Тайната на Медичите

6.

Венеция, днес

Следобедният влак за Флоренция беше препълнен и Джеф извади късмет, че успя да намери място, защото дори в първа класа бяха останали само няколко. Притиснат в прозореца от едно огромно женище, седнало на средната седалка, той съзерцаваше пейзажа, който прелиташе пред очите му. Мария нямаше нищо против да се грижи за Роуз и той обеща на дъщеря си да се реваншира, когато се върне. Очакваше да се прибере във Венеция още утре.

Макар да се бе срещал с Макензи само два или три пъти, все още му беше трудно да повярва, че е мъртъв. Не се беше виждал с Еди от почти три месеца. Тя обеща да му дойде на гости във Венеция — Флоренция беше съвсем близо, — но винаги имаше толкова много работа, че той не искаше да я безпокои. Ала тази новина, в съчетание с онова, което чу от тайнствения Марио Спорани, го беше подтикнала да направи нещо. Веднага й се обади и ето го сега в първия влак за Флоренция.

Знаеше, че Макензи беше с чепат характер и е имал повече врагове, отколкото истински приятели. Уважаваха го за познанията и големия му опит, но много от неговите колеги го смятаха за надменен егоцентрик, който вярва малко повече, отколкото трябва в собственото си величие. Със сигурност не беше популярен сред останалите учени, но на Джеф му беше трудно да повярва, че е бил убит заради недостатъците в своя характер.

Той отвори „Кориере дела Сера“, който си беше купил на гарата, и на трета страница намери подробен репортаж за убийството. Макензи е бил удушен с гарота. Един член на екипа намерил тялото вчера, в 8 сутринта. Както можеше да се очаква, флорентинската полиция не беше много приказлива за подробностите. До репортажа Джеф забеляза и материал за фанатичната група „Труженици на Господа“, които протестираха пред параклиса на Медичите още от пристигането на екипа на Макензи. Той се зачете в него с нарастващ интерес.

Джеф влезе заедно с тълпата през вратите на гара „Санта Мария Новела“, спря се и огледа централното фоайе. Мястото беше доста неугледно и мърляво. От едната страна имаше гише за билети, а от другата бяха подредени сергиите на продавачите на вестници. Това беше гара, която не подсказваше с нищо великолепието на града отвън. Той и Еди се видяха едновременно.

Прегърнаха се и Джеф изпита усещането, че тя не иска да го пусне. Когато се отдръпнаха един от друг, Джеф забеляза, че Еди се опитва да изглежда храбра.

— Твърде отдавна не сме се виждали — рече простичко тя.

Джеф я последва до паркинга. Остави сака си в багажника на малкия фиат и се сви на седалката до шофьора.

— Боже, колко е хубаво, че те виждам отново — усмихна й се Джеф, докато Еди се спускаше по дългата извита алея към улицата.

Беше оживена и задръстена с коли. Поеха надолу по Виа Сан Антонио. Джеф гледаше древните сгради, служителите, туристите, амбулантните търговци, магазинерите и продавачите, тази смесица от човешки дейности, които са се извършвали във Флоренция през последните хиляда години без особени промени.

— Предполагам, че ти е било доста трудно — подхвърли Джеф.

— Много хора ненавиждат чичо ми. Честно казано, той можеше да бъде истински задник, но станалото наистина ми дойде като ужасен шок.

— Защо не ми се обади?

— Няколко пъти си мислех за това, но не знам… не смятах, че можеш да ми помогнеш и не исках да те тревожа излишно. А освен това заедно с адвоката си висях в полицейския участък до късно през нощта. Полицията разпита всички от екипа поне по веднъж и никой от нас не може да напуска Италия, докато не приключат разследването.

Тя вкара колата в малко свободно пространство зад параклиса на Медичите. След това го поведе към сградата, влязоха през страничната врата и Джеф последва Еди надолу по стълбите, които водеха в погребалната зала. Светлините бяха слаби и цареше призрачна тишина. В едно помещение, встрани от главната крипта, можеха да видят как един мъж бавно сваля бялата си престилка.

— Познаваш ли Джек Картрайт? — попита Еди.

