Тайната на Медичите

16.

Северна Италия, май 1410

Пътуването от Брисигела до Венеция отне шест дни. Много години след това Козимо още си спомняше усещането за бъдещи беди, обхванало групата, докато яздеха на север. Струваше им се, че колкото повече се отдалечават от Флоренция, толкова повече навлизат в мрак, който ставаше все по-черен с всеки изминат километър. Носеха се слухове, че чумата е простряла смъртоносните си пипала из провинцията, както и за бандити, върлуващи по главните пътища.

Прекараха една нощ пред стените на Модена, където споделиха лагера си с група пътуващи артисти и музиканти. Те бяха много весели, но беше очевидно, че високият им дух се подхранва от медовината и от още нещо — някакъв странен бурен, даден им от друга група артисти, с които се срещнали по пътя, когато минавали през Венеция. Те твърдяха, че идвал от Китай. Водачът на групата, едър като мечка човек на име Троян, показа на Козимо и неговите другари как да свиват потъмнелите листа в дланите на ръцете си и след това да ги дъвчат. Имаха вкус на тамян, но причиняваха силна вълна на въодушевление в продължение на няколко минути.

Срещата с актьорите беше един от малкото весели мигове, които преживяха в тази част на пътуването. Когато си помахаха за сбогом на кръстопътя за Модена, черното було на лошите предчувствия отново ги обгърна.

Яздиха цяла нощ и най-сетне стигнаха до Копаро, малък град близо до Ферара. Слънцето вече се издигаше над ниските хълмове, осветявайки младите зелени стръкове на ечемика. До центъра на града водеше прашен път. След като направиха завой, попаднаха на църква. Пред нея се беше струпала тълпа, която завика одобрително, когато лумна кладата. Само след няколко секунди пламъците започнаха да облизват подгъва на расото, с което беше облечен вързаният за грубия кол свещеник. Одеждата беше сива, ръцете му бяха стегнати с въже, а очите изхвръкнали и черни от ужас.

Палачът нарочно беше използвал влажни дърва, за да му трябва на огъня дълго време да се разгори. Козимо и Николо Николи се извърнаха, когато свещеникът започна да вие. По-късно научиха, че осъденият бил признат за виновен, че три млади жени в малкото градче са забременели от него.

Групата остана само толкова, колкото беше нужно да поспят през деня в една гостилница в края на града. Въздухът беше натежал от миризмата на изгоряла плът. Един час след залез излязоха отново на пътя, нетърпеливи да се махнат от това място. Костите на свещеника бяха вече изпепелени и миряните бяха разхвърляли прахта му на една от пшеничните ниви.

Козимо и малката му група придружители не бяха чужди на смъртта, но тази близост не им помогна да потиснат нарастващия ужас, който всеки от тях изпитваше тази сутрин. Небето беше оловно, земята сива. Епидемиите шестваха по земята, но и хората с лекота причиняваха смърт. Едва когато влязоха във Венето, духът им се повдигна. След малко повече от двайсет и четири часа, малко преди залез-слънце, стигнаха до Местре.

Изпратиха един от слугите напред, за да предупреди дожа за предстоящото им влизане в града. Час по-късно, когато наближиха кея, малка групичка мъже се приближи към тях в галера. Един от групата слезе на сушата. Козимо скочи от коня и хукна напред, за да го прегърне.

— Амброджио, радвам се да те видя.

Амброджио Томазини леко се отдръпна от приятеля си и настойчиво заоглежда лицето на Козимо с дълбоките си кафяви очи.

— Трябва да сте имали трудно пътуване. — Той самият изглеждаше уморен и по-възрастен от трийсетте си години, но притежаваше заразителна енергия, която всички усетиха веднага. — Кози, радвам се да те видя — продължи той, — но наистина пристигаш в най-неподходящия момент.

