Тайната на Медичите

28.

Флоренция, днес

Беше късно вечерта, когато най-сетне стигнаха до параклиса на Медичите. Всички места във влаковете, заминаващи от Венеция, бяха разпродадени, включително за късните, затова наеха кола. Докато се отбият да видят още веднъж Роберто, после до апартамента на Джеф да вземат някои неща, а след това в полицейското управление, за да получат разрешение да заминат за Флоренция, и ето ти го станало четири след обяд, преди да тръгнат от Пиацале Рома.

Джек Картрайт ги посрещна при началото на стъпалата, водещи надолу към погребалната камера. Той стисна ръката на Джеф и стрелна към Еди разкаян поглед. Тя завъртя очи и влезе направо в някогашния кабинет на чичо си.

Полицията беше върнала всичко, което бяха отнесли за анализ, но само една от работещите в лабораторията, Соня Стефани, се бе върнала от отпуск. Компютрите бяха инсталирани наново, файловете проверени. Всичко беше така, както трябваше да бъде. Фактически, всичко бе по един зловещ начин същото, както една седмица по-рано, сякаш нищо не се бе случило.

Джек посочи към тавана.

— Видеонаблюдение — поясни той. — Полицията го препоръча и застрахователите настояха. Ако ме питате, това си е чисто нахлуване в частна територия.

Еди вдигна рамене.

— Добре си направила, че си се върнала толкова рано — обърна се тя към Соня. — Ние с Джек го оценяваме много високо.

— Честно казано, ми стана ужасно скучно. Била си във Венеция?

— Да, имах нужда от малка почивка — излъга Еди. — Това е моят приятел Джеф, а това е неговата дъщеря Роуз.

Те се здрависаха.

— Е, какво става? — попита Еди. — Чух за този телевизионен репортаж. — Тя хвърли поглед към седналия на въртящия се стол пред старото писалище на Карлин Макензи, Джек Картрайт.

— Виждаш ли тези — обади се Джек и посочи към изображението на компютърния екран. Цветните чертички приличаха на офицерските нагръдни лентички. — Преди два дни се сдобих с чисто нов софтуер, който ни позволява да установим последователността на ДНК и от най-малкия източник. Това означава, че можах да получа много по-точен ключ за природата на ДНК-то, което извлякохме от тялото, смятано за Козимо. За сравнение тук има проби от четирима други членове на фамилията Медичи. — Той натисна няколко клавиша и под първата група цветни чертички се появиха още няколко.

— Трябва да има съвпадение в тази област — той прекара курсора по ивица цветни чертички, — но няма нищо. — Джек погледна към Еди. — Тялото, което изследвахме, не може да е било на член на фамилията Медичи.

— И кой, по дяволите, е той?

— Това не мога да кажа, но открих някои интересни нещица. Сравних пробата с международната карта на човешкия геном, която всъщност е каталог с ЕНП-та.

— Които са какво?

— Единични нуклеотидни полиморфизми — набързо обясни Еди. — Малки количества човешко ДНК, което обикновено е различно във всеки човек. Частиците от генома, които са причина човекът да има, да речем, сини очи. Или космат гръб.

— Или нос като на майка — включи се и Роуз.

Джеф я прегърна през рамото.

— Както и да е — продължи Картрайт. — Важното е, че можах да сравня ДНК-то от това тяло с повече от три милиона ЕНП-та в каталога и открих, че тялото трябва да е принадлежало на човек, роден в Скандинавия. Доколкото знаем, Козимо де Медичи никога не се е приближавал на по-малко от хиляда и шестстотин километра от Скандинавия, което значи, че тялото определено не е на Козимо. Предполагам, че вероятно е на някой прислужник или роб.

— А жената? — попита Джеф.

Джек изведнъж скочи на крака.

— Вие, двамата, няма ли най-сетне да ми кажете какво става?

Еди преглътна.

— Какво те кара да…

— Еди, за какво се върнахте толкова бързо тук? Как така Джеф изведнъж се интересува живо от всичко това? — Той си пое дълбоко дъх. — Освен това, не знам дали си наясно, но чета вестници. Четирима убити само за няколко дни. Един прочут барон прострелян, и то човек, който по случайност е твой приятел, Джеф.

