Тайната на Медичите

3.

Венеция, днес

Джеф Мартин лекичко измъкна кашмирения си пуловер през главата и прекара длан по наболата по бузите му брада. Вечерта, преди да излезе от апартамента си, беше прекалено късно да се избръсне. Когато на излизане зърна отражението си в огледалото във фоайето, си помисли, че изглежда уморен. По кожата му сякаш имаше петна, а светлокестенявата му коса изглеждаше мазна и безжизнена. За да си вдъхне увереност, си каза, че наситеносините му очи още притежават част от предишния блясък, но не можеше да отрече, че е изглеждал и по-добре.

Сега, когато се озърташе из „Барът на Хари“, той не за пръв път размишляваше какво ли е минавало през главата на Ърнест Хемингуей, когато е гледал същата сцена преди повече от половин век. „В «Барът на Хари» можеш да намериш каквото поискаш… с изключение на щастието.“ Мястото не се бе променило, нито пък това усещане, помисли си той. Наполовина покритите с ламперия стени все още имаха онази кремава отсянка, каквато са имали, когато заведението е отворило врати през 1931 година. Красивите и елегантни келнери носеха същите униформи с черни панталони, бели папийонки и бели сака, скърцащи от колосването. Менюто беше подобно, оформлението на бара непроменено, подредбата на масите и столовете в скромното помещение такива, каквито ги беше проектирал в мечтите си основателят му Джузепе Киприани. Той го беше кръстил „Барът на Хари“ на името на приятеля си Хари Пикъринг, дал му двестате лири, нужни, за да отвори заведението. То все още излъчваше същата аура на нежна меланхолия, която беше притежавало толкова отдавна.

— Още едно?

Въпросът рязко измъкна Джеф от унеса. Той погледна към своя приятел виконт Роберто Арматовани и кимна.

— Защо не?

Не се бяха виждали от доста време. Роберто, световноизвестен музиколог, беше на лекционно турне из Америка. Бяха се срещнали по-рано тази вечер и се насладиха на безбожно скъпа вечеря горе в ресторанта. Сега и двамата се чувстваха малко преяли, но отморени. Келнерът чакаше до масата и двата „Белини“2 бяха поръчани на часа.

— Е — започна Роберто, — как свиква Роуз с Венеция?

— О, много добре. Тя е в трудната възраст, но много се привърза към скъпата стара Мария. Това е голямо облекчение.

Роуз, единственото дете от несполучливия му брак, беше най-доброто нещо, което бе направил през живота си. На Джеф му се искаше да прекарва повече време с нея, но майка й Имоджин, жената, за която беше женен тринайсет години и разведен от две, изглеждаше решена да му причинява болка и неприятности. Това беше първото гостуване на Роуз в новата родина, която си беше избрал. След разтрогването на брака им той беше успял да я види само няколко пъти. Роуз живееше с майка си в Хогсдаун, огромен, студен и величествен дом в Глостършир, който Имоджин беше наследила, когато родителите й починаха. Изпита моментна болка от мисълта, че четиринайсетгодишната му дъщеря вече е почти млада жена и скоро завинаги ще изгуби момиченцето си.

Той отпи глътка от своя „Белини“. Остави чашата обратно на масата и хвърли поглед към Роберто; приятелят му както винаги беше спокоен като човек, чувстващ се навсякъде у дома си. Беше в постоянната си униформа от черни джинси, черно поло и черно кожено яке. Прошарената му коса бе късо подстригана, а слабото му лице с черни очи и изпъкнали скули го правеше да изглежда много по-млад от четирийсет и четирите му години.

Двамата мъже се бяха срещнали преди пет години. Роберто беше признат авторитет в областта на музиката на ранния Ренесанс и най-вече творчеството на Палестрина, маестрото от шестнайсети век, любимец на папа Юлий III. Но Роберто беше нещо много повече. Той беше изключителен енциклопедист, великолепен цигулар, автор на множество популярни книги по различни мистериозни теми. Онова, което най-много привлече Джеф, беше, че е специалист по историята на Венеция. Заедно бяха участвали в две археологически експедиции и му помогна в някои от проучванията за последната му книга: описание на ранното селище на мястото на Венеция през четвърти век.

