Тайната на Медичите

20.

Венеция, днес

Офисът на Джовани Тафани се намираше на Виа XXII Марцо и беше само на хвърлей място от апартамента на Джеф. Зад скучната бетонна фасада Джеф и Еди изведнъж се оказаха пренесени три века назад и попаднаха сред барокова елегантност и класическо венецианско великолепие.

Джеф много неохотно беше оставил Роуз без надзор, но тя решително се възпротиви да дойде с тях и да слуша дрънканиците им с някакъв досаден старец, както тя се изрази, за отдавна умрял композитор. Оказа се, че предпочита да иде с Мария, която предложи да вземе Роуз и заедно да посетят семейството й в Местре, където нейният по-малък брат имаше малко стопанство.

Тафани посрещна Джеф и Еди на рецепцията и ги поведе към огромния си офис на първия етаж. Очите му, които предишната вечер бяха скрити под нежна златна маска, сега бяха уморени.

— Страхувам се, че тазсутрешното ви обаждане ме изненада — рече той и им посочи две кожени кресла, разположени пред впечатляващото дъбово писалище. — Трябва да ме приемете такъв, какъвто съм в момента, малко поочукан от приема. С какво мога да ви помогна?

— Бихме искали да се възползваме от вашите познания — небрежно заяви Еди. — Роберто ни каза, че сте най-големият познавач на Вивалди.

— Така ли? Е, това е наистина чудесен комплимент. Как е маестрото?

— И той е малко поочукан — Джеф хвърли бърз поглед на Еди. — Чудим се дали Вивалди е проявявал интерес към езотериката? Бил ли е свързан по някакъв начин с окултното? Можете ли да ни кажете нещо по този въпрос?

— Той наистина е бил с малко странен характер — бързо отговори Тафани. — Бил е известен като Ил Прете Росо, Рижия поп, заради огненочервената си коса и непостоянните си отношения с ръководството на Пио Оспедале дела Пиета, където е бил учител по цигулка.

— Пио Оспедале дела Пиета? Какво е това? — попита Еди.

— Благочестивият благотворителен дом на милостта. В края на седемнайсети век във Венеция е имало четири. Тяхното предназначение било да дават убежище на изоставени или осиротели деца. Доста напредничаво за онова време. Вивалди отговарял за преподаването на музика и бил нает да пише концерти за сираците, които те да изпълняват пред публика.

— Разкажете ни повече за нееднозначните му отношения с властите.

— Бил е практикуващ свещеник само в продължение на няколко месеца. Носели се грозни слухове, че прелъстявал непълнолетни момичета в сиропиталището, че бил затънал до уши в отвратителни сексуални и окултни практики, но за това няма никакви доказателства. Да ви кажа откровено, писнало ми е от така наречената ревизионистка историография. Изглежда, нито един от нашите герои не е застрахован, защото модерното общество иска да принизи нашите национални икони, за да ни накара да се почувстваме по-добре, въпреки недостига ни на морал. Мисля, че това говори повече за нашия век, отколкото за великите мъже и жени, създатели на културното ни наследство.

— Съгласна съм с вас — Еди се усмихна успокоително на Тафани.

— Вивалди до края на живота си ли остава във Венеция? — поинтересува се Джеф.

— Не, осъществява и няколко пътувания. Фактически на младини управата на сиропиталището го уволнява, но след година го приемат обратно.

— Какво е правил през тази година?

— Учил децата на благородническо семейство в Падуа. Смятам, че става дума за семейство Николи.

— Семейство Николи от Флоренция?

— Да. Мисля, че произхождат оттам. Но по времето на Вивалди са живели вече най-малко два века в града. Защо?

— Имате ли някаква информация за годината, която Вивалди прекарва там? — попита тя.

— Май извадихте късмет. — Тафани започна да се заразява от растящото вълнение на Еди. — Вивалди е оставил едно много подробно завещание. Той умира далече от дома, във Виена. Кандидатствал за работа в императорския двор, но император Карл V умира скоро след пристигането му и композиторът остава на сухо без пари и покровител. Няколко седмици по-късно е мъртъв. Част от документацията му остава във Виена. Друга попада у роднини в различни краища на Италия, известен брой документи стигат до най-близките му приятели тук, във Венеция. Има един много известен документ, така наречената „Изповед“, който дава на своя най-добър приятел, художника Габриел Фабачи.

