Тайната на Медичите

24.

Македония, юни 1410

Игуменът поведе Козимо и останалите през трапезарията, след това по мрачен коридор и надолу по стълбище, което водеше в криптата. Крачеха мълчаливо, а свещеникът осветяваше пътя с една-едничка факла с трепкащ пламък, докато не стигнаха до кръгло помещение с нисък сводест таван. В центъра стоеше каменна колона, върху която беше разположена стъклена кутия с големината на мъжка длан. Вътре лежеше дълга няколко сантиметра, тясна цилиндрична стъкленица, запушена от двете страни с бронзови тапи. Странна, неприятно зелена течност заемаше три четвърти от съда.

Козимо направи крачка напред, но игуменът се пресегна да го спре.

— Приятелю, не пристъпвай по-близо — нареди той твърдо.

Козимо се подчини.

— Това е нашето най-свято място — заяви игуменът. — Ние съхраняваме този предмет повече от сто години. Той произхожда от село Адаполин в района на Сунун, далеч оттук. Местните села били засегнати от ужасна чума, която моряла наред, но Адаполин било пощадено. Там не заболял нито един човек.

Един човек на име Яков, най-обикновен земеделец, притежавал предмета, който виждате пред вас. Докато техните съседи измирали, Яков дал указания на старейшините на Адаполин да издигнат в средата на селото колона, а около нея заграждения. После той поставил стъкленицата върху този пиедестал и всички селяни, жени и деца, млади и стари, се струпали около ниските заграждения. Всички трябвало да коленичат и да кажат кратка молитва, а след това да се прекръстят.

През есента на същата година Адаполин се прочуло като „селото на чудото“. Болните и сакатите идвали на тълпи, за да дирят лек. Мнозина се връщали вкъщи с разкази за чудотворни изцеления и способността на шишенцето на Яков да защитава. Но сам той бил много болен. Сякаш бил попил всички черни изпарения, защото си позволил да стане слуга на дявола. Кожата му се покрила с рани, очите му били почти затворени от струпеи, цялата му коса окапала.

Един ден селяните се пробудили и открили, че стъкленицата и Яков били изчезнали. Игуменът, живял пет поколения преди мен, прибрал болния странник. Яков умрял два дни след пристигането си тук и е погребан в манастирското гробище. Оттогава моите предшественици пазят стъкленицата на сигурно място.

Изведнъж над главите им се чу силен трясък и цялото помещение се разтресе. Последваха писъци и тропот на бягащи крака.

Игуменът сграбчи ръката на Козимо.

— Започна се — изхриптя той. — Нападнати сме.

Един млад монах влезе, залитайки; лицето му беше покрито с кръв.

— Отче — задъхано прошепна той. — Стасанор… — После рухна на каменния под и повече не мръдна.

— Бързо, вървете след мен. — Игуменът блъсна вратата да се затвори и я заключи, след това им махна да го последват нагоре по стълбището. Трапезарията беше пуста, но те можеха да чуят звъна на стоманата, виковете и стоновете на съсечените. Носеше се миризма на изгоряло.

— Вече не може да ни помогнете.

Козимо хвана игумена за ръце.

— Отче…

— Вървете, приятели мои. Бог ще ви поведе. А сега трябва да ви оставя.

— Козимо, нашите оръжия са по стаите — ядосано напомни Николи. — Прекалено далеч. Ще трябва да се разделим.

В края на коридора се показаха трима мъже. Двамина стискаха широки мечове, а третият — боздуган.

Николи измъкна една факла от халката на стената и тръгна срещу тях. Когато излязоха в откритото пространство на двора, заобиколен от галерия в средата на манастира, те чуха виковете и пукането на горящото дърво и сламата. Въздухът беше пропит с миризмата на изгоряла плът и пролятата кръв.

— Трябва да се пръснем — ревна Томазини, за да надвика крясъците.

— Добре. Хайде да се махаме. Насочваме се към езерото. На отсрещния бряг има малка горичка.

Козимо се обърна и почувства как Контесина го сграбчва за ръката.

— Няма да те изпусна от поглед — заяви тя.

Почти останал без дъх, Томазини успя да влезе в стаята си, преметна през рамо една торба, извади меча си от ножницата и се втурна обратно в коридора, който вече беше започнал да се пълни с дим. Той започна да се задушава и изведнъж осъзна, че няма ни най-малка представа как да се измъкне. Някой се втурна към него и той отскочи назад, притискайки гръб в стената. Мъжът профуча край него в мрака. След това почувства ръка на рамото си. Томазини нададе вик, но един глас прошепна в ухото му:

— Господарю Амброджио.

Той едва разпозна чертите на един от монасите, беше отец Дарон, библиотекарят.

