Скитница

Глава 25Принудена

Мина още една седмица, може би две — нямаше смисъл да следя времето тук, където то нямаше никакво значение, а с мен се случваха все по-странни неща.

Работех с хората всеки ден, но невинаги с Джеб. Понякога с мен беше Иън, в някои дни докторът, а в други само Джейми. Плевях ниви, месех хляб, търках плотове. Носех вода, варях лучена супа, перях дрехи в най-далечния край на черния басейн и си изгорих ръцете от правене на онзи щипещ сапун. Всички вършеха определената за тях работа, а тъй като нямах право да съм тук, аз се опитвах да работя два пъти повече от останалите. Знаех, че не мога да си спечеля място сред тях, но се стараех да правя така, че присъствието ми да не им тежи толкова много.

Малко по малко започнах да научавам някои неща за хората около мен, най-вече докато ги слушах. Поне научих имената им. Жената с карамелената кожа се наричаше Лили и беше от Филаделфия. Имаше добро чувство за хумор и се погаждаше с всички, защото никога не се ядосваше. Младият мъж с четинестата черна коса, Уес, много се заглеждаше в нея, но тя като че ли не го забелязваше. Той беше само на деветнадесет и беше избягал от Юрика, Монтана. Майката със сънливите очи се казваше Лусина, а двете й момчета бяха Исайя и Фрийдъм. Фрийдъм беше роден тук в пещерите с акушерството на доктора. Тях тримата не ги виждах често. Изглежда майката държеше децата си колкото е възможно по-далеч от мен в това ограничено пространство. Оплешивяващият, червенобузест мъж беше съпруг на Труди и се казваше Джефри. Често ги виждах в компанията на друг по-възрастен мъж, Хийт, който беше най-добрият приятел на Джефри още от ранното му детство. Тримата бяха успели заедно да се спасят от нахлуването. Бледият мъж с бялата коса се казваше Уолтър. Беше болен, но докторът не знаеше какво му има. Нямаше начин да се разбере без лабораторни тестове, а дори ако докторът беше в състояние да постави диагнозата, нямаше лекарства, за да го лекува. След като симптомите зачестиха, докторът започна да мисли, че е някаква форма на рак.

Това ме натъжаваше — да гледам как някой умира от нещо, което така лесно се лекува. Уолтър лесно се уморяваше, но беше винаги весел. Жената със светлорусата коса и контрастиращи черни очи, която беше донесла вода на другите в онзи първи ден на полето, беше Хайди. Травис, Джон Стенли, Рийд, Каръл, Вайълет, Рут Ан… поне знаех всички имена. В колонията имаше тридесет и пет човека. Шестима бяха заминали на акция, включително Джаред. Сега в пещерите имаше двадесет и девет човека и един много нежелан извънземен.

Научих повече неща и за съседите си. Иън и Кайл деляха пещерата в моя коридор с двете истински врати, подпрени на входа й. Иън отиде да спи заедно с Уес в другия коридор в знак на протест срещу присъствието ми тук, но само след две нощи се върна обратно. Другите близки пещери известно време също бяха празни. Джеб ми каза, че обитателите им се страхували от мен, което ме накара да се разсмея. Можеше ли двадесет и девет гърмящи змии да се страхуват от една самотна полска мишка?

Сега Пейдж се беше върнала в съседната до мен пещера, която делеше с партньора си Анди и за чието отсъствие скърбеше. Лили беше заедно с Хайди във втората със слепения със скоч картон на входа, а Труди и Джефри бяха в третата, пред която беше просната покривка на райета. Рийд и Вайълет обитаваха една пещера по-нататък в коридора и бяха преградили входа си с изтъркан и изцапан с петна килим. Четвъртата пещера в този коридор принадлежеше на доктора и Шарън, а петата на Маги, но никой от тези тримата не се върна.

Докторът и Шарън бяха партньори, а Маги, в редките си прояви на язвителен хумор, дразнеше Шарън, че трябвало да настъпи краят на човечеството, за да може тя да си намери идеалния мъж. Всяка майка искаше за дъщеря си доктор.

Шарън не беше момичето, което бях видяла в спомените на Мелани. Дали годините, прекарани в самота със сприхавата Маги, я бяха променили в една по-ярко червенокоса версия на майка й? Въпреки че връзката й с доктора беше от по-отскоро, отколкото появата ми в този свят, тя не показваше никои от смекчаващите ефекти на една нова любов.