— Съжалявам, Джек — въздъхна Еди. — Нямах намерение да те държа на тъмно. — Тя забеляза как очите на Роуз се ококорваха все повече и повече.

— Нито пък аз теб — обърна се Джеф към дъщеря си.

Еди разказа набързо станалото на Картрайт, но пропусна важната информация, която бяха извлекли от следите.

— Очевидно сте открили нещо в „Ла Пиета“ и то ви е накарало да се върнете тук. Така ли е?

Еди кимна.

— Май не сте чули последните новини.

— Какво искаш да кажеш?

Картрайт замълча за миг, сякаш се наслаждаваше на драматичната реакция, която забележката му предизвика.

— Заподозреният убиец е избягал.

— Какво? — попитаха едновременно Джеф и Еди.

— Съобщиха го тази вечер малко преди да пристигнете. Няма и следа от него.

— Татко? — възкликна кисело Роуз.

— Миличка, почакай малко — отвърна Джеф. — Всичко е наред.

— Какво точно открихте в „Ла Пиета“? — попита с мрачно изражение Джек Картрайт.

— Там има стенопис.

— Знам. Мястото е пълно с тъпи стенописи.

— Имаше изображение на този параклис. И нещо написано: SOTTO 400, 1000.

— Какво значи това?

— Под на латински — отговори Еди.

— Зная това — измърмори Джек.

— Нямам представа какво означава останалото.

Картрайт се обърна към Джеф.

— А ти?

— Помислих, че може да е комбинация за някакъв цифров код, но…

— Очевидно се занимавате с това прекалено дълго. Не можете да видите гората от дърветата — изсумтя Джек.

— Защо смесвате латинския с модерните числа? 400, 1000? Това трябва да ви говори нещо. Обърнете 400 и 1000 в римски цифри и какво ще получите? КД и М.

— КД и М…

— К-о-з-и-м-о д-е М-е-д-и-ч-и?

Джеф и Еди се вторачиха в Картрайт, сякаш току-що им беше съобщил смисъла на живота.

— Джек, това беше блестящо — на лицето на Еди се появи плаха усмивка.

— Значи „Под Козимо де Медичи“ — обобщи Джеф.

— Не ми се иска да ви развалям настроението, но май току-що описахме пълен кръг. Артефактът, който открихте вечерта, когато професор Макензи беше убит. Това е било „под“ Козимо де Медичи.

— Като изключим това, че не е Козимо — включи се Джек.

— За бога! — изригна Еди. — Та това е смешно!

— Не, не… я чакайте — Джеф се повдигна и седна в края на бюрото и се вторачи в пода. — Другото тяло, на жената. Вие сте предполагали, че е на Контесина де Медичи. Нали така? Но артефактът беше под тялото, което би трябвало да е Козимо. Може би, към каквото и да ни сочи следата от „Ла Пиета“, то се намира под другото тяло.

— Кое те кара да мислиш така?

— Е — започна Джеф, — КД и М може да значат Козимо де Медичи, но също така и Контесина де Медичи. Прав ли съм?

Отне им половин час да извадят трупа от нишата. Процедурата направо им късаше нервите, защото изискваше търпение и голям опит, за да не се превърне тялото в прах. Еди и Джек преместиха мумията на жената от гробното й място и я сложиха на количка, която Роуз помогна на Соня да приготви. Тя вече не искаше да бъде изключвана от събитията. Джеф реши, че така е по-добре, отколкото да я зарязва всеки път, когато се налага. Беше се изправила срещу най-ужасния враг и се показа като смела и жилава млада жена. Той се улови, че я гледа и й се възхищава как работи. Определено изпитваше гордост.

Двамата палеопатолози си бяха сложили престилките и гумените ръкавици и се подготвяха да започнат изследването. Еди постави една силна лампа близо до количката, докато Джек наместваше лупата пред лявото си око. Никой не говореше. За пръв път Джеф забеляза премигващата червена светлина на видеокамерата и си помисли колко странен запис ще направи.

