Сътворението

Върнете хора своята родина

В началото разговорът ми с Анастасия за родината не ми беше ясен. Нейните съждения дори ми струваха ненормални. Но после… Аз и сега неволно си спомням за тях. Спомням си, как на въпроса: Какво трябва да се прави за да няма нито междупланетни, нито земни войни?Да няма бандити, и децата да са здрави и да се раждат щастливи? — тя отговори:

— Всички хора трябва се посъветват, Владимир: «Върнете хора своята родина».

— «Върнете родината» — ти може би се обърка, като каза така Анастасия, всеки си има родина, просто не всеки живее в родината си. Не да се върне родината, — самите ние трябва да отидем в родината си — нали това искаше да кажеш?

— Владимир, не съм сгрешила. Изобщо нямат родина мнозинството от хората, които сега живеят на планетата.

— Но как така — нямат. За руснаците — Русия е родината, за англичаните — Англия. Все някъде сме се родили, и значи родина се нарича тази страна, където човек е роден.

— Смяташ, че твоята родина, можеш да измериш с граница определена от някой друг?

— А как иначе? Така е прието. Всички държави си имат граници.

— Но ако нямаше граници, тогава с какво би могъл да определиш родината си?

— Тогава ще е мястото, където съм се родил, града или селото, а може и цялата земя тогава да е Родина за всички.

— Могла би и Земята да бъде Родина за всеки живеещ на нея, и всичко вселенско могло би да се грижи за човека, но за това необходимо е в единна точка да се съединят на битието всички планове. Родина тази точка да се назове, и да се сътвори на любовта пространство в нея, тогава всичко най-добро вселенско ще го докосва. Пространството на твоята Родина. И себе си чрез тази точка ще усещаш ти. Ще притежаваш сила ненадмината. И в други светове ще знаят за това. На теб ще служи всичко, както Бог — създателят ни искал е.

— Ти по-добре по-просто говори, Анастасия, нищо не разбрах за плановете на битието, как да се съединят. И за точката, която Родина своя мога да назова.

— Тогава с раждането разговорът трябва да започне.

— Е, нека да е с раждането. Само че не просто говори, а свързано с нашия ден сегашен. Например, как го виждаш ти, как си представяш зараждането на семейството, раждането и възпитанието на децата в условията на днешния ден. И как всички деца щастливи да се раждат. Такава схема или картина да нарисуваш можеш ли?

— Ще мога.

— Тогава говори. Но само не за живот в гората и за неясната наука на образите. Никой за нея не знае, само ти…

Не можах да договоря фразата си. В главата като че ли не един, а множество въпроси се понесоха като бурен поток. И главните: «Защо ми стана интересно да знам, какво ще каже за живота ни отшелницата от тайгата? Откъде тя знае не само външните детайли от нашия живот, но и вътрешните преживявания на много хора? Какви са възможностите на тази непонятна наука на образността?» Не можех да седя. Станах и започнах да ходя назад напред. За да се успокоя и да осъзная невероятността, да я разбере, започнах да разсъждавам.

«Ето седи под кедъра млада жена. Ту прокарва ръка по тревата без да бърза, ту внимателно буболечка някаква поглежда, а тя пълзи по ръката й, ту се замисля. Седи си в тайгата, далеч от бурния живот на градовете и страните. От войни и перипетии всякакви в цивилизованите светове. Ами ако познава в съвършенство науката на образите? Ами ако с нейна помощ може да влияе на хората? Да оказва по-силно влияние на обществото отколкото правителствата, парламентите и многото духовни обединения? Невероятно! Фантастично, но… Има реални конкретни факти, свидетелстващи за това. Невероятни факти! Но те съществуват в реалността».

Тя ме научи за кратко време да пиша книги. За това и трябваха само три дни. Пак тя сипе и сипе информация като непресъхващ поток. Невероятно, но факт. Книгите и без реклама с лекота пресичат граници на градове и държави. В книгите е нейният образ. Този образ, неведомо как, влияе върху хората, предизвиква у тях творчески пориви. Хиляди поетични строфи, стотици песни на бардове са посветени на нейния образ. И тя прекрасно знаеше за това! Още в първата книга цитирах думите й по този повод. Тогава все още нищо нямаше. Тогава думите й изглеждаха невероятно бълнуване, фантастика. Но всичко се случи точно така, както тя каза. И сега, когато пиша тези редове, станаха невероятни събития.