Знаех за продължителността на връзката им от Джейми. Шарън и Маги рядко забравяха, когато се намирах в едно помещение с тях и тогава бяха по-предпазливи в разговорите си. Все още бяха най-силната опозиция — единствените хора тук, които продължаваха да ме игнорират и да проявяват агресивна враждебност към мен.

Попитах Джейми как Шарън и Маги са се появили тук. Сами ли са намерили Джеб и дали Джаред и Джейми са били вече тук? Той изглежда разбра истинския ми въпрос: дали последният опит на Мелани да ги намери, е бил напълно безуспешен?

Джейми отговори отрицателно. Когато Джаред му показал последната бележка на Мелани и обяснил, че нея вече я няма, на Джейми му трябвало известно време преди да може да проговори отново. По израза на лицето му разбрах какво е означавал този момент и за двамата… Тръгнали сами да търсят Шарън. Маги държала насочена срещу Джаред една стара сабя, докато той се опитвал да й обясни, че вече всичко е свършено. Не минало много време и Джаред и Маги заедно разрешили пъзела, оставен от Джеб. Четиримата се добрали до пещерите, преди аз да се преместя от Чикаго в Сан Диего…

Когато с Джейми разговаряхме за Мелани, не беше толкова трудно, колкото би трябвало да бъде. Тя беше винаги част от тези разговори — успокояваше болката му, караше го да се чувства по-малко неловко, макар че не казваше много. Вече рядко ми говореше, а когато го правеше, беше изключително тихо. От време на време не бях сигурна дали я чувам, или просто сама си представям какво би казала. Когато не говореше, и двете чувствахме, че е там.

— Защо Мелани стана толкова мълчалива? — попита ме късно една нощ Джейми. Този път не ме измъчваше с въпросите си за Паяците и Гълтачите на огън. И двамата бяхме уморени — цял ден бяхме вадили моркови. Кръстът силно ме бодеше.

— Трудно й е да говори. Коства й много повече усилия, отколкото на мен и на теб. Освен това няма нещо, което много желае да каже.

— Какво прави през цялото време?

— Слуша, мисли. Не съм съвсем сигурна.

— Сега чуваш ли я?

— Не.

Прозях се и той се умълча. Помислих, че е заспал и също започнах да се унасям.

— Мислиш ли, че тя ще изчезне напълно? — прошепна изведнъж Джейми, наблягайки на последната дума.

Не бях лъжкиня и не мисля, че бих могла да излъжа Джейми. Опитах се да не мисля за влиянието на чувствата ми към него. Защото какво означаваше това, че най-голямата привързаност, която бях почувствала през деветте си живота, първото истинско усещане за семейство, за майчин инстинкт беше към една чужда форма на живот? Отпъдих тази мисъл.

— Не знам — казах му аз. А после, тъй като беше вярно, добавих: — Надявам се, че не.

— Харесваш ли я, както харесваш мен? Имаше ли време, когато си я мразила, както тя мразеше теб?

— Начинът, по който те харесвам, е нещо различно, а и никога не съм я мразила истински, дори в самото начало. Много се страхувах от нея и се ядосвах, че заради нея не мога да съм като всички останали. Обаче винаги съм се възхищавала от силата й, а Мелани е най-силният човек, когото познавам.

Джейми се засмя.

— Страхувала си се от нея, така ли?

— Не мислиш, че сестра ти може да накара някого да се страхува, така ли? А помниш ли времето, когато ти се отдалечи прекалено много в каньона и когато се прибра късно вкъщи, тя направо беше побесняла, според Джаред?

Той се засмя при този спомен, а аз бях доволна, че отклоних вниманието му от болезнения му въпрос.

Стараех се по всякакъв начин да запазя мира с останалите обитатели. Мислех, че съм готова да направя всичко, независимо колко е изморително или неприятно, но се оказа, че греша.

— Мисля си… — каза един ден Джеб, може би две седмици, след като всички се бяха „успокоили“. Бях започнала да ненавиждам тези негови думи. — Помниш ли, че ти бях споменал за възможността да започнеш да преподаваш по малко тук?

— Да — отвърнах рязко аз.

— Е, какво мислиш по въпроса?

Не беше нужно да мисля.

— Не.

Отказът ми ме накара да изпитам внезапно чувство за вина. Никога преди не бях отказвала Призвание. Почувствах се като егоист. Обаче очевидно това не беше съвсем същото. Душите никога не биха ме накарали да извърша нещо толкова самоубийствено. Той ме изгледа, сбърчвайки гъстите си вежди.

— Защо?

