Скитница

Глава 2Дочуто

Гласовете бяха тихи и наблизо, макар че едва сега усещах присъствието им. Очевидно разговаряха шепнешком.

— Опасявам се, че това е прекалено много за нея — каза единият. Беше тих, но плътен, мъжки. — Прекалено е за когото и да било. Такова насилие! — В тона се усети отвращение.

— Тя изкрещя само веднъж — обади се един по-висок, по-писклив женски глас. Подчерта го с известна доза задоволство, като че ли да покаже, че е надделял в спора.

— Знам — съгласи се мъжът. — Тя е много силна. Други са били много по-травмирани с много по-малко основание.

— Сигурна съм, че ще се справи, точно както ти казах.

— Може би си сбъркала Призванието си. — В гласа на мъжа се усети някаква нотка. Паметта ми я определи като сарказъм. — Може би е трябвало да бъдеш Лечител като мен.

Жената издаде звук на задоволство. Смях.

— Съмнявам се. Ние, Търсачите, предпочитаме друг вид диагнози.

Тялото ми знаеше тази дума, това звание: Търсач. То ме накара да почувствам как по гърба ме полазват тръпки. Остатъчна реакция, разбира се. Нямах причина да се страхувам от Търсачите.

— Понякога се питам дали заразата на човешката природа не е проникнала в тези от твоята професия — каза замислен мъжът. В гласа му продължаваше да се чувства силно раздразнение. — Насилието е част от вашия избор на живот. Дали пък не изпитвате задоволство от ужаса заради вродения темперамент на тялото ви?

Бях изненадана от обвинението и от тона му. Този разговор беше почти като… кавга. Това беше нещо познато на моето приемно тяло, но за мен беше съвършено ново.

Жената възрази:

— Насилието не е нашият избор. Заставаме с лице към него, когато трябва. А за останалите от вас е добре, че някои от нас са достатъчно силни, за да понесат неприятностите. Без нашата работа вашият покой ще бъде разбит на пух и прах.

— Така е било някога. Мисля, че скоро Призванието ви ще бъде една отживелица.

— Доказателството за подобно погрешно твърдение лежи там на леглото.

— Една човешка девойка, сама и невъоръжена! Да бе, наистина голяма заплаха за покоя ни.

Жената задиша тежко. Въздишка.

— Но откъде дойде тя? Как се появи в центъра на Чикаго, един отдавна цивилизован град, на стотици километри от местата, в които има някакви признаци на бунтовническа дейност? Сама ли е успяла?

Тя изреждаше въпросите, изглежда без да очаква някакъв отговор, като че ли вече ги беше повтаряла многократно.

— Това е твой проблем, не мой — заяви мъжът. — Работата ми е да помогна на тази душа да се приспособи към нейното ново убежище, без ненужна болка или травма. А ти си тук, за да ми пречиш да си върша работата.

Едва сега, докато все още се приспособявах бавно към моя нов свят от усещания, разбрах, че аз съм обектът на разговора. Аз бях душата, за която говореха. Думата имаше ново значение и беше означавала много други неща за приелото ме тяло. На всяка планета имаме различно наименование. Душа. Предполагам, че беше едно сполучливо описание. Невидимата сила, която води тялото.

— Отговорите на въпросите ми са също толкова важни, колкото твоите отговорности за душата.

— По това може да се спори.

Чу се шум от някакво движение и изведнъж женският глас премина в шепот:

— Кога ще е в състояние да отговаря? Упойката трябва да е престанала да действа.

— Когато е готова. Остави я на мира. Заслужава да се справи със ситуацията, както тя прецени, че е най-удобно за нея. Представи си шока от събуждането й — вътре в нараненото до смърт тяло на една бунтовница при опит да избяга! Никой не би трябвало в мирно време да бъде принуден да изпита подобна травма! — Със засилването на емоцията той повиши глас.

— Тя е силна. — Сега гласът на жената беше успокояващ. — Виж как добре се справи с първия спомен, най-лошия от всички. Каквото и да е очаквала, тя успя да го понесе.

