Сърце от пламък

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Блеър пътуваше с новия си кабриолет по пътя към Чандлър. Връщаше се от мината „Инекспресибъл“. Без да губи време, Нина беше подготвила пратката за лагера. Може би се боеше, че Блеър ще се отметне от съгласието си. Така рано сутринта Блеър се обади на доктор Уивър, един млад лекар, с когото се беше запознала в градската болница, и го помоли да я замества в женската клиника, защото я викали за спешен случай в мините. Младият мъж с удоволствие се отзова на молбата й.

В къщата на Уестфийлд Нина внимателно скри пакетчето позиви под дъските на сандъка и подреди отгоре им куп неща. После даде на Блеър точни инструкции как да изпълни поръчението. Блеър трепереше от страх и не смееше да промълви нито дума.

Пазачите пред лагерните порти я посрещнаха с шеговити забележки, че доктор Уестфийлд много се е разхубавил след последното си посещение, но я пропуснаха безпрепятствено. Блеър попита за пътя няколко покрити със сажди деца, докато най-после намери жената, която трябваше да приеме позивите. Жената лежеше на легло и се преструваше на болна. Беше също така нервна като Блеър и трескаво скри позивите под дъските на пода. Веднага след това Блеър напусна лагера колкото се може по-бързо.

Пазачите, които усетиха нервността й, решиха с присъщата на мъжете суетност, че тя е предизвикана от тяхното присъствие, и пуснаха няколко особено пиперливи шеги, преди да й отворят тежките порти.

Само на миля от мината Блеър затрепери с цялото си тяло и в следващите двадесет минути треперенето не искаше да престане. Тъй като не можеше повече да държи юздите, тя отклони каретата и с омекнали колене се отпусна на тревата. От очите й потекоха сълзи на облекчение. Слава Богу, беше свършила работата си и беше останала жива…

Раменете й все още се тресяха, когато две здрави ръце я сграбчиха и я издигнаха във въздуха.

Блеър вдигна очи и се озова лице в лице с Леандър, чиито очи святкаха от гняв.

— По дяволите! — изсъска той и я притисна до себе си.

Блеър не попита откъде е узнал за стореното от нея, защото радостта, че го вижда до себе си, беше твърде силна. Сгуши се в него и макар че той едва не строши ребрата й в прегръдката си, и му пошепна да я държи здраво и да не я изпуска.

— Толкова ме беше страх — проговори тихо тя, надигна се на пръсти и скри лице във врата му. — Едва не умрях. — По бузите й отново потекоха сълзи.

Леандър я притисна здраво и започна да милва косите й. Не промълви нито дума и я остави да се наплаче.

Мина доста време, докато Блеър се успокои и треперенето престана. Когато най-после, намери смелост да се освободи от ръцете на Лий, тя трескаво затърси носна кърпичка из джобовете си. Лий й даде своята, тя изтри лицето си, издуха носа си и най-после доби смелост да го погледне. Като видя очите му, Блеър в ужас отстъпи назад.

— Лий, аз… — започна тя и се отдръпна колкото се може повече към скалите.

Усмихнатият, ироничен, толерантен мъж, когото познаваше досега, сякаш се беше изпарил. Той я измери с пламтящ поглед и натъртено проговори:

— Не желая да чувам каквото и да било. Нито дума. Искам да се закълнеш, че това няма да се повтори.

— Но аз…

— Закълни се! — изкрещя той, с два скока се озови до пея и я сграбчи за рамото.

— Моля те, Лий причиняваш ми болка! — изплака тя и се опита да го успокои, Съпругът й трябваше да разбере, че стореното от нея е за благото на много хора. — Откъде узна? Това е тайна.

— Всеки ден посещавам по някоя мина — отговори с искрящи от гняв очи той. — Естествено, че знам всичко, което става там. По дяволите, Блеър, когато разбрах, че си внесла в лагера позиви, първо не повярвах. — Той посочи с глава смачканата носна кърпичка в ръката й. — Слава Богу, поне проумя в каква каша си се забъркала. Можеш ли въобще да си представиш какво ще сторят с теб онези мъже? И понятие нямаш дори! Сигурно ще ги молиш да те убият, когато свършат да те измъчват. А законът е на тяхна страна…

— Зная, Лий — отговори възбудено Блеър. — Имат право да сторят с мен всичко, което искат. Точно затова някой трябва да изясни на работниците, че и те са хора и имат граждански права.