В този момент към тях се приближи Николо Николи, прегърна Томазини и го целуна по двете бузи. Амброджио беше един от най-уважаваните членове на тяхната група. Той беше особено близък с Козимо, но и останалите членове на Лигата на хуманистите го обичаха и му се доверяваха. Макар да беше във Венеция малко повече от седмица, той играеше важна роля в двора като съветник на дожа, застарелия Микеле Стено. Прочут като преписвач и реставратор на документи, Томазини беше работил за Курията в Рим. Само преди пет години се беше прочул и в научните среди на Европа, защото откри една кратка пиеса от Омир, която дотогава се смяташе от повечето учени изгубена завинаги за историята. Услугите му бяха скъпи и много търсени, затова можеше да избира между нуждаещите се от службата му клиенти.

— Амброджио, имаш много сериозен вид — отбеляза Николи.

— Точно се готвех да обясня на Кози. Чума. Пламна два дни, след като пристигнах тук, и положението е много по-лошо, отколкото може да си представите. Вече хиляда души умряха, стотици издъхват всеки ден. Никой не може да влиза в града. Корабите се държат в карантина при Сан Лоренцо Нуово. Вашият вестител беше спрян, преди да успее да влезе в града, и новината за вашето пристигане бе предадена на дожа. Вестоносецът е на моя кораб.

— Но?

Томазини вдигна ръка.

— Не се тревожете. Уредих специално разрешение лично от дожа, за да може вие, двамата, да минете през карантината. Обаче слугите ви ще трябва да се върнат във Флоренция.

— Това наистина е лоша новина.

— Дожът ви покани да отседнете в двореца. Аз също имам малка стаичка там. Това е най-безопасното място. Каза още, че ако решите да обърнете и да поемете за вкъщи, той ще ви разбере. Всъщност, баща ти оказва натиск на Микеле Стено да ви откаже подслон.

Козимо поклати глава.

— Кози, сигурен съм, че той мисли само за…

— Амброджио, и аз съм сигурен — прекъсна го рязко Козимо и се загледа към зеленикавата лагуна. След това се обърна към Николи: — Аз трябва да вървя, защото нямам избор, но не очаквам да ме последваш.

— Козимо, не се дръж налудничаво — гневно отговори той и започна да сваля чантите от коня си.

След още два-три километра очертанията на града започнаха да се издигат от водата. Венеция обаче изглеждаше като обхваната от пожар, защото светлината на завладяващото слънце се отразяваше от старите камъни и проблясваше по десетките шпилове и кръстове. Козимо беше застанал на носа, потънал в мисли. Колко ужасно би било, ако се окаже, че е пропилял времето си и се е отчуждил от баща си заради споразумението със стария пътешественик. От онова, което научи, единствената им връзка, странният Луиджи, когото Франческо Валиани спомена, можеше вече да е мъртъв, отнесен от чумата. Ако това се бе случило, как щяха да намерят липсващата част от картата, за да стигнат до манастира в Голем кораб?

Слязоха на сушата близо до площад „Сан Марко“ на един спокоен участък от канала, който минаваше зад двореца на дожите. Багажът им беше понесен от слугите и тогава един мъж в дълго, украсено с кожа палто се приближи към кея. Придружаваха го четирима пазачи с лъскави метални шлемове на главите и пики в ръцете. Мъжът се представи като Серво Замболиди, личен помощник на дожа. Замболиди ги поведе по тесен каменен тротоар, който вървеше успоредно на канала и водеше в двора.

Дворецът излъчваше монотонна тъга. Щом влязоха през една врата, Замболиди кимна на пазачите и те застанаха мирно. Козимо и другарите му последваха личния помощник на дожа по извито мраморно стълбище и след това по широка галерия. Стените бяха покрити с изящни гоблени, а подът — инкрустиран с красиви плочки със сложни орнаменти. По протежение на стените бяха наредени прекрасни мраморни статуи и скулптури на митични чудовища. Това беше първото идване на Козимо във Венеция и макар че бе чувал за великолепието на града, сега направо се смая от разкоша в двореца.