— Тялото е в почти същото състояние както мъжкото — започна да говори Еди в диктофона, докато оглеждаше дрехите и няколкото кичура посивели коси около слепоочията на трупа. — Твърде е възможно да е била погребана по същото време. — Тя отряза няколко косъма и ги постави в тубичка за анализи, която залепи и надписа. Картрайт измъкна няколко нишки от роклята на жената и ги сложи в друга тубичка.

Голяма част от дрехите се бяха разпаднали, особено откъм гърба, оставяйки по тялото слой подобно на чаршаф, проснат отгоре й. Двамата с Еди започнаха внимателно да отделят тъканта, като слагаха парчетата на близката, покрита с найлон масичка. След като свършиха, покриха късовете плат с друг найлон.

Кожата на трупа беше кафява, а на места под мишниците и около таза имаше цвета на старо тиково дърво. В някои области беше напълно разложена, оголвайки жълтеникавокафяви кости.

— Добре — обади се Еди. — Хайде да хвърлим един поглед „под“ тялото.

Повтаряйки съвсем точно същото, което екипът беше направил една седмица по-рано, Джек завъртя тялото настрана. Можеха да видят очертанията на гръбнака и костите, много от прешлените се бяха оголили, след като плътта и кожата се бяха стопили. Тогава Еди забеляза нещо между шестото и седмото ребро, на мястото, където някога са били междуребрените мускули и тъкани. Някакъв сребрист предмет.

— Да я сложим по гръб — нареди Еди и помогна на Джек да завъртят лекото като перце тяло.

— Има ли нещо? — попита Джеф и се наведе да види по-добре.

— Така мисля. Джеф, би ли се…

— Извинявай — той отстъпи смутено назад.

Повтаряйки процедурата, която беше следвал Карлин Макензи, Еди сряза останките от гръдния кош. Сега вече виждаше част от сгушения между изсъхналата плът предмет. Той приличаше на метален съд. Няколко от ребрата на жената се бяха превърнали в прах. Еди внимателно отмести парче кост, след това с мека четка махна прахта от кухината, преди да пъхне пръсти в отвора.

В лабораторията цареше тишина. И четиримата се бяха втренчили в предмета, който Еди извади. Беше някаква метална кутия не по-голяма от пет квадратни сантиметра. От едната страна имаше малка закопчалка. Еди отиде до една масичка и внимателно постави предмета върху найлоновата покривка.

Кутийката беше съвсем обикновена, изработена от сребро или някаква сплав на основата на сребро. Изглеждаше така, сякаш я бяха направили вчера. Джек се наведе и нагласи лупата си, но след това я свали и придърпа друга лупа от масичката с инструментите.

— Няма знаци по нея — обяви той.

— Можем ли да я отворим? — попита Джеф.

Еди вдигна закопчалката с пинсета и отвори капачето. То се вдигна леко. Вътре, върху тапицерия от избеляло пурпурно кадифе, лежеше малък сребърен ключ. По повърхността на ключа се различаваха думите: ГОЛЕМ КОРАБ. Еди го извади от кутията и го стисна между палеца и показалеца си. Точно се готвеше да го обърне, за да види дали не пише нещо и от другата страна, когато чуха странен глас:

— Браво!

Висок мъж с руса щръкнала коса стоеше по средата на стълбището, водещо към погребалната камера. Те бяха толкова погълнати от заниманията си, че никой не го бе чул да идва. Той ръкопляскаше бавно, като шумът се заглушаваше от черните кожени ръкавици на ръцете му. Мъжът се спря, пъхна ръка в джоба си и измъкна голям револвер.

— Изглежда съм пристигнал точно на време. А сега… — Той погледна право към Еди, — моля сложете ключа на място и се дръпнете от масата.

Еди не помръдна.

— Добре — каза мъжът и вдигна пистолета.

— Еди! — изкрещя Джеф.

Мъжът се усмихна, но не отмести оръжието.

— Много разумно. — С три крачки стигна до масата и извади ключа от кутията. — Красив е, нали? — усмихна се доволно и го пъхна в джоба. — Много съжалявам, но ще трябва да ви убия. Моят работодател не иска посещението ми тук да стане известно, а и аз също. Застанете на колене.

