Глава 14Обект на спорове

И за двете беше прекалена изненада да го заварим тук, след като вече се бяхме примирили, че никога повече няма да го видим и бяхме повярвали, че сме го загубили завинаги. Замръзнах на мястото си и бях неспособна да реагирам. Исках да погледна към чичо Джеб, да разбера отговора му, който разби сърцето ми в пустинята, но не можех да мръдна очи. Взирах се с недоумение в лицето на Джаред.

Мелани реагира различно.

— Джаред — изкрещя тя, въпреки че от увреденото ми гърло излезе само нещо като грачене.

Блъсна ме напред по същия начин, както го беше сторила в пустинята, установявайки контрол върху вцепененото ми тяло. Единствената разлика беше, че този път го направи със сила. Не бях достатъчно бърза, за да я спра.

Хвърли се напред и вдигна нагоре ръце, за да го достигне. Изкрещях мислено, за да я предупредя, но тя не ме слушаше. Почти не съзнаваше, че съм там.

Никой не се опита да я спре, когато пристъпи неуверено към него. Никой, освен мен. Беше стигнала на сантиметри от Джаред и продължаваше да не вижда това, което виждах аз. Не виждаше как се беше променило лицето му през дългите месеци на раздяла, колко сурово беше станало, как сега чертите му бяха по-различни. Не забелязваше, че несъзнателната усмивка, която помнеше, няма физически да подхожда на това ново лице. Беше го видяла само веднъж начумерен и опасен, но това изражение бе нищо в сравнение с израза на лицето му сега. Тя не го забелязваше, а може би и не я беше грижа.

Протегната му ръка беше по-дълга от моята.

Преди Мелани да успее да накара пръстите ми да го докоснат, той рязко замахна и ме удари през лицето. Ударът беше толкова силен, че краката ми се отделиха от земята преди главата ми да се удари в скалистия под. Чух как останалата част от тялото ми се стовари върху земята с глух звук, но не усетих съприкосновението. Вдигнах рязко очи нагоре, а в ушите си усетих пронизителен звук. Помъчих се да преодолея замайването, от което се страхувах, че ще загубя съзнание.

Глупачка, глупачка — проплаках аз. — Казах ти да не го правиш.

Джаред е тук, Джаред е жив, Джаред е тук — повтаряше несвързано думите тя, като че ли бяха припев на песен.

Опитах се да фокусирам погледа си, но странният таван ме заслепяваше. Извърнах глава настрани от светлината и докато преглъщах поредното хлипане, усетих как болката пронизва едната страна на лицето ми. Причинена от един-единствен спонтанен удар, тя беше направо нетърпима. Как можех да се надявам, че ще изтърпя продължително, добре пресметнато насилие?

Чух край себе си шум от стъпки. Извърнах инстинктивно очи, за да видя откъде ще дойде заплахата, и забелязах чичо Джеб да стои надвесен над мен. Беше протегнал наполовина ръката си към мен, но се поколеба и погледна настрани. Повдигнах съвсем малко глава, потискайки още един стон, за да видя какво вижда той.

Джаред се беше запътил към нас, а лицето му беше същото като на онези варвари в пустинята — само дето беше по-скоро красиво, отколкото плашещо в яда си. Сърцето ми се сви, а после започна да бие неравномерно и ми се прииска да се изсмея на себе си. Имаше ли значение дали е красив, или че го обичам, след като се канеше да ме убие?

Видях готовността му да убива в изражението му и се помъчих да си представя, че гневът ще надделее над експедитивността, но истинското желание за смърт ми убягваше.

Джеб и Джаред продължително се изгледаха. Джаред ту стискаше зъби, ту ги отпускаше, но лицето на Джеб беше спокойно. Мълчаливият сблъсък приключи, когато Джаред внезапно въздъхна ядосано и отстъпи крачка назад. Джеб протегна ръка към моята и пъхна другата под гърба ми, за да ме повдигне. Главата ми се въртеше и ме бодеше, а стомахът ми се повдигаше. Ако не беше празен от дни, може би щях да повърна. Имах чувството, че краката ми не докосват земята. Заклатих се и политнах напред. Джеб ме хвана за лакътя и ми помогна да се задържа права.