Дожът Микеле Стено беше висок мускулест мъж, който бе подкарал осмото си десетилетие. Лицето му беше тясно и покрито с дълбоки бръчки, дългата му бяла коса се спускаше до раменете изпод синьото кадифено кепе. Носеше дълго, златисто-черно палто със златни копчета, закопчано догоре. Стено беше известен и многократно награждаван воин, превърнал се във влиятелен политик, който господстваше в управлението на Венеция повече от десетилетие. Седнал на каменен трон под червен балдахин с венецианския лъв, той наблюдаваше приближаването на посетителите и се изправи, за да ги поздрави в подножието на подиума на трона. Но не им подаде ръка, нито ги прегърна.

— Козимо де Медичи — заговори той, вторачвайки стоманеносивите си очи в младия мъж, — имаш осанката и достойнството на твоя прочут баща. Това е чудесно.

Козимо се усмихна и се поклони, преди да представи своите приятели. Дожът се беше срещал вече няколко пъти с Николо Николи.

— Разбира се, аз знаех, че идвате — рече дожът.

— Вече научих — отговори Козимо и погледна към Амброджио.

— Очевидно нямаш намерение да изпълниш желанието на баща си. Пътуването ти трябва да е много важно.

— Така е — отвърна кратко Козимо. — И сме много благодарни за гостоприемството.

— Не се ласкай, млади човече — тихо отсече дожът.

— Може да искаме да ви предложим най-хубавото, но пристигнахте в много неподходящо време. — Лицето му беше мрачно. — Чумата е все толкова яростна, както я помня от младините си преди половин век. Тази вечер научих, че са загинали повече от хиляда души. Ние опитахме всичко възможно: ароматични масла, едновременния звън на камбаните в републиката и стрелба с всички оръдия на разположение в арсенала. Но съвсем напразно.

— Съжалявам да чуя това, господарю. Нашият престой тук ще бъде колкото може по-кратък. Искаме да заминем за Рагуза при първа възможност.

— Рагуза? — Дожът задържа погледа на Козимо почти цяла минута и едва след това отмести очи. — Ти и твоите другари сте добре дошли. В двореца са ви приготвени стаи. Ще ви помогна с всичко, от което имате нужда, за да бъде престоят ви тук колкото може по-удобен и ще накарам хората си да ви осигурят кораб. Но пак повтарям, че ни намирате в лош момент. Мисля, че не трябва да ви напомням да действате с крайна предпазливост. Моля да не напускате района на двореца без някой от личните ми помощници като водач. Желая ви приятна вечер.

След като тримата флорентинци бяха изведени от залата, дожът седна на трона си и повика с жест Замболиди да се приближи. Пазачите бяха разположени покрай стените на залата, така че не можеха да чуват какво си говорят.

— Искам да знам къде се намират във всеки момент — натърти Стено. — Включително и Томазини.

— Слушам, господарю. Но все още не разбирам защо поехте риска и позволихте на тези трима мъже да влязат в града.

— Хора като младия Медичи и неговите приятели не пътуват толкова далеч без особено важна причина. Най-вече до град, завладян от чумата. Той търси нещо тук и макар да му наредих да не излиза от двореца без водач, той, разбира се, ще направи точно обратното, и то при първа възможност.

Замболиди се съгласи с отсечено кимване.

— Но откъде можем да знаем дали не са заразени? Как можем да сме сигурни, че няма само да влошат положението ни?

— Не сме сигурни — усмихна се горчиво дожът, — но може ли нещата наистина да станат по-лоши? Не мисля. Понякога трябва да се поемат рискове.

— Но…

Стено погледна строго слугата си.

— Стига толкова. Сега се заеми с онова, което ти наредих. Ако някой от тримата пръдне, искам веднага да науча. Разбрано?

Замболиди кимна.

— Тогава върви.