— Трябва да спасим свещената стъкленица — прошепна монахът. — Последвай ме.

Стълбището към криптата се намираше в далечния край на двора. Една стрела профуча край ухото на Томазини. Той разбра откъде дойде, затова просто продължи да тича по неравните плочи на настилката. Отец Дарон беше само на няколко крачки пред него и се беше превил на две. Когато стигнаха до стълбището, висока фигура върху кон изскочи от колонадата вляво от тях. Мъжът полетя насреща им в галоп с вдигнат меч.

Монахът отскочи назад, използвайки Томазини за щит, но флорентинецът беше подготвен, а сетивата му напрегнати. Преди ездачът да успее да нанесе удар, Томазини мушна с меча си напред и светкавично се дръпна настрани, за да не падне върху му сгърченото тяло. В бързината изпусна меча си, но запази достатъчно присъствие на духа, за да сграбчи оръжието на убития.

Когато слязоха долу, отец Дарон започна да рови за ключа и най-накрая успя да отключи вратата. После я хлопна зад гърбовете им и двамата се озоваха в пълния мрак на студеното подземие.

Поеха опипом покрай стената и се насочиха към едва забележима светлинка и няколко минути по-късно влязоха отново в кръглата стая.

Томазини гледаше как пръстите на монаха ловко боравят с кристалната кутия и плъзнаха горния капак назад. Отец Дарон бръкна вътре и решително сграбчи стъкленицата. Чуваха как отзад някой разбива вратата.

— Бързо! Вземи това — отец Дарон пъхна стъкления цилиндър в ръцете на Томазини. Амброджио си позволи за секунда да огледа предмета на гаснещата светлина, за да се възхити отново на наситеността на цвета и тежестта на течността в съда. През главата му мина забравена картина от миналото: как ръцете на свети Израил, който по заповед на Бога сменя името си на Яков, държат същия този чудотворен предмет.

Зад тях се чу тропотът на ботуши по каменните плочи.

— Аз ще се оставя в ръцете на Господ — викна отец Дарон. — Ти трябва да избягаш. — Свещеникът подаде една от стенните факли на Томазини и го забута към далечния край на помещението. Вдигна килима, който покриваше пода и под него, в камъка, се разкриха трудно забележимите очертания на таен изход. Монахът измъкна ключ от джоба си и го пъхна в малка ключалка. Томазини му помогна да вдигне капака. Стълбата, която видя, изчезваше надолу в мрака. Амброджио стъпи на първото стъпало, когато трима мъже се втурнаха в помещението. Монахът бутна главата му надолу и флорентинецът едва не изгуби равновесие. Над главата му капакът се затвори с трясък.

Томазини се озова в тунел, в който едва можеше да се стои прав, не по-широк от раменете му. Стигна със залитане до разклонение, където тунелът се разделяше на две, и инстинктивно пое наляво. Задушаваше се от вонящия въздух, по тялото му се стичаше пот. Опитвайки се да успокои блъскащото си сърце, той се вслушваше дали не го гонят. Обаче не можеше да долови нищо заради бученето на пламъците, взривовете и падащите от зидарията камъни. Той забърза по друг тунел. Можеше да разчита само на интуицията си да го води. След като направи около трийсет крачки, зави зад един ъгъл и видя пред себе си дебела каменна стена. Беше попаднал на задънен проход.

Още един взрив, но този път точно над главата му, разтърси стените и част от тавана политна надолу. Каменни късове и тухли започнаха да падат около него, а един едър скален отломък едва не го събори. Той успя да запази равновесие, но размаха ръце и неволно загаси факлата. С лявата си ръка бръкна под туниката си, за да се увери, че стъкленицата е още там, а после, стискайки по-здраво меча си, бавно се запромъква към бледата ивица светлина, която успя да различи пред себе си.

— Трябва да спася колкото може повече от книгите — прошепна Козимо. — Всъщност затова дойдохме. Не можем да оставим всичко да бъде напълно разрушено от този бандит Стасанор.

Контесина се вкопчи в ръката му.

— През двора — посочи Козимо към вратата в далечния край на стената.

От лявата им страна имаше кокошарник, а до него добре обработена зеленчукова градина, която се пресичаше от тясна пътека. Вляво от тях една отворена врата водеше в празната пералня. Контесина едва не падна, когато се препъна в тялото на мъж с черна кожена туника. Тя вдигна меча му и се завъртя като вихрушка в мига, в който Николо Николи, вече въоръжен с широк меч, се показа и тръгна заднишком към тях, като се опитваше да отблъсва атаките на двама мъже.

