Бяха минали само няколко седмици от сватбата, когато новата клиника беше официално открита. Блеър все още не беше завършила практиката си като стажант-лекар, но за Лий това беше просто формалност. Тя имаше много по-голям клиничен опит от повечето си колеги-мъже.
В деня на откриването Блеър беше толкова нервна, че изля кафето в скута си и изпусна филията си на пода. Стреснато се наведе да я вземе и гузно погледна към кухнята.
Леандър окуражително я потупа по ръката.
— Не бой се, скъпа, няма да те ухапе!
— Теб сигурно не, но що се отнася до мен, не съм толкова сигурна.
Преди няколко дни пристигна препоръчаната от Хюстън икономка и готвачка и Блеър още от първия миг се боеше от нея. Тази личност беше дребна на ръст, със стоманеносива коса, корави черни очи и тясна цепка вместо уста. Мисис Шейнс беше една глава по-ниска от Блеър, но всеки път, когато влизаше в стаята, Блеър се разтреперваше от страх. В присъствието на тази дребна женица тя се чувстваше непохватна и несигурна. Икономката едва ли беше прекарала и час на новото си място, когато нападна оскъдния гардероб на Блеър и със сухи думи заяви, че търси неща за кърпене или почистване. В крайна сметка събра накуп всичко, намерено в гардероба, а после часове наред в къщата се носеха миризми на химикали от изваряваните в кухнята дрехи.
Вечерта, когато младите съпрузи се върнаха от болницата, мисис Шейнс повика Лий и поговори с него на четири очи. По-късно Леандър с усмивка уведоми Блеър, че по мнението на новата им икономка гардеробът й не съдържа нито една дреха, подходяща за истинска дама, затова е необходимо още утре да посети шивачката на Хюстън.
Блеър се опита да го разубеди, но Леандър не искаше и да чуе. Тя беше сериозно разтревожена заради дълговете, които мъжът й беше направил за обзавеждането на новата болница, и не искаше да го товари с допълнителни разходи. Затова реши да поръча само най-необходимото. Но когато на следващия ден отиде при шивачката, с неудоволствие разбра, че Лий вече се е обадил по телефона и е поръчал двойно повече рокли. Никога нямаше да успее да ги износи. Когато обаче изпробва новите си дрехи, Блеър се почувства толкова красива, че побърза да се върне с кабриолета си в къщи. Възнамеряваше да му благодари по начин, за който беше сигурна, че ще му достави най-голяма радост.
Но когато влезе в дневната, го завари с писмо в ръка. Лий побърза да го смачка, хвърли го в камината и го подпали с една клечка кибрит.
Блеър не попита за съдържанието на писмото, тъй като не искаше да чуе от устата му, че не бива да знае или няма да разбере. Но всичкото й въодушевление от новите рокли в миг се изпари. Цяла вечер се опитваше да намери логично обяснение за действията на Лий: помага на друг човек, спешно са му нужни пари, върши нещо криминално, работи за агенцията Пинкертън. През нощта се любиха бавно и нежно и Блеър дълго не го пусна от прегръдките си. Беше достигнала точката, когато й беше все едно с какво се занимава Лий извън лекарската си професия. Не се интересуваше дали е притежател на всички игрални домове по Ривър стрийт. Това не й пречеше да го обича.
В деня на официалното откриване на клиниката Леандър беше повикан в мина „Уиндлес“, където се беше срутила подпорна греда. Блеър пожела да го придружи, но той я изпрати в клиниката да посреща пациентите, които нямаше да закъснеят да се явят.
Блеър пристигна в клиниката в осем часа. Операционната сестра на Лий, мисис Кребс, вече я очакваше. Бяха дошли и три пациентки. Мисис Кребс, хладна както винаги, кратко й кимна и отиде в операционната да приготви инструментите и запасите от лекарства и превръзки.
— Заповядайте тук — каза Блеър и отведе първата пациентка в стаята за прегледи.
— Но къде е лекарят? — попита жената и притисна ръчната чанта до гърдите си, сякаш Блеър всеки момент щеше да я изтръгне от ръцете й.
— Аз съм лекарят. Седнете и ми кажете от какво се оплаквате. Аз ще ви…
— Искам да ме прегледа истински лекар — каза жената и отстъпи към вратата.
— Аз съм истински лекар, уверявам ви. Ако ми изложите оплакванията си…
Преди Блеър да продължи, жената изскочи от кабинета и забърза надолу по улицата. Блеър се опита да преглътне гнева си и покани втората пациентка.