— Кози, какъв е планът?

Козимо и Николо Николи седяха на масата в разкошния апартамент в едно отдалечено крило на двореца. Подът беше гол, ако не се смята красивият цветен килим в центъра на стаята. Късият коридор зад вратата водеше към спалнята.

Някой почука леко на вратата.

— Влез.

Амброджио Томазини прекрачи прага.

— Идваш точно на време. Николо току-що поиска да предложа план.

Томазини седна при тях на масата, отмести стола си назад и протегна дългите си крака встрани.

— Господа, смятам, сигурно ще се съгласите с мен, че трябва да свършим работата си тук, колкото може по-бързо.

— Добрият стар дож е разположил пазачи в края на коридора — съобщи Томазини.

— Естествено е да се тревожи, че можем да изложим на опасност затворените тук, в двореца — отговори Козимо.

— От другата страна… — подхвърли Николи.

Козимо се усмихна.

— Мисля, че ще е мъдро да предположим, че дожът е поне малко любопитен за нашите цели. Защо иначе ще рискува да не ни слага под карантина? Както и да е. Преди няколко минути се върна вестоносецът. Изглежда, нашата връзка Луиджи е добре и ме очаква.

— Очаква?

— Той настоява да се срещне сам с мен.

— Но Козимо… — възкликна Николи.

— Николо, уважавам твоята загриженост, но не можем да рискуваме. Ако не изпълня условията на Луиджи, той няма да ни отведе при останалата част от картата. Без нея ще сме пропилели времето си и рискували живота си за едното нищо. А сега слушайте. Задачата е много проста. Амброджио, зная, че си отскоро тук, но смятам, че след срещата с Валиани си се погрижил да разбереш къде се намира „Чинкуе Канали“.

Томазини кимна.

— Мога да ти нарисувам карта.

— Добра работа. Николо, ти трябва да отвлечеш вниманието на пазачите, така че да мога да се измъкна от двореца. Дай ми два часа, преди да се присъединя към теб на предварително уговорено място за среща. Трябва да ни намериш подходящ кораб и екипаж, готов да отплава за Рагуза още преди съмване. Плаването е кратко, но много опасно. Ако не дойда при теб до края на третия нощен час, трябва да се опиташ да ме намериш.

— И аз ще дойда в Рагуза — обади се Томазини, с което изненада другарите си.

— Но ти нямаш причина…

— Козимо, аз съм също толкова любопитен, колкото и ти. А освен това искам да се махна от това загубено място.

След като завърза шал, напоен със сок от хвойна около устата и носа си, Козимо излезе в нощта. Върху туниката си беше облякъл дълъг прост плащ, носеше бричове и здрави кожени ботуши. Под плаща скри прав меч. След това отпи глътка от малката порцеланова бутилка, която Амброджио тикна в ръката му.

— Това е триака — беше казал ученият. — Кехлибар и ориенталски подправки. Може да ти осигури малка защита срещу чумата.

Откритото пространство на „Сан Марко“ беше прекалено изложено на показ, дори сега в мрака на безлунната нощ, затова Козимо се запромъква по една дълга, тясна уличка, която го отведе до северния край на площада. „Чинкуе Канали“ се намираше близо до Кампо Сан Лука, разположена на равни разстояния от „Сан Марко“ и Канале Гранде. Той тръгна бавно по тротоара, който се точеше покрай ивицата сива вода.

Сградите бяха тъмни и създаваха впечатлението, че човешкият живот е изчезнал от тях. В много случаи това беше истина. На портите на доста къщи беше нарисуван груб бял кръст, а вратите бяха заковани с дъски, затваряйки хората вътре, за да гноясат и умрат.