Картрайт му протегна ръка.

— Радвам се да ви видя отново — поздрави той доста хладно.

На лицето на Джеф се изписа учудено изражение.

— Срещнахме се в Лондон… на трийсетия рожден ден на Еди.

— О, да, разбира се — спомни си Джеф. — Това беше толкова отдавна. — Усмихна се на Еди, а тя му отвърна с престорена усмивка.

— Съжалявам за тежката загуба — вече сериозно добави Джеф. Джек Картрайт, мъж над четирийсетте, беше много уважаван като специалист в проучването на древни ДНК. Макар да му се възхищаваха много в академичните среди, винаги беше живял в сянката на своя пастрок.

— Благодаря. Това е голям удар за всички нас. — Картрайт имаше дълбок боботещ глас и нежно приветливо лице. Той взе палтото си от закачалката и започна да го облича. — Извинявам се, но трябва да бързам. Имам среща в университета. Джеф, Еди, надявам се, че ще се видим по-късно.

Еди се обърна към Джеф и сложи ръка на рамото му.

— Ела в лабораторията да поседнем.

Тя издърпа един стол за него и се отпусна на другия.

— По телефона каза, че имаш да ми съобщиш нещо важно.

— Снощи ме посети един възрастен господин, който ми каза, че е направил опит да предупреди Макензи, че се намира в опасност.

Еди въздъхна и леко поклати глава.

— Предполагам, че говориш за господин Спорани?

Джеф кимна.

— Идва тук няколко пъти. Убеден е, че през шейсетте години е намерил артефакт на Медичите, но не може да подкрепи твърденията си със сериозни доказателства.

— Каза ми, че бил посетен от някакви хора, които отправили заплахи срещу неговото семейство. Наистина е бил пазач тук, нали?

— Да, допреди няколко години. Джеф, честно казано, мисля, че е леко изперкал.

Изведнъж Джеф се почувства малко глупаво.

— Трябва да призная, че Спорани ми се видя съвсем наред — измърмори той. — Стори ми се, че е с всичкия си.

Еди го хвана за ръцете.

— Оценявам наистина високо загрижеността ти — каза тя и след като стана, предложи: — Щом така и така си тук, не искаш ли да разгледаш?

— И то много.

Еди тръгна пред него към погребалната камера.

— Тук са погребани петдесет и четирима представители на фамилията Медичи — обясни тя. — Точно преди Карлин да умре… да бъде убит, ние започнахме да работим по тяло, което моят чичо смяташе, че е на Козимо Старши. — Тя посочи към маса, където найлон покриваше някакъв парцалив предмет.

— Смяташе?

— Това е дълга история.

— Все още ли продължаваш да работиш тук?

— Джек и аз се върнахме рано сутринта. Смятам, че да се занимаваш с нещо, помага да забравиш станалото. На другите дадохме малко отпуска.

Джеф хвърли поглед в помещението, където е бил офисът на Макензи.

— Полицаят отнесе почти всичко — обясни Еди.

Компютрите ги нямаше, както и много от папките, които преди стояха по лавиците над писалището. Останалите документи на бюрото на професора бяха подредени на спретнати купчинки.

— Имаш ли някаква представа защо е всичко това? — попита Джеф и седна на една свободна дисекционна маса, разположена малко след входа към офиса на Макензи. Той забеляза нещо странно в изражението й. — Ти знаеш нещо!

— Чичо ми е получил поне една заплаха за убийство — простичко обясни тя.

— Кога?

— Първата беше преди няколко седмици. Той не знаеше, че знам, но тук малко неща се случват, без да разбера. Бях в офиса му и търсех един лабораторен доклад, когато попаднах на тази бележка. Беше от онези, смешните, с изрязани от вестниците букви. Такова тъпо клише! Гласеше: „Спри работа или… ще има последствия“.

— Кога се появи Спорани?

— Не можех да кажа, че съм видяла бележката.

— Не, разбира се. Сигурно си била изплашена до смърт.

— И сега съм.

— Джек знае ли за това?