Никой от тях не помръдна. Тогава мъжът стовари оръжието странично в лицето на Джеф и той политна назад.

— Татко! — изпищя Роуз и се втурна да застане до него.

— На колене — изкрещя стрелецът.

Джек и Еди се подчиниха.

— Обърнете се към стената. Ти също.

Треперещата Соня ги последва.

— Е, кой иска да си отиде пръв? Аз мисля, че това подхожда на най-младите. Съгласни ли сте?

Джеф инстинктивно се хвърли напред към ръката на стрелеца. С неподозирана сила той стовари челото си върху носа на русокосия и чу как костите изхрущяха. Пистолетът се плъзна по пода. Нападателят залитна назад, ала успя да се хване за края на масата, за да не се просне възнак. Но Джеф беше набрал инерция от яростта и отчаянието и стовари мощен удар в слънчевия възел на бандита. Мъжът изстена и се сгъна на две.

Джек и Еди вече също се бяха изправили, а Соня се протегна към револвера. Макар да беше в малцинство, русокосият не беше обикновен кръчмарски побойник. Кръвта се стичаше от строшения му нос, но той успя да се хване за количката с тялото и я засили срещу тях. Тя профуча през стаята, блъсна се в един компютър на подвижна масичка, а след това в ъгъла на лабораторията, където се събираха две работни маси. Мумифицираният труп се плъзна диагонално от количката и продължи по повърхността от неръждаема стомана на работната маса, помитайки мензури и стойки с епруветки. Накрая кацна с главата напред, като по чудо цяло, в гнездо от кабели и папки. Убиецът блъсна Роуз настрани и хукна нагоре по стълбището, взимайки по три стъпала наведнъж.

Джеф се втурна към Роуз и я притисна към себе си.

— Добре ли си, скъпа?

— Добре съм, татко. Ти кървиш.

Джеф вдигна ръка към главата, където го беше уцелила цевта на револвера.

Соня донесе парче марля и внимателно почисти раната. Не беше дълбока, но кожата около нея вече беше започнала да посинява.

— Не трябва ли да извикаме полицията? — попита тя.

— Не е ли по-добре да проверим дали копелето не е още тук? — възрази Еди.

Джеф взе оръжието от Соня и хукна нагоре по стълбите, но от стрелеца нямаше и следа. В края на краищата беше получил онова, за което беше дошъл.

— Е, това ми прилича на край на нашето приключение — подхвърли Джек.

— Може и да си прав — тъжно кимна Джеф.

— Аз видях какво пишеше на ключа — обади се Еди. — ГОЛЕМ КОРАБ.

Роуз беше единствената, която се засмя, но след това и нейното изражение стана сериозно.

— Почакай, Еди — заговори тя внезапно. — Видяла си какво пише от едната страна на ключа. Ами от другата?

— За съжаление, не успях да погледна. Нашият приятел с изрусената коса ни прекъсна точно когато се готвех да го обърна.

Всички замълчаха, но след малко Соня развали магията.

— Камерите за видеонаблюдение — подсети ги тя с пламтящи от вълнение бузи.

Другите я загледаха неразбиращо.

— Ти може и да не си успяла да видиш другата страна на ключа, но те са го направили.

— Соня, ти си гений — извика радостно Еди.

След като извади паметта на видеокамерата в лабораторията, Соня я вкара в мултимедийния четец на единия от компютрите.

— Знаеш ли как работи това? — попита Еди, когато Соня започна да набира нещо на клавиатурата.

— Научих малко от брат си. Той работи за една охранителна фирма в Милано. Тези камери не са много сложни. Записват на картата и след двайсет и четири часа автоматично изтриват записите, ако си ги прехвърлил на твърд диск. Така че единственото, което трябва да направим, е да върнем записа двайсет минути назад — обясни Соня.