За Роберто всички негови начинания бяха екзотични хобита, защото се явяваше наследник на едно от най-големите и древни богатства в Италия. Фамилията Арматовани можеше да проследи предците си чак до тринайсетото столетие. Сред тях имаше половин дузина дожи, кардинали и безброй военачалници и местни благородници. Роберто беше най-младият от четирима братя и единственият, останал във Венеция след смъртта на родителите им. Живееше в един от малкото дворци, които още не бяха превърнати в пищни апартаменти или хотели.

— Е, Роберто, няма ли да ми разкажеш за турнето си? Чакам цяла вечер да го споменеш.

— Боже мой, честно казано, толкова се радвам, че съм си вкъщи, че не мисля много за него. — Английският му беше чист оксбриджски3. — То беше… ъъъ… как да го кажа? Полезен опит. Не смятам, че знаеха какво да мислят за мен. Явно бяха убедени, че европейските професори задължително ходят със сака от туид и пушат лула.

И двамата се засмяха.

— А турнето? Сигурно си им взел акъла.

— Разбира се — отговори Роберто, — но и те имат някои отлични млади музиканти. А ти, Джеф? Изглеждаш малко смачкан.

— О, това са глупости.

— Какво не е наред?

— Роберто, добре съм. Всъщност, не съм бил по-удовлетворен.

— Удовлетворен? Колко отвратителна дума. Нищо неозначаваща. Точно по средата между агонията и екстаза. Драги приятелю, това е много буржоазно от твоя страна.

Джеф вдигна рамене и пресуши чашата си.

— Добре де, да кажем доволен. Това върши ли работа?

— Да, така е много по-добре.

— Ти знаеш най-добре колко потиснат бях, когато се преместих тук, но сега вече го преодолях.

— И не ти липсва старият живот?

— Имоджин?

— Не, не тази кучка. Блестящата ти кариера, да бъдеш младият феномен, историкът чудо?

— Не.

— Защо ли не ти вярвам?

— Добре де, да. Понякога се улавям, че се чудя какво ли щях да правя, ако нещата се бяха развили другояче. Опитвам се да следя новите открития, макар че съм персона нон грата в Кеймбридж. А и нали работя с теб.

Джеф повика келнера и поръча още по едно. Не беше напълно честен със своя приятел. Обичаше Венеция и започна да изпитва истинско удоволствие, когато работеха заедно. Проблемът беше в това, че тези проучвания бяха само една от многото задачи на Роберто, който притежаваше удивителната способност да жонглира с по няколко проекта едновременно. Последното му пътуване до Америка беше прекъснало съвместните им проучвания и Джеф знаеше, че сега, когато отново си е у дома, Роберто веднага щеше да се хвърли в поне десетина нови начинания. Освен това беше започнало да му липсва удовлетворението, което получаваше от това да бъде уважаван член на академичната общност, преподавател в Тринити Колидж, Кеймбридж.

Издигането му до световен авторитет в историята на ранното Средновековие се беше превърнало в легенда и в университета го бяха смятали за истински феномен. Преди още да вземе последните си изпити, беше написал новаторска студия за антисемитизма във Франция през десети век, която излезе във водещото историческо списание „Джърнал ъф юропиън хистъри“. След това получи почетна степен от Кингс Колидж, Лондон, преди още да е навършил двайсет.

Когато се премести в Кеймбридж, стана протеже на Норман Хониуел-Скот, прочутия учен с многото важни връзки. Джеф не се срамуваше да си признае, че беше плавал в килватера на Хониуел-Скот, но три години след като започна работа с историка в Кеймбридж, те се скараха и повече не си проговориха. Хониуел-Скот се премести в Сорбоната, където се превърна в още по-голяма звезда на академичния небосклон. Същото лято Джеф срещна Имоджин Паркхърст и се влюби в нея. Тя беше единственото дете на министъра от кабинета на консерваторите сър Максуел Паркхърст, чиито предци бяха спечелили богатството си, финансирайки Наполеоновите войни.

Бащата на Имоджин така и не го хареса (майка й беше починала преди девет години) и Джеф знаеше, че въпреки блестящия му ум и академичните успехи Имоджин беше далеч над неговата категория. Той беше роден в апартамент с две спални над магазина в Уикфорд, Есекс, където баща му търгуваше с електроматериали. Интелектуалното наметало можеше само отчасти да прикрие долния произход. Имоджин отричаше яростно, че чувствата й към него се дължат на закъснял бунт срещу родителите й, но това, разбира се, беше самата истина. И тогава като гръм от ясно небе Джеф научи, че съпругата му има връзка с един семеен приятел, Каспиън Найтли, далечен братовчед на покойната лейди Даяна Спенсър.