Контесина се хвърли напред, за да му помогне. Единият от бандитите замахна към нея с боздугана си. Той профуча край главата й на по-малко от два сантиметра. Мъжът, изглежда, не умееше добре да борави с това оръжие и не успя веднага да възстанови равновесието си. С мълниеносна бързина Контесина разсече нападателя от главата до кръста. След това вдигна боздугана от земята и го хвърли на Козимо. За миг противникът на Николи отклони вниманието си и флорентинецът заби меча си в устата му. Острието се показа от врата на бандита точно под основата на черепа и го уби на място. Тримата хукнаха към вратата в далечния край на двора. Николи хвана дръжката и бавно я отвори. Къс, тесен проход водеше към поредното стълбище. Вдясно се намираше вратата към библиотеката. Беше заключена.

Козимо замахна силно с боздугана и ключалката се строши от силата на удара. В халката, точно до вратата, имаше незапалена факла. Николи извади от джоба си кутийка от абаносово дърво с малък кремък и чакмак. Удари ги един о друг, появи се искра и с нея запали малко парче борина. След това поднесе напоената с масло факла до пламъчето и тя веднага лумна.

Много от лавиците в библиотеката вече бяха празни. Козимо се втурна към съседното помещение. Подът беше покрит с кошове, някои струпани по три един върху друг. Едва тази вечер игуменът беше започнал да подготвя някои от манастирските съкровища за изнасяне на безопасно място в лабиринта от катакомби под сградата. Почти всички кошове бяха вързани с въжета, а някои бяха затворени с тел и обвити в тежък насмолен плат. До кошовете стояха две кошници. Едната беше пълна с бокали и златни и сребърни прибори. В другата имаше икони, златни и сребърни кръстове, чаши за причастие и кадилници на вериги, които още ухаеха на тамян.

Козимо вдигна капака на най-близкия кош и внимателно извади най-горното томче. После отвори прашната корица и духна прахта от първата страница. Пред очите му се показаха гръцки букви. Това беше ръководство за строителството на акведукти от някой си Уменикъл. Той вдигна един разпарцаливен пергамент с петна от огън.

— Това е писано от ръката на Херодот — възкликна той, неспособен да повярва на очите си. Следващият том съдържаше страници с геометрични чертежи и математически формули. Пред очите им беше труд на гръцки ученик на Евклид.

— Сърцето ми кърви, като гледам тези чудеса — промълви Контесина. — Трябва да направим нещо?

— Предлагам да побързаме — измърмори Николи.

Но Козимо не беше на тоя свят. Той се чувстваше едновременно разгневен и въодушевен. Това направо не беше за вярване. Най-накрая успя само да попита:

— Какво можем да направим?

— За съжаление, не много.

— Николо, не можем да оставим тези книги!

Контесина се наведе и нежно сложи ръка върху рамото на клекналия Козимо, но вече беше твърде късно. Мародерите бяха наблизо. Виковете им започнаха да отекват по коридора.

— Бързо! — извика Контесина и дръпна Козимо.

— Трябва да спасим каквото можем. — Козимо пъхна няколко скъпоценни тома в ръцете на Контесина и започна да тъпче каквото докопа в джобовете и под колана си. Николо грабна няколко свитъка и дръпна Козимо зад най-високия куп кошове. Миг по-късно двама от бандитите на Стасанор се втурнаха в библиотеката.

Преди да успеят да се доближат, Контесина и Николи изскочиха от скривалищата си. В едната си ръка Николо държеше факлата, а в другата меча. Факлата описа огнена дъга във въздуха. Пламъкът опърли лицето на единия от мъжете и той нададе вой. В този миг Николи замахна и мечът улучи гърлото на нападателя. Кръвта изригна като фонтан, а бандитът рухна на колене, притискайки ръце към шията си. Контесина се втурна към другия мародер. Изненадата беше на нейна страна. Смаяният й противник успя да отбие първия удар, но с втория тя го прониза в гърдите. Той умря, още преди да се стовари на земята.

Навън, в коридора, се чуваха още приближаващи гласове. Николи изгаси факлата си. Те се хвърлиха обратно в сенките и затаиха дъх. Двама нападатели притичаха край тях и нахлуха в склада. Няколко секунди по-късно те се показаха отново, но не забелязаха тримата флорентинци, натъпкани в тъмната ниша.

— Какво ще правим сега? — попита Контесина.

— Последвайте ме. — Николи огледа коридора и се измъкна.

