Сърце от пламък

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Франсоаз тресна чашата на масата и с гняв установи, че тя е много дебела и тежка и не може да се счупи.

— За всичко е виновна оная — изръмжа тя.

Зад гърба й се чу покашляне и тя се стресна. Обърна се и видя влезлия Льо Голт: висок, мършав, тъмнокос и противен. Имаше навик да се вмъква в стаята безшумно като котка. Той потърка с ръка тънките си мустачки и каза:

— Пак ли си запяла същата песен?

Без да си дава труд да му отговори, Франсоаз стана и отиде до прозореца. Жалузите бяха спуснати, тежките плюшени завеси също. Никой не биваше да я вижда. В тази стая тя се криеше от шерифа. Живееше затворена тук вече цяла седмица. Членовете на бандата й бяха в болницата или зад решетките. Мечките, които я бяха последвали в каньона, бяха предизвикали такава паника сред хората и животните, че един от мъжете беше изпотъпкан до смърт от уплашените коне. Двама бяха ранени, един беше нападнат от разгневената мечка и десният му крак беше разкъсан. Когато шерифът и хората му най-сетне разчистиха входа на клисурата, бандитите на колене се молеха да ги махнат оттам.

И всичко заради оная жена.

— Тя ми надроби тази попара — изскърца със зъби Франсоаз. Най-много я беше яд, че я бяха надхитрили. Първо тези идиоти, които я бяха избрали за своя главатарка, не можаха да открият хижата, а после онази жена привидно й помогна да избяга, за да я затвори в клисурата пред очите на всичките й хора.

През изтеклата седмица имаше достатъчно време да размисли над всички подробности от станалото. Осъзна, че Блеър й е изиграла мръсен номер. Беше се престорила, че е сърдита на съпруга си, сложи му „приспивателно“ в кафето, а после „забрави“ ножа си на масата, за да може Франсоаз да избяга.

— Ти май пропускаш доктора — установи ухилено Льо Голт. — И той участваше в заговора. Според теб само жената е виновна.

— От нея започна всичко — изсъска Франсоаз. — Ще ми плати за това.

— Аз пък ще се разправя с Уестфийлд — заяви Льо Голт.

— Какво ти е сторил?

Льо Голт разтърка китките си. Винаги внимаваше ръкавиците да покриват белезите по тях — отпечатъците от железните маншети, в които го вкара Уестфийлд.

— Да приемем, че имам основателни причини да го мразя. — Той помълча и след малко продължи: — Тази вечер ще дойде пратеникът с новините. Надявам се, че е узнал кога трябва да бъде изпратен товарът.

— И аз се надявам — отговори натъртено Франсоаз. — Щом свършим тази работа, заминаваме за Тексас.

— И ще оставиш верните си и предани хора в затвора? — попита подигравателно Льо Голт.

— Тия празноглавци! Затворът ще им се отрази добре. А що се отнася до тази вечер: не би ли могъл да ме вземеш със себе си? Ще направя всичко, само и само да изляза за малко от тази ужасна стая.

— Всичко?

— Всичко, което не би разрушило партньорството ни — отговори с крива усмивка тя и си помисли, че по-скоро би преспала в гнездо на усойници, отколкото с този Льо Голт. — Никой няма да ме познае в тъмното. Трябва да изляза на въздух. От чакането се поболявам.

— Разбира се, защо не! Срещата с човека ще стане сред природата — зад мината „Малката Памела“. Но ако все пак някой те познае, не очаквай да ти помагам. Полицията не се занимава с мен и не искам да се забърквам в нищо.

— Няма защо да се тревожиш за мен. По-добре измисли как да измъкнем от града откраднатите сандъци, защото аз не мога да се показвам.

— Не се безпокой за това. Все ще ми хрумне нещо — отговори той вече на вратата. — Ще дойда да те взема в полунощ.

След няколко часа двамата излязоха от града на коне, избягвайки светлините на къщите и превозните средство. Франсоаз беше нахлупила шапката дълбоко над очите си и в дългите панталони и дебелото палто приличаше на мъж.

Срещнаха пратеника на уговореното място и новината, която узнаха, ги зарадва неимоверно много. Двамата с усмивка заслизаха надолу по стръмния склон към мястото, където бяха скрити конете им.