От този миг насетне неговият живот и този на Имоджин започнаха да се отделят. Два месеца след като се бяха разделили, сър Максуел загина при катастрофа с хеликоптер и Имоджин наследи семейните милиони. Джеф се зарови в работа и възложи големи надежди на един телевизионен сериал за Шарлеман. Бяха го поканили да напише сценария и да води сериите. Пилотната серия се провали и само за една нощ той се лиши от тази възможност. Провалът, първи в неговата кариера, му нанесе тежък удар. Започна да пие и не след дълго под влияние на приятелите си от медиите за кратко се заигра с кокаина. По това време академичният му живот започна да се разпада. Няколко месеца по-късно, когато разводът приключи, той се възползва от съвета на ректора на Тринити и замина за продължителна „отпуска“ в Италия.

В някои отношения извади късмет. По време на брака си с Имоджин се запозна с някои полезни хора, с които се сприятели истински. Един от тях, Марк Торнтън, се оказа сред най-способните бракоразводни адвокати в Британия. Торнтън никога не беше харесвал кой знае колко фамилията Паркхърст и специално Имоджин. Той хвърли много усилия, за да осигури на Джеф едно необичайно добро споразумение. Това означаваше, че синът на търговеца на електроматериали от Уикфорд беше осигурен до края на живота си, разполагаше с апартамент в „Мейфеър“, луксозен апартамент с четири спални на площад „Сан Марко“ във Венеция и няколко милиона в банката. Обаче Джеф знаеше, че с удоволствие би пожертвал тези неща, ако можеше да пренапише историята на живота си и да прекарва повече време с Роуз.

— Да няма някоя мацка на бара? — внезапно попита Роберто.

— Какво?

— Проявяваш неотклонен интерес към нещо или някого на бара.

— Извинявай, просто мислех за Роуз — излъга той.

— Тя сигурно е разцъфтяла. Направо не повярвах, когато онази вечер дойдох да ви посрещна. И се разбира с непоправимата Мария? Това наистина е нещо.

Джеф се засмя.

— Никога не си изпитвал топли чувства към моята икономка. Признай си!

— Така е — ухили се той. — Жената не може да ме понася.

— Глупости. — Джеф погледна часовника си. Вече беше единайсет. — Съжалявам, че ставам досаден, но трябва да си вървя. Аз черпя.

Навън беше студено и парата от дъха им оставаше да виси във влажния въздух. Беше хладна февруарска вечер в навечерието на карнавала, любимия венециански сезон на Джеф. Те вдигнаха яки и закрачиха по Кале Валарес покрай бутиците от двете страни на улицата, поемайки към „Сан Моизе“. Разделиха се на кръстовището с обещанието да се видят за неделен обяд в двореца „Грити“. Джеф пъхна ръце в джобовете на палтото си и пое на изток към „Сан Марко“.

Беше тихо. Повечето туристи вече се бяха сгушили в леглата си, африканските улични търговци бяха почнали да прибират фалшивите чанти „Луи Вюитон“ и ролексите за по пет долара. Той прекоси площада близо до западния му ъгъл и закрачи бързо по късия пасаж. Апартаментът му се намираше на последния етаж на сградата в северния край на площада. След като зави надясно, той пое по тясна уличка откъм задната страна на сградата. Тишината се нарушаваше единствено от плисъка на вълните, идващ от канала вляво от него. Стигна до входната врата, която водеше към фоайето, и бръкна в джоба за ключа си, ала в мига, когато го пъхна в ключалката, чу тихо покашляне. Джеф се обърна рязко. В сенките стоеше мъж с дълго палто и мека шапка. За съвсем кратко светлината от един прозорец в сградата, където живееше, освети нещо лъскаво в ръката на мъжа и то проблесна в мрака.

— Съжалявам, не исках да ви изплаша — заговори непознатият и излезе от сянката. Беше дребен, малко над метър и петдесет, а лицето му бе сбръчкано и изтощено. Носеше развлечено палто и омачкана шапка, изпод която дългата му бяла коса се спускаше до раменете. Когато направи крачка към Джеф, се облегна тежко на дървен бастун с лъскава метална топка в края на дръжката. — Казвам се Марио Спорани — представи се той. — Вие не ме познавате, но аз имам информация, която смятам, че ще ви заинтересува. Бих ли могъл да се възползвам от вашето гостоприемство? Малко е хладничко.