— Двамата никога не сме били близки и аз не можех да му кажа за бележката, защото щеше да реши, че си пъхам носа навсякъде.

— Какво каза полицията?

— Всъщност, почти нищо. На един от нашите лабораторни техници брат му работи в полицията и чрез него научихме едно — друго. Сега работят по хипотезата, че убийството е случайно. Както можеш да видиш, тук нямаме истинска охрана.

Той я погледна в очите.

— Има и още нещо, нали?

— Да — отвърна тя тихо и му разказа за предмета, който бяха намерили в тялото само няколко часа преди Макензи да бъде убит и че след това е изчезнал.

— Съобщихте ли на полицията?

— Разбира се. Но за тях няма кой знае какво значение. Нямахме време да анализираме както трябва този артефакт, но той изглеждаше напълно лишен от всякакви отличителни черти.

— Изглеждаше?

Тя въздъхна.

— Същата вечер, когато умря, чичо ме е търсил късно. Аз бях на тържество в Пиза. Оставил ми е съобщение на мобилния, което прослушах едва на следващата сутрин, малко след като Джек ми се обади, че Карлин е бил убит.

Последния път, когато видях чичо си жив, той седеше на този стол и изучаваше плочката под светлината на настолната лампа. Още ми беше ядосан за едно глупаво недоразумение часове преди това и едва ме погледна, когато му пожелах лека нощ. Това стана около седем часа. Полицията смята, че е умрял скоро след това. Не по-късно от десет вечерта. Съобщението е оставено малко преди девет.

— Какво казва?

— Това. — Еди извади мобилния си телефон, включи го на получени съобщения и го пусна през високоговорителя.

От телефона се чу гласът на мъртвия учен.

— Еди, нямам много време. Аз… — Гласът на Макензи звучеше едновременно развълнуван, нервен и по-пронизителен, отколкото Джеф си го спомняше. — Гледам плочката и на повърхността започнаха да се появяват линии. Удивително! Единственото заключение, което мога да направя, е, че химическата структура на плочката се променя, когато абсорбира влага. В тялото сигурно е била покрита с тънък слой течност за балсамиране, която я е запечатала срещу атмосферните влияния. Когато я извадихме и измихме повърхността й, отново е започнала да се овлажнява. Сега линиите се появяват с невероятна бързина. Флуоресциращо зелени на черния гранитен фон. Трябва да е някакво странно сярно съединение.

Мога да видя нещо като животно и под него няколко реда текст. Да видим… — Те чуха как столът заскърца по пода, докато се наместваше по-удобно под лампата. — Животното е лъв. Малко странен обаче… Почакай, това е крилат лъв. Да, сега го виждам ясно. Под него има текст… на италиански. Така, както го гледам, става дума за стих.

— Нямам представа какво означава… — После се чу… — Чакай малко… Сега виждам на няколко сантиметра от долния край… две, не три вълнообразни линии, разположени на равни разстояния. Слушай, Еди…

Чу се пиукане, което съобщаваше, че паметта на телефона е свършила.

Еди заключи лабораторията и двамата излязоха през горния етаж над гробницата. Виа деи Пучи беше много оживена, докато си пробиваха път към малкото кафене, разположено срещу параклиса. Масите отвън бяха защитени с червена тента и найлонови стени от зимния вятър. Вътре бяха заети само няколко места. Един келнер, който разпозна Еди, ги заведе до огъня в откритата камина и двамата си поръчаха кафе.

Джеф взе една от салфетките. Извади химикалка от джоба си и нарисува върху нея грубоват крилат лъв.

— Какво гласеше стихът?

Тя пусна отново съобщението.

— Звучи архаично, а моят италиански съвсем не е съвършен — заяви Джеф, — но смятам, че преводът е нещо такова: „На Острова на мъртвите последователи на geographus incomparabilis…“ Какво, по дяволите, значи това?

Еди вдигна рамене.

— Предполагам, „несравнимия географ“.

Джеф я погледна с неразбиращ поглед.

— Добре… И така: „На Острова на мъртвите последователи на… несравнимия географ… направиха, не — създадоха нещо, което никой не искаше.“ Можеш ли да го пуснеш наново?

