Тайната на Медичите

7.

Флоренция, 4 май 1410

Нощта беше безоблачна, небето обсипано със звезди, а времето прекрасно за разходка и размишления къде е твоето място в общата система на нещата. Козимо пристигна късно в дома на своя приятел, бившия кондотиер4 Николо Николи. Внушителната стара къща беше построена през тринайсети век и се намираше съвсем близо до черквата „Санта Кроче“, в югоизточната част на Флоренция, недалеч от мястото, където градските стени се спускаха надолу, за да се срещнат с река Арно. Зад къщата, по посока на градския център се простираше обширна, красива градина. В нея Николи най-често домакинстваше на срещите с Козимо и приятелите си, които наскоро малко на шега се бяха нарекли Лигата на хуманистите.

Един от слугите посрещна Козимо на вратата и го поведе мълчаливо през къщата. За да излязат в градината, първо пресякоха подобно на сводеста пещера фоайе с мраморна настилка, а после поеха през свързани едно с друго помещения. Когато Козимо прекрачи през голямата врата, чу гласове и смях. Неговите другари се бяха събрали близо до фонтана, изобразяващ Икар, който се носи към слънцето. Приятелите на Козимо редовно участваха в срещите на флорентинските хуманисти. Щом ги наближи, видя Амброджио. Искаше да говори с него, преди да съмне, защото той още на другия ден трябваше да замине, за да започне работа за дожа на Венеция. Но в този момент вниманието му привлече един възрастен мъж, когото не познаваше и който говореше на малката група. Той беше необичайно висок и кльощав като врабче. Носеше старомодно черно, дълго до глезените луко. Сивата му брада беше подстригана късо, скулите му бяха изпъкнали, а очите големи, черни и въодушевени.

Козимо направи няколкото крачки до павираното пространство около фонтана и когато стигна при своите приятели, непознатият продължи историята си, а неколцина от мъжете добродушно се разсмяха.

— А, ето го и него — възкликна Николи, когато Козимо наближи. Облечен в червената тога, която си слагаше при тези срещи, Николи пристъпи напред пред събралите се приятели и прегърна младия Медичи. След това обгърнал го с една ръка през рамото, той го поведе към останалите.

— Козимо, искам да те запозная с Франческо Валиани, той само преди няколко дни пристигна във Флоренция от пътешествията си до далечни страни и тази вечер е наш почетен гост.

— За мен е удоволствие да се запозная с теб, господине — обяви Валиани. — Чух много неща за теб… и всички бяха хубави.

Козимо лекичко се засмя.

— Е, това е голямо облекчение. — След това се обърна към Николи. — Извинявай, че закъснях, но днес беше един много объркващ ден.

Николи точно се готвеше да попита защо, когато вниманието му беше привлечено от един слуга, който застана до него. След като го изслуша, той се обърна към другарите си.

— От достоверен източник знам, че ни канят на масата. Заповядайте, господа — подкани ги той да го последват в къщата.

Трапезарията беше огромна и посрещането, предложено им от Николи, както винаги беше повече от пищно дори за кръга от приятели на Козимо, в който всеки се опитваше да надмине останалите, когато домакинстваше на подобни срещи. Помещението се осветяваше само от свещите в големите сребърни полилеи, виснали ниско над масата. В единия ъгъл свиреше групичка музиканти: лютнист, красив млад арфист и възрастен флейтист.

Щом гостите бяха отведени по местата им, донесоха огромен позлатен пай на сребърен поднос. Бяха нужни четирима роби, за да го внесат и поставят в центъра на масата. Един слуга на средна възраст с късо подстригана коса и зелена униформа се наведе над масата и тържествено започна да реже печивото. Когато отряза малко и се получи отвор, масленото тесто сякаш започна да се надига и една яркожълта птица разкъса коричката и полетя объркана из помещението. Последваха я още дузина птици и скоро откриха оставената отворена врата към градината.

Гостите започнаха възторжено да ръкопляскат. Паят беше пълен с фурми и борови семки (е, имаше и малко птичи курешки). Двама роби бързо го нарязаха на парчета и започнаха да ги слагат на сребърните чинии.

Гостите изядоха порциите, сребърните прибори бяха прибрани и донесоха нови чинии с желирани гърди от скопен петел. След като изядоха и това, последваха още дванайсет блюда, включително гълъби, сърна, лебед и специално внесени от чужбина смокини, увити в невероятно тънък златен варак.

