Спящата кукла

30.

Градчето Вайехо Спрингс край Напа, Калифорния, се слави с няколко неща.

Има музей с много от творбите на Едуард Майбридж, фотографа от деветнайсети век, на когото се приписва изобретяването на движещите се картинки (и нещо доста по-интересно от изкуството му — Майбридж убил жена си, признал го пред съда и бил освободен).

Друга атракция са местните лозя, където се отглежда един особено ароматен сорт мерло — един от трите най-ценени при производството на червено вино. Противно на антирекламата в един филм отпреди няколко години, мерлото не е „трабантът“ на вината. Да вземем например „Петрю“ от района Померол край Бордо, което се прави само от мерло и е сред най-скъпите вина на света.

Мортън Негъл обаче идваше във Вайехо Спрингс заради трета атракция, макар и известна на съвсем малко хора.

Тук с чичо си и леля си живееше Тириса Кройтън, Спящата кукла.

Негъл си беше свършил работата. След едномесечно преследване на заплетени следи намери репортер в Сонома, който го свърза с адвокат на лелята на момичето. Той не пожела да даде на писателя по-конкретна информация, но заяви, че жената е надменна, противна и стисната. Не му била изплатила един хонорар. След като се увери, че Негъл наистина е такъв, за какъвто се представя, адвокатът му съобщи новото име на семейството и адреса им, при условие че не споменава откъде има информацията.

„Доверен източник“ всъщност е синоним на „продажник“.

Негъл на няколко пъти бе идвал във Вайехо Спрингс и се беше срещал с лелята, опитвайки се да я убеди да го допусне до момичето (оказа се, че чичото няма думата в тази работа). Тя не искаше, но Мортън бе убеден, че в крайна сметка ще се съгласи.

Сега той седеше в колата си пред голямата къща и чакаше възможност да поговори насаме с жената. Разбира се, можеше да телефонира. Негъл обаче бе забелязал, че телефонните разговори и имейлите са неефективни средства за комуникация. По телефона човекът, с когото разговаряш, те чувства като равен. Имаш много по-малко възможности за убеждаване, отколкото ако се видите лично.

Освен това може просто да ти затвори.

Трябваше да внимава. Забеляза полицейска кола, която минаваше покрай къщата през равни интервали от време. Това само по себе си не означаваше нищо — Вайехо Спрингс бе богат град и имаше добре организирана и екипирана полицейска служба — но Негъл забеляза, че патрулките като че ли леко забавят пред къщата на Тед и Мери Болинг, новата фамилия на чичото и лелята.

Забеляза също, че сега полицейските коли са доста повече, отколкото миналата седмица, и това потвърждаваше по-ранните му подозрения — че местната полиция бди над Тириса. Ченгетата бяха нащрек и се грижеха нищо да не й се случи. Ако Негъл прекали, щяха да го изпратят до края на града като нежелан бандит в лош уестърн.

Той се облегна назад и без да отмества очи от входната врата, се замисли за уводната част на книгата си.

„Кармел край океана е град на противоречия, Мека за туристите, бижу в короната на западното крайбрежие, но зад излъсканата фасада се крие тайният свят на безскрупулните богаташи от Сан Франциско, Силициевата долина и Холивуд.“

„Хъм, трябва да се преработи.“

Негъл се изкиска.

Пред къщата на Болингови спря бял джип „Ескалейд“. Лелята, Мери, бе сама в колата. Добре. Никога нямаше да може да се приближи, ако Тириса беше с нея.

Потегли след джипа, на който само предавката струваше повече от буика му. Лелята на Тириса спря да зареди. Заговори се с жената на съседната колонка. Изглеждаше уморена. Прошарената й коса беше разрошена и имаше вид, сякаш не е спала. Дори от другия край на паркинга Негъл видя сенки под очите й.

След бензиностанцията тя навлезе в спокойния, типично калифорнийски център на градчето — улици с дървета и цветя, чудновати скулптури, кафенета, малки ресторантчета, магазин за градинарски инструменти, книжарница, зала за йога и фитнес, магазинчета за вино, бижута, сувенири и спортни дрехи в стил „Ел Ел Бийн“.

На главната улица имаше търговски център, където местните пазаруваха. Мери Болинг остави колата на паркинга и влезе в бакалията. Негъл спря до джипа й. Протегна се, ужасно му се пушеше, макар че от двайсет години не беше слагал цигара в устата си.

Досега не беше изневерил на принципите си. Не бе нарушил правилата.

Още можеше да си тръгне, без да навреди на никого.

Трябваше ли обаче да го прави?

Не знаеше.

Мортън Негъл вярваше, че има мисия в живота — да излага наяве злото. Това бе важна задача и той с готовност я изпълняваше. Благородна мисия.

Ролята му обаче бе да разкрива злото и да оставя хората сами да отсъждат, а не да се бори срещу него. Защото пресечеш ли веднъж границата, целта ти става да търсиш справедливост, не да я осветляваш, а това крие рискове. За разлика от полицията, той не разчиташе на Конституцията да му казва какво може и какво не може да прави, което означаваше, че има опасност да злоупотреби. Като помоли Тириса Кройтън да помогне за залавянето на убиеца, той излагаше нея и семейството й (а също себе си и своето) на много реална опасност. Даниел Пел очевидно нямаше скрупули да убива деца.