Докато слушаше, той записваше стиховете на салфетката:

Еди се беше вторачила в салфетката.

— Какво означава това?

— Ами крилатият лъв очевидно е символът на Венеция.

— Островът на мъртвите? Центърът на света?

— Не знам.

Кафетата пристигнаха и Еди започна разсеяно да бърка своето.

— Чичо сякаш беше изплашен.

— И моето впечатление е такова.

— Което подсказва, че се е отнесъл много по-сериозно към смъртните заплахи, отколкото е показвал.

— Той знаеше, че има предостатъчно неприятели.

— Но ти мислиш, че има нещо повече и че артефактът, който сте открили, е пряко свързан с неговото убийство? Какво ще кажеш за този тип Баджио?

Еди изведнъж се ядоса.

— Не мисли, че не съм обмисляла и това — тросна се тя, — но полицията го оневини. Добрият отец има съвършено алиби. Служил е вечерня пред около седемдесет души, когато се предполага, че Карлин е бил убит. След това е участвал в група за молитви до малко след полунощ. Той е точно това, на което прилича: шантав, но не и убиец. Както и да е, но аз съм напълно убедена, че чичо умря заради плочката, която намерихме. Иначе ще се окаже прекалено голямо съвпадение.

— Защо тогава не каза на полицията за оставеното съобщение?

— Защото не виждам как мога да помогна и…

— И какво?

— Не знам. Може би инстинктивно. Може и да е глупаво…

Той я погледна въпросително.

— Имам чувството, че на никого не мога да се доверя.

Слънцето вече беше започнало да залязва, когато излязоха от кафенето и се върнаха при колата на Еди. Тя потегли по Виа дел Джилио в югозападна посока към Понте ала Карайа и нейния апартамент от другата страна на реката. Арно блестеше в оранжево, каменните блокове на моста бяха оцветени в сиво-черно и по тях се отразяваха червените светлини на стоповете на стотиците автомобили. Еди се качи на моста и веднага попаднаха в задръстване.

Тя натисна клаксона в безплоден опит да раздвижи колите пред тях. Изведнъж се появи малка пролука и Еди се стрелна през нея, преди да завие наляво след моста. После подкара покрай реката към Пиаца Фрескобалди. Там завиха надясно и поеха в обратната посока, преди да направят още един десен завой и да влязат в една по-тясна и сравнително спокойна улица.

Джеф погледна в страничното огледало, а след това се извърна, за да хвърли поглед и през задното стъкло.

— Може да прозвучи смешно — обади се той, — но мисля, че ни следят. Сивият мерцедес със затъмнени стъкла. Две коли след нас. Последва ни, когато минахме по моста.

На следващата пряка Еди зави наляво и малко по-късно, без да дава мигач, направи остър десен завой и подкара по една странична улица. Няколко секунди по-късно сивият мерцедес се появи отново и бързо пое подире им.

— Мамка му — изруга Еди и натисна газта докрай.

В края на улицата завиха наляво по една от главните улици, Виа Романа, и поеха на юг към широк площад. Там отново попаднаха в задръстване. Сега имаха време да помислят и веднага щом колоната отново тръгна, Еди използва първата пряка, за да излезе от булеварда. След това подкара бързо по страничната улица и в края зави рязко наляво, заобикаляйки Пиацале ди Порта Романа.

Джеф погледна назад и сърцето му се сви, когато видя преследвачът им да завива в същата улица на не повече от двайсет метра зад фиатчето.

— Не можем да идем в апартамента — заключи Еди. — Трябва да се отървем от тях.

Точно се готвеше да даде газ, когато жена с детска количка се приготви да стъпи на платното. Еди натисна спирачките. Жената бързо се дръпна назад и започна да ги ругае, а Еди мина на втора и полетя напред.

— Насочи се към магистралата — предложи Джеф.

АГ се намираше само на няколко километра в южна посока и до нея водеше широка улица. Те се гмурнаха в движението и за малко изгубиха от поглед сивия мерцедес. Еди караше бързо и на всеки няколко минути Джеф трябваше да се вкопчва в пластмасовото арматурно табло.