— Но не и ти! — изрева в лицето й Лий.

Тя се сви край скалата, сякаш трябваше да се предпази от надигаща се буря.

— Аз имам достъп до мините. Имам и превозно средство. Логично е да поема подобна задача.

Лицето на Лий стана тъмночервено и Блеър се уплаши, че той всеки момент ще избухне. Той посегна към шията й, но бързо се овладя и отстъпи назад. Обърна й гръб и тя видя с каква сила се вдигат и отпускат раменете му. Когато след малко се обърна с лице към нея, явно беше успял да се овладее — поне до известна степен.

— Искам да ме изслушаш много внимателно. Знам, че това, което направи, служи на една справедлива кауза, знам също така, че на миньорите трябва да бъде обяснено какви са правата им. Признавам дори правото ти да рискуваш живота си, за да помагаш на хората. Но не мога да допусна това да се повтори. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Но ако не го направя аз — кой тогава?

— Какво ме е грижа, по дяволите! — изкрещя той и веднага след това пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Блеър, ти си най-близкият ми човек. Ти си ми по-скъпа от всички миньори на света. Искам да се закълнеш, че никога вече няма да извършиш подобно нещо.

Блеър погледна ръцете си. Тази сутрин усети повече страх, отколкото през целия си досегашен живот. Но едновременно с това имаше чувството, че е сторила първото наистина важно нещо в живота си.

— Вчера следобед едно момченце умря в ръцете ми — прошепна тя. — Гръдният му кош беше размазан от въглищата…

Лий я сграбчи за раменете.

— Не ми излизай насреща с подобни приказки. Знаеш ли колко деца са умрели в моите ръце? Знаеш ли колко крака и ръце съм ампутирал досега — на мъже, притиснати от скали и подпорни греди? Никога не си слизала под земята в някоя от мините. Щом влезеш в галерията… По-страшно е от всичко, което можеш да си представиш!

— Значи нещо трябва да се направи — отговори упорито Блеър.

Той свали ръце от раменете й, понечи да каже нещо, но затвори уста и едва след известно време отново заговори:

— Добре, тогава ще опитам по друг начин. Ти не си създадена за такава работа. Само преди минути седеше на тревата и трепереше от страх. Липсват ти личностните качества за подобно рисковано начинание. Ти си изключително смела, когато трябва да спасиш човешки живот, но щом се забъркаш в работа, която прилича на война и може да струва живота на много хора, рухваш. Нервите ти не издържат.

— Но нали трябва да им се помогне? — проговори умолително Блеър.

— Да, тук си права. Но ще го направят други. Не и ти. По лицето ти личи какво изпитваш.

— Но кой ще помага на миньорите? Кой освен нас двамата има достъп до мините?

— Не нас — изкрещя извън себе си Лий. — Аз! Аз имам достъп до лагерите — не ти! Просто не проумявам защо стражите са те пропуснали да влезеш. Не желая повече да се мяркаш в лагерите! Не позволявам дори да се приближаваш до тях. Миналата година седях шест часа под земята, защото се срути таванът. Не мога да допусна и с теб да се случи нещо такова!

— Не можеш да го допуснеш? — повтори тя с учудване установи, че страхът й е изчезнал. — Какво още ще ми забраниш?

Лий я изгледа с високо вдигнати вежди.

— Приказвай си каквото искаш, но краят ще бъде един и същ: никога вече няма да влезеш в миньорски лагер.

— Вероятно за теб е в реда на нещата, когато посред нощ се измъкваш от къщи и изчезваш някъде, без да ми кажеш нищо. Но аз, разбира се, трябва мирно и тихо да си седи у дома.

— Говориш абсурдни неща. Никога досега не съм ти забранявал каквото и да било. Искаше женска клиника, дадох ти я. Остани си там и си върши работата.

— А през това време ти ще обикаляш миньорските лагери! Смяташ, че съм твърде страхлива, така ли? Нима си въобразяваш, че ме е страх от тъмното?