Джаред наблюдаваше всичко това с оголени в гримаса зъби.

Като някакъв идиот Мелани се мъчеше отново да го достигне. Обаче вече бях преодоляла шока, че го виждах тук и в този момент не бях толкова глупава като нея. Не й позволих отново да се втурне напред. Затворих я зад всички прегради, които имах в главата си.

Просто кротувай. Не виждаш ли колко ме мрази? Всичко, което кажеш, ще влоши още повече нещата. Мъртви сме.

Но Джаред е жив, Джаред е тук — продължаваше да нарежда тя.

Тишината в пещерата беше нарушена: от всички страни едновременно се чу шепот, като че ли бях пропуснала да забележа нещо. Не можех да видя никакъв смисъл в това шушукане.

Очите ми бързо заоглеждаха човешката тълпа — всички бяха възрастни, сред тях нямаше по-дребна и по-младежка фигура. Сърцето ме прониза от това отсъствие, а Мелани се помъчи да зададе гласно въпроса. Решително й попречих. Тук нямаше нищо за гледане, нищо освен гняв и омраза, изписани на някакви чужди лица или гняв и омраза върху лицето на Джаред.

В този момент през шушукащата тълпа си проби път друг мъж. Беше слаб и висок, а очертанията на костите му под кожата личаха по-ясно, отколкото на повечето от останалите. Косата му имаше неопределен цвят — или бледо кестенява, или безлично тъмноруса. Чертите на лицето му бяха меки и фини. То не изразяваше гняв и тъкмо това привлече вниманието ми.

Другите сториха път на този явно скромен човек, показвайки, че той се ползва с известен авторитет сред тях. Само Джаред не се отмести и продължаваше да ме гледа. Високият мъж го заобиколи, без да обръща внимание на препятствието, като че ли то беше купчина камъни.

— Добре, добре — каза той със странно бодър глас, докато заобиколи, за да се изправи срещу мен. — Ето ме. Какво имаме тук?

Отговорът дойде от леля Маги, която застана до него.

— Джеб го е намерил в пустинята. Беше нашата племенница Мелани. Изглежда, че е следвала указанията, които й бе дал. — Тя хвърли сърдит поглед на Джеб.

— Хм, хм — рече кльощавият мъж и ме огледа с любопитство. В преценката му забелязах нещо странно. Изглеждаше така, като че ли му хареса това, което видя. Не можех да си обясня защо.

Извърнах очи и спрях погледа си на една млада жена, която надникна от едната му страна. Беше сложила ръката си върху неговата. Вниманието ми беше привлечено от необичайния цвят на косата й.

Шарън! — извика Мелани.

Братовчедката на Мелани разбра по очите ми, че я познах и лицето и стана сурово. Изблъсках грубо Мелани назад в главата си.

Шшт!

— Хм, хм — рече отново високият мъж и закима с глава. Протегна едната си ръка към лицето ми и се изненада, когато се отдръпнах и се притиснах до Джеб. — Няма нищо — каза високият мъж и леко се усмихна, за да ме успокои. — Няма да те нараня.

Отново протегна ръка към лицето ми. Аз пак се притиснах към Джеб, обаче той ме избута напред. Високият мъж докосна челюстта ми, точно под ухото. Пръстите му бяха по-нежни, отколкото очаквах. Извърна лицето ми на страни. Почувствах как прекара пръст по една черта отзад на врата ми и разбрах, че разглежда белега от имплантирането ми.

С крайчеца на окото си наблюдавах лицето на Джаред. Това, което правеше мъжът, очевидно го разстрои и си помислих, че знам защо. Как ли е ненавиждал тази тънка, розова черта върху врата ми.

Джаред се намръщи, но се изненадах, че гневът, изписан върху лицето му, беше понамалял. Сбърчи вежди в недоумение.

Високият мъж пусна лицето ми и се отдръпна. Устните му бяха свити, а в очите му заигра някакво предизвикателно пламъче.

— Изглежда доста здрава въпреки изтощението, обезводняването и недохранването. Мисля, че си вкарал достатъчно вода в организма й, така че обезводняването няма да попречи. Добре, тогава. — Последва странно, несъзнателно движение с ръце, като че ли ги миеше. — Да започваме.