— Мислиш ли, че това ще се хареса на Шарън? — попитах го, без да повишавам глас. Това беше само един от примерите, но може би най-убедителният. Той кимна, все още намръщен, приемайки довода ми.

— За по-добро е — промърмори Джеб.

— За по-добро ли? А няма ли да стане повод да ме застрелят?

— Скит, това е проява на късогледство — каза той, оспорвайки отговора ми като някакъв сериозен опит да го убедя. — Сега имаме изключителна възможност да научим нещо. Не бива да я пропиляваме напразно.

— Едва ли някой иска да научи нещо от мен. Нямам нищо против да разговарям с теб или с Джейми…

— Няма значение какво искат те — настоя Джеб. — Важното е какво е добро за тях. Като шоколада срещу броколито. Трябва да знаят повече за вселената, да не говорим пък за новите обитатели на нашата планета.

— И какво ще им помогне това, Джеб? Мислиш ли, че аз знам нещо, което би могло да унищожи душите? Да обърне нещата? Свършено е, Джеб.

— Докато сме тук, не е свършено — рече ми той и се усмихна, за да ме подразни. — Не очаквам да станеш предател и да ни предадеш някакво супер оръжие. Просто мисля, че трябва да знаем повече за света, в който живеем.

Трепнах при думата предател.

— Не бих могла да ви дам оръжие дори и да исках, Джеб. Ние нямаме някаква голяма слабост, някаква Ахилесова пета. Нямаме в космоса някакви заклети врагове, които биха могли да ви дойдат на помощ, няма вируси, които да унищожат нас, а да запазят вас. Съжалявам.

— Не се горещи. — Той сви ръката си в юмрук и ме тупна закачливо по ръката. — Въпреки, че може и да се изненадаш. Казах ти, че тук започва да става много скучно. Хората може да се заинтересуват от историите ти повече, отколкото предполагаш.

Знаех, че Джеб няма да остави току-така тази работа. Беше ли способен да се признае за победен? Съмнявах се. Когато се хранехме, обикновено седях между него и Джейми, ако той не беше на училище или не беше зает някъде другаде. Иън винаги сядаше наблизо, макар и не при нас. Не можех да приема напълно идеята, че беше станал по своя воля мой бодигард. Струваше ми се прекалено хубаво, за да е вярно, а оттам, според човешката философия, и заблуждаващо.

Няколко дни след моя отказ на молбата на Джеб да уча човеците „за тяхно добро“, докторът дойде и седна до мен по време на вечерята. Шарън остана на обичайното си място в най-отдалечения ъгъл. Днес беше сама, без майка си. Не се обърна, за да гледа как докторът се приближава до мен. Огненочервената й коса беше стегната във висок кок и виждах, че беше изпънала напред врата си, беше се изгърбила и се чувстваше напрегната и нещастна. Прииска ми се да напусна веднага помещението, преди докторът да ми каже това, което си беше наумил, за да не си помисли, че съм се наговорила с него. Обаче Джейми беше с мен и взе ръката ми, когато видя познатата му паника в очите ми. Беше развил някаква изумителна способност да познава кога съм уплашена. Въздъхнах и останах на мястото си. Би трябвало да се безпокоя повече от това, че се бях превърнала в роб на желанията на това момче.

— Как е? — попита небрежно докторът и седна до мен. Иън, който беше на няколко крачки от нас, се извърна сякаш беше част от групата ни. Свих рамене.

— Днес варихме супа — обяви Джейми. — Очите още ме сърбят.

Докторът вдигна двете си ръце, които бяха станали яркочервени.

— Сапун — обяви той.

Джейми се засмя.

— Ти печелиш.

Докторът леко се поклони и се обърна към мен.

— Скит, искам да те питам нещо… — не довърши изречението.

Повдигнах учудена вежди.

— Ами, питах се… От всичките различни планети, които познаваш, кой вид е физически най-близък до човечеството?

Аз премигнах.

— Защо?

— Просто старомодно биологическо любопитство. Предполагам, че е свързано с мисълта ми за вашите Лечители… Откъде вземат знанията си, за да лекуват наистина, а не само да лекуват симптомите, както ти каза? — Докторът говореше по-високо, отколкото беше необходимо, и кроткият му глас се чуваше по-надалеч от обикновено. Няколко души повдигнаха очи — Труди, Джефри, Лили, Уолтър…

Обвих здраво раменете си с ръце, като че ли се опитвах да заемам колкото е възможно по-малко място.

— Това са два различни въпроса — отвърнах тихо аз.

Докторът се усмихна и ме подкани с жест да продължа.