Жената сковано, но твърдо заяви, че не може да каже на Блеър от какво се оплаква, тъй като не е бременна. Отначало Блеър въобще не схвана връзката, но после проумя, че жената я е сметнала за акушерка.
А третата пациентка напусна болницата, веднага щом установи, че красивият доктор Уестфийлд, който й бил представен миналата година в Денвър, няма да може да я прегледа.
После много часове наред не се появи никой и Блеър с ужас си представяше как телефоните в града загряват от обаждания и са препълнени със слухове за новата болница. В четири часа следобед се появи рекламен агент с розова микстура, която успешно лекувала „женски болести“. Блеър го посрещна учтиво, но само след пет минути го изгони навън. После започна да сгъва кърпи, по които нямаше никакви гънки.
— Всички искат лекар-мъж — обади се мисис Кребс. — Изискват да ги прегледа пълноценен лекар като доктор Леандър.
— Аз също съм пълноценен лекар — изсъска Блеър.
Мисис Кребс шумно изпусна въздуха от дробовете си и излезе от стаята.
В шест часа Блеър заключи вратата и се прибра в къщи.
Не каза нито дума на Лий за неодобрението, с което градът посрещаше новата клиника. Той не беше пожалил нито усилия, нито средства да създаде тази болница и тя трябваше да му спести разочарованието. И без това си имаше достатъчно грижи.
Напълни му ваната и понечи да излезе от банята, когато той започна да се съблича.
— Остани тук и говори с мен.
Тя смутено остана да го наблюдава как се съблича и влиза във ваната. За нея къпането беше по-интимен процес дори от любовния акт.
Лий се отпусна във ваната и с отсъстващ поглед започна да й разказва за преживяното през деня. Спомена, че е измъкнал от галерията двама мъртви и на място е ампутирал крака на друг миньор. Тя не го прекъсна с нито една дума, докато й описваше колко зле се е чувствал: как му е липсвал чист въздух, как трудно е работил в онзи непрогледен мрак, как е усещал върху гърба си натиска на каменните стени и не е имал никаква свобода на движение в тясната галерия.
— Не проумявам как издържат миньорите, ден след ден слизат в тази тъмница. Таванът над главите им може да се срути всеки момент. Постоянно гледат в очите смъртта, която ги заплашва по всевъзможни начини.
Блеър повдигна крака му и започна да го сапунисва.
— Хюстън смята, че единствената възможност на миньорите да подобрят участта си е да се организират в профсъюз.
— Откъде го е чула? — попита рязко той.
— Тя винаги е живяла в този град — погледна го изненадано Блеър. — Естествено е да знае много неща. Разказа ми, че профсъюзните водачи се промъкват тайно в лагерите и скоро ще има работнически бунтове. И още…
Лий изтръгна гъбата от ръцете й.
— Надявам се, че не вземаш на сериозно подобни слухове. Никой не желае война — нито миньорите, нито собствениците на мини.
— Аз също се надявам. Но не знаех, че вземаш толкова присърце съдбата на миньорите.
— Ако беше видяла това, което преживях днес, ти също щеше да се развълнуваш.
— Нали те помолих да ме вземеш в мината. Може би следващия път ще ме послушаш.
Лий се наведе и я целуна по челото.
— Нека не се караме. Разбери, че не бива да ме придружаваш, когато ходя в мините. Не забравяй, че пациентите в клиниката имат нужда от теб. Чудя се какво ли ни е приготвила тази вечер нашата добра малка икономка…
Блеър се усмихна.
— Моля те, не ме питай дали съм проявила смелост и съм отишла да се осведомя за вечерята. Ще сляза с теб в най-дълбокия рудник, ще понеса дори таванът да се срути над главата ми, но не ме карай да разговарям с мисис Шейнс за готварското й изкуство!
— Като заговори за срутващи се тавани — как се справяш с мисис Кребс?
Блеър отчаяно изстена. Когато Лий започна да се облича, тя произнесе цял монолог на тема мисис Кребс:
— Може би в операционната е ангел, но навсякъде другаде тази жена е същинска вещица — завърши тя.
Лий се облече за вечеря и двамата слязоха долу. През цялата вечер той с усмивка се опитваше да й обясни, че добрите качества на мисис Кребс многократно превишават недостатъците й.
Вторият ден в новооткритата клиника беше още по-отчайващ. Не дойде нито един пациент. А когато Блеър се прибра в къщи, някаква тайнствена личност се обади по телефона на Лий и той веднага излезе. Прибра се едва в полунощ. Промъкна се мръсен и изтощен в леглото и Блеър за пръв път разбра какво значи хъркащ съпруг. Няколко пъти го побутна по рамото, но когато това не даде резултат, рязко го обърна по корем. Дишането му се успокои и тя успя да заспи.