— Какво представлява „Изповед“-та?

— Елате, ще ви покажа. — Тафани се изправи.

— Тук ли го държите? — попита невярващо Еди.

Тафани се усмихна.

— Не съвсем, но имаме електронен архив с почти всичко, свързано с Вивалди.

Той ги изведе от кабинета си и тръгнаха по един пасаж с колони. Малко по-късно се озоваха в библиотека с две редици компютри в средата на помещението.

Издърпаха столове, за да седнат, а Тафани защрака с мишката, докато говореше.

— Онова, което ще ви покажа, е един особено впечатляващ документ. Във Виена Вивалди се заразява със скарлатина и в продължение на няколко дни преди да почине, е в състояние на делириум. Повечето учени смятат, че е написал този документ на смъртния си одър, че в по-голямата си част представлява измислици и самозаблуди на един наистина богобоязлив човек, който се е страхувал за нетленната си душа. — На екрана се появиха думите „Ла Конфесионе“. — Доста е дълга, но за щастие я имаме на няколко езика. Много учени идват във Венеция само за да получат достъп до нашата база данни.

Тафани потърси английския превод и отвори файла. След това стана.

— Ще ви оставя да прегледате текста. Отбийте се при мен, преди да си тръгнете.

Пред тях на екрана имаше документ, озаглавен „Взимането и връщането“. Те започнаха да четат.

Джеф бутна стола си назад.

— Значи този фрагмент от писмото на Контесина е „древният документ“, за който споменава Бруно. Той твърди, че е разполагал със следа, но нищо не открил. Албертус, неговият слуга, трябва да е поставил писмото в „Грити Бадоер“, където е намерено почти цял век по-късно от бащата на Вивалди.

— Става очевидно, че трябва да намерим дневниците на Николо Николи.

Джеф се готвеше да отговори, когато звънна мобилният му телефон.

— Татко, Роуз се обажда.

— Кажи, скъпа.

— Просто ти звъня от болницата. Роберто е буден и иска да те види.

— Наистина си прочел копието? Това е невероятно. — Тръбички излизаха от двете ръце на Роберто, а на поставка до леглото стояха оксиметър за пулса и монитор за сърдечната дейност, който тихичко писукаше. Лицето му беше натъртено, а покрит с марля шев чертаеше краищата на дълбоката рана на челото. Долната му устна още беше сцепена. Очевидно изпитваше болки, но полагаше усилия да не го показва. — Някакви новини за стрелеца?

— Изглежда Кандоти няма за какво да се хване, точно както след смъртта на Спорани.

— Няма съмнение, че ще дойде да ме разпита веднага щом лекарите му разрешат.

— Накарай мъжагата пред вратата да го спре. — Джеф и Еди за малко да не успеят да влязат благодарение на бдителността на личната му охрана, един сто и петдесет килограмов гигант в черен костюм.

Роберто направи гримаса, когато се засмя.

— О, Лу е направо котенце, когато го опознаеш.

— Не съм сигурен, че ми се иска — отговори Джеф, като показно потърка ръката си, където Лу го бе сграбчил, когато няколко минути по-рано се опита да влезе в стаята.

— Тафани беше много услужлив — намеси се Еди, — но със следата от „Грити Бадоер“ се озовахме в задънена улица.

— Не се тревожи, това е моя работа. Носите ли я?

Джеф му подаде бележката от хотела.

— Благодаря. Трябва да тръгнете по следата на Вивалди. Заминете за Падуа, колкото може по-скоро.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Глупости. Просто звъннете на семейство Николи.

— Да бе, много е лесно — измърмори саркастично Джеф, но изведнъж се спря. — Я чакай! Да не искаш да кажеш, че ги познаваш?

— Честно казано…

Еди се засмя и се наведе, за да погали бузата на Роберто с длан.

— Ти си безценен.

— О, благодаря…

На вратата се почука лекичко и в рамката се появи Алдо Кандоти.

Роберто направи храбър опит да се усмихне.

— Господин заместник-префект, точно си говорехме за теб.

Джеф стана и тръгна към вратата, а Еди се наведе и целуна Роберто по бузата.

— Джеф — провикна се Роберто след тях, — вземи Роуз със себе си.