От издателство «Проф-Прес», през юли 1999 излезе сборник от петстотин страници с писма и стихове на читатели. Сборникът излезе през юли, месец смятан от книжните търговци за «мъртъв сезон». Стана невероятното: петнадесетхиляден тираж се изкупува за един месец.

Издават още петнадесет хиляди, но и те тутакси се изкупуват. Това събитие не е така зрелищно за сензациите, поднасяни от пресата, но то изобщо излиза извън представите ни за сензациите поради необикновените изводи произлизащи от него. Трудно е да се повярва в тези изводи. Трудно е да се повярва, че образът на Анастасия променя обществото.

Четящите изпитват потребност от действие. Хората в Русия и извън пределите й самостоятелно организират читателски клубове и центрове, наричат ги с нейното име.

Новосибирският завод за медицински препарати произвежда кедровото масло, за което тя говореше. В малко селце в Новосибирска област местните жители възстановяват оборудването и се стремят да получат целебното масло по нейната технология, а на тях им помагат от града.

И това тя го каза, каза че ще се възродят сибирските села, че децата ще започнат да се завръщат при родителите си.

Тя пренасочи потока поклонници от задморските светини към родните. Само за двете последни години долмените в околностите на Геленджик са посетени от повече от петдесет хиляди нейни читатели. Около забравените по-рано светини сега се засаждат цветя и градини от хората. В различни градове садят кедри и други растения по нейния метод.

С постановление на администрацията на Томска област е учредено предприятие «Сибирски диворасли». От тях в Москва са изпратени четири хиляди кедрови фиданки.

За нея говорят учени. Нейният образ на жива самозадоволяваща се субстанция вече се носи над Русия. Но само над Русия ли?

Жените в Казахстан събират пари за снимане на филм за Анастасия. Представете си, казахските жени искат, да има филм за сибирска отшелница!

Нейният образ започва да води нанякъде хората. Къде? С каква сила? Кой й помага? Възможно е и тя самата да притежава някаква невероятна, неведома от по-рано сила. Но защо както и преди тя си остава на своята полянка, и както преди се занимава с някакви буболечки?

Докато умниците разсъждават, съществува ли въобще или не съществува, тя просто действа. Проявлението на нейните действия могат да се видят, пипнат, опитат на вкус. Какво означава тази наука за образите?

Тези мисли, тогава в тайгата малко ме плашеха. Искаше ми се по-бързо да опровергая или да се убедя в тях, но до мен беше само тя, можех да питам само нея.

Сега ще я питам… Тя не е способна да излъже… Сега ще попитам.

— Анастасия кажи… Кажи ми, познаваш ли в съвършенство науката за образите? Притежаваш ли знанията на онези древни жреци?

С вълнение чаках отговора й, но без вълнение спокойният й глас отговори: — Знам това, което моят праотец е преподавал на жреците древни. И това, което, жреците не позволили, той да каже. И ново още да науча, да почувствам се стремях.

— Сега разбрах! Така и предполагах! Науката за образите по-добре от всички познаваш ти. И ти пред хората застана сама свой образ след като си сътвори. За много от тях ти си богиня, добрата горска фея, и месия. Така в писмата си за теб пишат читателите. На мен говореше, че гордостта — грях е голям, че искрено да пиша всичко трябва. И аз представих се пред всички недодялан, но ти самата при това възнесе се от всички ни по-висша, и че така ще бъде от преди знаеше.

— Владимир, нищо не съм скривала от теб.

Анастасия се вдигна от тревата, застана срещу мен с отпуснати ръце, загледа ме в очите и продължи: — Моят образ само, сега не всекиму е ясен. До онзи образ, другият, когато той пред хората застане, и моят ще остане. Подобен ще е на чистачка образът ми, която само паяжината почиства от главното.

— Каква паяжина? Говори по-ясно Анастасия, какво още искаш да сътвориш?

— Пред хората аз искам на Бога образа да оживя. Мечтата Негова велика да направя разбираема за всеки. Стремленията му, всеки който в любов живее, ще може да почувства. В този живот и днес щастлив да стане може човекът. Децата на днешните хора всички ще живеят в Неговия Рай. Аз не съм сама. Ти не си сам. И раят общо сътворение ще бъде.

— Постой, постой. Сега разбирам, много учения пречупват твоите думи. Техните автори и последователи, ще се нахвърлят не само на теб, но и мен ще подгонят. Защо са ми на мен тези проблеми? Няма да пиша всичко, което за Бога ще кажеш.