— Тихо! Чувам нещо — пошушна Льо Голт и моментално се прикри зад една скала.

Франсоаз приклекна зад храстите и в същия момент иззад дърветата излязоха двама мъже. фигурите им се очертаха ясно на лунната светлина. Единият, дребен и набит, изглеждаше нервен, докато другият, висок и строен, с блестящ револвер в ръка, създаваше впечатление за спокойна бдителност. Той изчака спътникът му да се качи в скрития зад храстите файтон и си запали една пура.

— Уестфийлд! — произнесе смаяно Льо Голт и Франсоаз бързо сложи ръка на устните му.

Двамата почакаха Леандър да се отдалечи с файтона, но не видяха на седалката дребния му спътник.

— Къде изчезна другият? — учуди се Франсоаз, когато файтонът изчезна от очите им. Тя се обърна и се облегна на скалата.

— Скри се — отговори замислено Льо Голт. — Защо един почтен лекар, така нареченият благодетел на човечеството, скри този човек във файтона си посред нощ?

— Онова долу не е ли каменовъглена мина?

— Да, но какво общо има тя? Да не мислиш, че искал да открадне няколко тона въглища?

— Той и онази никаквица, за която е женен, сигурно са откраднали динамита, с който взривиха клисурата — най-вероятно от някоя мина.

Льо Голт зави нагоре крайчетата на мустаците си.

— Докторът отлично познава мините.

— Ако искаш, остани си тук и размишлявай цяла нощ какво е търсил в мината. На мен ми е студено. Има още много работи за уреждане, а времето напира.

Льо Голт мълчаливо тръгна след нея. Когато стигнаха при конете, заговори отново:

— Жената на Уестфийлд се казва Чандлър, нали?

— Да. Същото като града, в който живее.

— Искаш да кажеш, че градът е кръстен на баща й. В Чандлър няма по-почитано име от тяхното.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали ги видя как се отнасят един към друг? Какво според теб би направила жена му, ако докторът изпадне в затруднено положение?

— Какво би направила ли? — Франсоаз отлично помнеше начина, по който Блеър гледаше съпруга си: като че може всеки момент да го загуби. Беше готова мигом да се сгуши в скута му. — Мисля, че ще стори всичко, за да го измъкне.

Льо Голт широко се ухили. Равните му бели зъби заблестяха на лунната светлина.

— Не знам на какво станахме свидетели току-що, но непременно ще науча. А щом разбера, ще го използваме за наша собствена изгода. Трябва ни човек, който да изнесе товара от Чандлър.

Франсоаз отговори на усмивката му.

— А кой би бил по-подходящ от една Чандлър?

Леандър и Блеър работиха три дни в новата си клиника, преди да я приведат в ред с помощта на безброй майстори и работници. Вечерта на третия ден Леандър се покатери на една стълба и окачи над входа голяма табела: „Женска клиника Уестфийлд“.

Когато слезе от стълбата, не можа да откъсне очи от грейналото лице на Блеър. Приличаше му на дете, което е опитало сладолед за пръв път в живота си.

— Влез вътре — каза той. — Приготвил съм малко празненство. — Когато видя, че Блеър не помръдва, той хвана ръката й и я издърпа навътре.

Под капак от дъбово дърво в една пълна с парчета лед мивка бяха сложени две бутилки шампанско.

Блеър уплашено се отдръпна.

— Много добре знаеш какво ще направя, ако изпия чаша шампанско.

— Как бих могъл да го забравя? — засмя се той и отвори бутилката. Взе от витрината една кристална чаша, напълни я и й я подаде.

Блеър предпазливо отпи една глътка, изгледа го над ръба на чашата, изпи шампанското до дъно и му я подаде да я напълни отново.

— А назначението ти в болницата „Свети Йосиф“? Не съжаляваш ли, че няма да работиш там?

Блеър втренчи очи в шампанското, което се пенеше в чашата й.

— И да се откажа от съвместна работа с мъжа, когото обичам?… Ехей! — извика тя, когато видя, че пяната е започнала да прелива. После вдигна очи и срещна горящия му поглед.

— За колко време? — прошепна Лий.

Блеър се опита да се овладее. Думите просто се бяха изплъзнали от устните й.