Навремето дворецът „Морити“ е бил част от обширно провинциално имение, разположено на около пет километра от центъра на Падуа. С течение на вековете били разпродавани парчета от земята и сега то беше само сянка от предишното си великолепие — величествена къща в скъпо, отдалечено предградие.

Еди, Джеф и Роуз бяха потеглили рано от Венеция с кола под наем. Роуз не беше особено въодушевена от идеята да дойде с тях, но Джеф настоя. През по-голямата част от пътуването тя се мусеше на задната седалка, заслушана в своя айпод.

Уговарянето на срещата наистина се оказа толкова лесно, както каза Роберто, и Джовани Рикардо Марко Николи заяви, че много ще се радва да се запознае с неговите приятели.

Палацото беше разположено встрани от главния път и до него се стигаше по засенчено от дървета, тихо шосе, излизащо от западната част на Падуа.

Широк, покрит с чакъл автомобилен път ги прекара през отворените врати от ковано желязо, горичка кипариси и накрая до красивото палацо Морити от петнайсети век. Смяташе се, че архитектът му е бил ученик на Брунелески. Елегантно облеченият иконом ги посрещна пред огромната парадна врата и ги съпроводи по един кънтящ от стъпките им коридор до приемната.

Барон Николи ги очакваше. Той беше висок мъж, облечен в скъп тъмносин костюм. Бялата му коса беше вълниста, а лешниковите очи топли и дружелюбни.

— Добре дошли — приветства ги той на английски със съвсем лек акцент. Стисна ръката на Джеф и целуна китката на Еди. — А ти трябва да си Роуз. Да, една истинска английска роза.

Роуз засия и на мига цялата й сръдня се изпари.

— Предполагам — продължи баронът, — че не ти е било много приятно да те довлекат тук, защото татко ти има работа. Прав ли съм?

— Не ни обръщаше внимание през целия път — подхвърли Джеф.

— Татко!

Николи се засмя.

— Е, аз имам най-добрия лек против скуката. — При тези думи двама младежи влязоха в стаята. Бяха облечени с разпорени джинси и тениски, но чертите на лицата им бяха класически аристократични. Още по-впечатляващо беше, че поне в очите на чуждите хора, те си приличаха напълно.

— Роуз, представям ти моите синове Филипо и Франческо.

Момчетата се здрависаха с нея.

— Падаш ли си по кросови мотори?

— О… — намеси се Джеф.

— Никога не съм опитвала, но ми се ще — тя стрелна предизвикателен поглед към двамата възрастни.

— Джеф, напълно безопасно е. Карат с кори и каски — обясни Николи.

Няколко минути по-късно Еди и Джеф вече седяха срещу барона, а на масичката между тях стояха чашките с кафе.

— А сега ми разкажете повече за онова, което ви доведе тук. Между другото, как е Роберто? Малко се изненадах, че не ми се обади лично.

— Претърпя злополука. Нищо сериозно, но ще остане няколко дни на легло.

— Съжалявам да го чуя. Щеше да ми е приятно да се видим отново. Много обичах баща му.

— Ние правим проучване за документален сериал — започна Еди. Президентът на Обществото на почитателите на Вивалди във Венеция ни насочи към вас. Маестрото е прекарал тук няколко месеца през 1709 или 1710.

— Да, така е.

— И бил омаян от дневниците на един от вашите предци, Николо Николи, кондотиера, който бил близък приятел на Козимо Старши.

Баронът се протегна към чашата с еспресо и отпи глътка.

— Да, мога да разбера интереса на телевизията. Историята свързва много обаятелни исторически личности. Моят знаменит предшественик е първият, който издигна нашето семейство сред аристокрацията. Ние му дължим много.

— Дневниците са особено интересни — включи се и Джеф. — Епизодът с идването на Вивалди тук да преподава на членове на семейството е толкова необичаен. Ние сме заинтересувани от твърдението, че е откраднал дневниците, но ги е върнал по-късно в пристъп на угризения на съвестта.

Николи се засмя.

— Така е, но си мисля, че цялата история е твърде преувеличена. — Той въздъхна. — Добре, ще ви помогна, доколкото мога. Съвсем доскоро разполагахме с няколко копия на дневниците. През двайсетте години на миналия век известният британски историк Дж. П. Уитли прекара тук цяла година, за да преведе оригиналите и да ги сравни с преписа, направен от Вивалди, преди да върне оригинала на Николо Николи в пристъп, както вие го нарекохте, на угризения на съвестта. Но след това стана пожарът.