— Каква информация? — попита Джеф докато подозрително оглеждаше мъжа.

— Историческа.

— Историческа?

— Моите извинения. Тази вечер пристигнах от Флоренция. Някога бях пазач на параклиса на Медичите. Има нещо много важно, което трябва да обсъдя с вас. — Той подаде на Джеф една оръфана черно-бяла снимка. На нея се виждаше един много по-млад Марио Спорани, който държи черен цилиндър с дължина около трийсетина сантиметра. В единия му край Джеф можа с усилие да различи кръст и подредени пет топки с чифт кръстосани ключове: беше гербът на Медичите.

— През последните петстотин години аз съм един от малцината, които са виждали този предмет — продължи Спорани. — А сега той изчезна от лицето на земята.

Дневната на Джеф беше забележителна: едно огромно отворено пространство, обзаведено в модерен стил. Всичко беше в неръждаема стомана, тъмно дърво, светлокремави и бели тъкани. Стената срещу входа беше заменена с огромни прозорци, които гледаха към „Сан Марко“, „Кампаниле“ и по-нататък до „Сан Джорджо Маджоре“. Вдясно от дневната се намираше кухнята, а вляво минаваше сенчест коридор, който водеше към спалните.

Марио Спорани се спря на прага, поглъщайки мълчаливо обстановката, а очите му заблестяха одобрително.

— Красиво — заяви той простичко и Джеф му посочи с жест да седне. Цареше тишина. Очевидно Роуз и Мария вече си бяха легнали.

Джеф отиде в кухнята, за да направи кафе, но не изпускаше Спорани от очи. Той се оглеждаше наоколо и после отправяше взор навън през прозорците с вид на човек, изпаднал в захлас. Видя го как стана, за да разгледа отблизо картините, а след това стъклените полици, на които беше подредена колекцията му от различни джунджурии.

Няколко минути по-късно Джеф се изправи зад него с поднос в ръцете. Спорани зяпаше картина с изтегната гола жена.

— Когато я видях за пръв път, бях готов да се закълна, че е „Полегналата гола“ на Модилиани, но в тази нещо не е наред.

Джеф похвали възрастния човек.

— Това е много ранна творба от дните му във Венецианския институт за изящни изкуства. Всъщност, от времето, когато е започнал истински да пуши хашиш. На следващата година се мести в Париж и преработва тази картина.

Спорани бавно поклати глава.

— Изумително.

Джеф постави подноса на масата от неръждаема стомана между двата дивана, разположени близо до панорамния прозорец.

— Добре — започна той, докато подаваше чашата на Спорани, — за какво става дума?

— Господин Мартин, естествено е да изпитвате съмнения. Преди четирийсет години и аз щях да реагирам по същия начин. — Той отпи глътка кафе. — Както вече казах, бях пазач на параклиса на Медичите. Пенсионирах се преди няколко години. Аз отговарях за параклиса, когато стана ужасното наводнение във Флоренция през ноември 1966, което разруши много ценности.

Джеф го гледаше мълчаливо. Предположи, че Спорани вероятно е на около седемдесет, но изглеждаше по-възрастен от годините си.

— На сутринта водите скъсаха дигите на Арно и се изляха като стремителен порой по улиците. Въпреки бурята успях да стигна до параклиса. Най-големите ми страхове се оказаха действителност: криптата беше наводнена и телата на погребаните Медичи бяха изложени на опасността да бъдат отнесени от водата.

Бях млад и импулсивен. Без да се замисля за моята собствена безопасност, бързо се спуснах в гробницата и едва не се удавих. Измъкнах се на косъм. Не можах да направя много, но слава богу, макар наводнението да причини големи вреди, най-лошото не се случи и още същата вечер водата в този район започна да спада. Докато бях в криптата и се борех да избягам от надигащите се води, попаднах на странен предмет — абаносов цилиндър. По кръста веднага разбрах, че някога е принадлежал на Медичите, но нямах никаква представа какво представлява. Както вече споменах, бях млад. Трябваше да го предам на властите, но не го направих, или поне не веднага.

Той направи пауза и отпи още една глътка кафе.

