Спящата кукла

36.

Седяха пред телевизора и гледаха новините като три сестри.

В известен смисъл те бяха сестри, размишляваше Саманта Маккой.

— Можете ли да повярвате?! — гневно попита Ребека.

Линда удивено поклати глава.

Даниел Пел беше нападнал Джеймс Рейнолдс, прокурорът, който бе водил обвинението срещу него.

Сам много се разстрои от новината. Добре си спомняше Рейнолдс. Строг, но разумен, той бе приел условията, които адвокатите й нарекоха „справедливо споразумение“. Всъщност Сам го смяташе за твърде снизходително. Нямаше доказателства, че трите имат участие в убийствата на семейство Кройтън — Сам, както всички останали, бе потресена и ужасена от новината. Въпреки това Семейството беше извършило доста дребни престъпления и ако искаше, прокурорът можеше да им потърси отговорност и за това и вероятно щеше да им издейства по-тежки присъди.

Той обаче прояви съчувствие за преживяното от тях — осъзна, че са били манипулирани от Даниел Пел. Нарече състоянието им „стокхолмски синдром“ и по-късно Сам направи справка какво означава. Това бе емоционална привързаност, която жертвите на отвличане развиват към похитителите си. Сам с благодарност прие милосърдието на Рейнолдс, но не смяташе да се успокоява с психологически оправдания. Досега нямаше ден, в който да не съжалява за кражбите и за това, че е оставила Пел да я оплете в мрежата си. Тя не беше отвлечена, бе живяла доброволно в Семейството.

По телевизията показаха рисунка на Пел с по-тъмна кожа, черна коса, очила, почти като латиноамериканец. Дегизировка.

— Странна работа — измърмори Ребека.

Почукване на вратата ги стресна. Катрин Данс извика, че е тя. Линда стана да й отвори.

Саманта я харесваше — усмихнатата полицайка, която държеше мини компютърчето си като пистолет и имаше обувки с маргаритки, нарисувани на каишките. И тя искаше такива. Сам рядко се глезеше. Понякога гледаше витрините и си мислеше: „Сладки са, ще си ги купя“. Но после съвестта започваше да я гризе и си казваше: „Не, не го заслужавам.“

Уинстън Келъг също беше засмян, но не като Данс. Усмивката му бе като полицейска значка, нещо, с което трябва да се легитимира, казвайки: „Аз не съм такъв, за какъвто ме мислите. Може да съм федерален агент, но и аз съм човек.“ Бе симпатичен. Не беше голям красавец, поне не според общоприетото виждане. Имаше двойна брадичка и бе леко закръглен. Поведението, гласът и погледът му обаче го правеха да изглежда секси.

Данс погледна телевизора.

— Научихте ли новината?

— Страшно се радвам, че човекът е добре — отговори Линда. — И близките му ли са били там?

— Всички са добре.

— По новините казаха, че имало пострадал полицай.

— Нищо сериозно — успокои я Келъг.

Разказа как Пел и съучастничката му са планирали убийството на прокурора, как са убили Сюзан Пембъртън, за да намерят адреса му.

Сам си спомни нещо, което я бе удивило преди години — маниакалният, неуморим ум на Даниел Пел.

— Искам да ви благодаря — каза Данс. — Информацията, която ми дадохте, спаси живота на прокурора.

— Ние ли? — изненада се Линда.

— Да.

Полицайката обясни как наблюденията, които бяха споделили с нея — най-вече за реакцията на Пел, когато някой му се присмее, и за дегизировките — са й помогнали да предвиди плановете му.

Ребека поклати глава:

— Обаче, доколкото забелязах, пак ви се измъкна.

Сам се смути от жлъчната забележка на приятелката си. Удивляваше се с каква лекота някои хора критикуват или обиждат, дори без определена цел.

— Така е — призна Данс, като гледаше по-високата жена в очите. — Не стигнахме навреме.

— Според новините Рейнолдс се е опитал сам да го залови.

— Така е — потвърди Келъг.

— Значи може би това е причината Пел да се измъкне.

Данс спокойно гледаше Ребека в очите. Сам й завидя за тази способност. Съпругът й често казваше: „Хей, какво има? Погледни ме.“ Изглеждаше, че осемгодишният й син бе единственият човек на света, когото можеше да погледна в очите. Полицайката отговори на коментара на Ребека:

— Възможно е, но Пел е бил пред входната му врата с пистолет в ръка. Той не е имал друг изход.

Ребека сви рамене:

— Въпреки това той е само един, а вие сте толкова много.

— Стига и ти — намеси се Линда. — Не виждаш ли, че се стараят? Пък и познаваш Даниел. Предвижда всичко, не е толкова лесно да го надхитриш.

Агентът от ФБР се намеси:

— Не, Ребека е права. Трябва да се постараем повече. Той ни разиграва. Но обещавам, че ще го заловим.