На по-голямата част от него се виждаше празната лаборатория. След това видяха Соня да влиза и малко по-късно да излиза. После Джек Картрайт се появи и работи час или малко повече на единия от компютрите. Като пусна записа назад, Соня попадна на кадри как Еди и Джек изследват тялото на количката. Видяха как Еди изважда някакъв предмет от трупа, оставя го на масата, отваря го и измъква ключа.

— Това е — обади се Еди. — Дай малко напред.

Соня набра някаква команда на клавиатурата и записът се превъртя. Тя намали бързината на превъртане, докато на екрана не започнаха да се сменят кадър след кадър.

— Ето — възкликна тя.

На дисплея се виждаха показалецът и палецът на Еди, стиснали ключа.

— Това е невъзможно — обади се обезверен Джеф. — Нищо няма да се види.

— Почакайте малко — каза Соня, а пръстите й затанцуваха по клавишите. Изображението на екрана започна да се уголемява и се премести надясно. След това спря и започна отново да расте. Ключът запълни целия екран, но изображението беше неясно.

— Само да усиля малко това…

Няколко секунди по-късно Соня се облегна доволно на стола.

— Заповядайте!

Те можаха да различат едва забележими следи от гравиране в горния край на ключа. Там беше изобразена едноетажна сграда и една-единствена дума: АНГЯ. В центъра на постройката се мъдреха две малки букви „м“ и „д“.

В седем сутринта летището на Пиза беше почти празно и приличаше повече на голяма автогара, отколкото на международно летище. Увитата в зимното си палто Роуз отпиваше от пластмасовата чашка със слаб чай, която Джеф току-що й беше подал.

— Тате, наистина няма нужда да ме отпращаш у дома — промълви тя и плъзна облечената си в ръкавица ръка по неговата, а после стисна дланта му.

— Роуз, страхувам се, че трябва да го направя. Съжалявам, но имахме прекалено много премеждия. — Беше го яд на самия него, че изложи живота на дъщеря си на толкова опасности, развали престоя й в Италия и стана причина да види толкова ужасии. — Аз съм… — започна той.

— Тате, няма нужда. Вината не е твоя. Погледни на нещата от друг ъгъл. Колко момичета на моите години са ставали свидетели на подобен екшън? — тя се засмя. — Помисли си само какви истории мога да разказвам… Шегувам се — добави бързо, когато видя как лицето на баща й се смръщва. Той успя да се засмее примирено и я прегърна.

— Обещай ми — помоли я той, като я държеше на ръка разстояние, — обещай ми, че думичка няма да кажеше на никого. Дори и на майка си… особено на нея.

— Честна скаутска.

Двамата се обърнаха, когато чуха Еди да се приближава.

— Всичко наред ли е?

— Да. Паспортът, билетите, парите — израпортува тя с крива усмивка на Джеф. — Или поне трите неща бяха у мен, когато преди две минути бях помолена да проверя.

Еди се засмя и целуна Роуз по челото.

— Скоро ще се видим.

Роуз се вдигна на пръсти и целуна баща си по бузата.

— Ох!

— О, боже, тате, извинявай.

— Няма нищо — той внимателно докосна наранената си буза.

Когато стигнаха в района, където се правеха проверките, той напомни:

— Щом си стигнеш вкъщи, ми се обади. Разбрано?

— Да, татко, ще ти звънна. Да се пазиш. Не разбирам какво в действителност става с вас, но може би вече е време да идете в полицията?

— Да, Роуз, може би. Но не се тревожи. Ще се оправим. А ти ще дойдеш отново само след няколко месеца. Обещаваш ли?

— Опитай се да ме спреш.

С тези думи тя мина през охраната. От другата страна си взе сака и се обърна за последен път да помаха на Джеф и Еди, преди да поеме по широкия коридор, който отвеждаше към чакалнята на заминаващите.

Роуз седеше и четеше списание, когато един глас обяви на италиански, а после и на английски, че пътниците от бизнес класата могат вече да се качват за полета на „Бритиш еъруейс“ до летище „Гетуик“. Тя сгъна списанието, пъхна го в страничния джоб на сака и се изправи.

— Роуз — обади се някой зад нея.

Тя се обърна, смая се, а после се усмихна.

— Какво правиш тук?