Джейми стисна ръката ми. Въздъхнах и казах:

— Може би Мечките от Планетата на Мъглите.

— Тази с ноктестите зверове ли? — прошепна Джейми.

Кимнах.

— По какво приличат? — подтикна ме да продължа докторът.

Вдигнах нагоре очи, почувствала, че това става по указание на Джеб, но продължих:

— В много отношения са близки до бозайниците. Козина, топла кръв. Кръвта им не е съвсем същата като вашата, но по принцип върши същата работа. Имат подобни емоции, същата нужда от социално общуване и креативни крайници…

— Креативни? — рече очарован докторът и се наведе напред, или се направи на очарован. — Как така?

Погледнах Джейми:

— Ти знаеш. Защо не разкажеш на доктора?

— Може да сбъркам нещо.

— Няма.

Той погледна доктора, който му кимна.

— Ами, виждаш ли, те имат изумителни ръце — въодушеви се почти веднага Джейми. — Някак си двустранно свързани — могат да ги свиват по два начина. — Изпъна пръстите си така, като че ли се опитваше да ги извие назад. — Едната страна е мека като моята длан, но другата е като бръснач! Режат лед — правят скулптури от лед. Правят градове изцяло от кристални замъци, които никога не се топят! Красиво е, нали Скит? — обърна се той към мен за потвърждение.

Аз кимнах.

— Виждат различна гама от цветове — ледът е пълен с дъги. Гордеят се с градовете си. Непрекъснато се опитват да ги направят по-красиви. Знам една Мечка, на която дадохме име, което би могло да се преведе като Блестящата тъкачка, но на онзи език звучи по-добре. Заради начина, по който ледът изглежда, знае какво се иска от него и се оформя сам в сънищата й. Срещнах я веднъж и видях творенията й. Това е един от най-хубавите ми спомени.

— Сънуват ли? — попита тихо Иън.

Аз се усмихнах малко кисело.

— Не с такава яснота като хората.

— Как вашите Лечители научават каква е физиологията на други нови видове? Те дойдоха подготвени на тази планета. Наблюдавах как започна всичко. Видях как безнадеждно болните пациенти напускаха болниците на цели… — На тясното чело на доктора се появи отвесна бръчка. Ненавиждаше нашествениците като всички останали, но за разлика от другите и им завиждаше.

Не исках да отговоря. През това време всички ни слушаха, а и това за Мечките, които правят скулптури от лед, си беше направо страхотна приказка. Обаче в отговора на последния въпрос се криеше историята на поражението им.

Докторът намръщен продължи да чака.

— Те… вземат мостри — прошепнах аз.

Иън се усмихна с разбиране.

— Отвличания от извънземни.

Не му обърнах внимание.

Докторът сви устни.

— Има логика.

Тишината в помещението ми напомни за първата ми поява тук.

— Откъде е започнал твоят вид? — попита докторът. — Помниш ли? Имам предвид като вид, знаеш ли как сте еволюирали?

— От Произход — отвърнах аз и кимнах. — Още живеем там. Това е мястото, където съм… родена.

— Там сигурно е по-специално — добави Джейми. — Да срещнеш някой, който е от Произход, е рядкост, нали? Повечето души се опитват да останат тук, нали така, Скит? — Той не изчака за отговора ми. Започнах да съжалявам, че съм отговаряла на въпросите му толкова изчерпателно всяка нощ. — Така че когато някой се премести оттам, той се превръща в нещо почти като… знаменитост? Или като член на кралското семейство.

Усетих как бузите ми се зачервиха.

— Там е хладно — продължи Джейми. — Има много облаци с различни по цвят слоеве. Това е единствената планета, където душите могат да живеят много дълго извън домакин. Домакините на планетата Произход са и много красиви, с нещо като крила, много пипала и големи сребристи очи.

Докторът се наведе още по-напред с подпряна на дланите брадичка.

— Те помнят ли какви са били в началото отношенията домакин-паразит? Как е започнала колонизацията?

Джейми сви рамене и ме погледна.

— Винаги сме били такива — отговорих бавно, все още с нежелание аз, — поне откакто сме станали достатъчно интелигентни, за да разберем какви сме. Бяхме открити от друг вид — Лешоядите. Тук им викаме така, но по-скоро заради това, което са всъщност, а не заради външния им вид. Те бяха… не бяха добри. После открихме, че можем да се свързваме с тях също както с първите ни домакини. След като установихме контрол над тях, се възползвахме от технологията им. Първо завзехме тяхната планета, а след това ги последвахме на Планетата на дракона и в Летния свят — чудесно място, където Лешоядите отново не се държаха добре. Започнахме колонизация. Нашите домакини се възпроизвеждаха много по-бавно от нас и продължителността на живота им беше кратка. Започнахме да изследваме още по-отдалечени места във Вселената…

Не довърших изречението, давайки си сметка, че в мен се бяха вторачили много очи. Само Шарън продължаваше да гледа в друга посока.