Келъг хвърли поглед на Данс и Саманта си помисли: „По дяволите, той си пада по нея.“ Изразът беше от една от стотиците стари книги, която бе чела като момиче. „Ами полицайката? Хъм, може би.“ Сам не можеше да каже. Реши обаче да не си губи времето, като разсъждава за чувствата на двама души, които познаваше едва от вчера. Те бяха част от света, от който искаше да избяга колкото се може по-скоро.

Ребека смекчи тона:

— Е, щом последния път почти успяхме да го хванем, следващия може би ще ви помогнем да стигнете пет минути по-рано.

Катрин кимна:

— Благодарна съм ви за това. За всичко. Наистина сме ви много благодарни. Сега, има две неща. За да се почувствате по-сигурни, сложихме още един полицай отвън. Няма причина да очакваме, че Пел знае за вас, но реших, че няма да навреди.

— Нямам нищо против — отговори Ребека.

Полицайката погледна часовника си. Беше 23.15.

— Предлагам да приключваме за днес. Ако обаче се сетите нещо важно за Пел и искате да поговорим, мога да дойда за двайсет минути. Иначе ще се видим утре сутринта. Сигурно сте уморени.

— Да, така се получава при срещите със стари познати — отбеляза Саманта.

Джени спря зад мотела „Сий Вю“ и изключи двигателя. Даниел Пел остана на седалката. Чувстваше се като смазан и всичко му изглеждаше свръхестествено — светлите ореоли около лампите в мъглата, ленивият плисък на вълните на плажа на Асиломар.

Като паралелен свят от някой извратен филм, каквито затворниците в „Капитола“ гледаха и после коментираха с месеци.

И всичко това заради странната случка пред дома на прокурора.

— Добре ли си, мили?

Той не отговори.

— Не харесвам, когато си тъжен. — Джени постави ръка на бедрото му. — Съжалявам, че не се получи, както искаше.

Той се замисли за онзи момент преди осем години на процеса за убийството на Кройтън, когато бе обърнал сините си очи — сини като лед — към Джеймс Рейнолдс и се опита да го сплаши, да го разконцентрира. Но прокурорът просто му се изсмя. После се обърна към съдебните заседатели и им намигна.

Те също се разсмяха.

Всичките му усилия отидоха на вятъра. Магията се развали. Пел беше убеден, че с волята си може да си издейства оправдателна присъда, да накара съдебните заседатели да повярват, че Джими Нюберг е убиецът, а Пел — жертва, че е направил всичко за самозащита.

Рейнолдс се изсмя, сякаш Пел бе непослушно дете, което прави гримаси пред възрастните.

Нарече го „Сина на Менсън“…

„Победи ме!“

Това беше непростим грях. Не това, че водеше обвинението — не, много хора участваха в този процес. А това, че го победи психически. Управляваше го като марионетка, а после му се присмя.

Не след дълго председателят на съдебните заседатели прочете присъдата. Лелеяният му връх, свободата, независимостта, Семейството — всичко се стопи пред очите му. Изчезна. Животът му бе провален заради този присмех.

Сега Рейнолдс — не по-малко опасен от Катрин Данс — щеше да се скрие, сега щеше да е много по-трудно да го намери.

Пел потрепери от гняв.

— Добре ли си, мили? Изглеждаш разстроен. Искаш ли да ми кажеш?

Все още с чувството, че се намира в друго измерение, той разказа на Джени за Рейнолдс в съда и за заплахата, която представляваше — нещо, което никой друг не знаеше.

И интересно, тя не намери нищо странно в това.

— Ужасно! Майка ми правеше същото, присмиваше ми се пред чужди хора. И ме биеше. Но мисля, че присмехът беше по-лош. Много по-лош.

Съчувствието й дори го трогна.

— Хей, красавице… Днес се държа мъжки.

Тя показа юмруците си, сякаш на тях имаше татуирани букви: Д-Р-Ъ-Ж Т-В-Ъ-Р-Д-О.

— Гордея се с теб. Хайде, да влизаме.

Джени обаче не помръдна. Усмивката й помръкна.

— Мислех си за нещо.

— За какво?

— Как е разбрал?

— Кой?

— Онзи човек, Рейнолдс.

Тя го погледна сериозно.

— Предполагам, че ме е видял. Познал ме е.

— Не, съмнявам се. Стори ми се, че сирените се чуха, преди да почукаш на вратата му.

— Така ли?

— Така мисля.

Катрин… Яркозелени очи, розови нокти, ластикът, с който стягаше косата си, перла на пръста й и излъскана морска раковина на врата й. Продупчени уши, но без обици. Представяше си я, сякаш седеше пред него. Балонът започна да расте.

— Ами, сигурно е била онази полицайка. Тя е проблемът.

— Разкажи ми за нея — помоли Джени.

Пел я целуна и плъзна ръка по хилавия й гръб, пъхна пръсти под закопчалката на сутиена й, прокара ги надолу до ластика на бикините й, погали дантелата.

— Не тук. Хайде да влезем. Вътре ще ти разкажа.