На третия ден, когато Блеър седна зад излъсканото до блясък бюро, камбанката на входната врата иззвъня. Тя излезе в чакалнята и завари там приятелката си от детинство Тиа Манкин. Тия страдаше от упорита суха кашлица.
Блеър изслуша оплакванията й, предписа й лек сироп и широко се усмихна, когато следващата пациентка се оказа отново приятелка от училище. А когато се появиха цяла дузина съученички и приятелки, всяка с разни объркани и неясни симптоми, Блеър вече не знаеше да плаче ли, или да се смее. Радваше се, че тези жени все още я смятаха за своя приятелка, но от друга страна усещаше тъга, че истинските пациентки все още ги няма.
Късно следобед пристигна и Хюстън с красивата си малка карета и заяви, че вероятно очаква дете и сестра й трябва да потвърди това. Но Хюстън не беше бременна и след прегледа Блеър я разведе из клиниката. Мисис Кребс вече си беше отишла и близначките можеха да разговарят необезпокоявани.
— Винаги съм ти се възхищавала, Блеър. Толкова си смела.
— Аз и смела! Не съм това, за което ме мислиш.
— Достатъчно е само да се огледам наоколо! Всичко това стана, защото ти знаеше какво искаш и превърна волята си в действителност. Реши да станеш лекарка и не допусна нищо да те отклони от целта ти. Аз също имах свои мечти, но бях твърде страхлива, за да ги осъществя.
— Какви мечти? Искам да кажа, ако оставим Леандър настрана?
Хюстън махна с ръка.
— Мисля, че взех решение да се омъжа за Лий само защото той беше част от представите за бъдещето, които подкрепяха мистър Гейтс и мама. С това просто си купих благоволението им. — Хюстън спря за миг и се усмихна. — Но другата част от мен се наслаждаваше на номерата, които ти погаждаше на Лий.
— Ти си знаела?
— Разбира се, почти всичко. След известно време започнах да очаквам трескаво всяка следваща лудория. Аз бях тази, която отклони подозренията на Лий към Джон Лехнер.
— Джон винаги си е бил самохвалко. Сигурна съм, че си е заслужил шамарите, получени от Лий. Но, Хюстън, аз дори не подозирах, че си се смятала за страхливка. Винаги съм искала да постигна твоето съвършенство.
— Аз — съвършена? Не! Само ме беше страх да не разочаровам мама, да не ядосам мистър Гейтс и да не наруша онова, което градът очакваше от една Чандлър.
— А аз като че ли правех напук на всички, макар че не исках да се карам с никого. Ти имаш много приятели — толкова хора, които те обичат.
— Естествено е да ме харесват — отговори раздразнено Хюстън. — И теб щяха да харесват, ако правеше за тях толкова, колкото правя аз. Първо се казва: „Ще организираме забава“ и веднага някой предлага: „Да повикаме Хюстън Чандлър — тя ще свърши цялата работа“. А аз се страхувах да им откажа. Организирала съм забави, на които дори не бях поканена. Колко често ми се е искало да откажа, но нямах кураж. Мечтаех да си събера багажа, да се спусна по дървото до прозореца ти и да избягам където ми видят очите. Но се боях. И ти винаги казваше, че животът ми е безсмислен. Да знаеш колко беше права…
— Аз просто те ревнувах — прошепна Блеър.
— Ревнувала си? Мен?
— Не знаех това, докато Лий не ми отвори очите. Печелех награди, получавах най-високите оценки, хвалеха ме и въпреки това бях винаги самотна. Много ме заболя, когато мистър Гейтс заяви, че не ме иска в къщата си, но теб ще задържи с удоволствие. Болеше ме, когато ти ми пишеше, че всяка вечер стотици мъже те канят на танц. И когато сядах да чета в книгите си как се ампутира крак, често спирах, за да препрочета писмото ти. Мен никога не са ме ухажвали като теб. Понякога дори си мислех да захвърля медицината, стига само да можех да стана нормална жена, ухаеща на парфюм, не на карбол.
— Аз пък често си пожелавах да върша нещо по-важно, отколкото да избирам платове за следващата си рокля — въздъхна Хюстън. — Мъжете ме харесваха, защото ме смятаха за покорна, или поне така се изразяваше Лий. Нравеше им се мисълта да имат жена, която им е подчинена. За повечето мъже бях нещо като дресирано куче в човешки образ — някой, който им носи пантофите. Искаха да ме вземат за жена, защото знаеха какво получават: никакви изненади от страна на Хюстън Чандлър.