— И защо би трябвало да го прави? — попита тихо мъжът, но изглежда не очакваше отговор.

Обаче жената все пак отговори:

— Ако успеем да получим нужната ни информация…

— Ти използва думата нужна, а аз бих предпочел искана.

— Тогава някой трябва да понесе неприятностите — продължи тя, като че ли той изобщо не я беше прекъсвал. — И от всичко, което знам за тази, мисля че тя ще приеме предизвикателството, ако имаше някакъв начин да я попитаме. Как я наричаш?

Мъжът се забави дълго с отговора. Жената чакаше.

— Скитница — отвърна накрая с явно нежелание той.

— Подходящо — рече жената. — Не разполагам с официална статистика, но тя изглежда е една от много малкото, ако не и единствената, която се е скитала толкова далеч. Да, Скитница съвсем й подхожда, докато си избере ново име.

Той не каза нищо.

— Разбира се, тя може да приеме името на тялото-домакин… Не открихме в архивите нейни пръстови отпечатъци или данни от сканиране на ретината. Не мога да ти кажа как й е било името.

— Тя няма да приеме човешко име — рече тихо мъжът.

Отговорът на жената прозвуча примирително.

— Всеки намира утеха по свой начин.

— Тази Скитница ще има нужда от повече спокойствие, отколкото много други, заради твоя стил на търсене.

Чуха се резки звуци — бързи стъпки по твърд под. Когато заговори отново, гласът на жената идваше от далечния край на стаята:

— В първите дни на тази окупация щеше да реагираш още по-зле.

— Може пък твоята реакция да не е добра за мирно време.

Жената се засмя, но смехът й прозвуча фалшиво — в него нямаше истинско веселие. Изглежда, че умът ми се беше приспособил да отличава верните от фалшивите тонове.

— Ти нямаш истинска представа какво изисква Призванието ми. Трябва дълги часове да стоя наведена над нашите папки и карта. Това е най-вече кабинетна работа. Конфликтите и насилието, за които мислиш, не се случват много често.

— Преди десет дни ти беше въоръжена със смъртоносни оръжия, докато преследваше това тяло.

— Уверявам те, че беше изключение, а не правило. Не забравяй, че оръжията, от които се отвращаваш, са насочени срещу такива като нас винаги, когато Търсачите не са достатъчно бдителни. Хората с удоволствие ни избиват, когато имат такава възможност. Онези, чийто живот е засегнат от войната, гледат на нас като на герои.

— Говориш така, сякаш все още се води война.

— За остатъците от човешката раса се води.

Това бяха силни думи за ушите ми. Тялото ми реагира на тях. Почувствах, че дишането ми се ускорява, чух сърцето ми да бие по-силно от обикновено. До леглото, върху което лежах, една машина регистрира с приглушено пиукане настъпилата промяна. Лечителят и Търсачът бяха прекалено увлечени от разногласията си, за да забележат.

— Но това е война, която дори те трябва да разберат, че е отдавна загубена. Те са много по-малко. Какво беше съотношението, един милион срещу едно? Предполагам, че това ти е известно.

— Според изчисленията ни дори малко повече в наша полза — призна неохотно тя.

Изглежда, че Лечителят остана доволен от тази информация и затова не каза нищо в отговор. За момент настъпи тишина.

Възползвах се от нея, за да преценя положението. Много неща бяха очевидни.

Намирах се в Лечебница, възстановявах се от необикновено травматизиращо внедряване. Бях сигурна, че приелото ме тяло беше напълно излекувано, преди да ми бъде дадено на разположение. Едно непоправимо увредено тяло домакин щеше да бъде ликвидирано.

Замислих се върху противоречивите мнения на Лечителя и Търсача. Според дадената ми информация преди да избера да дойда тук правото беше на страната на Лечителя. Войната с малкото останали тук-там хора беше приключила. Гледана от космоса, планетата, наречена Земя, беше мирна и ведра, примамващо зелена и синя, обгърната от безвредни бели изпарения. С една дума, за душата сега тук цареше пълна хармония.

