Тайната на Медичите

23.

Венеция, днес

Вече беше тъмно, когато стигнаха до Пиацале Рома и върнаха наетата кола. Кафенетата и баровете покрай канала бяха започнали да се събуждат за живот, а водните таксита се носеха по водите на Канале Гранде. Трябваха им повече от десет минути, за да стигнат до „Оспедале Чивиле“.

Стаята на Роберто беше тиха, а светлината приглушена. В единия ъгъл стоеше телевизор, който работеше с изключен звук. Роберто беше буден и седеше в леглото. Лицето му изглеждаше възпалено, а синините от натъртванията сякаш бяха по-зловещи от вчера.

— А, моите неустрашими изследователи — поздрави ги той. — И красивата Роуз. За мен е чест.

Роуз не можа да прикрие шока си, но пристъпи и го целуна нежно по бузата.

— Как се чувстваш?

— О, скъпа госпожице, доста добре. А ти?

— Прекарах страхотно.

Роберто погледна въпросително към Еди и Джеф.

— Барон Николи има двама синове. Франческо и Филипо. Еднояйчни близнаци. И наистина си приличат като две капки вода — въодушевено обясни Роуз.

— Аха — Роберто очевидно изпитваше болки, когато се усмихваше.

— А ти как се справяш? — попита Еди и го хвана за ръката.

— Не мога да се оплача. Хубави сестри, добра храна и много време за почивка.

Еди се смръщи.

— А, и освен това много забавни раздумки с Кандоти. Вчера го пратих да си върви. Казах му, че не ми се говори. Тази сутрин се върна доста разкаян.

— Това не е присъщо за онзи Кандоти, когото познаваме и обичаме.

— Застраховах се, като си поприказвах с шефа на полицията, префекта Винченцо Пиати. Казах му, че ви тормози.

— Има ли някого, когото не познаваш?

— Всъщност, аз не го познавам, но, изглежда, той ме знае.

— Това няма ли още повече да настърви Кандоти?

— Може би, но откровено казано, не ми пука. Смятам, че никой от нас не бива да доверява на когото и да било онова, което знаем. Кандоти просто си върши работата, но точно сега полицията не може да ни защитава и си мисля, че най-добрият начин да скрием информацията от хора като него, е просто да ги избягваме. Както и да е, стига за това. Какво открихте?

Еди му разказа за случилото се в библиотеката на барон Николи и съдбата на дневниците.

— Четивото беше много интересно — заключи тя, — но за съжаление не успяхме да направим и крачка напред.

Роберто помълча известно време, потънал в мисли.

— А ти?

— За щастие, аз постигнах известен напредък. Следата от „Грити Бадоер“. Нямаше за какво друго да мисля.

— Ами сестрите? — попита Еди, усмихвайки се сладко-сладко.

Роберто повдигна едната си вежда, но после продължи:

— Този музикален пасаж е обаятелен. На пръв поглед всичко изглежда очевидно. Всяка нота трябва да отговаря на някаква буква и аз смятах, че в резултат ще се образува изречение.

— Не стана ли?

— Не. От буквите се получи някаква безсмислица. След това започнах да си мисля за римските цифри IV и V. Тогава ми хрумна, че може би трябва да обърна нотите в някакъв друг ключ и че тези цифри ми сочат пътя.

— Какво искаш да кажеш?

— Можеш да изсвириш всеки музикален откъс, в който си искаш ключ. Интервалите между нотите създават мелодията. Върху полукълбото имаше гравирано петолиние с ноти в някаква последователност. Групите ноти могат да бъдат перифразирани. Всички могат да бъдат преместени нагоре или надолу, за да се смени ключът. Римските цифри подсказваха нещо. В следата имаше два музикални такта. Под първия стоеше цифрата IV, а под втория — V. Стана ми ясно, че трябва да преместя нотите от първия такт към минорния четвърти, а нотите от втория такт към мажорния пети.

— И така стигна до поредица ноти, които образуваха разбираемо изречение?

— Ъъъ… не.

— Не? — Джеф почувства раздразнение, но осъзна, че трябва да види смешната страна в това, че приятелят им очевидно се наслаждаваше да ги дразни и да ги кара да изтръгват информацията парче по парче.

— Аз също се изненадах. Смятах, че съм решил загадката, но тогава ми светна. В това копие на гравюрата, в петолинието нямаше ключ.

— А ключът е?

Роуз се изкиска.

— О, тате!

— Съжалявам.

Роберто подкани с жест Роуз да обясни.

— Ключът е символ на началото на музикалното петолиние. Обикновено се използва ключът сол.

— Благодаря ти, Роуз. Обясни го като по учебник. Предположих, че фразата е написана с използването на ключа сол. След това започнах да се чудя. Следващият най-популярен ключ е така нареченият басов ключ, или ключът фа. И когато го използвах, се получи. — Той направи кратка пауза. — Може ли да ми дадете малко вода?