Мъжете се хранеха шумно, разговаряха с пълни уста, от време на време избухваха в гръмогласни смехове или спореха яростно, преди да постигнат съгласие, после се тупаха по гърбовете и отново се залавяха за вилиците и следващото блюдо. Поливаха храната с отлични местни и отлежали френски вина.

Празненството щеше да се запомни и тази вечер Козимо изпитваше особено удоволствие, защото знаеше, че за известно време това е последната среща, на която присъства. „Може би, помисли си той, това е последният ми гуляй с тях.“ Той щеше да продължава да се среща с тези мъже и от време на време да се наслаждава на компанията им, но скоро буйните младежки забавления щяха да бъдат заменени от банкети, давани за и от новите приятели и съдружници от света на банките. Приятелите на неговия баща и онези, които Джовани беше уредил да се свържат със сина му.

Гостите лениво се заеха с различните сладки и млечния пудинг, поливани със силни напитки и сладко десертно вино от Нормандия. Козимо точно се готвеше да иде в другия край на масата и да говори с Амброджио, когато седналият начело на масата Николи се изправи и помоли гостите да минат в друга стая, където Франческо Валиани ще им говори.

Благородниците насядаха на меки дивани, а Валиани се настани на кресло срещу тях. Слугите поднесоха на мъжете още напитки и събралите се утихнаха.

— Прекарах две години в Турция — започна възрастният мъж. — През по-голямата част от времето бях гост на Мехмед, обаятелния син на султан Баязид I, който както може би знаете, е известен и като Светкавицата. Баязид беше много начетен човек и яростен воин, а докато бях там, неговият син се опитваше да предотврати избухването на бунт в страната и пое по пътя на баща си. Библиотеката на султана е пълна с безценни чудеса, способни да те задържат цял живот, а не само две години.

Библиотеката е истинско чудо не само заради невероятната сбирка от книги, която притежава, но и заради препратките, които можах да открия там. Справки за още по-тайнствени източници, пазени далеч от погледите на обикновените хора. Султанът редовно ми оказваше честта, защото беше чул за скромната ми работа, и ми даде разрешение да правя проучвания, както ми е угодно. В тази библиотека попаднах на оригинални ръкописи на гръцки драматурзи, томче, написано саморъчно от ученик на Платон, както и множество ръкописи, съчинени на странни езици, които никога преди това не бях чувал. Библиотекарят ми обясни, че някои от тези книги произхождат от великото египетско царство и са на много хиляди години. Написани са с йероглифи на мъртъв вече език, които нито един жив човек не разбира.

Валиани огледа помещението и съсредоточените лица.

— Но както казах, въпреки великолепието на тези неща, още по-вълнуващото е обещанието, че много по-големи съкровища могат да бъдат открити в далечните краища на турската държава. Най-много съжалявам, че не можах да се възползвам от тази информация, защото дни, след като направих тези открития в султанската библиотека, отправиха заплахи срещу моя живот.

Мехмед изгуби контрол върху страната си, избяга от Константинопол и живее за следващата битка. Разполага с много ресурси и по-голямата част от народа е на негова страна. За мен стана опасно, първо, заради моята националност и защото се радвах на специалното покровителство на султана, който трябваше да се страхува за своя собствен живот. Затова набързо се подготвих да напусна града. Смятам, че тогава се намеси съдбата.

Двамина от моите спътници, Микеланджело Габатини и Пиеро де Марко бяха убити на път за пристанището, където бяха уредили транспорт през Егейско море. Един от техните роби оцеля при нападението и успя да избяга и да ме предупреди. Пристанището вече беше прекалено опасно. Нямах друг избор, освен да обърна очи на север с надеждата да избягам до Адрианопол и оттам през границата в Северна Гърция.

Няма да ви отегчавам с подробности за пътуването ми. Достатъчно е да кажа, че четирите седмици, които ми трябваха, за да стигна до Адрианопол, ми се сториха най-дългите в моя живот. По пътя един от робите ми почина от треска. Една вечер друг избяга от лагера и на следващата сутрин го открихме на дъното на една клисура.

Сега, докато седя тук, сред удобствата на този красив дворец, мога да кажа, че си заслужаваше, но по онова време, не ми се струваше така. Обаче най-важното беше, че голямото ми откритие ме очакваше в Адрианопол. Намерих убежище в един манастир точно пред градските стени. Добрите монаси ни нахраниха и напоиха. Дори ни дадоха стая, където можеха да се настанят робите и тези храбреци, които избягаха заедно с мен, и се отнасяха към тях като с равни. Скоро след като пристигнахме, бях повален от силна треска и си помислих, че никога няма да се оправя. Монасите се погрижиха за мен и постепенно започнах да си възвръщам силите. Носеха се слухове, че смутовете в столицата са плъзнали из цялата страна и че животът дори зад тези свети стени не е безопасен. Но монасите не проявяваха страх, защото бяха поставили душите си в Божиите ръце.