Словесните несъгласия между Лечителя и Търсача бяха необичайни. В тях се чувстваше странна агресивност, неприсъща за нашия вид. Това ме учуди. Възможно ли беше да са верни разпространяваните шепнешком слухове, които се носеха като вълни през мислите на… на…

Подразних се, че ми е трудно да си спомня името на последния вид, който беше мой домакин. Знаех, че имахме име. Обаче вече нямах никаква връзка с него. Не можех да си спомня нито една дума. Използвахме много по-опростен език от този — мълчаливия език на мисълта, който свързваше всички ни в един голям мозък. Това беше едно необходимо удобство, когато някой е вкоренен завинаги във влажната черна почва.

Можех да опиша тези видове с новия ми човешки език. Живеехме на дъното на голям океан, покриващ цялата повърхност на нашия свят — свят, който също имаше име, но и него не си спомних. Всеки от нас имаше по сто ръце и по хиляда очи във всяка ръка. Тъй като мислите ни бяха свързани, нямаше нито едно кътче из необятните води, което да не беше под наблюдение. Нямаше нужда от звук, така че нямаше как той да бъде чут. Опитвахме вкуса на водите, а зрението ни казваше всичко, което трябваше да знаем. Опитвахме вкуса на слънцата на много левги над водата и превръщахме този вкус в храната, от която имахме нужда. Мога да ни опиша, но не мога да ни назова. Въздъхнах заради загубеното знание, а после се върнах към мислите си за това, което бях дочула.

По правило душите не говорят нищо друго, освен истината. Разбира се, за Търсачите имат изисквания, нужни за Призванието им, но между души никога не е имало причина да се лъже. На мисловния език на предишния вид, в който бях внедрена, беше невъзможно да се лъже, дори и да искахме. Но въпреки, че бяхме заковани на едно място, ние си разправяхме разни истории, за да разсеем скуката. Разказвачеството беше най-цененият от всички таланти, защото облагодетелстваше всички.

Понякога фактът така плътно се покриваше с измислицата, че макар да не се говореха лъжи, беше трудно да се каже кое е наистина вярно. Когато разменяхме мисли за новата планета — Земя, толкова суха, така различна и пълна с такива склонни към насилие и унищожение обитатели, почти не можехме да си ги представим. Понякога вълнението, което предизвикваха у нас, засенчваше ужаса ни. Около новата любопитна тема бързо се разпространяваха все повече истории. Войните — войни, които нашият вид трябваше да води! Отначало сведенията за тях бяха точни, но после започнаха да ги украсяват и допълват с измислици. Когато тези истории си противоречаха с официалната информация, която се опитвах да получа, аз естествено вярвах повече на първоначалните сведения.

Обаче се носеха и слухове като този, че човешките приемни тела са толкова силни, че принуждавали настанилите се в тях души да ги напускат. Говореше се за тела, чийто разум не може да бъде напълно потиснат, за души, приели личността на далото им убежище тяло, а не за обратното. Измишльотини, щуротии, направо дивотии. Обвинението на Лечителя ми се стори точно такова…

Отхвърлих тази мисъл. По-вероятно беше изказаното от него неодобрение да се дължеше на неприязънта, с която повечето от нас се отнасяха към Призванието на Търсача. Кой би предпочел да живее с конфликти и преследване? Кой би бил привлечен от перспективата да преследва и залавя нежелаещи да дадат убежище на душите същества? Кой би могъл да понесе склонността към насилие на този конкретен вид създания, на враждебността на хората, които убиват с такава лекота и така безразсъдно? Тук, на тази планета, Търсачите се бяха превърнали направо в… милиция — подсказа новият ми мозък думата за тази така непозната дейност. Повечето от нас смятат, че само най-нецивилизованите души, най-недоразвитите, най-дребнавите биха били привлечени от пътя, избран от Търсача.

