Спящата кукла

58.

Петък

Катрин, с черен костюм и тъмночервена памучна блуза, седеше на маса пред ресторант „Бей Вю“ край Рибарския кей в Монтерей. Заведението отговаряше на името си — „Гледка към залива“. От него се откриваше изглед към брега чак до Санта Крус. Но в момента не се виждаше. Тази сутрин Полуостровът тънеше в типичната юнска мараня. Вълма от мъгла като дим от запалени мокри съчки заобикаляха кея. Температурата бе под петнайсет градуса.

Снощи Данс бе в приповдигнато настроение. Даниел Пел вече нямаше да върши престъпления, Линда щеше да се оправи. Негъл и близките му оцеляха. Тя и Уинстън Келъг правеха планове за договореното „после“.

Днес беше друго. Потискаха я мрачни мисли, нямащи нищо общо с лошото време. Причините бяха много — не на последно място планираните заупокойни служби и погребенията на надзирателите, убити при сградата на съда, полицаите, охранявали мотел „Пойнт Лобос“, и Хуан Милар.

Тя отпи от кафето. Изведнъж отнякъде долетя колибри и пъхна човката си в хранилката, закачена на стената на ресторанта, близо до буйни гардении.

Друга птичка долетя и прогони първата. Бяха красиви създания, като бижута, но можеха да бъдат зли като подивели кучета.

— Здравей — чу се зад гърба й.

Уинстън Келъг се приближи, прегърна я през раменете и я целуна по бузата. Не твърде близо до устата, но не и прекалено далеч. Тя се усмихна и го прегърна.

Агентът седна.

Данс махна на сервитьорката, която допълни чашата й и сервира на Келъг.

— Проучих околността — обяви той. — Хрумна ми, че можем да отидем в Биг Сър довечера. В ресторант на име „Вентана“.

— Там е красиво. Не съм ходила от години. Страхотен ресторант. Макар и малко далеч.

— Няма проблем. По Първо шосе, нали?

Така щяха да минат точно през Пойнт Лобос. Тя си спомни изстрелите, кръвта, Даниел Пел проснат по гръб, мътните му очи, втренчени в тъмносиньото небе.

— Благодаря, че стана толкова рано заради мен — каза Катрин.

— Закуска и вечеря в твоята компания. Удоволствието е изцяло мое.

Тя се усмихна:

— Ето какво е положението. Ти Джей най-после намери какво означава „Нимю“.

Келъг кимна:

— Думата, която Пел е търсил в Интернет от затвора.

— Отначало ми хрумна, че може да е нечий псевдоним, после си помислих, че е свързано с компютърната игра „Нимю“ с хикс по средата.

Агентът поклати глава.

— Оказва се, че е доста популярна. Попитах най-големите специалисти — децата ми. Както и да е, хрумна ми, че Пел и Джими са отишли у Кройтън да откраднат ценен софтуер. Рейнолдс ми каза, че Кройтън завещал всичките си програми и резултати от изследвания на местния клон на Калифорнийския университет. Помислих си, че в архивите на колежа може да има нещо, което Пел е искал да открадне. Оказва се обаче, че „Нимю“ е друго.

— Какво?

— Не знаем със сигурност. Затова имам нужда от помощта ти. Ти Джей намерил някакъв файл в лаптопа на Джени Марстън. Казва се… — Данс извади едно листче. — Цитирам: „Нимю — сектантски самоубийства в Лос Анджелес“.

— Какво е съдържанието?

— Това е проблемът. Опитал се да го отвори, но има парола. Ще трябва да го изпратим в главното управление на КБР в Сакраменто, за да го разшифроват, но това ще им отнеме седмици. Може да не е важно, но ми се иска да разбера какво е. Можеш ли да го изпратиш на някого във ФБР, който ще го разкодира по-бързо?

Келъг отговори, че познава компютърен специалист в управлението на ФБР в Сан Хосе — в сърцето на Силициевата долина.

— Ако някой може да го дешифрира, това е той. Ще му се обадя още днес.

Тя му благодари и му подаде лаптопа, опакован в найлонов плик с картонче за съхранение на улики. Келъг се подписа, че го е приел, и остави компютъра до себе си. Данс махна на сервитьорката. Тази сутрин можеше да поеме само една препечена филийка, но федералният агент си поръча обилна закуска.

— Разкажи ми за Биг Сър — подкани я той. — Казват, че било красиво.

— Великолепно е. Едно от най-романтичните места на света.

В пет и половина следобед Уинстън Келъг дойде да я вземе от кабинета й. Бе облечен неофициално, но елегантно. С Данс бяха избрали почти еднакви дрехи: кафяви якета, тънки ризи и дънки. Неговите бяха сини, нейните — черни. „Вентана“ бе луксозен ресторант и винарна, но все пак бяха в Калифорния. Щеше да му се наложи да сложи костюм и вратовръзка само ако бяха в Сан Франциско, Лос Анджелес и Сакраменто.

На погребение също, не пропусна да си помисли Данс.

— Първо да приключим с работата.

Той отвори куфарчето си и извади компютъра, който бяха намерили в „Бътерфлай Ин“.

— О, готово ли е вече? — изненада се Данс. — Нима мистерията около „Нимю“ вече е разгадана?

Той се намръщи:

— За съжаление не.

— Нищо ли не са открили?

— Моят човек каза, че файлът или нарочно е съдържал безсмислици, или бил с вградена заличаваща бомба.

— Каква бомба?

— Това е като цифрово взривно устройство. Когато Ти Джей се е опитал да отвори файла, съдържанието му е станало „на маймуни“. Цитирам компютърния ми специалист.

— Маймуни…

— Случайни безсмислени символи.

— Няма ли как да се възстанови?

— Не. И повярвай ми, онези момчета са най-големите спецове в тази област.

— Е, няма чак такова значение — сви рамене Данс. — Просто ми се искаше да го изясня.

Той се усмихна:

— И аз съм такъв. Мразя да оставям неизяснени проблеми. Можем ли вече да тръгваме?

— Изчакай за минутка.

Данс се изправи и отиде при вратата. Албърт Стемпъл и Ти Джей чакаха в коридора.

Тя ги погледна, въздъхна и кимна.

Едрият полицай с бръснатата глава влезе в кабинета й, Ти Джей го последва.

Извадиха оръжията си (Данс просто нямаше куража) и след няколко секунди Уинстън Келъг бе обезоръжен и с белезници.

— Какво става, по дяволите? — гневно се развика той.

Катрин му отговори, изненадана от собственото си хладнокръвие:

— Уинстън Келъг, арестувам ви за убийството на Даниел Пел.