— Говориш така, като че ли си била там — отбеляза тихо Иън. Преди колко време е станало това?

— След като тук са живели динозаврите, но преди да се появите вие. Не съм била там, но помня какво си спомняше за това майката на майката на майка ми.

— На каква възраст си? — попита Иън и се взря в мен с живите си сини очи.

— В земни години не знам.

— Приблизително — настоя той.

— Може би хиляди години. — Свих рамене. — Губят ми се годините, прекарани в хибернация.

Иън се дръпна изумен назад.

— Ау, че си стара — прошепна Джейми.

— Обаче реално погледнато съм по-млада от теб — казах му тихо аз. — Още не съм навършила дори една година. През цялото време се чувствам като дете.

Джейми леко повдигна крайчетата на устните си. Идеята да е по-възрастен от мен му хареса.

— Какъв е възрастовият процес за вашия вид? — попита докторът. — Искам да кажа, продължителността на живота?

— Нямаме такава — казах му аз. — Докато имаме здрав домакин, можем да живеем вечно.

От всички краища на пещерата се чу тихо мърморене — гневно? уплашено? с отвращение? Не можех да кажа. Разбрах, че отговорът ми не беше благоразумен. Дадох си сметка какво означават тези думи за тях.

— Чудесно — изречената с тих, гневен глас дума дойде откъм страната на Шарън, но тя не се обърна. Джейми стисна ръката ми, забелязал отново в очите ми желание да побягна. Този път внимателно издърпах ръката си.

— Вече не съм гладна — прошепнах аз, въпреки че хлябът ми лежеше почти недокоснат пред мен. Скочих и като се държах плътно до стената, се измъкнах навън.

Джейми веднага ме последва. Настигна ме на площада в голямата пещера градина и ми подаде остатъка от хляба ми.

— Честно ти казвам, на мен ми беше наистина интересно — заяви той. — Не мисля, че другите са се разстроили много.

— Джеб накара доктора да ме разпитва, нали?

— Ти разказваш хубави истории. След като всички научат за тях, ще искат да ги чуят. Също както аз и Джеб.

— Ами ако не искам да ги разказвам?

Джейми се намръщи.

— Е, предполагам, че тогава… не би трябвало да ги разказваш. Обаче ми се струва, че нямаш нищо против да ги разказваш на мен.

— Това е различно. Ти ме харесваш. — Бих могла да кажа: Ти не искаш да ме убиеш, но това може би щеше да го натъжи.

— След като хората те опознаят, всички ще започнат да те харесват. За Иън и доктора това може да се каже със сигурност.

— Иън и докторът не ме харесват, Джейми. Те са просто болезнено любопитни.

— Така си е.

— Уф — изпъшках аз. Вече бяхме стигнали до стаята ни. Отместих завесата и се хвърлих върху дюшека. Джейми седна до мен и обви краката си с ръце.

— Не се ядосвай — помоли ме той. — Намеренията на Джеб са добри.

Отново изпъшках.

— Няма да е толкова зле.

— Докторът ще го прави всеки път, когато се появя в кухнята, нали?

Джейми кимна.

— Или Иън, или Джеб.

— Или ти.

— Всички искаме да знаем.

Въздъхнах и се обърнах по корем.

— Всеки път ли става така, както Джеб иска да бъде?

Джейми се замисли за момент, а после кимна:

— В повечето случаи, да.

Отхапах голяма хапка хляб. Когато престанах да дъвча, казах:

— Отсега нататък мисля да ям тук.

— Иън ще ти задава въпроси утре, докато плевиш спанака. Джеб не го кара. Той го иска.

— Чудесно, няма що.

— Сарказмът ти е доста добър. Мислех, че паразитите — искам да кажа душите — не обичат негативния хумор, а само този, от който ти става приятно.

— Тук ще се научат много бързо.

Джейми се засмя и ме хвана за ръката.

— Теб не ти е неприятно тук, нали? Не се чувстваш нещастна?

Големите му кафяви очи с безпокойство се вторачиха в мен. Притиснах ръката му до лицето си.

— Добре ми е — казах му и в този момент това беше самата истина.