Джаред беше отишъл в Чикаго, сигурна съм, че щеше да се справи много добре.

Джаред посочи с рамо към мен.

— А какво ще правим с…?

— Ще я наглеждам, когато мога. Ще ми се да вземеш и Кайл с теб. Това ще помогне.

— Няма да е достатъчно Кайл да го няма, а ти да я наглеждаш, когато можеш… Тя… то няма да издържи много.

Джеб сви рамене.

— Ще положа всички усилия. Това е всичко, което мога да направя.

Джаред започна да клати бавно глава напред-назад.

— Колко дълго ще можеш да останеш тук? — попита го Джеб.

— Не знам — отвърна тихо Джаред.

Настъпи дълга пауза. След няколко минути Джеб започна тихо да си подсвирква. Накрая от гърдите на Джаред се изтръгна тежка въздишка:

— Ще тръгна тази вечер. — Произнесе думите бавно, като че ли с примирение, но и с облекчение. Гласът му леко се промени, вече не беше така отбранителен. Като че ли бавно се връщаше към това, което беше представлявал тук преди аз да се появя. Като че ли сваляше едно бреме от плещите си и слагаше друго, по-поносимо на негово място.

Отказваше се да продължава да ме държи жива и оставяше нещата да следват естествения си ход или да бъдат решени от мнозинството. Когато се завърнеше и разбереше, че съм мъртва, нямаше да държи никого отговорен за това. Нямаше да тъгува. Видях всичко това в тези четири думи.

Знаех човешкия израз за прекалена скръб — разбито сърце. Мелани си спомни, че го беше употребила за себе си. Обаче винаги съм го считала за хипербола, за традиционно описание на нещо, което няма истинска физиологична връзка, като например зелен хайвер. Затова не бях подготвена за болката. За гаденето, да, за стягането в гърлото, също както и за сълзите, които започнаха да парят очите ми. Но какво беше това болезнено усещане точно под гръдния кош? В това нямаше никаква логика. А и не беше само болезнено усещане, а някакво извиване и дърпане в различни страни. Причината беше, че сърцето на Мелани също беше разбито, а усещането беше още по-силно, като че ли в нас се беше появил нов орган, за да компенсира двойната ни чувствителност. Двойно сърце за един раздвоен мозък. Двойна болка.

Той си тръгва — изхлипа тя. — Никога повече няма да го видим. Тя не подлагаше на съмнение факта, че ще умрем.

Искаше ми се да плача заедно с нея, но някой трябваше запази самообладание. Впих зъби в ръката си, за да сподавя хлипането.

— Така може би е най-добре — рече Джеб.

— Ще трябва да подготвя някои неща… — Мисълта на Джаред вече беше някъде далеч от този тесен коридор.

— Тогава аз ще поема дежурството тук. Пожелавам ти безопасно пътуване.

— Благодаря. Предполагам, че пак ще се видим, Джеб.

— Аз също.

Джаред му подаде пушката, изправи се и изтупа машинално праха от дрехите си. После бързо се отдалечи с уверена стъпка надолу по коридора, замислен за други неща. Не погледна нито веднъж към мен, изобщо не мислеше вече за съдбата ми.

Слушах отдалечаващите се стъпки, докато съвсем изчезнаха. После, забравила за присъствието на Джеб, зарових лице в ръцете си и заплаках.

Загрузка...