ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Когато в неделя сутринта Блеър се събуди, тя се почувства великолепно. Протегна се доволно в леглото, вслуша се в птичите песни пред прозореца си и си помисли, че това е най-прекрасната утрин в живота й. Душата й беше препълнена с всички ония неща, които беше преживяла с Лий предния ден, с това, което самата тя беше извършила. Припомни си как той заши червата на мъжа с простреляния корем, колко сръчни и внимателни бяха ръцете му, как знаеше какво да стори във всеки отделен момент.

Поиска й се Алън да беше присъствал на тази сложна операция и изведнъж се изправи като свещ в леглото си. Алън! Напълно беше забравила, че вчера в четири часа следобед двамата си бяха уговорили среща. Беше толкова загрижена за Хюстън и глупавото й държане по повод на ония ужасни пръстени, а после се обади Лий и тя реши, че само чувството за дълг го е накарало да я покани и да посети пациентите му с него. Откъде да знае, че ще се върне в къщи едва на следващата сутрин!

В стаята влезе Сюзън и съобщи, че веднага след закуска семейството ще отиде на църква и мистър Гейтс очаква тя също да присъства. Блеър скочи от леглото и бързо започна да се облича. Вероятно Алън също щеше да дойде в църквата и тя можеше да му обясни защо не е спазила уговорката им.

Алън беше там, три реда по-напред, но каквото и да правеше Блеър, след един бегъл поздрав той дори не се обърна да я погледне. И което беше още по-отчайващо, седеше непосредствено до мистър Уестфийлд и дъщеря му Нина. След службата Блеър успя да поговори на четири очи с него в малкия църковен двор.

— Значи през цялото време си била с Уестфийлд — започна Алън веднага щом останаха сами. Очите му гневно святкаха.

Въпреки добрите си намерения да покаже разкаяние, Блеър не можа да се стърпи:

— Доколкото си спомням, ти беше този, който се съгласи на това проклето състезание — не аз! Уговорката беше, че нямам право да отклонявам поканите на Леандър.

— И това важи за цялата нощ? — Удаде му се да я погледне отвисоко, макар че двамата бяха почти еднакви на ръст.

Блеър бързо премина в самоотбрана:

— Работихме цял ден. Повикаха ни при ранен и попаднахме между фронтовете на една война за пасища. А Леандър каза…

— Спести ми мъдростите му. Трябва да вървя, имам други планове за днес.

— Други планове? А аз си мислех, че днес следобед…

— Утре ще ти се обадя по телефона. Ако въобще мога да те открия. — С тези думи той се завъртя на токовете си и я остави сама.

След малко покрай нея мина Нина Уестфийлд и обясни, че Лий ще остане цял ден в болницата. Блеър се качи в каретата заедно с майка си и втория си баща и дори не забеляза, че Хюстън е изчезнала.

В къщи майка й се засуети около масата за обяд, подреди цветята и постави в средата на най-красивия сребърен свещник.

— Гости ли очакваш? — попита разсеяно Блеър.

— Да, мила. Той ще дойде на обяд.

— Кой ще дойде на обяд?

— Кен! О, Блеър, той е великолепен мъж. Сигурна съм, че ще ти хареса.

Само след няколко минути вратата се отвори и Хюстън влезе в салона под ръка със своя милионер, като че току-що беше спечелила голямата награда от лотарията. Блеър го беше зърнала за миг в църквата и сега си призна, че този мъж наистина изглежда добре — не че беше красавец като Леандър или Алън, но беше много представителен, едър и мускулест.

— Заповядайте на масата, мистър Тагърт, седнете до Хюстън, а насреща ви ще бъде Блеър — покани го майката.

Всички седнаха около масата и известно време гледаха чиниите си или из стаята, без да отварят уста.

— Надявам се, че обичате ростбиф — заговори мистър Гейтс, докато разрязваше огромното парче.

— Сигурен съм, че ще ми се услади повече от онова, което обикновено ми сервират. Искам да кажа, преди Хюстън да ми намери някой добър готвач.

— Ангажирала ли си вече готвачка, Хюстън? — осведоми се с хладен глас Оупъл, за да припомни на дъщеря си, че в последно време се губи с часове, без да иска разрешение от домашните си.

— Мисис Мърчисън, поне за времето, когато Конрадови са в Европа. Сър — обърна се тя към мистър Гейтс, — мистър Тагърт има няколко предложения за изгодно влагане на капитали.