— Счупих печата. Вътре намерих листове, изписани със ситен почерк на някакъв странен език. Тогава стигнах до заключението, че вероятно става дума за гръцки и аз, разбира се, не можах да разбера и думичка.

— Сетихте ли се да го дадете да се преведе? — поинтересува се Джеф.

— Откровено казано, си го помислих. Всъщност, споменах за откритието си на неколцина приятели. Вероятно това беше грешка. Трябваше да си държа устата затворена.

Джеф го погледна учудено.

— Нали се досещате, никой от тях не можеше да помогне. Дори тези, които поназнайваха някой и друг език, не можеха да преведат повече от една-две думи. Обаче научих нещо важно. Последната страница беше подписана от Козимо де Медичи, великия защитник и управник на Флоренция. Макар, както казах, да не разбрах и думичка от документа, това очевидно беше един вид дневник или отчет, защото текстът беше отделен с дебели черти с дати в началото на отделните части. Запомних ги и по-късно открих, че става дума за събития от 1410 година.

— И това ви накара да предадете находката си?

— Това трябваше да сторя — отвърна Спорани и остави празната чаша на масата. — И щях да го направя, защото не съм крадец.

— Щяхте?

— Две вечери, след като открих цилиндъра, на вратата ми се почука. Жена ми и детето спяха в задната стая. Отидох да отворя. Бях изблъскан вътре и опряха пистолет в слепоочието ми. Бяха двама мъже. Мисля, че единият беше англичанин, а другият италианец, въпреки че не бяха много приказливи. Поискаха дневника на Козимо.

— Как са разбрали за него?

— Не съм сигурен, но не биваше да разказвам на никого за находката си. Разбира се, че им го дадох. Когато италианецът забеляза, че печатът е счупен, бях сигурен, че ще ме убие. Трябваше да мисля бързо. Казах им, че е бил счупен, когато съм го намерил.

— И ви повярваха?

— Не знам. Мисля, че човекът с пистолета много искаше да дръпне спусъка, но британецът го спря. Той каза нещо, което никога няма да забравя: „Ще пръсна главата на детето ти, ако някога кажеш някому за това“.

Отвън се чу слабият рев на корабна сирена.

— Е, кажете сега за какво сте тук?

Спорани се беше вторачил през прозореца навън, сякаш бленуваше. Когато излезе от унеса, той насочи изморените си очи към Джеф.

— О, господин Мартин, те вече нямат власт над мен. Моето бебе порасна и се превърна в чудесен млад мъж, но преди пет години загина в Болоня при мотоциклетна катастрофа. А жена ми София почина миналия месец. Рак на гърдата.

— Съжалявам.

— Няма защо. Ние, тримата, имахме щастлив живот.

Джеф наля още малко кафе.

— Добре, защо дойдохте при мен?

— Нуждая се от вашата помощ. Сигурно сте чували за проекта „Медичи“. Екипът, който проучва останките в параклиса?

— Да.

— Смятам, че се намират в голяма опасност.

— Защо мислите така?

— Заради онова, което току-що ви разказах.

— Но това се е случило преди четирийсет години…

— Когато за пръв път чух за проекта „Медичи“, изразих своето несъгласие. Казах на ръководството на Пизанския университет, което финансира екипа, че по мое мнение някой или група хора не искат телата да бъдат безпокоени. Но никой не ме послуша.

— Мога да разбера защо са се отнесли с недоверие — подхвърли Джеф.

— Да, така е. По онова време не можех да предложа нищо, което да ги накара да ме приемат за нещо повече от чудак.

— Но сте говорили с екипа?

— Затова дойдох да се срещна с вас, господин Мартин. Професор Макензи не би се съгласил дори да ме приеме. Те си получават ежедневната порция протести от хора като отец Баджио. Чували ли сте за него?

Джеф кимна.

Спорани го погледна изпитателно.

— Вашата стара приятелка Еди Грейнджър. От нея сигурно сте научили, че професор Макензи е арогантен човек, но трябва да бъде убеден да си помисли наново за работата си в параклиса.

Джеф и Еди се познаваха от много години. Тя наистина беше най-близката и най-стара негова приятелка. Бяха се запознали в университета и въпреки че оттогава бяха поели по твърде различни пътища, си останаха близки. Когато се срещнаха за първи път, тя беше осемнайсетгодишна пънкарка, заела се да спечели първата си научна степен по химия и палеопатология, преди да е защитила доктората си по последния предмет. Приятелите й се шегуваха, че тя продължава семейния бизнес: и двамата й родители бяха археолози.