— Мислиш ли, че и Лий те е пожелал по тази причина?
— Понякога дори не съм сигурна, че наистина ме е помолил за ръката ми. Видяхме се два-три пъти, след като се върна в Чандлър, а аз бях твърдо решена да го направя свой съпруг и веднага казах „да“, когато стана дума за женитба. На следващата сутрин мистър Гейтс ме попита може ли вече да обяви годежа във вестниците, аз кимнах и след ден къщата се напълни с хора, които ми пожелаваха щастлив семеен живот.
— Познавам гражданите на Чандлър и забележителното им любопитство. Но ти през всичките тези години обичаше Лий.
— Може и така да е било. Но ние е него нямахме какво да си кажем. Само за няколко дни ти разговаря с него много повече, отколкото аз за цяла година.
Блеър остана известно време мълчалива. Странно, тя толкова време беше ревнувала сестра си, а в същото време Хюстън й е завиждала.
— Хюстън, ти току-що ми каза, че си се страхувала да осъществиш мечтите си. Що за мечти бяха това?
— Нищо значително. Не могат да се сравнят с желанието ти да станеш лекарка. Аз имах желание да пиша — не роман или някоя велика драма, по-скоро статии, и есета за женски списания. Например как се почистват петна по коприна или как се поставя подходяща маска на лицето.
— На мистър Гейтс това не би му харесало, нали?
— Не. Той твърди, че жените, които пишат, сигурно са изневерили на мъжете си и те са ги изхвърлили от къщи, затова е трябвало сами да се грижат за прехраната си.
Блеър широко отвори очи.
— Той май не се изразява особено деликатно, а?
— Не, а аз години наред се оставях да ме тормози.
Блеър прокара пръст по ръба на една витрина.
— А съпругът ти не те ли тормози? Знам, ти ми каза, че го обичаш, но сега… ти си… Искам да кажа, вече сте женени и сте живели известно време заедно…
Колкото и да я уверяваше Хюстън, че обича мъжа си, Блеър не можеше да го повярва. Само преди ден беше срещнала Тагърт пред Националната банка. Директорът, който едва му стигаше до раменете, стоеше послушно пред него, гледаше го в очите и говореше толкова бързо, колкото можеше. Тагърт отегчено гледаше над главата му, сякаш търсеше нещо в края на улицата. После извади златния си джобен часовник, погледна го и най-сетне благоволи да сведе поглед към директора. „Не!“ — чу го Блеър да казва, преди да се обърне и да си тръгне. Директорът се затича след него и го обсипа с молби да спре и да го изслуша, но Тагърт дори не се обърна.
Неумолим — тази дума олицетворяваше за Блеър нейния нов роднина. Как можеше Хюстън да обича такъв човек?
Блеър нерешително вдигна очи към сестра си и видя, че тя се усмихва.
— От ден на ден го обиквам все повече и повече. А как стои въпросът с теб и Лий? В деня на сватбата каза, че се съмняваш в любовта му.
Блеър си спомни как тази сутрин се претърколиха от леглото във вихъра на любовната игра и с какво лице мисис Шейнс им тръсна закуската на масата. Когато икономката им обърна гръб, Лий така комично извъртя очи към небето, че Блеър не можа да се сдържи и избухна в смях.
— С Лий всичко е наред — каза най-после тя, след което Хюстън високо се изсмя.
После сестра й отново сложи безукорно белите си ръкавици.
— Радвам се, че всичко свърши добре. Но вече е време да си вървя. Кен и другите имат нужда от мен. — Тя спря за миг и после прибави: — Каква чудесна дума! Аз нямам академична степен, но все пак хората имат нужда от мен.
— Аз също се нуждая от теб — отговори Блеър. — Ти ли беше или мама? Кой ми изпрати пациентите днес?
Хюстън учудено изгледа сестра си.
— Нямам понятие за какво говориш. Дойдох тук само защото се надявах, че съм забременяла. Смятам да идвам всеки месец и дори по-често, ако не се чувствам добре…
— Мисля, че е по-добре често да посещаваш мъжа си а не мен, щом искаш дете.
— Както ти посещаваш Лий всяка вечер и всяка сутрин, та той не е способен дори да вдигне телефон!
— Ох! — изстена Блеър, защото си спомни какво каза на момичето от централата. Междувременно целият град го беше узнал.
— Исках още нещо да те попитам: как е новата ви икономка, мисис Шейнс?
— Ужасна е. Не може да ме понася.
— Глупости! Та тя навсякъде се хвали със своята госпожа-доктор. — Хюстън целуна сестра си по бузата. — Време е да вървя. Утре ще ти се обадя по телефона.