Когато оздравях, аз им обясних каква е мисията ми в тази страна и им разказах за чудесата, които открих в султанската библиотека в Константинопол. Един от монасите, брат Алие беше пленен от моя разказ и ние много се сближихме. Той беше млад и жаден за познания. Живееше в манастира от десетгодишен, но беше роден в близкото село. Родителите му бяха починали и светите отци се заели с отглеждането му, преди да го приемат в ордена.

Една вечер, точно когато планирах да си тръгна, за да продължа бягството си към Гърция, след вечернята Алие дойде да се видим. Изглеждаше развълнуван. Попитах го какво го тревожи. В началото не искаше да говори, но след това малко се успокои и ми разказа една много странна история. Когато бил момче, една вечер някакъв непознат посетил родителите му в селото. Алие се престорил, че спи, но през полуотворените си очи видял как родителите му разговарят с непознатия. Мъжът им предал малък пакет и след това си тръгнал безмълвно. Брат Алие видял как баща му скрива пакета под пода на колибата, в която живеели. На следващия ден и двамата му родители били убити. Никой не продумвал за това как са умрели, а той бил твърде малък, за да му разкажат подробностите за последното им прибиране вкъщи след полската работа и как обезобразените им тела били открити в яма наблизо.

Алие ми каза, че само минути преди да дойдат монасите и да го отведат в манастира, той изровил пакета, който родителите му били получили. Макар и малък, осъзнавал, че има някаква връзка между пакета и тяхната смърт и че той трябва да има някакво особено значение. Скоро след като заживял в манастира, Алие отворил пакета. Вътре намерил карта. Онази вечер, само часове преди да тръгна за Адрианопол, той ми показа тази карта.

Сподели, че пазил тази тайна през целия си живот. Това била единствената останала връзка с родителите му. Не можел да се раздели с нея, но ми каза, че ще се радва, ако я прекопирам през времето, което ми оставаше в компанията на монасите, и се надявал да ми бъде полезна при моите пътувания и планове.

Валиани спря за миг, за да си поеме дъх и отпи глътка вино.

— Бях удивен от онова, което открих. Картата на Алие показваше пътя до друг манастир високо горе в планината Голем кораб5 в северозападната част на Македония. Манастирът е скрит от хорските очи и служи за тайно убежище на монаси, избягали преди стотици години от мюсюлманските завоеватели. От едната страна на картата имаше някакъв текст, който разказваше, че в манастира се пазят големи литературни и херметически чудеса. Там се казваше, че манастирският библиотекар е опазил безценни томове, смятани за унищожени при палежа на Александрийската библиотека. Оригинали на гръцки учени, текстове на египетски и елински жреци. Един свят на наука, магии и изгубени познания.

Валиани се изправи и един роб се приближи до него. Той носеше богато украсена кутия и я беше отворил, така че господарят му да може да извади нещо отвътре. Старецът пристъпи към слушателите си.

— А сега трябва да се отклоня от условностите. — В ръката си държеше свитък, завързан с черна копринена лента. Той дръпна единия край на фльонгата и остави лентата да падне на земята. После много тържествено разви свитъка.

— Скъпи приятели, ето копието, което направих. Когато напуснах манастира и гостоприемството на Алие и неговите братя, разбрах, че сам не мога да предприема пътуването до Македония. Аз съм прекалено стар и бягството от Константинопол невъзвратимо изсмука силите ми. Не очаквам да живея още дълго и зная, че повече никога няма да пътувам извън нашата страна. Нямам семейство, нито наследници. Нямам и ученици. Вместо това реших да донеса това в Италия и да го предам на онези, които заслужават и чиито гледища уважавам и им се възхищавам. От кореспонденцията ми с господаря Николи преди да дойда тук тази вечер и многото неща, които чух за всички вас, аз стигнах до убеждението, че трябва да оставя това съкровище във вашите ръце, за да правите с него каквото решите. Зная, че ще постъпите мъдро и достойно.

Слушателите му потънаха в удивено мълчание. Николи се изправи и се приближи към възрастния човек.

— Сигурен ли си, учителю Валиани?