— Може ли да се опиташ да не се забавляваш толкова?

— Повярвай ми, това не е моята представа за забавление — озъби му се тя в отговор.

Докато се приближаваха към магистралата, отново съзряха автомобила със затъмнени стъкла. Беше попаднал сред по-бавни коли, но въпреки това се приближаваше към тях.

Те поеха към изхода за Рим по А1 и след това се насочиха на изток.

— Може би това не беше добра идея. Не сме по-бързи от тяхната кола — обади се Джеф.

Еди не му обърна внимание и натисна газта до края, прелитайки край колите по вътрешната лента. Тъмните поля профучаваха край тях. Далеч вляво се виждаха светлините на Флоренция.

— Ако имаш някакви идеи, сега е подходящият момент да ги споделиш — викна тя.

В този момент Джеф видя знака за сервиз на двеста метра пред тях.

— Отбий там.

Тя леко намали и изчака до последната секунда, за да завърти волана. Гумите започнаха да свирят, когато колата зави и слезе от магистралата.

Тук беше по-тъмно, но вляво можеха да видят многоцветни светлини: бензиностанция и ресторант за бързо хранене.

Еди загаси фаровете и изведнъж се озоваха в тунел от мрак, защото над тях се издигаха дървета, които закриваха гледката към сервиза. Почти без да намали, тя зави рязко наляво и се вмъкна между двете редици паркирали автомобили. Джеф погледна назад. Мерцедесът не се виждаше. Еди завъртя волана и колата поднесе, докато поемаха наляво към редицата паркирали пред тях камиони, и после спряха. Между камионите успяха да зърнат мерцедеса, който се носеше с висока скорост по магистралата, от която току-що бяха слезли. Колата профуча покрай отбивката.

— И сега какво? — Лицето на Еди беше в сянка. През прозореца влизаше само тесен лъч светлина.

— Оставяме колата тук. Не можем да рискуваме да се върнем на магистралата, защото ще ни видят. Отиваме в ресторанта. Вероятно сме спечелили само няколко минути.

Входът към ресторанта за бързо хранене беше само на десетина метра от тях. Към него водеше покрито стълбище. Вътре имаше много хора и те се смесиха с пътниците, семействата и шофьорите, които се отбиваха за по едно кафе, преди да поемат пътя за вкъщи.

На горния етаж имаше малка галерия с аптека, барче, кафене и няколко тоалетни, разположени в края на надлеза, прехвърлящ магистралата. Мястото вонеше на цигари и пържено. Те продължаваха да хвърлят погледи назад, но нямаха представа кой беше техният преследвач, нито как изглеждаше. Двамата бързо пресякоха моста, като се опитваха да не привличат внимание. Когато слязоха по стълбите от другата страна, се озоваха на паркинг за камиони. Пред тях един шумен камион точно завиваше надясно и те трябваше да отстъпят назад. Въздухът беше напоен с дим от дизеловите двигатели.

Малко по-надолу видяха бял микробус. Шофьорът, мъж в джинси, яке от овча кожа и цигара, увиснала на устните, точно затваряше задните врати. За миг съзряха, че каросерията е пълна с кашони. Джеф хукна при шофьора, а Еди остана да чака на паважа, озъртайки се тревожно, докато се опитваше да се загърне плътно с палтото си. Беше застудяло и тя можеше да види дъха си във въздуха. Забеляза как Джеф извади портфейла си и измъкна няколко банкноти. Миг по-късно махна на Еди да дойде при тях, а мъжът започна да отваря страничната врата. Те се качиха и шофьорът блъсна вратата да се затвори. След това бусът бързо потегли.

Мъжът пътуваше за Болоня и се съгласи да ги вземе до Галуцо, предградие на няколко километра източно от центъра на Флоренция, което се намираше съвсем близко до магистралата. Оттам взеха такси до града. Апартаментът на Еди беше на Виа Сан Агостино. Те помолиха шофьора на таксито да ги остави на Пиаца Санто Спирито на няколко крачки от жилището. Вече беше седем часът и баровете започваха да се пълнят, а площадът грееше в разноцветните светлини от магазините и заведенията.