Лий замълча за миг и когато й отговори, гласът му се превърна в шепот:

— Ти не си страхлива, Блеър. Страхливецът съм аз. Ти не се боиш да сториш нещо, което те изпълва с истински ужас, но аз ужасно се боя, че бих могъл да те загубя, ако ти позволя да повториш онова, което извърши днес. Сигурно не ти харесва начинът, по който го казвам, но резултатът си остава същият: от днес нататък се дръж далеч от рудниците.

В този миг всичко, преживяно досега с този човек, премина като светкавица през главата на Блеър и тя не можа да издържи. Беше бясна от гняв. Значи Нина имаше право, когато й описа с каква решителност Лий й е забранявал нещата, които не са му харесвали. Но по-силно от всичко в ушите й звучаха думите, с които обоснова забраната си. Тя просто не беше достатъчно добра за подобно рисковано начинание. Хюстън също посещаваше миньорските лагери, но ако претърсеха каручката й пазачите щяха да намерят само чай или детски обувки, скрити в зелките. Та това изобщо не можеше да се сравни с внесените от нея позиви. А и Лий беше казал, че е много загрижен за начина, по който ще бъдат възприети тези възвания сред работниците. Блеър набързо беше прочела един от позивите — писанието гъмжеше от дръзки слова и призиви за неподчинение. Подобен стил можеше да подтикне мъжете да действат и едва след това да размислят за последиците от действията си…

Тя вдигна очи към Лий, който внимателно я наблюдаваше.

— Аз… Съвсем не исках да те изплаша — промълви тя. — Аз само… — Без да каже нито дума повече, тя се сгуши в протегнатите му ръце.

— Даваш ли ми обещание? — попита той и зарови лице в косите й.

Блеър искаше да отговори, че няма да му обещае нищо, когато й хрумна, че може би съществуват и други начини за внасяне на вестници в лагерите — без да се излагат хората на опасност да бъдат застреляни.

— Обещавам никога вече да не пренасям профсъюзни позиви в лагерите на миньорите.

Лий дръпна главата й назад, за да види очите й.

— А какво ще правиш, ако някой се обади по телефона, че е станало нещастие в рудника, и мен ме няма?

— О, Лий, мисля, че ще се отзова на повикването…

Силните му пръсти здраво стиснаха тила й.

— Виж какво, аз много обичам този град и не ми се иска да го напускам, но нищо чудно някой ден да се преместим някъде на изток в Тексас, където на мили наоколо да не живее никой. Там поне жена ми ще бъде в безопасност. — Очите му заприличаха на тесни цепки. — Освен това ще помоля мисис Шейнс и мисис Кребс да ни придружат.

— Жестоко, нечовешко наказание! Е, добре, ще избягвам лагерите и мините, освен в случаите, когато сме двамата заедно. Но ако имаш нужда от мен за спешен случай…

Лий побърза да затвори устните й със своите.

— Ако наистина имам нужда от теб, трябва да знам къде си — по всяко време на деня и нощта, във всяка секунда.

— Но аз почти никога не знам къде си ти. Смятам, че почтеността те задължава…

Лий отново я целуна.

— Когато излязох от болницата, тъкмо бяха докарали две каруци с ранени каубои. Доколкото разбрах, някакво стадо се е разпръснало. Всъщност трябваше да си остана там и да…

Блеър веднага го отблъсна от себе си.

— Какво се мотаем още тук? Да вървим в болницата!

— Ето такива момичета харесвам — засмя се Лий и я последва към кабриолета и, за който беше завързан конят му.

— Отворете портата!

Памела Фентън Янгър чакаше пред портите на мината „Малката Памела“, възседнала коня си. Тя изгледа отвисоко двамата пазачи, които й препречваха пътя.

Мъжете мълчаливо я разглеждаха. Тази висока метър и осемдесет дама, възседнала огромен скопен жребец, който нетърпеливо потропваше с копита, всяваше страх в жалките им душици. Макар че дебелата дървена порта ги разделяше от мощните копита на жребеца й, те уплашено отстъпиха крачка назад, когато животното отметна глава и се завъртя около себе си.

— Чухте ли ме? Отворете портата!