Оттук нататък няма спиране, помисли си Блеър. Тагърт се държеше като слон в кокошарник. Когато мистър Гейтс го попита дали си струва да се купуват железопътни акции, той изрева с вдигнат юмрук, че с тия акции вече не може да се подмами иззад печката дори едно куче, вече цялата страна била опасна с железопътни линии и от тях не можело да се извлече добра печалба — „най-много няколко мизерни стотина хиляди“. Юмрукът му тресна по масата така, че чашите издрънчаха и всички присъстващи се стреснаха.

В сравнение с темперамента на Тагърт и мощния му глас мистър Гейтс беше същинско щурче. Тагърт не допускаше дори най-малкото противоречие, той беше прав във всичко и жонглираше с цифри, сякаш аритметиката започваше от един милион долара.

И като че крясъците и арогантността му не бяха достатъчни, та проявяваше и маниери, от които на човек започваше да му се повдига. Режеше картофите с нож и когато месото изскочи от чинията му и се приземи чак пред чашата на Блеър, той нито за секунда не прекъсна поученията си как мистър Гейтс да ръководи пивоварната, а спокойно хвана парчето с пръсти и го хвърли обратно в чинията си. Когато му предложиха три различни сорта зеленчук, той закри с ръка чинията си, размачка на пюре картофите, които беше натрупал, и изля отгоре им цяла купа сос. Преди другите да започнат, вече беше погълнал почти половината от четирикилограмовото печено.

После преобърна чашата за чай на Хюстън, но тя само се усмихна и даде знак на прислужницата да й донесе друга. Изпи шест чаши изстуден чай, преди Блеър да забележи че Сюзън тайно пълни чашата му от друга кана. Чак тогава тя се сети, че Хюстън е наредила да му сервират тъмна бира вместо чай.

Говореше с пълна уста и по брадичката му два пъти полепваха парченца картофи. Тогава сякаш си имаше работа с малко дете, Хюстън докосна ръката му и посочи салфетката, която си стоеше сгъната до чинията му.

Блеър престана да яде. Не понасяше да я бомбардират непрекъснато с парченца от храна или да държи чашата си да не падне, докато този всезнайко монополизираше разговора. Разговор — глупости! Той просто държеше реч.

Най-лошото беше, че трябваше да гледа как Хюстън, майка й и мистър Гейтс са го зяпнали в устата. Сякаш всяка дума беше от злато. Всъщност така си и беше, помисли си отвратено Блеър. Никога не беше обръщала внимание на парите, но вероятно за повечето хора те бяха основното съдържание на живота им. Във всеки случай Хюстън го приемаше така и беше готова да прекара дните си като съпруга на този ужасен, недодялан тип.

Блеър посегна към свещника, за да предотврати падането му когато Тагърт повторно си сипа сос. Готвачката сигурно го е разбъркала в големия казан за пране, помисли си тя.

Точно в този миг Тагърт прекъсна обясненията си, че благосклонно позволява на мистър Гейтс да се включи в покупките на недвижими имоти, и впи очи в Блеър. Внезапно охотата му за приказки изчезна и той бутна стола си назад.

— Не е ли време да вървим, миличка? Нали искаше да се разходиш в парка, преди да се стъмни…

Поне да беше попитал дали другите са свършили с обяда, помисли си възмутено Блеър. Не, господинът искаше да си върви и с тон на паша пожела Хюстън да го придружи. Вместо да протестира, сестра й послушно го последва навън.



— Е, Лий — заговори с усмивка Оупъл и почти си изкриви врата, като се опита да извърти глава в люлеещия се стол и да вдигне поглед към него. — Не те чух да влизаш. — Тя го погледна по-внимателно. — Изглеждаш доста по-добре, отколкото преди два-три дни. Какви са причините за това? — И направи физиономия, сякаш искаше да добави: „Какво ти казвах аз?“

Лий се наведе и я целуна по бузата, после се отпусна в едно от креслата, поставени на задната веранда. Взе една голяма червена ябълка и започна да я върти в ръцете си.

— Може би не толкова искам да се оженя за дъщеря ти. Може би просто искам да те имам за тъща.

Оупъл отново се зае с бродерията си.

— Значи смяташ, че имаш шансове да спечелиш дъщеря ми. Ако си спомням добре, при последния ни разговор беше убеден в противното. Какво се промени през последните дни?

— Какво ли? Целият свят се промени. — Лий лакомо захапа ябълката. — Ще спечеля. Не само ще спечеля, ами ще предизвикам земетресение. Оня беден момък Хънтър няма никакви шансове.

— Струва ми се, че си намерил ключа към сърцето на Блеър, а той не се крие в цветята и бонбоните.

