Спящата кукла

56.

Катрин Данс тичаше по плажа. Обувките й „Алдо“, едни от любимите й, щяха да станат на нищо от солената вода. Не я интересуваше.

Отзад, на възвишението, хората от „Бърза помощ“ носеха Линда към линейката, спряна на паркинга на мотела. Саманта беше с тях. Данс кимна на двама полицаи от шерифството, първите пристигнали на местопроизшествието, които опъваха жълта найлонова лента между скалите, макар че единственият натрапник, който би могъл да заличи уликите, бе прииждащият прилив. Данс се наведе да мине под лентата, зави зад канарата, очаквайки да види поредния труп.

Спря за миг. После изтича при Уинстън Келъг и го прегърна. Той изглеждаше разтреперан и не сваляше поглед от онова, което лежеше пред тях — трупът на Даниел Пел.

Убиецът бе проснат по гръб, със свити, изцапани с пясък колене, стърчащи нагоре, и разперени ръце. Пистолетът му беше наблизо. Очите му бяха притворени, вече не ясносини, а помътнели.

Катрин осъзна, че още притиска с ръка гърба на Келъг. Отдръпна се и попита:

— Какво стана?

— Почти се сблъскахме. Криеше се тук. — Посочи няколко скупчени канари. — Видях го навреме и се скрих. Беше ми останала една фугасна граната от вчера. Хвърлих я и го замаях. Той започна да стреля, но имах късмет. Слънцето беше зад гърба ми. Заслепяваше го. Отвърнах на огъня и… — Сви рамене.

— Добре ли си?

— О, да. Малко одран от камъните. Катеренето не ми се удава много.

Телефонът й иззвъня. Тя погледна дисплея и вдигна. Беше Ти Джей.

— Линда е добре. Изгубила е кръв, но куршумът не е увредил важни органи. Саманта също не е ранена тежко.

— Саманта ли? — Данс не беше забелязала жената да е ранена. — Какво й е?

— Само драскотини и синини. Имала е боксов рунд с покойния. Преди да почине, разбира се. Боли я, но ще й мине.

Била се е с Пел?

Мишлето…

Дойдоха криминалисти от шерифството и започнаха огледа. Майкъл О’Нийл го нямаше.

Един от полицаите се обърна към Келъг:

— Поздравления.

Кимна към тялото.

Федералният агент се усмихна скромно.

Всеки специалист по кинесика знае, че усмивката е реакцията, която най-трудно се поддава на анализ. Намръщването, изражението на объркване и влюбеният поглед са еднозначни. Усмивката обаче може да изразява омраза, безразличие, веселост, любов…

Данс не можеше да се досети какво означава тази усмивка. Забеляза обаче, че когато Келъг погледна току-що убития от него човек, тя изчезна, сякаш никога не се е появявала.

Катрин Данс и Саманта Маккой отидоха в болница „Монтерей Бей“, за да видят Линда Уитфийлд, която бе в съзнание и се чувстваше добре. Беше прекарала нощта тук, но според лекарите можеше да си тръгне.

После Рей Каранео закара Саманта в мотела „Пойнт Лобос“ и тя реши да пренощува там, вместо да тръгне веднага за вкъщи. Данс я покани на вечеря, но жената отклони поканата с обяснението, че иска „да остане малко сама“.

Беше разбираемо.

След посещението в болницата Данс се върна в управлението на КБР, където завари Тириса Кройтън Болинг и леля й застанали до колата си. Очевидно я чакаха, за да се сбогуват.

Когато видя полицайката, лицето на момичето грейна. Поздравиха се топло.

— Чухме новината — мрачно измърмори лелята. — Мъртъв ли е?

Сякаш още не вярваше.

— Да.

Разказа им подробности за случилото се в Пойнт Лобос. Лелята изглеждаше нетърпелива, но Тириса искаше да чуе всичко. Данс не й спести нищо.

Момичето кимна, приемаше новините без емоция.

— Не знам как да ти се отблагодаря — каза полицайката. — Ти спаси живота на много хора.

Не споменаха нищо за събитията от нощта, когато Тириса се престорила на болна и близките й са били убити. Вероятно щеше да си остане тайна между нея и Данс. Какво пък? Да споделиш болката си с един човек често носи толкова облекчение, сякаш си я споделил с целия свят.

— Връщате ли се довечера?

— Да. — Момичето погледна леля си. — Но първо ще се отбием на едно място.

„Сигурно да хапнат в рибен ресторант или да напазаруват в лъскавите бутици в Лос Гатос“ — помисли си Катрин.

— Искам да видя къщата си — добави Тириса. — Старата ми къща.

Там, където са били убити родителите, братът и сестра й.

— Ще се срещнем с господин Негъл. Разговарял е с хората, които сега живеят там, и те са се съгласили да ме пуснат да разгледам.

— Негова ли беше идеята?

Данс беше готова да забрани посещението и знаеше, че Негъл веднага ще се подчини.

— Не, аз реших — отвърна момичето. — Просто, такова… искам да я видя. После господин Негъл ще дойде в Напа да ме разпита. За книгата. „Спящата кукла“. Така ще се казва. Не е ли яко да има цяла книга, написана за теб?

Мери Болинг не коментира, макар че по държането й — леко свити рамене, издадена напред брадичка — Данс веднага се досети, че не одобрява вечерната разходка и доста са спорили за това.

Понякога след важни събития — като събирането на Семейството или пътуването на Тириса, за да помогне за залавянето на убиеца — животът на участниците в тях претърпява сериозни промени. Това обаче не се случва много често и Данс не вярваше да стане и сега. Пред нея стояха същите хора, както преди няколко дни: загрижена за племенничката си жена на средна възраст, грубовата, но стараеща се добре да изпълнява ролята на осиновителка, и типично импулсивно момиче, спонтанно решило да извърши едно добро дело. Просто бяха поспорили как ще прекарат вечерта и в този случай момичето бе надделяло, несъмнено с цената на други отстъпки.

