Сътворението

Родът на Анастасия

— Кажи, Анастасия, как се е случило, че ти и прародителите ти в затънтена гора, живеете далеч от обществото вече хиляди години? Ако, както ти твърдиш, човечеството единен организъм е, и всички имат общи корени, защо сред другите родът ти като изгонен е?

— Ти си прав, един родител имат всички. Има и родители, които ние виждаме. Но има още, свобода на избор човешката съдба, по своя воля да поеме път, към цел определена. Между всичко друго, зависи изборът на чувствата от възпитанието.

— И кой далечните ти прародителите така възпитал е, че до днешния ден родът ти е така различен? С начина си на живот, с разбирането си?

— Още в онези времена далечни… Далечни казах аз, а било е сякаш вчера. По-добре ще е така да кажа: като настъпили онези времена, в които да не твори човечеството заедно, а да анализира творенията Божии се устремило, когато летяло вече копието и кожите одрани от животни по тялото човешко се почитали като достойнство, когато променило се на всички съзнанието и тръгнало по пътя водещ към днешния ден, когато не към сътворение, а към познание се устремила мисълта човешка, внезапно да разбират хората започнали, как и в следствие на какво, мъжът с жената сливайки се, велико удовлетворение способни били да изпитат. Тогава мъжете за пръв път жени започнали да взимат, а жените да отдават себе си не за сътворение, а за да получат за двамата приятно удовлетворение.

На тях им се струвало, както и на днес живеещите хора им се струва, че то се случва всеки път, когато сливат се мъжкото и женското начало, тяхната плът и видимите им тела.

В действителност удовлетворението от сливането само на плътските тела непълно е и скоротечно. Единствено за удоволствие в деянията, другите планове на човешкото «аз» участие не вземат. А към усещане за пълнота стремил се човекът, сменяйки тела и начините на съединение, но и до днес напълно не го получава.

Последствие печално от утехи плътски станали децата. Лишени били от осмислени стремления към претворяването на Божествената мечта. Да раждат в мъки почнали жените. И децата растящи, да живеят в мъки обречени били, поради липсата на трите плана на битието, което не позволявало им да постигнат пълно щастие. Така до днешен ден дошли сме ние.

Една от първите жени, в мъчения която родила детето си, видяла, че момиченцето новородено, от раждането й с повредено краче било и хилавичко, даже не изплакало. И още видяла жената, че този, който на плътската утеха с нея наслаждавал се, към раждането равнодушен си останал, и с друга жена се занимавал. Възнегодувала жената, която майка станала случайно, срещу Бога. Новороденото свое момиченце хванала грубо, и от всички по-далеч, в гората гъста и необживяна от хората побягнала. Спряла в отчаяние да си поеме дъх, с ръка от бузите изтрила си сълзите, и всеки път слова към Бога със злоба хвърляла: «Защо в прекрасния ти, според тебе, свят такава болка има, има зло, има отричане? Аз не изпитвам удовлетворение, когато гледам света от теб създаден. Цялата горя от отчаяние и злоба. Аз съм захвърлена от всички. И този, с когото милвах се, сега е с друга, за мен е забравил. И тях ти си създал. Той е твой, предалият ме, той ми измени. Тази, която с него е сега, също е твоя. Те твои са творения, нали? А, аз? Аз искам да ги удуша. От злоба към тях аз горя. Безрадостен ми стана твоят свят. Що за съдба за мене си избрал? И защо така уродливо и полумъртво дете ми се роди? Не искам да го виждат. Няма радост в мен от съзерцание такова».

Жената не положила, а грубо хвърлила в тревата горска кълбенцето едва живо — дъщерята своя. И с отчаяние и злоба изкрещяла, обръщайки се към Бога:

— Нека да не вижда никой дъщерята моя! Ти я гледай! Гледай мъченията, които сред творенията твои се случват. Тя няма да живее. Аз няма да успея да изхраня роденото дете. Злоба изгаря млякото в гърдите ми. Отивам си. Но ти я гледай! Виж, от теб в създадения свят несъвършенство колко много има. Нека умре пред теб новороденото. Нека умре сред творенията, които създал си ти.

С отчаяние и злоба от своето момиченце майката избягала. А новородената сама, безпомощно кълбенце, което дишало едва, останала в тревата горска. Владимир, моя прамайка далечна тази новородена била.

Усетил Бог излъчваните от земята отчаяние и злоба. Печал и състрадание изпитвал към нещастната, ридаеща жена. Но любещият я, Отец невидим не можел да променя нейната съдба. Венец на свободата, даден от него имала жената бягаща от отчаянието. Съдбата своя всеки сам твори. Планът материален не е подвластен никому. Само човекът негов господар е пълноправен.

Бог е личност. Отец на всичко, той не съществува в плът. Не в плът. Но има в него комплекс от всичките енергии вселенски, както и от всички чувства присъщи на човека. Той да се радва може, а може да тъгува, когато някой от синовете му или от дъщерите избира свой път към страданието. С бащинска нежност към всичко Той пламти, и всеки ден, без изключение, ласкае цялата земя на любовта с лъчи. Той всеки ден надеждата не губи, че Неговите дъщери и синове, ще тръгнат по Божествен път. Не по команда, не от страх, а свободно да определят те пътя към съвместното творение, към ново рождение и към радостта от съзерцанието му. Той вярва, нашият Отец, и чака. Продължава чрез себе си живота. Целият комплекс от чувствата човешки е в нашия Отец.

Дали ще може някой някога да си представи, какво е чувствал Бог като Отец, когато в Неговия лес, сред Негови творения, детето Негово новородено тихичко умирало?