Въпреки това на Земята те се бяха сдобили с някакъв нов престиж. Никога преди в една професия не се е стигало до такова професионално изкривяване. Никога преди тя не се е превръщала в такава яростна и кръвопролитна битка. Никога преди не са били пожертвани животите на толкова много души. Търсачите се изправяха като някакъв мощен щит и душите на този свят им бяха трикратно задължени за това, че са успели да гарантират безопасността им, за това, че ежедневно са изправени пред риска от окончателна смърт и за новите тела, които продължават да доставят.

Сега, когато опасността е вече почти напълно отминала, изглежда че тази благодарност започва да намалява и очевидно за тази жена-Търсач промяната не бе приятна.

Беше лесно да предположа какви щяха да бъдат въпросите й към мен. Въпреки, че Лечителят се опитваше да ми спечели време да се адаптирам към новото тялото, аз знаех, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да помогна на Търсачката. За всяка душа беше от първостепенна важност да е добър гражданин.

Затова поех дълбоко въздух, за да се подготвя. Движението беше регистрирано от монитора. Знаех, че забавянето ми е малко умишлено. Не ми беше приятно да го призная, но се страхувах. За да получа информацията, нужна на Търсача, трябваше да проуча спомени за насилие, които щяха да ме накарат да крещя от ужас. Нещо повече, страхувах се от гласа, който чувах да звучи така силно в главата ми. Но сега тя мълчеше, а и така трябваше да бъде. Тя също беше само една памет. Нямаше от какво да се страхувам. В края на краищата сега на мен ми викаха Скитницата. Бях заслужила това име.

Отново поех дълбоко въздух и се гмурнах в спомените, които ме плашеха, изправих се срещу тях със стиснати зъби. Можех да пренебрегна края, сега той не ме завладяваше така. Затичах се отново през глава в тъмното, премигвах и се опитвах да остана безчувствена. Това бързо приключи.

След като преминах тази бариера, вече не беше трудно да се нося през не толкова стряскащи неща и места, докато търсех нужната информация. Видях как тя беше дошла в този студен град, пътувайки през нощта с открадната кола, подбрана така, че да не се набива в очи. Беше вървяла в тъмното из улиците на Чикаго, трепереща от студ под палтото.

Сама беше разузнавала. Тук имаше и други като нея или поне така се беше надявала. Особено една. Една приятелка… не, роднина. Не сестра… братовчедка.

Думите идваха все по-бавно и не можех да разбера защо. Бяха ли забравени? Или се бяха изгубили поради травмата от изпадането почти в състояние на смърт? Дали мудността ми се дължеше на все още бавното ми идване в съзнание? Помъчих се да мисля по-ясно. Това усещане ми беше непознато. Тялото ми още ли беше под влиянието на упойката? Чувствах се достатъчно дошла на себе си, но мозъкът продължаваше без успех да търси с мъка нужните отговори.

Опитах друг път на търсене с надеждата да получа по-ясни отговори. Каква е била целта й? Да намери… Шарън — успях да измъкна името… и те трябваше да…

Блъснах се в стена. Празнота, нищо. Опитах се да я заобиколя, но не можех да намеря ръбовете на стената. Като че ли информацията, която търсех беше изтрита. Като че ли този мозък беше увреден.

Обхвана ме яд — горещ и необуздан. Ахнах изненадана от неочакваната ми реакция. Бях чувала за емоционалната нестабилност на тези човешки тела, но това надмина очакванията ми. В продължение на цели осем пълни живота никога дадена емоция не ме беше разтърсвала с такава сила.

Усетих как кръвта пулсира във врата ми, как тупти в ушите ми. Ръцете ми се свиха в юмруци.

Апаратите зад мен регистрираха ускорението на сърдечния ритъм. В стаята реагираха: чух резкия звук от приближаващите се към мен обувки на Търсачката, примесени от по-безшумните стъпки на Лечителя.

— Добре дошла на Земята, Скитнице — каза женският глас.