Може би самият спор бе една стъпка напред. Ето как — предполагаше Катрин — се променят хората: постепенно.

Тя прегърна Тириса, стисна ръката на леля й и им пожела лек път.

Пет минути по-късно се върна в „Женското царство“ в сградата на КБР и Мери-Елън Кресбах й направи кафе. Днес имаше бисквити с овесени ядки.

Полицайката влезе в кабинета си, събу пострадалите обувки и бръкна в шкафа за сандали „Джоан и Дейвид“. Протегна се и се облегна назад, отпи глътка силно кафе и потърси пакета ментови бонбони, които бе оставила някъде преди няколко дни. Лапна няколко, отново се протегна и се загледа в снимките на децата. Също и на съпруга се.

Как й се искаше да можеше да се сгуши до него тази вечер и да му разкаже за случая „Пел“.

„Ох, Бил…“

Телефонът й иззвъня.

Името на дисплея беше „Майкъл О’Нийл“. Стомахът й се сви от облекчение.

— Здравей — каза.

— Здравей, току-що чух новините. Добре ли си? Казаха, че имало престрелка.

— Един куршум прелетя покрай мен. Нищо сериозно.

— Как е Линда?

Тя му разказа.

— Ами Ребека?

— В интензивното. Но няма да излезе скоро.

О’Нийл й разказа за колата, с която Пел искал да отвлече вниманието им — любимия му метод. Убиецът принудил шофьора на нисана да подаде сигнал за собственото си убийство. После човекът се върнал вкъщи, скрил автомобила в гаража и седнал пред телевизора, откъдето чул за смъртта на Пел.

О’Нийл добави, че ще й изпрати доклада от огледа в „Бътерфлай Ин“, където Пел и Джени се настанили, след като избягали от „Сий Вю“, а също материалите от мотела „Пойнт Лобос“.

Данс се радваше, че чува гласа му. Нещо обаче не беше наред. Още беше резервиран. Не беше ядосан, но явно не се радваше особено, че разговаря с нея. Тя смяташе, че забележките, които бе направил за Уинстън Келъг, са неуместни, но макар и да не очакваше извинение, искаше обтегнатите им отношения да се изгладят.

— Какво става с теб? — попита тя.

При някои хора трябва да си по-настоятелен.

— Нищо.

Тази проклета дума, която може да означава всичко, от „чудесно“ до „мразя те“.

Тя го покани у тях довечера.

— Не мога, съжалявам. С Ан имаме планове.

Аха. Планове.

Това също бе от онези думички…

— Трябва да затварям. Исках само да ти кажа за шофьора на нисана.

— Добре. Пази се.

Щрак…

Данс се намръщи и се зачете в една папка.

Десет минути по-късно Уинстън Келъг се появи на вратата. Тя му махна към едно кресло и агентът се настани. Не се беше преоблякъл, дрехите му още бяха изцапани с кал и пясък. Той видя похабените й обувки при вратата и посочи своите. Засмя се:

— В шкафа ти едва ли ще има нещо като за мен.

— Съжалявам — отговори тя съвсем сериозно, сякаш не разбра, че е шега. — Всичките са трийсет и седми номер.

Обсъдиха докладите, които трябваше да подготвят, и комисията по разследване на стрелбата, която щеше да разгледа инцидента. Данс се почуди колко ще стои в района агентът от ФБР и прецени, че независимо дали иска да излиза с нея или не, ще трябва да остане четири-пет дни — за свикването на комисията и разследването трябваше време.

„После. Как ти звучи?…“

Келъг се протегна, както бе направила Данс преди няколко минути. Тя долови съвсем слаб признак на тревога от изражението му. Нещо го измъчваше. Разбира се, че стрелбата. Данс никога не беше стреляла по заподозрян, камо ли да убие някого. Беше участвала в залавяне на опасни престъпници, някои от които бяха убити при акцията. Други по-късно бяха осъдени на смърт. Но съвсем друго бе да насочиш оръжие към някого и да отнемеш живот.

На Келъг му се случваше за втори път за сравнително кратък срок.

— Какво ще правиш после? — попита тя.

— Трябва да изнеса семинар във Вашингтон за религиозния фундаментализъм — има много общо със сектантската психология. После ще си взема почивка. Ако съдбата не ми сервира някоя нова изненада.

Той се прегърби и затвори очи.

С мръсни, обикновени дрехи, с разрошена коса и леко брадясал, изглеждаше доста привлекателен, даде си сметка Данс.

— Извинявай — каза той, като отвори очи и се засмя. — Не е учтиво да се спи в кабинета на колега.

Усмивката му беше искрена и каквото го тревожеше преди, вече бе останало на заден план. Келъг изведнъж добави:

— О, има още нещо. Довечера трябва да подготвям документи, но утре мога ли да те поканя на ресторант? Бяхме се разбрали за после, нали помниш?

Тя се замисли: „Знаеш стратегията на хитрите престъпници при разпит: очакват всеки въпрос, който ще им зададеш, и имат подготвен отговор.“

Но въпреки че си мислеше за това, предложението му я изненада.

„И така, какво ще отговориш?“ — запита се.

— Става ли за утре? — повтори той.

Прозвуча срамежливо — странно за човек, който току-що е застрелял един от най-опасните престъпници в историята на Монтерей.

„Стига си се колебала“ — рече си Данс; плъзна поглед към снимките на децата, на кучетата, на покойния си съпруг. Замисли се за Уес.

— Става. Утре е идеално — отвърна накрая.