Джеф и Еди си размениха загрижени погледи.

— Не сте ли чули за това? Случи се преди повече от трийсет години. Някъде около 1977. По това време бях в „Оксфорд“. Баща ми боледуваше, а майки ми, баронесата, беше починала, което донякъде беше добре, защото обичаше библиотеката. Случилото се щеше да я съсипе.

— Палеж? — възкликна Еди.

— Да, оказа се дело на някакви отвратителни малки бандитчета от града. Полицията ги залови, но нищо не можа да върне изгубеното. Половината от библиотеката беше унищожена: няколко безценни библии, първото издание на „Звезден вестител“ на Галилей, също безценна. Изгубихме над две хиляди книги, включително редакцията на Вивалди на дневниците на моя праотец и почти всичко, преведено от професор Уитли. Бяха спасени само няколко страници от първия том.

— Но оригиналът е оцелял?

— Възможно е.

— Какво искате да кажете?

— Подпалвачите бяха и крадци. Преди да подпалят библиотеката, са свалили няколко тома от лавиците. Обаче се оказаха много несръчни. През следващата година бяха открити няколко изключително ценни издания. В края на краищата се оказа невъзможно да продадат откраднатото. Върнахме си един Петрарка, един Аристос, два Боярдо, няколко оригинални анатомични скици на Леонардо.

— Но дневниците не се появиха?

— За съжаление, не.

Джеф погледна към Еди. Разочарованието й беше явно и не по-малко от неговото.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече.

— Споменахте за част от единия том, която била спасена. Притежавате ли я още?

— Да, но тя е малко повече от фрагмент.

— Може ли да я видим?

Баронът допи кафето си и остави чашката на чинийката.

— Последвайте ме.

Поеха по широк коридор и влязоха в просторна стая. От едната страна прозорците гледаха към тучни градини, езеро, светлосиня наколна лятна къща в единия край на водата. Противоположната стена беше покрита с ламперия и редица портрети. Семейният нос се повтаряше така, сякаш беше ксерокопиран от някакъв ренесансов Анди Уорхол.

Минаха през двойните врати и поеха надолу по скромно украсен пасаж. Спряха се под една арка и баронът ги покани да влязат в библиотеката, огромно помещение без прозорци. Нищо не показваше, че е построена наново в края на седемдесетте. В центъра на помещението стояха два антикварни дивана, опрели гръб в гръб. Всеки сантиметър от стените беше покрит с лавици, натъпкани с хиляди книги.

— Завиждам ви — призна си Джеф.

— Най-големите ни съкровища се пазят в тези стъклени шкафове — обясни Николи. — След случилото се през 1977 стана ясно, че трябва да сме по-внимателни.

Той отключи един от шкафовете, след като набра някаква комбинация на клавиатурата. Под три лавици с кожени гръбчета имаше две широки чекмеджета. Когато дръпна най-долното, Еди успя да зърне прозрачна опаковъчна хартия и ламинирани страници. Баронът бавно извади кожената папка и внимателно я занесе до малка масичка.

Вътре имаше четири листа, професионално консервирани и ламинирани. Страниците бяха скъсани, а по краищата на две от тях отчетливо се виждаха следите от пламъците. Една от страниците беше скъсана на три и след това отново сглобена, за да може да се чете.

— И това е всичко, останало от превода на английски? — попита невярващо Джеф.

— За съжаление, само това оцеля от трите тома. Според експертизата на криминолозите, която получихме три месеца след пожара, има известни доказателства, че копието на Вивалди е унищожено в огъня. Около деветдесет и пет процента от превода на професор Уитли също е изгорял. Бяха открити малки парченца с водния печат като на тези страници. Но истинските оригинали, писани от ръката на моя праотец… Надявам се, че не са изхвърлени в някоя река и не са послужили за подпалки. Предпочитам да си представям, че някой някъде цени високо оригиналите, макар че няма право над тях.

— Може ли? — попита Еди.

— Разбира се. Моля, не бързайте. Прочетете тези тъжни останки. Аз трябва да свърша няколко досадни неща.