— Но вие нямате позволение… — започна единият от пазачите.

Другият го смушка в ребрата.

— Няма нищо, мис Фентън — каза той, отвори портата и отскочи настрани, когато грамадният жребец профуча на сантиметри от него.

— Това е дъщерята на собственика — обясни той на колегата си.

Памела премина на кон разстоянието до входа на шахтата и след нея се понесоха облаци прах.

— Искам да говоря с Рафърти Тагърт — каза тя и дръпна силно юздите на коня си, който въртеше очи като безумен. — Къде е той?

— На смяна — отговори някой. — Галерия номер шест.

— Повикайте го. Трябва да го видя.

— Момент… — промърмори един мъж и пристъпи напред. Друг, доста по-стар от него, се изстъпи безстрашно пред развилнелия се жребец.

— Добро утро, мис Фентън. Тагърт е под земята, но съм сигурен че някой ей сега ще отиде да го извика.

— Побързайте — отговори тя и отново дръпна юздите, за да подчертае властта си над грамадното животно.

После изкриви устни и огледа миньорския лагер, мръсотията и мизерията, които царяха навсякъде. Още когато беше малко дете, баща й беше настоял да го придружи в този лагер, за да види със собствените си очи откъде идва богатството им. Тогава Памела беше огледала лагера и беше казала: „Мисля, че сме много бедни.“

Лагерът си беше същият, както и преди десетина години.

— Междувременно някой да оседлае кон и за него. Кажете му, че го чакам на завоя на река Фишърмен.

Изчака, докато конят й се завъртя около себе си, и се обърна към минния надзирател.

— И ако съкратите само едно пени от заплатата му, лошо ви се пише.

После отпусна юздите и жребецът препусна към портата на лагера. Копитата му откъртваха парчета сгурия и ги разхвърляха на всички страни.

Не стана нужда да чака дълго. Може би за повечето хора името Фентън беше символ на най-лошото в живота им, но онези, които работеха в мините му, угоднически превиваха гръб, когато някой Фентън поискаше нещо от тях.

Раф беше възседнал мършаво муле, което беше твърде малко за мощното му тяло. Лицето и дрехите му бяха черни от въглищния прах. В белите му очни ябълки се таеше гняв.

— Щом си наумите нещо, трябва непременно да го осъществите, нали! Принцеса Фентън трябва на всяка цена да бъде задоволена — изръмжа той вместо поздрав, скочи от мулето и я изгледа право в очите.

— Лагерът не ми харесва.

— На никого не харесва да живее там, само че нашите хора сами печелят хляба си.

— Не съм дошла тук да се карам с вас. Трябва да ви съобщя нещо извънредно важно. Вземете! — Тя му подаде сапун и кърпа за ръце. — Не ме гледайте толкова учудено. Не за пръв път виждам въглищен прах.

Раф я изгледа накриво, издърпа от ръцете й сапуна и кърпата, коленичи край потока и започна да сапунисва лицето и ръцете си.

— Добре де, кажете, каквото имате да ми кажете.

Памела приседна на една плоска скала и протегна насреща му дългите си стройни крака. С колосаната черна шапка тя изглеждаше още по-висока, отколкото беше, но малката черна воалетка придаваше на лицето й тайнствена женственост.

— Когато навърших седем години, баща ми загуби резервния ключ за тайното чекмедже на бюрото си. Аз го намерих и го скрих в ковчежето си за скъпоценности. Когато станах на дванадесет, открих за коя врата е този ключ.

— И оттогава шпионирате баща си.

— По-скоро се информирам за някои неща.

Раф зачака, но Памела дълго не каза нищо. Когато обърна към нея прясно измитото си лице, тя му подаде кърпата.

— И какво открихте този път?

— Преди няколко месеца баща ми ангажира агентите на Пинкертън, за да разберат кой довежда в лагера профсъюзни агитатори.

Раф бавно изтри ръцете си. Под загорялата му кожа играеха здрави мускули, придобити от дългогодишната работа с тежката миньорска кирка.

— И какво откриха вашите Пинкертъновци?