— Да — отговори ученият, — но трябва да се пази пълна тайна. Има мнозина, които искат да сложат ръка на това съкровище. Затова включих в предложението си известни предпазни мерки.

— Предпазни мерки? — попита Козимо.

— Картата е непълна — започна да обяснява Валиани. — Сигурно сте забелязали това — и той посочи един празен кръг в средата на картата с диаметър около осем сантиметра. — От центъра липсва важна част. Липсващото парче е във Венеция. Ако искате да разкриете тайните на Голем кораб, първо трябва да отидете в най-безоблачната република. Когато пристигнете, пратете вест на Луиджи в странноприемницата, наречена „Чинкуе Канали“. Луиджи е един необикновен човек, но аз бих му поверил живота си. Той ще ви отведе при липсващото парче от картата.

Ученият свали един пръстен от ръката си. Доближи се до слушателите си и го подаде на Козимо. Той представляваше сребърна халка, на която беше закрепен голям квадратен гранат.

— Дай това на Луиджи за доказателство кой си. Щом се сдобиеш с липсващото парче, трябва да защитаваш картата с всички сили и да напуснеш Венеция без бавене. Ако там имаш нужда от помощ, можеш да се довериш на малцина. Гранатът е моят фамилен камък и таен знак за моите приятели. Последното нещо, от което имаш нужда, е това — добави той и подаде на Козимо малък златен ключ. — Останалото зависи от теб.

Скоро след като направи неочакваното си предложение, Валиани си тръгна, но малцина от гостите на Николи останаха да го обсъдят. Козимо беше въодушевен и не можеше да спре да мисли за Валиани и до началото на зазоряването още разговаряше за случилото се със своя най-добър приятел Амброджио Томазини и с домакина Николо Николи.

— Можем ли да му имаме доверие? — попита Козимо, докато въртеше из ръцете си златния ключ, който му беше дал Валиани.

— Той е честен човек — увери ги Николи. — Няма причини да лъже за това, на което е попаднал. Не ви казах по-рано, но когато бях малък, Франческо Валиани беше мой учител. Дължа му много. Винаги е бил благороден и искрен и има чисто сърце. С готовност бих му станал поръчител.

Козимо погледна приятеля си в очите.

— Това ми е достатъчно — кимна той. — А сега да разгледаме картата.

Николи я разгъна на масата между тях. Копието беше добре начертано, но омачкано и зацапано след дългото пътуване, довело го във Флоренция. На него беше изобразена планинска верига, тя минаваше диагонално през свитъка, а около нея имаше цяла мрежа от имена на различни селища и местности. През планината лъкатушеше очертан в червено път. Това беше пътят, който водеше към върха Голем кораб и отдалечения манастир, описан от Валиани. В центъра имаше дупка, където трябваше да бъдат разположени манастирът и околните възвишения. Празнината правеше картата безполезна.

— Страната е дива — отбеляза Николи. — Не съм пътувал толкова на изток, но ми прилича на опасен планински път, особено тук — той посочи към краищата на дупката в картата. — Бог знае какъв е теренът в близост до манастира.

— Голямата награда не се пада на страхливите — напомни Козимо.

— Да, така е, приятелю мой. Но се страхувам, че трябва да имаш много решително сърце, ако решиш да посетиш Голем кораб.

Козимо и Амброджио мълчаливо излязоха през вратата на имението на своя приятел, когато слънцето с цвят на портокал започна да се издига над далечните хълмове, и поеха обратно към града по прашния път. Козимо беше потънал в мисли, опитвайки се да разбере противоположните чувства, които странният гост на Николи събуди в душата му.

— Познавам това мълчание — обади се Амброджио.

— Така ли?

— Твоето разсеяно мълчание, което те обгръща, когато се опитваш да решиш един наглед нерешим проблем.

Козимо се засмя.

— Добре казано, приятелю, защото наистина съм обгърнат от мисли.

— Не мога да отрека, че Валиани предлага едно изкусително предизвикателство.

— Амброджио, не е ли това една сбъдната мечта?

— Прекалено е хубаво, за да е истина. Може и така да се каже.

Козимо се обърна да го погледне; бяха навлезли в малка смърчова горичка.

— Нямаш доверие на този човек?

— О, не съм казал това. Просто…

— Какво?

— Мисля си, че никой от нас, разбира се, с изключение на Николо няма ясна представа за опасностите, ако приемем предложението на Валиани.