В този момент направих връзката между краткия преглед и думите му и ми просветна — този на пръв поглед благ човек, който току-що ми беше обещал да не ме наранява, беше докторът.

Чичо Джеб въздъхна тежко и затвори очи.

Докторът протегна към мен ръка и ме подкани да сложа моята в неговата. Стиснах ръцете си в юмруци зад гърба си. Той отново ме погледна внимателно, забелязвайки ужаса в очите ми. Краката ми се разтрепериха, когато двамата грамадни, чернокоси братя излязоха напред.

— Мисля, че ще ми трябва помощ. Може би ако я носите… — опита се да каже докторът, който не изглеждаше толкова висок редом с Кайл.

— Не.

Всички се обърнаха, за да видят откъде идва несъгласието. На мен не ми беше нужно, защото познах гласа. Въпреки това го погледнах.

Джаред беше сбърчил вежди, а устните му бяха изкривени в странна гримаса. На лицето му бяха изписани толкова много чувства, че ми беше трудно да отделя само едно. Гняв, предизвикателство, объркване, омраза, страх… болка.

Докторът премигна от изненада.

— Джаред? Проблем ли има?

— Да.

Всички чакаха. До мен Джеб беше прехапал крайчеца на устните си. Сякаш се мъчеше да не се усмихне. Ако беше така, в такъв случай старият човек имаше странно чувство за хумор.

— И какъв е той? — попита докторът.

— Ще ти кажа какъв е проблемът, докторе — процеди през зъби Джаред. — Каква е разликата между това да го оставим на твое разположение или Джеб да му пусне един куршум в главата?

Аз потреперих. Джеб ме потупа по ръката. Докторът отново премигна.

— Ами… — рече той.

Джаред сам отговори на въпроса си.

— Разликата е, че ако Джеб го убие, поне ще умре без да се мъчи.

— Джаред — започна да го успокоява докторът със същия тон, с който успокояваше и мен. — Всеки път научаваме толкова много. Може би този път…

— Ха! — възкликна сърдито Джаред. — Не съм забелязал да е постигнат голям напредък, докторе.

Джаред ще ни защити — каза на себе си Мелани.

Беше й трудно да се съсредоточи достатъчно, за да намери точните думи.

Не нас, а само тялото ти.

И това е нещо… Гласът й като че ли идваше отдалеч, извън пулсиращата ми глава.

Шарън пристъпи напред и застана пред доктора, като че ли за да го защити.

— Няма смисъл да пропиляваме тази възможност — каза гневно тя. — Джаред, всички разбираме, че ти е трудно, но в крайна сметка ти трябва да вземеш решението. Трябва да мислим кое е най-добро за мнозинството.

Джаред сърдито я изгледа.

— Не — рече рязко той.

Бях сигурна, че не произнесе думата шепнешком, но в ушите ми тя прозвуча съвсем тихо. Всъщност внезапно всичко утихна.

Устните на Шарън се раздвижиха и тя мушна силно Джаред с пръст в гърдите, но чух само някакво слабо съскане. Никой не направи крачка, но като че ли се отдалечиха от мен.

Видях как чернокосите братя пристъпиха към Джаред с гневни лица. Усетих, че се опитвам да вдигна ръка, за да протестирам, но тя само немощно потрепва. Лицето на Джаред почервеня, когато устните му се разтвориха, а жилите на врата му се изпънаха. Като че ли крещеше, но не чух нищо. Джеб пусна ръката ми и видях как вдигна цевта на пушката съвсем близо до мен. Отдръпнах се от оръжието, въпреки че не беше насочено срещу мен.

Това наруши равновесието ми и видях как стаята бавно се наклони на една страна.

— Джейми — успях да промълвя аз, когато светлината се отдръпна от очите ми.

Изведнъж лицето на Джаред се оказа съвсем близо. Беше се надвесило над мен и ме гледаше напрегнато.

— Джейми? — отново повторих аз, този път като въпрос. — Джейми?

Дрезгавият глас на Джеб отговори като че ли някъде отдалеч.

— Момчето е добре. Джаред го доведе тук.

Видях как измъченото лице на Джаред бързо изчезна в тъмната мъгла, която покри очите ми.

— Благодаря ти — прошепнах аз.

После настъпи пълен мрак.

Загрузка...