Еди му подаде чашата. Той отпи глътка и след това отпусна глава на възглавницата.

— Докъде бях стигнал? А, да, до ключа фа. Първият такт даде буквите Г, А и Б. След това имаше две паузи, а после Е, отново пауза и Ф.

— Г А Б — — Е — Ф?

— Точно така. От втория такт се получиха: А, пауза, второ А, още две паузи, едно Е, пауза и друго А. С други думи: — А — — Е — А.

— Малко като в бесенката — подсказа Роуз.

— Вярно — възкликна Еди. — Попълни празнините. Тафани спомена, че Вивалди е поверил фрагмента от писмото на Контесина де Медичи на един приятел, художника Габриел Фабачи. ГАБ — — Е — Ф?

Габриел Ф, Габриел Фабачи. Точно така!

— Добре де, а какво ще кажеш за: — А — — Е — А? — попита Еди.

— Това ми отне малко повече време. Но повърхностните познания по местна история не са само днешен патент. През 1741 година, когато е умрял Вивалди, Габриел Фабачи е нает да нарисува един стенопис в църква, наречена „Киеза ди Санта Мария дела Пиета“. В нея Вивалди свири почти всяка неделя и е диригент на хора в продължение на повече от трийсет години. Църквата е популярна като „Ла Пиета“. Включете липсващите Л, П, И и Т и ще се получи.

— Добре, дай да изясним нещата — обади се Джеф, опитвайки се да следва мисълта на своя приятел. — Следата в „Грити Бадоер“ трябва да е оставена от приятеля на Вивалди Фабачи след неговата смърт и тя ни води към стенопис в „Ла Пиета“? Защо просто не е използвал информацията, която Вивалди му е дал, за да намери дневниците на Николи и да вземе така наречената тайна на Медичите за себе си?

— Можеш да попиташ същото за Вивалди — опонира му Роберто.

— В своята „Изповед“ — намеси се Еди, — той казва, че онова, което е научил, толкова го уплашило, че дори не можел да си помисли да продължи по-нататък.

— И аз първоначално сметнах, че Фабачи е разсъждавал по същия начин. Може би и той е бил богобоязлив човек. Обаче за неговата мудност има по-прозаично обяснение. Скоро след като завършва стенописа и само няколко седмици, след като наследява документите на своя приятел, Фабачи е убит. Удавил се в лагуната. Единственото, което е успял да направи, е да остави следата в „Грити Бадоер“. Информацията за тайната на Медичите е умряла с него.

— Защо изобщо си е направил труда да остави следа? — попита Еди.

Роберто въздъхна и поклати глава.

— Кой знае? Може би не е успял напълно да се откаже. Може да е сметнал, че в някакво по-хубаво и светло бъдеще някой ще научи за тайната и ще я използва за добро.

— И какво ще правим сега?

— Е, вече имаме всичко. Нали така? Имаме следата на Франческо, която ни препраща при стенописа в „Ла Пиета“. Той дори ни казва кога неустрашимият изследовател трябва да я потърси: при залез.

Джеф кимна, но изглеждаше огорчен.

— Джеф? — попита Еди. — Какво има?

— Това е прекрасно, но не трябва ли да се запитаме кой още върви по тази следа? Дали и стрелецът не я търси, или той е просто наемен убиец? Ако е такъв, кой го е наел и защо?

В стаята настана тишина, а светлината от безмълвния телевизор играеше по стените и тавана.

— Джеф, не мисля, че някой от нас знае отговора на този въпрос. Или поне не сега. Но ако това ще те успокои, макар и малко, аз накарах някои хора да проверят кой е стрелял по мен. — Тогава за един кратък миг те успяха да зърнат в изражението на Роберто негова черта, която никой не беше виждал преди, една аристократична твърдост, която граничеше със заплаха. — Хайде да се съсредоточим върху решаването на основната загадка — добави той тихо.

Джеф точно се готвеше да отговори, когато Роуз посочи към телевизора.

— Гледайте, това не е ли параклисът на Медичите?

Всички се обърнаха и видяха Джек Картрайт да говори пред камерата, а студените камъни на криптата се извисяваха зад главата му. Еди грабна дистанционното и увеличи звука.

— Сигурен ли сте? — репортерът държеше микрофона близо до устата на Картрайт, който изглеждаше леко притеснен от прожекторите на камерите.

— Напълно. Потвърдихме нашите подозрения с помощта на ДНК анализ — обясни Картрайт. — Тялото, за което се предполагаше, че е на Козимо Старши, първия управител на Флоренция от фамилията Медичи, е самозванец.

— Тогава кой е?