Двамата забавиха крачки, когато наближиха апартамента. Улицата беше пълна с коли, а по тротоарите се разхождаха хора, зяпащи витрините. Жилището на Еди се намираше над елегантен магазин, който предлагаше луксозни опаковки и книжарски стоки. Входът беше в задната част под един свод. Тя живееше в стара триетажна сграда, потъмняла от мръсотията, идваща от оживената улица.

Когато влязоха във фоайето, автоматично светна лампа и Еди побърза да затвори вратата след тях. Широко каменно стълбище водеше нагоре към втория и третия етаж. Апартаментът на Еди беше на втория етаж.

Едва когато стигнаха пред полуотворената врата, разбраха, че нещо не е наред.

— Почакай тук — нареди Джеф и лекичко бутна вратата навътре. Много предпазливо пристъпи напред и след това се спря, за да се ослуша. Единственото, което се чуваше, беше шумът от движението на улицата долу. Еди изглеждаше уплашена, а Джеф вдигна пръст до устните си, преди да направи две внимателни крачки навътре в антрето на жилището. В края на коридора се спря отново при далечната стена, заслуша се и след това бързо влезе в дневната. Еди го последва и двамата се вторачиха невярващо в опустошението, разкрило се пред очите им.

Подът беше покрит с листове хартия. Компютърът на Еди лежеше строшен на парчета, а частите му се търкаляха по килима. Дисплеят беше разбит. Дискове, книги и листове бяха разхвърляни наоколо, а шкафовете с книги бяха съборени.

Без да каже дума, Еди вдигна стола зад писалището и седна на него, захлупвайки лицето си с ръце. След миг вдигна глава. Очите й бяха влажни, а лицето пребледняло.

— Кой би сторил подобно нещо? — попита тя.

Джеф сложи леко ръка на рамото й, а след това се обърна към кухненския бокс, който беше останал почти невредим. След малко откри бутилка бренди. Наля две големи дози в чаши за чай и подаде едната на Еди.

— Заповядай. Мисля, че ще ти дойде добре.

Еди се загледа безмълвно в чашата и след това я изпи на екс.

— Не искам да прозвуча безчувствено — обади се Джеф след малко, — но не мисля, че можем дълго да се бавим тук.

Еди не отговори.

— Който и да е човекът, който ни следваше, очевидно знае къде живееш. Скоро ще разберат какво е станало.

— И какво очакваш да направя? — озъби се Еди.

Джеф отклони поглед.

— Просто смятах…

— Джеф, никъде няма да ходя. — От гняв лицето й беше застинало като маска. Цялата болка и ярост бяха избили по него. Тя коленичи и вдигна сребърната рамка със снимката на починалите си родители. Стъклото беше строшено. Тя внимателно измъкна останалите парчета, с върха на пръстите нежно докосна снимката и я занесе на кухненския плот.

— За какво, по дяволите, е всичко това? — лицето й беше обтегнато и на Джеф му стана ясно, че едва се владее. После рухна на стола и избухна в сълзи.

Той не знаеше какво да прави, но сълзите спряха също толкова внезапно, както бяха дошли. Тя вдигна поглед към него. Очите й бяха зачервени, а бузите мокри. Еди избърса лицето си с опакото на дланта и подсмръкна.

— Къде да отида? Да извикам ли полицията?

Джеф придърпа един стол, седна близо до нея и я прегърна през рамо.

— Не мисля, че полицията ще може да те защити… освен това не им каза за съобщението, оставено на мобилния ти телефон. В най-добрия случай ще решат, че си ги измамила. В най-лошия може да те заподозрат, че си съучастник в убийството на чичо ти.

— Такива неща не се случват на хора като нас — промълви тя след известно време. — Обикновено ни оставят на мира, за да живеем спокойния си живот. Преследванията с коли и убийствата не са част от него.

Джеф вдигна вежди.

— Какво предлагаш? — Тя огледа разрухата наоколо и се почувства изоставена.

— Ако искаш да научиш кой е убил чичо ти, плочката ни предлага първата следа, а тя очевидно води във Венеция.