Сътворението

Той радостта от живота е прославял

Когато от кулата висока баща ми пеел от песента му раждали се образи. Сред хората, долу стоящи, имало поети, музиканти и певци. И всички тогавашни жреци насред тълпата също тържествено седяли. Най-много от всичко жреците се бояли, образ в песента да не се роди, който да ги изобличи, и да не каже за това баща ми, че е заточен в кулата от жреци. Но от зазиданата кула само с радост пеел баща ми. Образ на управник справедлив създал, с какъвто и народът да живее щастливо. И на жреците мъдри образи създал. И нарисувал процъфтяваща страна и нейния народ. Не разобличавал, а от живота радостта прославял.

Жреците, деветнадесет години които науката на образите усвоявали, повече от другите, какво певецът прави навярно са разбирали. Човешките лица те гледали и виждали как те се вдъхновяват. Следили, как устата на поета стихове шепне, а музикантите на своите инструменти тихичко струните с пръсти докосвали в такт.

От високата кула пял баща ми дни два. Жреците в ума си пресмятали, за хиляди колко години напред, пред всичките сам, човек строи бъдеще. На третият ден прозвучали от зазоряване, словата последни на онази песен, която със сина свой изпял бащата и се оттеглил, а слушащите ги се разотишли.

Дълго седял на своя трон жрецът върховен. Замислен той тържествено седял, и около него стоящите в мълчание жреци видели, как пред очите им косите на върховния белели, как покривала ги сивота. Станал той след туй и заповядал да се раззида входа към кулата. Вратата се разтворила.

На каменния под лежало на поета тялото безжизнено. Парченце хляб лежало недалеч — не стигнала до него отслабнала му ръка. Между ръката и парчето хляб мишленце тичало и пищяло. Мишлето молело и чакало, поетът хляба си да вземе и с него да го сподели, но само хляба не вземало. То чакало и се надявало, певецът че ще оживее. Като видяло влезлите хора, мишлето към стената се прикрило, а после към краката на хората стоящи мълчаливо приближило. Горящите очи като мъниста опитвали се да надникнат в хорските очи. На плочите сиви не забелязвали го влезлите жреци. Тогава към парчето малко хляб то отново бързо приближило. Отчаяно пищяло сивото мишле, и теглело късчето хляб и бутало го към ръката безжизнена на философа, певеца и поета.

Тялото на бащата с велики почести в подземен храм погребали жреците. Гробът му, в пода под каменна плоча, направили незабележим. Склонил жрецът върховен посивялата си глава над гроба на баща ми и изрекъл: «Никой от нас, за себе си не би могъл да каже, че е узнал тъй както теб, как се творят велики образи. Но ти не си умрял. Погребали сме само тялото ти. Образи от тебе сътворени, в хилядолетията над земята ще кръжат, а в тях си ти. И нашите потомци с душите си ще ги усещат. Може би, някой от вековете бъдещи ще проумее същността на сътворението, какви да станат хората е нужно. И трябва ние да създадем учение велико, и в тайна да го съхраним в хилядолетията, докато не осъзнае някой от нас или потомците ни, към какво великата си сила трябва да насочи човекът».