— В момента нямаме никаква представа. Не знаем кога и от кого е сменено тялото, ако изобщо е имало такава смяна. Може би този непознат човек е погребан като Козимо де Медичи. Което, разбира се, повдига веднага въпроса: А къде е истинският Козимо? И защо е погребан на друго място?

— Мамка му, направо не мога да повярвам — измърмори възмутено Еди. — Това копеле. Трябва да се върна във Флоренция… Още сега.

— Говориш глупости — намеси се Джеф.

— Нима наистина смяташ, че ще седя тук, докато този долен онанист краде шоуто ми? Теорията, че тялото във Флоренция не е на Козимо, е моя. Веднага щом си обърнах гърба и Картрайт ми я отмъкна.

— Обади му се по телефона. Наругай го, но не заминавай. Не сега.

Няколко минути по-късно излязоха от асансьора на крилото за частни пациенти и тръгнаха към вратите, които извеждаха на Кампо Сан Джовани е Паоло. Еди измъкна телефона от дамската си чанта и набра номера. Роуз изглеждаше притеснена, затова Джеф сложи успокоително ръка на рамото й.

— Виж, преди да започнеш… — Джек Картрайт явно беше смутен от обаждането на Еди, — не е това, което си мислиш.

— А какво е, Джек?

— Видя ли целия репортаж?

— Ами… не.

— Още в началото съвсем ясно казах, че идеята е твоя.

— Но защо изобщо трябваше да споменаваш нещо?

— Нямах намерение — отговори Картрайт. — Нямаш представа какво е положението тук, откакто замина. Полицейските криминолози идваха два пъти. Върнаха папки, взеха други. Нямам никакво спокойствие. Дори монтираха видеокамери за наблюдение.

— Какво общо има това със станалото?

— Нищичко не съм казвал на пресата. Някакъв тъп репортер дойде да души, някой му беше разказал за резултатите от нашите изследвания. Каза, че би искал да говоря за това в ефир. Когато му обясних, че не искам, ми заяви, че така или иначе ще пуснат новината. Помислих си, че…

— Сметнал си, че можеш да излезеш в националния ефир и да обявиш една недоказана хипотеза, която дори не е твоя?

— Да.

— Добре, Джек. Станалото станало. Тук имам да свърша една работа, но ще се върна не по-късно от вдругиден. И Джек, моля те, не казвай нито дума повече по телевизията или където и да е другаде.

След като оставиха Роуз в апартамента, Джеф и Еди пристигнаха в „Ла Пиета“ около пет и петнайсет. Западната част на небето се беше превърнала в магическа покривка от оранжево, червено и пурпурно. Залезът щеше да започне след малко повече от четвърт час.

Църквата се издигаше на Рива дели Шиавони и гледаше към лагуната Сан Джорджо Маджоре. От сградата от петнайсети век, в която е работил Вивалди, беше останало много малко. По-голямата част беше наново построена през средата на осемнайсети век. Автор на проекта беше Джорджо Масари.

— Странно — обади се Джеф, който оглеждаше къснобароковия интериор. — Макар да съм живял толкова време в този град, никога не съм стъпвал тук.

— Наистина не е за вярване и е дори малко прекалено.

Те тръгнаха по пътеката между банките, възхищавайки се на богато украсените кремаво златисти колони и поразителната фреска на тавана от Тиеполо. Двете стени отляво и отдясно бяха с прозорци, а между тях имаше малки стенописи, дело на различни художници.

Стенописът, който търсеха, беше първият на дясната стена. На него беше изобразена Мадоната с младенеца. Над тях се рееха ангели, цветовете още бяха ярки. Мадоната, която заемаше голяма част от лявата страна на фреската, държеше детето Христос на ръка. С другата сочеше към трима мъже на мулета, натоварени с ковчежета. В най-горния край, точно в средата на стенописа, имаше голяма звезда. Лъчите й описваха полукръг от златисти кинжали. Долният край на картината беше в сянка и макар движението да беше почти недоловимо, тя бавно пълзеше нагоре по стенописа, защото светлината от залязващото слънце се пречупваше през задните прозорци на църквата.

Секундите отлитаха.

— Вече е пет и трийсет и една — отбеляза Еди. — Залез. И сега какво?

— Не знам. Какво очак…

— Там — високо възкликна Еди и една възрастна двойка се обърна, за да я изгледа гневно. — Гледай, ето там. Ръката на Мадоната.

Рязкото разграничение между най-тъмната част в средата на слънчевото петно минаваше точно по ръката на Мадоната и нейния сочещ пръст. То пресичаше картината и минаваше по стената към другия стенопис отдясно. Те се втурнаха към съседната фреска. Изображението сякаш бе срязано на две, защото само една трета беше осветена, а останалите две трети лежаха в сянка. Разделителната линия прорязваше синьото небе, пресичаше върха на планинска верига, отрязваше главата на един ангел и се плъзгаше през изобразената сграда.

— Боже мили! — ахна Еди.