— С професор Макензи съм се срещал само няколко пъти. Познавам го само по името, което си е спечелил, но нищо повече.

— Да, разбира се. Световноизвестният палеопатолог, който днес се е превърнал в нарицателно. Човекът, наречен от списание „Тайм“ „детективът на мумиите“. Може би е прекалено важен, за да говори с мен. Затова дойдох да се срещнем. Вие сте единственият, който може да ги убеди, че са изправени пред голяма опасност.

Джеф се втренчи в Спорани и бавно поклати глава.

— Господин Спорани, много ми е неприятно, че трябва да ви разочаровам, но грешите. Нищо не мога да направя. Освен това не съм убеден, че страховете ви са оправдани.

— Не сте?

— Да. Вярвам ви за онова, което ми разказахте, но то се е случило преди много време. Може би двамата мъже, нахлули у вас, са били обикновени крадци, които са знаели как да ви накарат да си мълчите.

— Може би — отговори Спорани, вторачен напрегнато в Джеф. — Но една година преди София да почине и скоро след като беше обявено ваденето на труповете, получих това.

Спорани подаде плик за писмо на Джеф. Той измъкна лист хартия от него и прочете късото съобщение.

През по-голямата част от нощта сънят бягаше от очите на Джеф и още преди да се съмне, той стана и се облече. Точно си правеше кана силно кафе, когато Роуз се появи, прозявайки се, с чорлава руса коса.

— Добро утро! — усмихна се той широко.

Тя направи физиономия и потърка очите си.

— Тате, винаги ли ставаш толкова рано?

— Само когато съм прекарал цяла нощ по клубовете.

За миг Роуз се смая, но скоро разбра, че баща й се шегува. „Когато се усмихва, помисли си Джеф, страшно прилича на майка си.“ После пропъди болезнените спомени. Чуваха как Мария включва прахосмукачката в коридора. Преди да започне работа, тя надникна през вратата да пожелае добро утро.

— Роуз, най-много обичам този град, когато няма хора — въздъхна Джеф и отпи голяма глътка кафе. — Някой психиатър може да си направи тревожни изводи от тези ми думи, но това е истината. — Той си сложи авиаторското яке. — Сипи си кафе. Сложих във фурната няколко кроасана, за да са топли.

— Къде отиваш?

— Имам малко работа.

След като излезе от асансьора, Джеф прекоси покритото с мрамор фоайе, помаха на дремещия портиер и излезе в тесния пасаж зад сградата. Зави зад ъгъла и едва не се препъна в едно тяло, скрито в сенките. Мъжът изстена и с изненадваща бързина се изправи и седна.

— А, моят приятел Джефри — обади се дрезгав глас със силен акцент.

— Дино, това не е обичайното ти място през деня.

Дино потърка очи.

— Променям навиците си. Това държи туристите в напрежение — обясни той с крива усмивка.

Дино живееше на улицата, откакто Джеф се настани на „Сан Марко“. През мрачните дни, когато се премести във Венеция и остави зад гърба стария си живот в Англия, Джеф се сприятели с него и от време на време го водеше на кафе и сандвичи. Там Дино беше разказал малко за себе си. Как е избягал от Косово, след като жена му и малката му дъщеря били убити. Погребал ги с голите си ръце и след това поел на запад само с дрехите, които били на гърба му. Преди войната в Прищина бил учител по математика. Сега живееше от няколкото евро, които от време на време благоволяваха да му подхвърлят богатите американски туристи.

Дино следваше график, който веднъж седмично го довеждаше на „Сан Марко“, след като предишните дни беше обиколил дълъг списък с популярни туристически забележителности. Джеф винаги му предлагаше няколко евро или го водеше на кафе. По един странен начин те бяха свързани. И двамата бяха изгнаници, хора, прекрачили отвъд завесата на нормалния живот. Дино беше дълбоко религиозен и вярваше от все сърце, че тук, долу на земята, само изчаква удобния момент и че отново ще се събере със семейството си, но в един по-добър свят. Джеф, който беше убеден атеист, пазеше мнението си по въпроса за себе си, но разбираше, че със самото си съществуване неговият приятел му помагаше, защото непрекъснато му напомняше, че собствената му дъщеря е жива и здрава.

