Тайната на Медичите

13.

Лондон, днес

Люк Фурние седеше в апартамент, някога принадлежал на фамилията Рокфелер, финансирала почти век по-рано изграждането на Дома на изящните изкуства, който гледаше към Грийн Парк. Сега цялата сграда беше част от неговия портфейл с недвижими имоти на стойност повече от няколко милиарда лири.

За миналото на Фурние се знаеше много малко. Той живееше в сенките, но се наслаждаваше на най-доброто, което светът можеше да предложи. Местейки се от дом в дом на пет континента, превозван с частен самолет, той много рядко се показваше на обществени места, но дори и тогава само малцина знаеха кой е Фурние.

Докато бавно разбъркваше ментовия си чай, той се отпусна назад в стола Джордж Нютън и хвърли поглед през стената от прозорци, която се издигаше от лявата му страна. Тя предлагаше великолепен изглед: пред него Грийн Парк се простираше като зеленото сукно на маса за билярд, а в далечината се виждаха Бъкингамският дворец, Пел Мел и катедралата „Сейнт Джеймс“. На стената зад гърба му висеше неговият любим Де Кунинг, хаос от жълто, оранжево и тюркоазено; Фурние харесваше картината, защото това беше представата му за света, преди да успее да изгради за себе си херметически защитено ъгълче.

Скоро щеше да стане на седемдесет. Не усещаше годините си и знаеше, че изглежда двайсет години по-млад благодарение на строг режим от физически упражнения и начин на хранене, спазваше го, откакто навърши трийсет. Вярно беше, че се роди богат, но лично увеличи наследеното стократно и в същото време имаше усещането, че е направил доста за света. Люк Фурние се възприемаше като боец, или по-скоро като командир на бойци, и човек, който прави така, че нещата да стават.

Той отпи още една глътка от чая и се замисли за многото успехи и провалите, които му се случваха от време на време. Вече четирийсет и пет години беше в тази индустрия. Използвайки своята интелигентност, вродените си таланти и създадената от него организация, която се разрасна в огромна тайна мрежа от връзки, той осигуряваше оръжия и други военни доставки на всяка антизападна група, която можеше да си позволи да го наеме. Определен процент от печалбите му се заделяха, за да може да поддържа луксозния си начин на живот, но една част от всяка сделка биваше използвана, за да финансира своето хоби, което повече напомняше на мания: голяма и бързо растяща колекция от древни артефакти, повечето от времето на ранния Ренесанс. Красотата в живота му идваше от това, че всяка негова страна му носеше възнаграждение. Със спечелените пари можеше да купува нещата, които жадуваше, и същевременно можеше да напада онова, което най-много мразеше: модерното западно общество.

Омразата на Люк Фурние срещу Запада не беше отслабнала с възрастта му. Независимо какви усилия полагаше да се изолира от света, всеки новоизникнал „Макдоналдс“ му причиняваше истинска, почти физическа болка. Всеки път, когато се случваше да чуе откъс от някое поп парче, стомахът му се обръщаше. Творението, създадено от Запада, според него представляваше смъртоносен рак, който разпространяваше болестта из онова, което някога е било чисто и благородно тяло, образувайки все нови и нови метастази с отблъскващи форми. Един от най-живите и ценени негови спомени беше за деня, когато два пътнически самолета се блъснаха в кулите близнаци. Разбира се, той знаеше предварително за тази мисия, но тръпката да види разрушаването на тези символи на всичко, което ненавиждаше, беше несравнима и вероятно нямаше никога да се повтори.

Кариерата му беше започнала в началото на шейсетте години. Една от най-ранните му сделки беше за доставката на муниции за Виетконг. В онези дни се занимаваше и с продажбата на стратегическа информация, но тогава времената не бяха толкова сложни. С печалбите, които беше изкарал от ранните години на тази война, той финансира откриването на дневника на Козимо де Медичи в параклиса във Флоренция. Но въпреки всички усилия и помощта на цял екип от експерти, той изгуби наградата. Глупакът, който беше намерил дневника в надигащите се води на Арно, беше строшил печата и скъпоценното съдържание се превърна в прах.

Западните сили никога не оставаха без врагове и в резултат Фурние не можеше да се оплаче от липса на работа. Изкара стотици милиони от борците срещу Контрите, от южноамериканските диктатори, от Хавана, Москва и напоследък от „новите“ терористични групи в Близкия Изток. И тогава, преди няколко години, научи за най-голямото съкровище, за което човек можеше да си мечтае. Една от многото му връзки му съобщи за безценен документ, написан от ръката не на някой друг, а на Николо Николи, близък приятел на Козимо де Медичи. Но щеше да има още открития, защото очевидно в документа се описваха най-невъобразимите неща, следите на велики мистерии и забележителни тайни. Скоро този документ щеше да е негов.

Остави чашата си на покритата със стъкло маса, вдигна дистанционното и натисна бутона. Миг по-късно голям плазмен екран се изпълни с изображения на документа на Николи. Страниците бяха оръфани, няколко бяха скъсани, но оригиналът беше в необикновено добро състояние. Той беше наредил всяка страница да бъде грижливо заснета и качена на твърдия диск на компютър, за който само той имаше парола. Запрехвърля страниците, като се зачиташе в любимите си откъси.

След няколко минути Фурние се прехвърли на края на документа, частта, която винаги предизвикваше най-силната тръпка. Беше чел този откъс толкова много пъти, че го знаеше почти наизуст. И сега, когато започна да го чете за може би стотен път, той отново изпита същото странно усещане за прозрение, почти като дежавю. Но както винаги смисълът отново му се изплъзна.