Уличката завърши с малък площад, в средата на който стоеше мангал. Пъновете горяха с оранжеви и розови пламъци от тамяна и изпълваха въздуха с остър аромат. Огънят хвърляше скръбен воал върху тъмните сгради наоколо. В този миг Козимо чу шум зад гърба си. Изненадан, той се обърна и видя една фантастична фигура да излиза от уличката, по която току-що бе минал. Мъжът беше висок и носеше одежда, дълга до земята. На лицето си имаше цяла бяла маска, която скриваше чертите му. Носът на маската беше огромен, изработен като извит надолу клюн. На главата си носеше шапка с голяма периферия, обърната надолу над ушите и врата. Ръцете му бяха в ръкавици и в едната стискаше голяма кожена чанта. Това беше чумен лекар, рядка порода хора, принудени да останат по заповед на дожа и да лекуват болните. Забързан, мъжът мина мълчаливо покрай Козимо и се вмъкна в един пасаж в южния край на площада.

Амброджио беше казал на Козимо да излезе от площада в северния му край. Той закрачи бързо, като гледаше да се движи в сенките. Дишаше учестено и шалът на лицето му вече беше мокър от пот. Най-накрая се спря пред висока, тясна сграда. Камъните по фасадата бяха зацапани, а горните прозорци здраво затворени. На вратата стоеше легендарния знак на „Чинкуе Канали“.

Когато Козимо се приближи, чу звуци от музика и човешки гласове. Той бутна вратата и се озова в дълго тясно помещение. В далечния край имаше малък тезгях. На него стоеше редица от свещи в метални паници, които хвърляха призрачна жълтеникава светлина. До тезгяха стояха двама мъже и пиеха, а трети седеше в ъгъла и свиреше на лютня. Когато непознатият влезе, те се обърнаха към него с бдителни изражения.

Козимо точно се готвеше да заговори, когато иззад тезгяха излезе един разчорлен човек.

— Сигурно търсиш мен. — Светлината от свещите чертаеше ъгловати светли петна по лицето му. Той беше дребен мъж с щръкнала бяла коса, висок не повече от метър и трийсет. Беше облечен в парцаливи дрехи, и стискаше възлеста дървена тояга. Козимо беше удивен, когато видя, че зениците му са побелели.

— Май се изненада — изкиска се Луиджи. — Мога да го определя по движенията на тялото ти и звука от краката ти, които пристъпват лекичко по пода. — Той погледна, без да вижда, към ботушите на Козимо.

— Познаваш ли човека, който ми даде твоето име?

— Познавам Франческо от много години — отговори Луиджи. — Пропътували сме не един километър заедно. Невинаги съм бил сляп. — Старецът се засмя, а лицето му се сбръчка като спаружена ябълка. Беззъбата му уста беше тъмночервена.

Козимо потърка челото си.

— Моите извинения — избъбри той. — Нашият общ приятел ми каза, че можеш да ми помогнеш.

— Това е истина — потвърди Луиджи и забърза покрай Козимо право към вратата на кръчмата. — Хайде да вървим — подкани го той.

За слепец Луиджи се движеше с изненадваща бързина и пъргавина. Той крачеше по пасажите и пресичаше площадите с увереността на зрящ човек на дневна светлина. Изглежда, имаше някакво шесто чувство или причината беше в това, че след загубата на едното сетиво, останалите се бяха засилили.

Козимо полагаше усилия да го следва. Те минаваха по тъмни алеи, засводени от издигащите се над тях и притиснати една в друга къщи. Беше тихо като в гроб. Внезапно в далечината се чу протяжен писък, дошъл сякаш от самия пъкъл.

Луиджи се обърна към него, без да намалява ход.

— Всички умираме един по един — рече той.

Пресякоха тесен дървен мост и излязоха на малък площад. Той също беше осветен от мангал. Пъновете горяха бавно и хвърляха неясна светлина. От огъня се носеше миризма на бук и лимони. Стотици комари и нощни пеперуди се въртяха около гаснещите пламъци. Точно пред тях се издигаше параклис.

— Онова, което търсиш, се намира в тази сграда — заговори Луиджи. — Ела.