— Дино, заповядай — Джеф му подаде няколко новички банкноти. — Вземи да хапнеш нещо. Аз трябва да вървя. Ще си поговорим следващия път. Съгласен ли си?

Дино взе парите и стисна ръката му.

— Бог да те благослови — рече той с усмивка.

Когато Джеф закрачи по „Сан Марко“, по източното небе започна да се разлива оранжева светлина. Дълги сенки се простираха по площада. При двореца „Торе дел Оролоджо“ пое по криволичещата Кале Ларга, а след това зави по Кале деи Спечиери. Улицата беше пуста, а магазините още не бяха отворили. Джеф лесно можеше да си представи, че цялото население на земята е изтребено и той е последният оцелял, който се разхожда сам по тези пасажи. Но скоро пресече канала Рио ди Сан Джулиан, където се размина с жена, повела малко куче на каишка. Между ярките си устни стискаше черно цигаре, което не извади от устата даже като започна да гълчи кучето, че се размотава около стълба на уличната лампа. Цигарена пепел падна на плочите. Зад нея крачеха две жени на средна възраст с лоша кожа и уморени очи. И двете имаха крайно раздърпан вид. Изключение правеха само шарените им кърпи, дръпнати ниско над веждите.

Когато стигна квартала „Риалто“, слънцето вече беше започнало да се показва, оцветявайки водите на Канале Гранде в пастелни цветове. Под моста мина едно вапорето, както италианците наричаха корабчетата, които използваха вместо автобуси, пълно с подранили пътници. Мостът беше почти пуст. Гондолите, тениските и евтините карнавални маски бяха скрити зад зарешетени стъкла.

Джеф се спря за миг, за да се наслади на гледката. Беше я виждал поне хиляда пъти, но винаги го трогваше дълбоко. Преди много време беше стигнал до извода, че Венеция е онова, което някои наричаха „усилвател на чувствата“. Ако си щастлив, градът удвоява усещането, а ако си потиснат, може да те завлече в още по-голяма депресия. По един или друг начин Венеция винаги е била специално място за него и бившата му съпруга. Бяха дошли тук като новобрачна двойка. Въодушевени и самонадеяни от високите цени на борсата, те си купиха апартамента на „Сан Марко“. Но това беше и мястото, където научи за изневярата на Имоджин.

Бяха оставили Роуз на бавачката в Лондон и дойдоха със самолет във Венеция, като планираха да останат за две нощувки. Вечерта, когато пристигнаха, веднага излязоха да вечерят в „Даниели“. Заведението беше типично с прекалената си скъпотия, но по това време Джеф, вече свикнал с хайлайфския живот се наслаждаваше на предимствата му. Докато се връщаха вкъщи по Рива Дегли, решиха да се отбият в един пиано бар на Монако. Там Имоджин му каза, че се вижда с друг мъж. На следващата сутрин тя хвана обратния полет за Англия, но той избра да поостане още малко. Беше му нужно време да се опита да осмисли онова, което беше научил.

Останал сам и съкрушен, за него Венеция се превърна в град на призраците и започна да изпитва усещането, че губи връзка с действителността. Лежеше в леглото в техния апартамент и ровеше в мозъка и душата си, мъчейки се да открие какво е сбъркал.

Естествено, изпитваше самосъжаление, но най-голямата му тревога беше за Роуз. Същевременно го беше яд на Имоджин, защото разруши семейството им. Гневът го направи стоик и сам се изненада от безсърдечието си. Когато се върна в Англия, веднага подаде молба за развод и заглуши всички чувства, които беше изпитвал някога към невярната си жена.

Понякога си задаваше въпроса дали е било добра идея да се върне в града, където неговият свят беше рухнал. Но обичаше това място твърде много, за да го изостави. Не можеше да обвинява Венеция за това, което жена му му беше причинила. През дните скоро след развода той се разтушаваше с дълги нощни разходки из пустите градски лабиринти, слушаше Самюъл Барбър и Том Уайтс на айпода и се чудеше дали някога отново ще изпита щастие.