— Вероятно завинаги. Вероятно съм те обикнала, още когато те видях за пръв път. Вероятно съм опитвала какво ли не, за да те намразя — защото Хюстън беше първата, която те поиска. Но всичките ми номера останаха безполезни: победителят винаги беше ти.

Леандър стоеше на крачка от нея, но погледът му я привличаше като магнит.

— Значи издържах изпита? Нещо като Херкулес и подвизите му…

— Е, не беше чак толкова лошо.

— Така ли? Хората и до днес ме питат кога пак ще отида да греба на езерото. А да не забравяме и размяната на невестите пред брачния олтар! Всеки ме пита дали най-после знам, за която от близначките съм се оженил наистина.

— Но поне не намираш змии в закуските си — отговори сериозно Блеър.

Леандър остави двете чаши на масата и пристъпи към нея.

— Имаш доста неща да поправяш.

— Винаги ще се грижа скалпелът ти да бъде достатъчно остър — прошепна тя и се отдръпна от него.

Леандър остана на мястото си и я загледа, без да промълви нито дума. Навън бързо се смрачаваше и в операционната цареше полумрак. Без да я изпуска от очи, той започна да се разсъблича. Малко по малко разгалваше своята тъмна, загоряла от слънцето кожа и силните мускули, които играеха под нея.

Блеър стоеше като хипнотизирана и без да помръдва, гледаше разкриващото се пред нея великолепно мъжко тяло — дългите крака със силни бедра, мускулести прасци и добре очертани колене. Гърлото й пресъхна и дишането й се ускори, когато го видя гол — готов за любов.

Без да откъсва очи от нея, Лий седна на дългата ниска пейка с опънати крака, готов да я приеме.

— Ела при мен — пошушна той с глас, който идваше от много дълбоко.

Без да сваля горните си дрехи, Блеър само развърза връзките на дългите си долни гащи и те се свлякоха на пода. Широката кадифена пола покри и двамата, когато тя седна в скута му с разтворени крака и Лий без усилия проникна в нея.

Блеър започна бавно да се движи нагоре-надолу, впила очи в лицето му, бързо променящо се под напора на сладостните чувства, които изпълваха цялото му същество. Тя се притисна в него, опря колене на пейката, а ръцете на Лий се плъзнаха към бедрата й, за да ускорят движенията й.

Лий затвори за миг очи, но бързо ги отвори и отметна глава назад. Блеър вдигна ръце от раменете му и обгърна шията му. Движенията й ставаха все по-бързи и силни, бедрата й се разтвориха колкото се може повече и се притиснаха до неговите. Лий я придърпа с все сила до себе си и още повече засили темпото. Тогава Блеър се изви напред почти болезнено, гърбът й се опъна като струна и тя замря в това състояние. Лий я държеше здраво, защото тя сякаш се съпротивляваше на ръцете му и цялата трепереше от бурното изживяване. Вече не знаеше коя е и къде е. Остана така и зачака възбудата да се уталожи, без да се откъсва от Лий.

Той внимателно разхлаби прегръдката си и се усмихна.

— Колко е хубаво, че имаме общи интереси.

— Ехо! Има ли някой вътре?

— Олеле, баща ти! — прошепна ужасено Блеър.

Леандър бързо я изправи на крака.

— Върви при него и го задръж навън, докато се облека

— Но за не мога така… — промърмори Блеър. Всеки щеше да забележи какво е правила току-що.

— Върви! — заповяда Лий и леко я побутна към вратата.

— А, ето те и теб — поздрави я Рийд и се усмихна на зачервеното й лице. — Така и предполагах. Лий също е тук, нали?

— Да — промълви задъхано Блеър. — Той… ей сега ще дойде. Ще пийнеш ли нещо освежително? — Тя замлъкна, защото се сети, че имаха само шампанско.

Очите на Рийд доволно просветваха.

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Блеър хвърли поглед назад и установи, че Леандър все още се облича. Затова безмълвно последва Рийд към изхода. Пред вратата беше спрян красив малък файтон, лакиран в черно, с черни седалки и черен сандък под капрата за багажи или други товари. Блеър възхитено докосна месинговия обков на вдигнатия гюрук.

— Прекрасен е — промълви тя. Странно, че Рийд си беше купил подобно превозно средство, което явно беше предназначено за дама.