След като минаха покрай склада и скромната трапезария, през друга врата се озоваха в параклиса. Запромъкваха се покрай стените, като лъкатушеха между каменните колони, и стигнаха до олтара. Един млад монах, момче на не повече от тринайсет, изскочи изотзад с вдигнат в ръцете кръст. Лицето му беше пребледняло от ужас. Когато видя Николи, стиснал меч и с лице, изпръскано с кръв, то нададе писък, изпусна кръста и побягна като стрела. Николо пое по каменните стъпала в ъгъла на помещението, откъдето тясна врата извеждаше в широк коридор. През прозорците видяха група бандити да тичат към параклиса.

— Кулата трябва да е отдясно — прошепна Николи. — Мисля, че оттам има таен изход.

Бандитите не ги забелязаха, когато се промъкнаха вътре. В центъра на кулата стоеше самотна фигура, с килнат на една страна шлем. Юношата имаше вид на заек, застинал в кръг светлина. Беше на не повече от петнайсет и много приличаше на момчето монах, но очевидно бе живяло съвсем различен живот от неговия, защото погледна към меча си, който лежеше на дървената скамейка близо до него. Николи наклони глава на една страна и вдигна вежди.

Само няколко секунди бяха нужни на Николо да върже ръцете на младежа и да му запуши устата, а през това време Контесина и Козимо огледаха помещението. В дървения сандък, облегнат на извитата външна стена на кулата, намериха въже и две абордажни куки, останали от ремонта на манастира преди няколко години.

Една полуотворена врата водеше към рампа, която се спускаше до равнището на мецанина. Нямаха друг избор, освен да стиснат мечовете си и онова, което бяха успели да спасят от библиотеката, и да хукнат нагоре по рампата. На върха имаше парапет, а зад него се стелеше черната нощ. От лявата им страна се простираше пасаж, който водеше обратно в манастира. Контесина надникна предпазливо над стената и можа да види земята на десет метра под тях. Местността беше покрита с трева, която изчезваше в мрака.

Николи взе едната абордажна кука, а Козимо закрепи другата на парапета. После хвърлиха въжетата към земята. Николо първи прекрачи парапета и се спусна. Кози помогна на Контесина да спре да се люлее и тя започна ловко да се плъзга надолу. Скоро и Козимо се спусна на земята, ала при приземяването две книги изпаднаха от туниката му. Той се наведе да ги вдигне, но Контесина го изпревари.

— Остави ги — отсече тя, когато две стрели се забиха в земята до тях.

Те се втурнаха надолу по неравните ливади, като се стремяха да бягат на зигзаг. Козимо забеляза група ездачи, които пришпорваха бясно конете си към дървен мост близо до стената, за да пресекат пътя им. Той беше изтощен и почти спря, опитвайки се да си поеме дъх.

— Давай, Козимо — изкрещя Контесина и хукна обратно. Тя го прегърна. — Хайде, още малко. Ако успеем…

В този момент водачът на групата, изненадващо бързо прекосил разстоянието, изскочи из сенките, които хвърляше манастира. Той вдигна копието си и го запрати към тях. Контесина се хвърли напред и блъсна Козимо, за да не бъде улучен. Той залитна, ездачът дръпна юздите на коня си, а копитата на животното за малко не смазаха черепа му.

Върналият се Николи сграбчи Козимо за едната ръка, а Контесина го хвана за другата и те се запрепъваха, за да изминат последните метри открита площ и да навлязат сред дърветата.

— Не спирайте — извика Николо и задърпа Козимо.

— Пуснете ме — ядно изсъска Кози и се опита да се освободи. — Не съм дете.

С последен изблик на сили, които не знаеше, че притежава, той прибра меча си и хукна през шубраците. Още чуваха гласовете на преследвачите, но те започнаха постепенно да отслабват. В името на няколкото скъпоценни произведения, които бяха спасили, той не можеше да си позволи да спре или поне не, докато още можеше да диша.

Когато Амброджио стигна до мястото на срещата, започна да вали като из ведро. Болеше го цялото тяло, а по ръцете и лицето му кървяха рани. Спря да си почине малко, извади стъкленицата и я вдигна към светлината. Сякаш зеленият блясък беше по-силен или така му се струваше? В своя стъклен затвор зелената течност приличаше на жива и Амброджио почувства скритата й мощ. Той не можа да се въздържи и се усмихна. Неговият учител знаеше много повече от него за този чудодеен предмет. Но той беше онзи, който го държеше в момента. Прибра стъкленицата в туниката си и в този момент чу пукота на клон. Изтегли меча от ножницата и се запромъква предпазливо сред редките дървета.

Мъжът вече се беше надвесил над него, когато той успя да го види. Томазини потисна вика си и отскочи назад.

— Амброджио, аз съм.

— Николо! Слава богу!

Двамата се прегърнаха. Амброджио замръзна, когато от мрака се показаха още две фигури. После на лицето му се появи широка усмивка, щом разпозна упътилите се към тях Козимо и Контесина.