Много по-добре беше да пишеш за хората и конфликтите в живота им, отколкото да отсъждаш. Нека читателите му да решат кое е добро и кое — зло и да действат според това. От друга страна, редно ли беше да стои безучастно, докато Пел продължава да убива?

Не му остана много време за душевни терзания, защото Мери Болинг излезе от магазина с количка, пълна с покупки.

Да или не?

Мортън Негъл се поколеба само за няколко секунди, после отвори вратата и слезе, като подръпна панталоните си. Приближи се към жената.

— Извинете. Здравейте, госпожо Болинг. Аз съм.

Тя спря, примигна изненадано и се втренчи в него.

— Какво искате?

— Ами…

— Не съм ви казала, че можете да говорите с Тириса.

— Знам, знам… Не е…

— Как смеете да идвате така? Това е тормоз!

Жената извади мобилния си телефон.

— Моля ви — побърза да каже Негъл, като изпита желание да изтръгне апарата от ръката й. — Идвам за друго. Правя услуга на едни хора. За книгата можем да говорим после.

— Услуга ли?

— Идвам от Монтерей, за да ви помоля за нещо. Исках да поговорим лично.

— За какво говорите?

— Сигурно знаете за Даниел Пел.

— Разбира се, че знам — тросна се тя, сякаш говореше с малоумен.

— Една полицайка иска да разговаря с племенничката ви. Надява се, че Тириса ще й помогне да залови Пел.

— Какво?

— Не се безпокойте. Няма опасност. Тя…

— Нямало опасност! Луд ли сте? Можете да го доведете тук!

— Не. Той е някъде в Монтерей.

— Казахте ли им къде живеем?

— Не! Полицайката е готова да се срещнете където кажете. Може тук. Може на друго място. Иска само да зададе на Тириса…

— Никой няма да говори с нея. Никой няма да я вижда. — Жената се наведе напред. — Ще има сериозни последствия за вас, ако не си тръгнете веднага.

— Госпожо Болинг, Даниел Пел уби…

— Гледам новините, по дяволите! Кажете на вашата полицайка, която и да е тя, че Тириса няма какво да й каже. А вие можете да забравите да разговаряте с нея за проклетата си книга!

— Не, чакайте, моля ви…

Мери Болинг се затича към джипа си, изоставяйки количката си с покупки, която бавно тръгна по наклона в другата посока. Докато задъханият Негъл я улови, точно преди да се блъсне в един мини купър, джипът изхвърча от паркинга, свирейки с гуми.

Неотдавна един служител на КБР, вече бивш, го беше нарекъл „Птичето царство“.

Имаше предвид онова крило в монтерейското управление, където работеха две агентки — Данс и Кони Рамирес — а също Мери-Елън Кресбах и отговорната административна директорка Грейс Юан.

Злощастният автор на това определение бе от онези дребни душици, срещащи се в държавните институции по целия свят, които от постъпването си на служба броят дните си до пенсия. Като пътен полицай беше извършил не един успешен арест, но преместването му в КБР се оказа грешка. Не беше подготвен за напрежението.

Очевидно му липсваше и инстинкт за самосъхранение.

— А това тук е Птичето царство — каза веднъж на висок глас, докато развеждаше една млада жена из управлението.

Катрин Данс и Кони Рамирес се спогледаха.

Вечерта отидоха на пазар и когато дойде на работа на другия ден, злощастният им колега завари целия си кабинет оплетен с рибарска мрежа и лъскави синтетични дамски чорапогащи. В декорацията имаше и атрибути от личната хигиена на жената. Агентът избяга с писъци при тогавашния началник Стан Фишбърн, който едва запази сериозно изражение по време на разговора им.

— Как така „Птиче царство“, Бартън? Наистина ли така каза? Луд ли си?

Бартън заплаши, че ще се оплаче в главното управление в Сакраменто, но не се задържа достатъчно дълго, че да изпълни заканата си. По ирония след напускането му работещите в тази част на сградата харесаха закачката и сега всички използваха съкращението „ПЦ“.

Катрин мина по коридора на Птичето царство.

— Здравей, Мери-Елън.

— О, Катрин, много съжалявам за Хуан. Решихме да съберем малко дарение. Знаеш ли къде искат да го погребат родителите му?

— Майкъл говори с тях.

— Майка ти се обади. Каза, че ще мине по-късно с децата, ако няма проблем.

Данс използваше всяка възможност да вижда децата си, дори в работно време, ако очакваше да се забави до късно в службата.

— Добре. Как вървят нещата с Дейви?

— Всичко е уредено.

Ставаше дума за сина на Мери-Елън, връстник на Уес, който имаше проблеми в училище заради група малки хулигани. Секретарката съобщи новината с нескрито задоволство, което наведе Данс на мисълта, че лошите момчета са преместени в друго училище или са обезвредени по друг начин.

Сигурна бе, че от Мери-Елън Кресбах би излязъл способен полицай.