— Разгледай го отпред — подкани я Рийд със светнало от удоволствие лице. Както винаги й заприлича на булдог.

Блеър обиколи файтона. В Този миг от болницата излезе Лий и смаяно се загледа към тях.

Блеър се наведе и откри под седалката красива месингова табела, на която беше гравирано: „Доктор Блеър Чандлър Уестфийлд“.

Минаха няколко секунди, преди да разбере какво означава това.

— За мен? — пошепна тя. — Този кабриолет е за мен?

— Не мога да допусна моята снаха да посещава болните си пеш, пък и отлично зная, че синът ми не изпуска нито за миг поводите на старата си каручка. Затова реших, че ти е необходима нова карета. Харесваш ли я?

Блеър отстъпи назад и се вгледа в новата си придобивка. Струваше й се, че точно тя й е липсвала, за да се почувства истински лекар.

— Да! — извика тя. — О, да!

Изтича устремно към Рийд, прегърна го и горещо го целуна по бузата. Преди той да успее да се изчерви от смущение, тя беше вече горе на капрата и внимателно оглеждаше всяко ъгълче. Накрая отвори сандъка.

— Не е и на половината на твоя, Лий — извика тя. — Може би и аз ще го разширя. Сигурна съм, че ще ми трябват цял куп неща, когато тръгна на път.

— Пушки ли ще носиш? Да не мислиш, че ще те оставя да препускаш сама из околностите? Ти трябваше да ме уведомиш за намеренията си, татко! Даваш й свобода на движение, а то е все едно да дадеш път на някой разрушителен тайфун. Ще препуска по следите на всевъзможни спешни случаи и накрая пак ще падне в някой капан, където ще си счупи главата.

— О, ти, разбира се, си много по-предпазлив! — изгледа го отвисоко Блеър. — Втурваш се с главата напред във всяка схватка за пасища. А аз със своята безгрижност дори не подозирах какво ни очаква там.

— Още по-зле — отговори Лий. — Щом някой ти каже, че се нуждае от твоята помощ, ти ще го последваш и накрай света. Напълно си лишена от инстинкт за самосъхранение. Помисли си само, че доброволно се предаде в ръцете на бандитите, които те отвлякоха. Качи се на коня при онзи мъж, без дори да го попиташ къде иска да те отведе.

— Момент, момент! — намеси се засмяно Рийд. — Вярно е, когато купих файтона за Блеър, аз изобщо не помислих за това. Но съм се научил от теб, Лий, че когато си втълпиш нещо, по никой начин не мога да те отклоня от намерението ти. Просто вие с Блеър много си приличате.

— Но тя никога не отчита риска, който поема — проговори мрачно Лий.

— А ти винаги го правиш — отвърна Рийд и втренчено изгледа сина си.

Блеър внимателно наблюдаваше бащата и сина. За сетен път държанието им я убеждаваше, че в тайнствените изчезвания на мъжа й се крие някаква опасност, която в крайна сметка е за доброто на хората.

Рийд посочи кафявия жребец, впрегнат във файтона.

— Поръчах за теб същия мустанг като този на Леандър, но още не са го докарали. Сметнах, че ще ти хареса, ако хората те разпознават отдалеч — също като него.

— Непременно ще я познаят, защото аз винаги ще седя до нея — заяви сериозно Лий.

Без да му отговори, Блеър вдигна вежди и с усмивка го изгледа — представи си как ще скочи при нея на капрата и какво ще правят двамата там. После побърза да прогони тези неподходящи мисли.

Рийд се изсмя и здраво удари сина си по рамото.

— Надявам се жена ти да ти даде да се разбереш. Може би тогава поне отчасти ще проумееш какви страхове сме брали заради теб майка ти и аз.

Той протегна ръка и помогна на Блеър да слезе от кабриолета.

— Разказах ли ти как Лий посипа килера с хлебни трохи вместо с отрова за плъхове? Само за една седмица всички градски плъхове се събраха в нашата къща. Мина доста време, преди да установим, защо се чувстват толкова добре у нас.

— Не, не го знаех — отговори Блеър и се загледа в гърба на Леандър, който тръгна обратно към клиниката. — С удоволствие бих узнала още много неща за него.