Еди му помогна да се съвземе. Беше си взела отпуска, за да остане при него във Венеция. Насила го караше да излиза и да ходят по ресторанти, принуждаваше го да разговаря и се грижеше да намали пиенето, което с лекота изливаше в гърлото си. Връзката помежду им стана по-силна от всякога. Джеф знаеше, че Еди не харесва Имоджин. Не беше казала и дума против бившата му съпруга, но познаваше Еди толкова добре, че от време на време се разбираха като по телепатия. Жена му със сигурност е ревнувала от близката им връзка, но не беше права. Еди беше най-добрата му приятелка. Близостта помежду им беше като между брат и сестра. Имоджин беше негова съпруга и я бе обичал известно време.

Когато се размисли за Еди, си спомни миналата нощ и странната личност на Марио Спорани. Мъжът беше убеден, че Джеф може по някакъв начин да накара Еди да повлияе на Карлин Макензи и очевидно вярваше, че екипът, работещ в параклиса на Медичите, е наистина в опасност. Възрастният мъж си тръгна скоро, след като му показа странната бележка, отказвайки поканата да пренощува у него. Джеф му даде половинчато обещание, че ще преспи с мисълта дали да звънне на Еди. Спорани щеше да бъде още няколко дни във Венеция и Джеф се съгласи да се срещнат, за да пият по кафе. А сега не знаеше какво да мисли. Не можеше да не изпитва загриженост за Еди, но нали всичко това бяха глупости. Само религиозните фанатици смятаха, че има нещо нередно в изравянето на Медичите. Сигурно Спорани е заблуден фантазьор. Може би загубата на семейството го беше накарала да превърти.

Стигна до северния край на „Риалто“, веднага зави надясно и попадна право в рибния пазар „Меркато дел Пеше“. Обичаше това място, включително острата миризма на риба, обработвана от мъже в бели престилки и гумени ботуши. По щандовете се виждаха безброй сепии, приличащи на подути мозъци, крабове, чиито щипки се опитваха да сграбчат небето, за да стигнат до място, което никога нямаше да намерят, огромна риба тон, върху която се мъдреше печатът на продавача, той щеше да я нареже на парчета, достатъчни да се нахранят трийсет семейства. Оттатък сергиите с риба бяха щандовете с плодове и зеленчуци, а до тях сергиите с цветя, искрящи в хаос от всякакви цветове и отсенки.

Джеф обичаше да готви и това беше любимото му място за снабдяване с пресни продукти. Собствениците на щандовете го наричаха на малко име, шегуваха се с него и през изминалата година го бяха научили на цял том жаргонни и мръсни думи.

Той се разходи бавно край щандовете, за да избере най-добрата риба, която можеше да се намери. Спря се на филета от пъстърва — Роуз със сигурност щеше да хареса. След това си купи тиквички, патладжани, гъби и хубави нови картофи. Беше готов петнайсет минути след като влезе в пазара. Две пластмасови торбички поеха всичко необходимо, за да сготви тази вечер.

Когато излезе от пазара, денят вече бе настъпил. Наоколо имаше много хора, светлината се беше променила и предишната унила атмосфера сияеше с блясъка на истинската утрин. Вече беше време за кафе и може би дори за малък аперитив.

Джеф пусна найлоновите торбички до масата, повика келнера и поръча. След това забеляза телевизора в далечния ъгъл, поставен високо на дървена лавица. Предаваха новините, но звукът беше намален. Дадоха кадри от взривен танк, под който се виждаха лицата на загиналите войници. После водещият в студиото каза няколко изречения, преди картината да се смени. Келнерът донесе кафето и две бисквитки на малка чинийка. Джеф отново насочи погледа си към екрана. Сега под картината се появи цветна лента, в която можа да прочете думите: ПАРАКЛИС НА МЕДИЧИТЕ, ФЛОРЕНЦИЯ. Над лентата се виждаше сумрачно помещение. Той се досети, че това трябва да е криптата на параклиса. Помещението изчезна и на негово място се появи снимка на професор Карлин Макензи.

Джеф почувства как стомахът му изведнъж се сви на топка. Точно се готвеше да помоли келнера да усили звука, но лицето на професора изчезна и на негово място се появи „Даунинг стрийт“. Джеф бръкна в джоба си и извади мобилния телефон. Като в сън започна да натиска нужните бутончета, докато намери новинарската интернет емисия на Би Би Си. Откри бутончето, за да излязат актуалните новини, и зачете краткия репортаж. Едва когато прочете и последното изречение, осъзна, че ръцете му треперят.