Данс влезе в кабинета си, остави якето си на един стол, закачи тежкия глок отстрани и седна. Прегледа електронната си поща. Само едно писмо беше важно за издирването на Пел. Брат му, Ричард Пел, й бе отговорил от Лондон:

Мобилният телефон на Катрин иззвъня. Беше Мортън Негъл. Гласът му звучеше разтревожено:

— Още някого ли е убил? Чух по новините.

— Да, за съжаление. — Тя му разказа подробности. — Хуан Милар също почина, обгорелият полицай.

— Ужасно съжалявам. Има ли някакво развитие?

— Не особено.

Данс му разказа за разговора с Ребека и Линда. Беше научила от тях информация, която можеше да се окаже полезна, но нямаше преки улики към Пел. В проучванията си Негъл не бе срещал нищо за „големия удар“ или планинския връх.

Неговите усилия също бяха неуспешни. Бе говорил с лелята на Тириса Кройтън, но тя отказала да допусне него, полицията или когото и да било до момичето.

— Заплаши ме.

Беше разстроен и Данс бе сигурна, че блясъкът в очите му отново се е изгубил.

— Къде си?

Той не отговори. Тя настоя:

— Няма ли да ми кажеш къде си?

— Не мога.

Погледна номера на дисплея, но Мортън й се обаждаше от мобилен телефон, не от хотел или автомат.

— Няма ли шанс да я убедиш да промени решението си?

— Едва ли. Трябваше да я видиш. Изостави количка с покупки за сто долара и просто избяга.

Данс се разочарова. Даниел Пел бе мистерия и тя си беше наумила да узнае всичко, което може, за него. Миналата година, когато помагаше на Линкълн Райм, бе забелязала как криминалистът се вглъбява във всяка подробност при изследването на уликите. Тя правеше същото — макар и с човешката страна на престъпността.

Има обаче задължителни процедури, например да проверяваш по два пъти всяка подробност от твърденията на заподозрения, и някои ограничения — например да внимаваш къде стъпваш, когато вървиш по улицата. Трябва да знаеш кое е важно и кое — не.

Данс реши да оставят Спящата кукла на мира.

— Благодаря за помощта, Мортън.

— Съжалявам. Постарах се, но не стана.

След като затвори, Данс отново се обади на Рей Каранео. Все още нямаше нищо ново от проверката на мотелите или на сигналите за изчезнали плавателни съдове.

Щом затвори, телефонът й пак иззвъня.

Беше Ти Джей.

Имаше новини от управлението по моторните средства. Колата, с която Пел отишъл, за да убие Кройтън, не фигурирала в списъците им от години, което означаваше, че вероятно е дадена за вторични суровини. Дори да бе откраднал нещо ценно в нощта на убийствата, то най-вероятно беше претопено. Ти Джей бе проверил и списъка на вещите, намерени в автомобила. Бяха доста малко и нямаше данни, че нещо е било взето от дома на бизнесмена.

Данс му съобщи за смъртта на Милар и младият агент прие новината с мълчание — знак, че е потресен.

След няколко минути телефонът й пак иззвъня. Беше Майкъл О’Нийл с обичайното:

— Здравей. Аз съм.

В гласа му личеше умора — също и скръб. Смъртта на Милар силно го беше натъжила.

— И да е имало нещо на кея, където намерихме трупа на Пембъртън, вече го няма. Преди малко говорих с Рей. Засега няма сигнали за откраднати лодки. Може би съм сгрешил. Твоят приятел намери ли нещо около пътя?

Данс се намръщи на тенденциозното определение „приятел“.

— Не се е обаждал. Предполагам, че не е намерил адресника на Пел или ключа от хотела му.

— Източникът, откъдето е взето тиксото, също не може да се определи, а сълзотворният спрей се продава в десетки хиляди магазини.

Данс му каза, че опитът на Негъл да се свърже с Тириса, е бил неуспешен.

— Не иска ли да ни помогне?

— Леля й не иска. А тя е първата инстанция. И без това не знам дали ще има някаква полза от това.

— Идеята ми харесваше. Тя е единствената връзка между Пел и събитията от онази нощ.

— Без нея ще ни бъде по-трудно. Ти как си?

— Добре — отвърна О’Нийл стоически.

Уинстън Келъг дойде няколко минути, след като беше затворила.

— Нещо ново при огледа около мястото на убийство на Пембъртън?

— Не. Оглеждахме около час. Няма следи от гуми, няма веществени доказателства. Може би Майкъл е прав. Пел е тръгнал с лодка от кея.

Данс се засмя наум. Горделивите мъже сега допускаха, че другият може да е бил прав — съмняваше се, че ще го признаят един пред друг.

Тя му разказа за изчезналите документи от офиса на Сюзан Пембъртън и за неуспешния опит на Негъл да се срещне с Тириса Кройтън. Каза му и че Ти Джей търси клиента, с когото жената е разговаряла, преди Пел да я убие — ако срещата не е била със самия убиец.

Катрин погледна часовника си:

— Имам важна среща. Искаш ли да дойдеш?

— Нещо свързано с Пел ли?

— Не. Време за почивка.