Леандър се ухили доволно, вдигна очи и каза:

— Ще я ухажвам така, както най-много й харесва — с огнестрелни рани, отравяния на кръвта, белодробни възпаления, ампутации и всичко, което мога да намеря за нея. Като започне пролетното изкарване на добитъка, ще й сервирам най-великолепните болести.

По лицето на Оупъл се изписа ужас.

— Какви страхотии чувам! Трябва ли да бъдеш толкова драстичен?

— Според натрупания досега опит нищо не може да я уплаши. Колкото по-страшно става, толкова повече тя се въодушевява. Но трябва някой да я наглежда, иначе ще си строши главата.

— И този някой ще бъдеш ти, нали?

Леандър се надигна.

— През всичките дни, които ми остават. Мисля, че току-що чух гласа на любимата си. Ще видиш — само след седмица ще хукне към брачния олтар!

— Лий!

Той се спря в рамката на вратата.

— А кой ще й каже за отказа на „Свети Йосиф“ да я приеме?

Леандър съзаклятнически смигна.

— Ще приложа всичките си хитрини, за да не го узнае никога. Ще направя така, че тя да им откаже. Какво си въобразяват ония хора, като твърдят че тя е недостойна да работи в мизерната им болница?

— Дъщеря ми е добра лекарка, нали? — промълви Оупъл и лицето й засия от гордост.

— Не е лоша — отговори с тих смях Лий и тръгна към салона. — Не е лоша за жена.

Блеър го намери в салона. Вчерашният ден беше ужасно разочарование за нея. Алън не се обади, Лий не се появи никакъв, а и през цялото време я разкъсваше тревога за Хюстън, която се продаваше на онзи ужасен Тагърт. Затова, когато отиде при Леандър, в сърцето й се промъкна страх. Дали ще се държи отново като доктор Уестфийлд или като мъжа, който използваше всеки повод да я обижда?

— Искал си да говориш с мен? — попита предпазливо тя.

Леандър направи физиономия, която беше напълно нова за него. Изглеждаше й плах като момче.

— Дойдох да ти кажа нещо, ако нямаш нищо против да ме изслушаш.

— Естествено, че нямам нищо против — отговори тя. — Защо да не си поговорим.

Блеър се настани в червеното брокатено кресло, а Леандър остава прав пред нея с шапка в ръка, мачкайки я като носна кърпичка. Когато Блеър го покани да седне, той смутено поклати глава.

— Не е лесно да ти кажа това, за което дойдох. Не е лесно да призная поражението си, особено по този важен за мен въпрос. Толкова много исках да те спечеля за своя жена…

Блеър понечи да каже нещо, но Леандър вдигна ръка, за да я възпре.

— Не, остави ме да ти кажа докрай онова, което съм решил. Тежко ми е, но трябва да го направя, защото вече не мога да мисля за нищо друго.

Лий продължи да мачка шапката си в ръце и пристъпи към прозореца. Никога не го беше виждала толкова нервен.

— Съботата — денят, който прекарахме като колеги-лекари — беше от огромно значение за мен. До този ден бих заложил всичко, което притежавам, в подкрепа на убеждението си, че една жена не може да бъде добър лекар, но ти ме накара да променя мнението си. През този ден ти ми показа, че жената може не само да бъде добър лекар, но и много по-добър от повечето мъже.

— Много ти благодаря — промълви Блеър и по гърба й пробягнаха сладостни тръпки.

Лий обърна лице към нея.

— Затова сега се отказвам от състезанието

— Какво?

— Да, отказвам се от съревнованието или както там го наричаш. Вчера, докато работех сам в болницата, внезапно проумях колко ме е променил денят, който прекарахме като колеги. Трябва да знаеш, че винаги съм работил сам, но когато в събота станахме екип… За мен това беше нещо като осъществяване на отдавнашна мечта. Толкова си подхождахме, така идеално се разбирахме — почти като любовна двойка. — Той млъкна и впи очи в нея. — Естествено изразявам се метафорично.

— Разбира се — промърмори тя. — Но засега не схващам смисъла на думите ти.

— Наистина ли? Исках да кажа, че вероятно загубих съпруга, но затова пък спечелих колежка! Може би съм се отнасял към тази жена с малко или с никакво уважение може би дори приложих няколко непочтени номера, а да й покажа, че приятеля й хич го няма, защото не може да плува, нито да гребе, дори да язди, но те уверявам, че никога не бих сторил подобно нещо на една колежка, която заслужава уважението и… да, и възхищението ми.