Джеф се вторачи в стенописа.

— Наистина ли виждам…

Линията разсичаше малка сграда, която можеше да бъде само параклисът на Медичите във Флоренция. Под нея имаше някакъв надпис: ЮЖНО ОТ 400, 1000.

Когато излязоха от „Ла Пиета“ и се насочиха към „Сан Марко“, небето вече тъмнееше. По Рива дели Шиавони вече светеха уличните лампи. Вечерната тълпа започваше да нараства, туристите от пристигащите пътнически корабчета от Лидо се блъскаха да слязат на сушата. Свеж вятър вдигаше вълнички по лагуната, карайки швартованите гондоли да танцуват и потракват.

Пресякоха „Сан Марко“ и влязоха във фоайето на сградата. То беше странно пусто, но докато крачеха към стълбището за апартамента, чуха леко хъркане. Портиерът, който седеше зад гишето, се гърчеше в конвулсии, а в гърлото му зееше дупка от куршум, голяма поне три сантиметра. Лицето му и вътрешността на портиерната бяха подгизнали от кръв.

Джеф се опита да потисне надигащата се паника.

— Еди! — той я разтърси за раменете и тя се върна в действителността. — Повикай полицията!

После хукна нагоре към апартамента си, прескачайки стъпалата по две наведнъж. Когато изскочи на стълбищната площадка, видя, че вратата на жилището е открехната. Един висок, блед мъж, облечен в черен костюм, стоеше до единия от диваните. Той държеше Мария здраво притисната към себе си. Заглушителят, навит в цевта на пистолета, беше опрян към дясното й слепоочие. Тя хлипаше, а очите й бяха изхвръкнали от ужас.

Джеф бързо се дръпна назад.

— Джеф, ще й пръсна мозъка. — Гласът беше дрезгав и със силен акцент. — Бъди сигурен, че ще го направя. После ще убия момичето. Зная, че Роуз е някъде тук. И ще я намеря.

Джеф бавно пристъпи в стаята, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

— Какво искаш?

— Тъп въпрос. Следата, човече.

— Каква следа?

Джеф отклони поглед надолу, когато изведнъж между краката на Мария с плисък потече нещо. Стрелецът също го видя. Той дръпна спусъка и половината от главата й отлетя през стаята.

Джеф се хвърли обратно във фоайето и се сблъска с Еди, като едва не я събори.

Тя го сграбчи за ръката.

— Какво става, по дяволите?

— Роуз — изграчи той и хукна обратно в апартамента.

Големият хол приличаше на скотобойна. Кръвта беше оплискала тавана и стените. Убиецът не се виждаше.

— О, боже! — От ужас Еди вдигна ръце към лицето си.

— Трябва да я намерим — прошепна той.

Те се затичаха надолу по коридора.

Първата стая беше празна. Пред тях лежаха още две стаи — едната отдясно, а другата отляво. Тъкмо се готвеха да влязат във втората спалня, когато стрелецът отново се появи с насочено оръжие.

— Добра вечер, госпожице Грейнджър. Какво мислите за новата цветова гама? Много е елегантна, нали? — С две крачки мъжът се озова лице в лице с Джеф. — Дай ми следата — изсъска той. — Независимо дали ще убия теб, или младата госпожица, ще намеря малката ти дъщеря и ще довърша освежаването на апартамента. Последна възможност, дами и господа…

Той долепи пистолета до челото на Еди.

От края на коридора се чу глас:

— Свали пистолета.

За секунда убиецът се поколеба, но после свали надолу оръжието.

— Хвърли го.

Изведнъж жилището се изпълни с униформени в бронежилетки. Единият сграбчи нападателя и му сложи белезници. Друг се хвърли напред и вдигна оръжието, за да го прибере в пликче за доказателства.

— Благодаря — прошепна Джеф и мина покрай Алдо Кандоти, който не направи опит да го спре.

В далечния край на коридора имаше малка спалня. Веднага, встрани от рамката на вратата, при напрегнато взиране можеха да се забележат едва доловимите очертания на врата и малка дръжка, потънала в стената. Тайното скривалище на Роуз. Джеф завъртя дръжката и дръпна вратата, молейки се дъщеря му да е добре. Запали лампата. Крушката беше изгоряла, но имаше достатъчно светлина, за да вижда вътрешността. Помещението беше дълго и тясно, обзаведено с малък диван, ниска масичка и квадратна етажерка, на чиито лавици имаше няколко книги.

— Роуз?

Никакъв отговор.

— Роуз? Татко е. Всичко е наред. Можеш да излезеш.

Еди и двама полицаи застанаха зад него.

— Джеф, какво…

— Помислих си… — Еди го прегърна и той зарови лице в косите й.

Изведнъж от хола се чу писък. Те хукнаха обратно по коридора и видяха Роуз с бледо като платно лице.