Не плачело момиченцето и не крещяло. Малкото сърце ритъм забавяло. Само понякога с устенца тя търсела на майка си гръдта живителна, искала да пие.

Бог няма ръце от плът. И всичко виждащ, не можел да притисне той момиченцето към гръдта си. Всичко отдал, какво той още можел да даде? И тогава, способният Вселена цяла да запълни с мечтата си, над онзи лес като кълбо се свил. В кълбенце малко, способно, при бързо разширение, необятните вселенски светове да разпилее. Той концентрирал над леса енергията цяла на любовта си. Любовта към всичките Свои творения. Той въплъщавал се чрез тях в деянията свои земни. И те…

На момиченцето все лежащо на тревата, капчица дъжд докоснала устните вече посинели, и тутакси ветрец полъхнал топъл. Прашец изпаднал от дървото и детето него вдъхнало. И ден отминал, настъпила нощ, и не умряло момиченцето. Горските твари, всички зверове, от негата Божествена погалени, момиченцето за своя рожба признали.

Минавали години, тя растяла и станала девойка. Лилит ще я назова.

Когато стъпвала по озарената от изгрева трева, «Лилит» радостно всичко викало! Лилит с усмивката си озарявала и галела света, от Бог създаден край нея. И всичко обкръжаващо Лилит така приемала, както своята майка и баща приемаме ние.

Вече пораснала, тя все по-често към края на гората приближавала. Тихичко криейки се сред треви и храсти, тя следяла, как хората, така приличащи на нея, живеят странен някакъв живот. Те от творенията Божии все повече отдалечавали се, строяли жилища, рушели наоколо всичко, и в кожи животински се обличали. Убивайки Божия твар те се възхищавали, и възхвалявали по-бързо убиващите. От умъртвеното все нещо създавали. Не знаела още Лилит тогава, че като творяли мъртво от живото, за умни хората се смятали.

Към хората тя се стремяла, за да им каже, че може да донесе на всички радост. Съвместно тя желаела сътворение и от съзерцанието му — радост. В нея все повече нараствала потребността за раждане на ново, живо божествено творение.

Своят взор отправяла тя често към един. Сред другите невзрачен той изглеждал. Недалече копието мятал, неуспяващ считал се в убийствата, замислен бил и пеел често тихо, уединен мечтаел си за нещо свое.

Лилит веднъж пред хората излязла. Дарове горски живителни, събрани носела в лозова кошница към хорската тълпа, и към стоящи край убито слонче, за нещо спорещи мъже. Сред тях и той бил, нейният избраник. Щом я видяли, всички замълчали. Лилит била прекрасна. И без да знае, че у мъжете вече плътските желания преобладавали над всичко, тя голото си тяло не прикрила. Тълпата хукнала към нея. Тя, даровете свои оставила на тревата и гледала очите на бягащите как в похот горели. И той, избраникът й, хукнал след тях.

Дори от разстояние усетила Лилит внезапно, че тънките струни на душата й докоснала вълна от агресия. Пристъпила назад, обърнала се и побягнала от приближаващите воини мъже.

Дълго преследвали я, от желания горящи. Тя леко бягала без да се умори, а гонещите я обливали се в пот. Не било им съдено Лилит да хванат. Не знаели онези, които пожелали прекрасното да хванат, че да познаят прекрасното, отвътре в себе си същото трябва да извикват.

От бягането воините се уморили. Загубили от погледа си Лилит, обратно тръгнали и се заблудили. Все пак накрая пътя те открили.

Един в гората да блуждае само продължавал. Уморен, приседнал на дърво той и запял. Лилит, тихичко криейки се, наблюдавала го и слушала, как песен пеел този, към когото се стремяла, и този, който с всичките мъже след нея бягал. Все пак пред него макар и отдалеч излязла тя, да му покаже пътят към дома. И тръгнал той, не хукнал да я гони. Когато стигнали до края на гората, когато той видял огньовете на стана си, забравил всичко и към тях затичал. Гледала бягащия си избраник Лилит. Ту биело сърцето й необичайно, ту изведнъж замирало, когато Лилит за себе си повтаряла: «Бъди щастлив сред другите и ти, любими, щастлив бъди. О, как бих искала не песен тъжна, а щастлива песен от теб да чуя тук в моята гора».

Внезапно бягащият спрял, замислен към гората се обърнал, после към стана все тъй замислено погледнал и пак към гората отправил поглед. И изведнъж захвърлил копието и уверено закрачил. Вървял натам, където скритата Лилит стояла. Когато подминал укритието й, без да го изпуска го гледала Лилит. И може би го спрял любящият й поглед. Той се обърнал, тръгнал към Лилит. Застанал редом, а тя не побягнала от него. В протегнатата му ръка положила, все още нерешително, дланта си. И заедно, ръка в ръка, те тръгнали, все още без да кажат дума. Към полянката, където Лилит раснала, вървели поетът мой баща и моята прамайка.

Минавали години, родът се продължавал. И в поколението всяко на моите предци все имало някой, който поисквал да отиде там, където друг народ живеел, толкова сходен външно, но със съдба различна. Отивали във вид различен. Изгубвали ту сред воините, ту сред жреците, ту като учени те се представяли. Като поети, с поезията си блестяли. Опитвали се да разкажат, че има друг път към щастието на човека, че този който всичко е създал, е редом, само ненужно е от него да се крият, заради суетата меркантилна, и не на Отца в угода, а на същности различни, че не бива да се кланят.

Те се стремели да разкажат и загивали. Но дори когато оставала сама жената или пък мъжът, те на своята любов приятеля откривали сред хората живеещи различно, и продължавал се родът, не изменил от първоизточника своите помисли и начин на живот.