Блеър слисано замълча. Вярно, описанието на Алън не беше особено коректно, но хвалебственият химн зазвуча толкова сладко в ушите й, че не й даде сърце да го опровергае.

— Нима искаш да кажеш, че вече не настояваш да се ожениш за мен?

— Искам да кажа, че те уважавам, и тъй като разбрах, че желаеш да се омъжиш за Алън Хънтър, ми стана ясно, че не бива да се изпречвам на пътя ти. Ние сме равноправни колеги — професионалисти и аз не мога да продължа с номерата, които прилагах до съботния ден. Вече не настоявам да останеш в Чандлър. Можеш да напуснеш града с човека, когото обичаш, и аз те уверявам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да възпра Гейтс да не съобщи в Пенсилвания за загубата на твоята… девственост.

Блеър се надигна.

— Все още не съм сигурна, че съм те разбрала добре. Значи мога да си замина по всяко време? Вече няма да ме шантажираш и няма да правиш Алън за смях пред хората? И приемаш всичко това, защото вярваш, че съм добър лекар?

— Съвсем точно. Вярно е, мина доста време, преди да се осъзная, но най-после и това стана. Какъв ще бъде бракът ни, ако почива само на любовна страст? Естествено ние изпитваме физическо привличане един към друг и нощта, която прекарахме заедно, беше прекрасна, ала това все още не е основа за траен брак. Вие с Алън имате тази база: разбирате се, разговаряте за общите си интереси, освен това съм сигурен, че ти ще реагираш на… на докосванията му по същия начин, както и на моите. Може би вече сте го изпробвали през изминалите дни, кой знае…

— Моля?

Леандър наведе глава.

— Прости ми. Ето че пак започнах да те обиждам. Щом сме двамата, непрекъснато те дразня. Сега сигурно няма да искаш да чуеш останалото.

— Слушам те — промълви тя. — Кажи ми всичко.

Странно, но Блеър се почувства изоставена. Естествено беше прекрасно, че Леандър признава професионалните й качества, но тя като че ли очакваше друго — и сама не знаеше точно какво.

Когато Лий отново я погледна, очите му горяха с буен пламък.

— Знам колко много ти се иска да се върнеш в Пенсилвания и не те упреквам. Но съвместната работа с теб ми достави такава радост и удовлетворение — и тъй като съм убеден, че вече няма да се върнеш в нашия град след целия този горчив опит, който насъбра благодарение на мен през последните дни, искам да те попитам: би ли ми оказала честта да поработим заедно известно време? Баща ми обеща да убеди управителния съвет на болницата да ти даде разрешение за работа там под мое ръководство. Така бихме могли да лекуваме заедно пациентите, докато дойде сватбата на Хюстън. О, Блеър, как бих искал да видиш плановете ми за женската клиника! Не съм ги показвал никому, а толкова ми се ще да споделя намеренията си именно с теб. Може би дори ще ми помогнеш да ги осъществя — ако все още имаш време, искам да кажа.

Блеър отиде в отсрещния ъгъл на стаята. Не мислеше, че е имала по-хубав ден в живота си от съботата, прекарана с Леандър, а щом сега се разваляше и годежът, Хюстън нямаше да се чувства задължена да се омъжи за онзи Тагърт. И все пак…

— Алън също може да работи с нас. Божичко, ако той е поне наполовина толкова добър, колкото си ти… Така ли е?

Блеър бързо се върна в реалността и се изчерви, защото досега изобщо не беше помислила за Алън.

— Питаш дали е добър? Така мисля. Да, разбира се, че е. Но досега не е имал възможност да практикува под ръководството на опитни лекари като мен. Искам да кажа, аз имах късмет, че вуйчо Хенри се радва на голямо уважение в лекарските среди, и аз му помагах в хирургически операции, когато бях още почти дете. Асистирала съм му при различни спешни случаи и научих много, защото той е великолепен хирург. Но… — Тя спря за момент. — Разбира се, Алън също е отличен лекар — завърши с твърд глас Блеър.

— Сигурно е така и аз мисля, че тримата много добре ще работим заедно. Впрочем Алън също ли взе участие в приемния изпит за болницата „Свети Йосиф“?

— Да, но той не…

— Какво не?

Блеър издаде долната си устна напред. Беше смутена.

— Комисията прие само първите шест.

— Разбирам. Е, може би е имал лош ден. Да дойда ли утре в шест часа да те взема? А дотогава библиотеката ми е на разположение на добрата колежка. — Той бързо целуна ръката й и изскочи от стаята.

Загрузка...