Той завъртя тежката метална халка на вратата и я дръпна. След това се промъкна през отвора и вратата се затръшна зад тях. Вътрешността на малката църква беше ярко осветена от стотиците свещи, поставени в пясъчници около нефа, закрепени на плоски чинии или пъхнати в каменните ниши. Луиджи закрачи бавно надолу по пътеката и Козимо го последва. Шумът от подметките на ботушите му кънтеше в околните стени. Точно пред тях, на богато украсената преграда между нефа и олтара беше нарисувана смъртта на Христос върху кръста. Изображението беше ново и ярко. Кръвта, която капеше от дланите на Христос, изглеждаше като истинска.

Чуха леко движение зад преградата и оттам се показа един свещеник. Той беше висок и съсухрен човек. Расото, което носеше, очевидно му беше голямо. Лицето му бе изпито, а очите много уморени.

— Боже мили, Козимо де Медичи — възкликна свещеникът и неловко се поклони. — Аз съм отец Енрико. Нашият общ приятел Франческо Валиани е оставил наставления. — Той изобщо не обърна внимание на Луиджи. — Последвайте ме.

— Аз също имам своите наставления, отче — обади се Луиджи.

— Нямах намерение да…

— Аз ще придружа господаря Козимо.

— Наистина няма нужда — започна Козимо.

— Аз ще те придружа, господарю Козимо — повтори Луиджи и постави уверено ръката си върху тази на благородника.

Свещеникът се поколеба за миг и преди да успее да отговори, Луиджи му отправи беззъбата си усмивка.

— Значи се разбрахме.

Отец Енрико ги поведе през вратата от едната страна на нефа и след това надолу по тясно стълбище, което не беше по-широко от раменете на възрастен мъж. Когато слязоха, свещеникът отключи тежка дървена врата и Козимо и Луиджи го последваха през прага. От другата страна се озоваха в дълъг коридор, осветен от една-единствена маслена лампа, закачена на тавана.

— Този коридор води до стария параклис — обясни отецът. — Бил е една от първите сгради, построени във Венеция преди хиляда години, и е осветен лично от великия църковен отец епископ Атеназий. Сегашната църква е построена върху него. Моите братя и аз използваме това място за специални служби.

Параклисът беше малък. Покривът, поредица каменни балдахини, се държеше на четири дебели колони. Сложна мозайка, широка около метър, покриваше пода по цялата му дължина. Светлината идваше от няколко свещи, поставени в каменни ниши по протежение на стените.

— Много е красива — отбеляза Козимо.

Свещеникът го погледна в очите.

— Радвам се, че оценяваш това простичко чудо, господарю мой. Погледът ти, разбира се, е привлечен от мозаечния под. Изображение от пети век от раждането на Христа. Но под нея се крият неочаквани тайни. Учителят Валиани ти е дал един ключ, нали така?

Козимо бръкна в туниката си.

— Ех — въздъхна отец Енрико и тръгна към една определена част от пода, — майсторите от пети век са били истински артисти в своя занаят. Тази мозайка не само е красива украса, но служи също така за съкровищница, където моят орден съхранява своите реликви. Ние сме ариани, една поставена извън закона християнска секта. Учителят Валиани е старши член на ордена. Той остави онова, което търсиш, тук. — И посочи надолу. — Ще ми дадеш ли ключа?

Козимо му го подаде. Отец Енрико пъхна златното ключе в малък отвор в окото на една от фигурите, застанали в полукръг около светата ясла. Когато завъртя ключето, по краищата на мозайката се появиха линии, които преди бяха невидими. Козимо клекна и помогна на свещеника внимателно да вдигне капака.

Вътре, в дупката, имаше обикновена дървена кутия. Козимо се протегна и я извади. Тя се оказа изненадващо лека. След като я постави на пода, той вдигна капака. В кутията лежеше избеляла кост.