— Те не са мои, а на баща ми. — Памела откъсна едно цвете, което растеше до скалата, и захапа стъблото му. — Първо установиха, че четири млади дами, всичките от почтени и заможни семейства, се преобличат като старици и внасят нелегално разни стоки в лагера, при това нелегално е всичко, което не носи печалба на баща ми. — Тя спокойно го погледна. — Една от тези млади дами наскоро се ожени за племенника ви.

— Хюстън? — Гласът му потрепера. — Тази слабичка, крехка госпожичка? Кен знае ли?

— Съмнявам се. Освен това нямам възможност да го попитам, знае ли или не.

Памела внимателно се вгледа в Раф Тагърт. Когато бяха млади, двамата с Кен се влюбиха. Смятаха, че никой не знае за връзката им, но в действителност целият град месеци наред клюкарстваше за това. Памела се запозна с Раф, чичото на Тагърт, в деня на сватбата на близначките Чандлър. Стори й се, че този човек притежава всички качества, които едно време беше обичала у Кен. Освен това у него се усещаше някаква мекота, която липсваше у младия Тагърт. След сватбата Памела дни наред хранеше надежда, че Раф ще й се обади, или поне ще й изпрати бележка, но той въобще не се опита да влезе в контакт с нея. Тази проклета Тагъртова гордост! — каза си тя. И се учуди защо човек като Тагърт работи в рудника. Сигурно си има основателни причини за това. Беше ерген и нямаше нужда да храни семейство.

— Защо се мъчите в този ад? — попита тя. — Защо се товарите с такава тежка работа?

И посочи с глава шосето, което водеше към рудника.

— Братята ми работеха тук, а Шъруин беше много болен. Трябваше да храни жена и дъщеря, но не искаше да приеме моята помощ. Нито от когото и да било друг.

— Пак Тагъртовата гордост — промърмори тя.

— Тогава отидох при баща ви и му заявих, че ще работя в мината, ако заплатата ми се изплаща на Шъруин. Баща ви беше много доволен, че един Тагърт се унижи пред него заради парите.

Памела не обърна внимание на последната му забележка.

— По този начин Шъруин запази гордостта си, а вие помогнахте на брат си. И какво ви донесе това, освен превит от работа гръб и таван, който всеки момент може да се срути над главата ви?

Раф вдигна очи.

— Смятах да остана тук само няколко години. Брат ми и дъщеря му живеят сега при Кен и Хюстън.

— Но вие сте си още в мината.

Раф се загледа към реката, без да й отговори.

— В доклада на Пинкертън е написано, че подозрението пада върху трима души: някой си Джефри Смит, доктор Леандър Уестфийлд и третият сте вие.

Раф не я погледна. Ръцете му конвулсивно стиснаха едно камъче и веднага го пуснаха.

— Нищо ли няма да ми кажете?

— Тия агенти сигурно работят като миньори?

— Съмнявам се, че се разхождат из лагера в униформите си — отговори саркастично тя.

Раф стремително се изправи.

— Ако ми казахте всичко, за което дойдохте чак тук, време е да се връщам на работа. Сигурно не знаете кои от нашите хора са уши на Пинкертън, нали?

— Това не го знае дори баща ми — отговори Памела и също се изправи. — Раф, не бива да продължавате да живеете така. Не е нужно да работите в рудника. Ще ви намеря много по-добра работа, ако желаете — каквато искате.

Раф я изгледа с присвити очи.

— Пак ще кажете, че е Тагъртовата гордост — промълви той и се запъти към коня си.

— Раф! — Памела улови ръката му. — Аз не исках… — Тя спря и смутено го пусна. — Исках само да ви предупредя. Може би не ви харесва начинът, по който го направих. Може би не понасяте дори името на баща ми. Но аз исках да ви дам шанс да решите сам какъв да бъде животът ви по-нататък. Баща ми е неумолим и жесток, когато се засягат интересите му.

Застанал неподвижно, Раф се вгледа в нея така, че сърцето й се качи в гърлото. Без да осъзнава какво прави, тя се хвърли в обятията му.

Целувката му беше мека и нежна и Памела почувства, че цял живот е чакала именно този мъж.

— Ела тук довечера — пошепна той. — В полунощ. И облечи нещо, което лесно се съблича. — После се метна на мулето си и препусна в посока към лагера.