— О, Амброджио, я стига. Ние гъделичкаме егото си с изучаване на езотерични идеи и се чувстваме спокойни сред възвишените си занимания, но аз смятам, че всички сме направени от по-корав материал, отколкото мнозина могат да си представят.

Амброджио се усмихна.

— Скъпи Кози, не съм имал намерение да те обидя. Може би имах предвид себе си.

— Амброджио, тогава сам се обиждаш. След като аз мога да мисля за едно голямо приключение, можеш и ти. — Той потупа приятеля си по гърба, който се престори, че залита напред, правейки се на смъртно ранен. И двамата избухнаха в смях.

— Може би наистина мога — отвърна Амброджио, — но нима си забравил? Днес заминавам за Венеция.

— Не, приятелю, не съм забравил и честно казано, това ме натъжава. Двамата щяхме да сме добри спътници.

— Да, сигурно, но се страхувам, че няма да стане. — И той прегърна Козимо през рамото.

Когато стигна в дома си на Пиаца дел Дуомо, Козимо беше изтощен, но не можа да заспи. Продължаваше да мисли трескаво, но сега вече знаеше какво трябва да направи. Изми се набързо, прислужникът му го обръсна, помогна му да се облече и си тръгна. Остана сам в стаята си, а отвън звуците на пробуждащата се улица се носеха нагоре към прозореца му. Той седна на писалището и се опита да се съсредоточи достатъчно, за да може да пише.

Кратката бележка беше за неговата любима Контесина де Барди, с която я молеше да се срещнат същата вечер. Трябваше да говори с нея. Сгъна бележката, запечата я с герба на Медичите и повика Оломо, за да му даде наставления.

Денят минаваше бавно. Поигра с по-малкия си брат Лоренцо, попълни дневника си и след това се поразходи по улиците на Флоренция.

Пристигна по-рано на мястото, където беше предложил да се срещнат. Беше избрал градината на Николи, защото знаеше, че там никой нямаше да ги шпионира. Козимо се беше настанил на една каменна пейка под обвита с цветя арка и преди тя да го забележи, той я съзря да слиза по четирите изтъркани стъпала. Зелената й кадифена наметка метеше камъните. Висока и грациозна, с лъскава черна коса, високи скули и пълни устни, тя беше въплъщение на съвършенството според древногръцките представи.

— Кози, изглеждаш ми загрижен — възкликна тя, хващайки двете му ръце, и се отпусна на пейката до него.

Той се вгледа в абаносовите й очи.

— Контесина, нищо не мога да скрия от теб.

Тя не го прекъсна нито веднъж, докато й разказваше историята на Валиани.

— Значи смяташ, че трябва да заминеш, за да видиш това място и да разкриеш тайните му сам. Така ли е? — попита тя, когато той свърши разказа си. — Но, Кози, какво ще стане с нас?

— Това нищо няма да промени, любима моя. След няколко месеца ще се върна и ще продължим с плановете за сватбата ни.

— Кози, а баща ти? Той не знае нищо, нали?

— Да.

Тя издържа погледа му.

— Искам да дойда с теб.

Козимо се усмихна.

— Това би ме зарадвало много, любов моя, но и двамата знаем, че е невъзможно.

— Защо? — погледна го изпитателно Контесина. — Изучих древните класици толкова подробно, колкото и ти и също изпитвам горещо желание да науча повече.

— Но твоето семейство никога не би…

— Предполагам, че твоето ще се съгласи.

Козимо обмисли този довод.

— Ще бъде много опасно.

— Знам това.

— Освен това ще ме обвинят, че съм те отвлякъл. Това ще разруши отношенията между нашите семейства.

— Кози, не смяташ ли, че това е малко мелодраматично?

— Не, Контесина, не смятам — нежно отговори Козимо. А след това добави със стоманена нотка в гласа.

— Скъпа, ще трябва да свърша това без теб.

Тя се загледа в потъмняващото небе отвъд арката и силуетите на розите в кехлибарения сумрак.

— Очевидно вече си решил. Нищо ли не мога да кажа?

— Можеш да ми пожелаеш късмет.

Той погледна стиснатите й в скута ръце, кокалчетата им бяха побелели. Тогава тя впи очи в неговите и каза:

— Козимо, любов моя, ужасявам се от мисълта, че ще предприемеш това пътуване, но зная, че щом веднъж си решил нещо, вече няма връщане. Това е едно от многото неща, които обожавам в теб. Разбира се, че ще ти пожелая късмет, но най-вече искам да ти предложа своята вечна любов. — И тя го целуна нежно по бузата.