— Владимир, ти се изплаши само от предстоящата, неясно с кого борба.

— Да, всичко ми ясно. Ще се нахвърлят всички тези, които разни обединения оглавяват. Последователите си фанатици ще насъскат срещу мен.

— Не от тях — от себе си боиш се ти, Владимир. Срамуваш се сам пред Бога да застанеш. Не вярваш в новият начин на живот. Смяташ, че не ще можеш да се промениш.

— Остави ме мен. На теб говоря за свещенослужителите. И така вече мнозина от тях реагират на твоите изказвания.

— И какво ти казват те?

— Различно говорят. Някои се изказват добре, други обратно, един православен свещеник от Украйна, пристигна при мен със своите енориаши, за да подкрепи изказванията ти. Но той е селски свещеник.

— И какво от това, че е бил селски свещеник, пристигналият при теб?

— Ами това, че има други, по-високопоставени. На тях се подчиняват всички. Всичко от тях зависи.

— На нали и те, високопоставените, някога са служили също в малки църкви.

— Не е важно това. Все едно няма да пиша, докато поне някой от ръководството на сериозен храм… Но какви ги говоря, ти нали, всичко предварително всичко можеш да кажеш. Ами кажи, кой ще се противопостави, а кой ще ти помогне. И дали изобщо се намери някой, който да помогне?

— Свещеник от какъв ранг ще може да те убеди по-смел да бъдеш, Владимир?

— Не по-долу от настоятел или епископ можеш ли да назовеш някого?

Само за миг се замисли тя, сякаш се вглеждаше във време и пространство едновременно.

И прозвуча невероятен отговор:

— Вече помогнал е, по-новому за Бог като е казал думи, римският папа Йоан Павел II, — отговори Анастасия, — образите на Христос и Мохамед в пространството ще съединят енергиите свои, в единство се слеят с тях и други образи. Освен това ще се намери земен православен патриарх,и във вековете почитано от него казаното ще пребъде. Но главното сред всичко ще останат на външно прости хора поривите вдъхновени. За теб е важен земният им статус, но на света от всичко истината е по-важна.

И замълча, навела очи Анастасия, сякаш внезапно нещо я обиди. Сякаш камък заседна на гърлото, тя го преглътна и въздъхна. После добави:

— Прости ми, че непонятно за душата твоя се изразявам. Засега не става, но аз ще се старая да бъда по-разбрана, ти само на хората разкажи…

— За какво?

— За това, което от тях да скрият от хилядолетия стремят се. За това, че само за миг могат да влязат в първата градина на Създателя и с него съвместно, творения прекрасни да творят.

Аз чувствах как в нея нараства вълнението. И аз самият се завълнувах и казах:

— Ти не се вълнувай, говори Анастасия, аз може би ще мога да разбера и да напиша.

А в това, което тя разказа, имаше пределна конкретност и простота. Вече след това, като анализирах и си спомнях думите й, започнах да разбирам, — има някакъв, може би, и немалък смисъл в думите й: «Върнете хора своята родина». А тогава, в гората, отново запитах Анастасия:

— Разбрах, как ще се случи всичко. Разбрах, ако ти с лекота си способна да възпроизведеш картини от живот отпреди хиляди години, то, значи, на теб са ти известни всички учения и трактати, и ти ще ги разкриеш на хората?

— Известни са ми ученията, които хората зовяли са на поклонение.

— Всички?

— Да, всички.

— А ведите можеш ли напълно да преведеш?

— Мога. Но защо за това да се губи време?

— Но нима не искаш, човечеството да узнае най-древните учения? Ти на мен за тях ще разкажеш, а аз ще ги опиша в книжката.

— И какво после? Какво ще стане с човечеството след това, как смяташ?

— Как какво? По-мъдро ще стане.

— Владимир, точно в това е цялата уловка на тъмните, че с множество учения стремят се те да скрият от човека главното. От истината част, само за ума поднасят те в трактати, от главното старателно отвеждат.

— А защо тогава тези, които ученията поднасят, наричани от хората са мъдреци?

— Владимир, ако позволиш, ще ти разкажа притча. Тази притча, която отпреди хилядолетие в места уединени мъдреци са си разказвали шептейки. Не я е чувал никой много векове.

— Кажи я ако смяташ, че притчата нещо ще обясни.