— Какво е това? — попита Луиджи. — Дай ми да го опипам. — Той внимателно докосна костта, като плъзгаше пръсти по цялата й дължина. — Франческо Валиани ми разказа за нея. Това е част от лакътната кост на свети Бенедикт. Купил я при едно пътуване на Изток.

— Не е онова, което очаквах. — Козимо запревърта костта из ръцете си. Едва тогава забеляза отвора в единия край и закрачи към най-близката ниша, където светлината беше по-силна. Когато пъхна пръст в кухината, усети вътре нещо, притиснато в зърнестата вътрешност на костта. Много внимателно той го измъкна.

Това беше липсващата част от картата на Валиани, кръг от пергамент с диаметър няколко сантиметра. Едва успя да различи някакъв текст и малки илюстрации с избеляло мастило. Козимо си позволи да се усмихне.

— Благодаря ти, Господи — прошепна той.

Откъм входа се чу шум от крака и той бързо се обърна. Но Луиджи вече го беше изпреварил.

— Козимо, стой настрана! — изкрещя той.

В стария параклис се втурнаха двама души. Бяха облечени в прости роби с качулки, привързани с въжета в кръста. В полумрака лицата им бяха невидими. И двамата стискаха мечове.

Луиджи беше принудил Козимо да отстъпи до стената и го прикриваше с тяло, докато измъкваше къс меч от вътрешността на омазненото си наметало. Отец Енрико внимателно направи крачка към другата страна. Той изглеждаше напълно спокоен.

— Още една крачка и ще умрете — изсъска Луиджи.

Една от закачулените фигури се изкиска весело.

С изненадваща пъргавина Луиджи се хвърли напред и замахна с меча си нагоре. Той улучи ръката на единия от нападателите и разпра рамото му. Мъжът залитна назад, качулката му се смъкна и отдолу се показа младо, красиво лице, обрамчено с тъмни къдрици. Луиджи замахна втори път, но този път улучи само въздуха.

Козимо измъкна меча си и когато пристъпи напред, забеляза как свещеникът се промъкна към вратата и се изниза в коридора зад нея.

Луиджи размахваше меча в голяма дъга пред себе си и Козимо нанесе удар напред към втория нападател. Когато нанесе удара си, раненият мъж заби меча си дълбоко в гърдите на Луиджи. Старецът падна по гръб, а оръжието му издрънча на каменния под. Мъжът хладнокръвно заби меча си втори път в гърдите на Луиджи и той предаде богу дух, давейки се в собствената си кръв.

Вбесен, Козимо се хвърли в атака. Стомана звънна в стомана и двамата мъже отстъпиха, но само временно. Те се разделиха и започнаха да се приближават към Козимо отпред и отзад. С крайчеца на очите си той зърна една фигура в бяла роба, появила се ненадейно на вратата и едва успя да парира яростния удар, насочен към главата му. Единият от нападателите се обърна, за да се изправи срещу новодошлия, а другият отново го нападна. Чу се звън на стомана, след това мъжът, който беше убил Луиджи, изпищя, пусна меча си и се хвана за корема, а между треперещите му пръсти заблика кръв.

Като падна, той се блъсна в своя другар. Сблъсъкът даде решително предимство на Козимо и той се хвърли напред. Но дори изгубил равновесие, неговият противник беше подвижен и решителен. Той избягна удара на Козимо и на свой ред нападна.

Козимо почувства остра болка в рамото си. Залитна назад и се блъсна в една от каменните колони. Изведнъж качулката на нападателя се смъкна и откри лицето му. Дълъг нос, брада и ярки тъмни очи. В същия момент Козимо видя как върхът на меч започва да се подава изпод наметалото му. Острието ставаше все по-дълго и внезапно потъмня от кръв. Мъжът погледна изненадано надолу към метала, щръкнал от гърдите му. След това рухна напред. Козимо нямаше време да се дръпне настрана и ръкохватката на меча на неговия противник се стовари върху главата му.