Тайната на Медичите

9.

Лондон, юни 2003

Преди най-накрая срещата да се проведе в Бейсуотър, бяха предлагани няколко места и после отхвърляни. В помещението имаше трима души: Шон Клифтън, професор Арнолд Роситър, преподавател в Оксфорд и консултант, и Патрик Макнийл, старши вицепрезидент на „Вайтакс“, клон на холдинга „Фурние“ АД, огромна корпорация, собственост на канадския милиардер от френски произход Люк Фурние, който беше и колекционер на произведения на изкуството. Макнийл беше негов главен помощник. Роситър като наемен консултант бе лично избран от Фурние, защото бизнесменът знаеше толкова много за тъмните страни от живота на професора, че можеше да му се довери почти безусловно.

Беше горещо и в хотела нямаше климатична инсталация. Изнервеният Клифтън се потеше толкова обилно, че върху подмишниците на ризата му се бяха появили тъмни петна.

Той мълчаливо огледа другите двама, докато попиваше потта от челото си с кремава носна кърпа, и извади найлонов джоб с документи от чантата си. Не се беше срещал с Роситър, но беше чувал за него. Ученият беше над шейсетте, но по-близо до началото на седемдесетте, а безформеният му ленен костюм допълваше образа на небрежния интелектуалец.

Клифтън подаде документите на Макнийл.

— Естествено това са копия. — Нервността му противоречеше на проявеното хладнокръвие, което му беше нужно преди две седмици, за да мине покрай пазача на трезора на „Сотбис“.

Макнийл извади ксерокопията от джоба. Бяха около четирийсет листа, изписани на ръка от двете страни. Той прочете първите страници, потънал в унесено мълчание.

— И вашето семейство наскоро е наследило тези неща?

Клифтън кимна, отиде при прозореца и подозрително огледа улицата. Когато се обърна отново към стаята, запали цигара.

— Ще ми трябва малко време, за да вникна — заяви Роситър.

— Десет минути — отговори Клифтън, примижал заради дима. — Разполагаш с десет минути.

Макнийл погледна развеселен към Роситър.

— По-добре се залавяй — нареди той и се настани удобно на един диван.

Роситър седна на маса близо до вратата и започна да чете.

— Предлагам да хвърлиш око на отбелязаните страници — обади се Клифтън.

Роситър обръщаше страниците бавно и с нарастващо вълнение. Никога не беше виждал този документ, макар учените да бяха водили дълги спорове за вероятността да съществува. Знаеше, че оригиналите се смятаха за изгубени преди много години и слуховете споменаваха копия на откъси, които може да са оцелели, захвърлени на таваните или напъхани в дъното на шкафове, оставени в прашни мазета. В резултат само малцина бяха виждали този документ от съставянето му преди около шест века. И сега, докато четеше, започна да осъзнава защо Шон Клифтън беше толкова нетърпелив да сключи сделка с Фурние. Едно от малкото неща, които медиите знаеха за шефа на холдинга „Фурние“, беше, че е най-богатият и най-въодушевен колекционер в света на документи и артефакти от ранния Ренесанс. А това беше една от най-забележителните находки.

Клифтън пристъпи към масата и започна да събира ксерокопираните страници.

— Времето изтече.

Роситър се опита да възнегодува, но с махване на ръката Макнийл го накара да замълчи.

— Професоре, пропиляхме ли си времето?

— Не. Това са копия от истински ръкопис, написан от ръката на Николо Николи.

— Благодаря. Това е всичко, което исках да разбера. А сега ще те помоля да ни оставиш насаме.

За миг на лицето на Роситър се изписа изненада, но после се обърна и излезе от стаята.

— Значи — започна Макнийл, когато вратата се затвори, — ако не бъркам, искаш десет милиона паунда?

— Точно така.

— И дума не може да става.

За момент Клифтън се умърлуши.

— Защо?

— Защото моят шеф предлага четири милиона. Сто хиляди сега, а остатъка ще получиш на два транша, когато… бъдат изпълнени другите изисквания.

— Това е смешно!

— Опасявам се, че в такъв случай не можем да сключим сделката. — Той се изправи и тръгна към вратата.

Макнийл направи само две крачки и вече се протягаше към дръжката, когато Клифтън се обади:

— Добре де, добре. Осем и милион предплата.

Макнийл дори не се спря и започна да отваря вратата.

Клифтън въздъхна и направи няколко крачки след него.

— Съгласен… шест.

Макнийл спря и се върна обратно в средата на стаята. Застана толкова близо пред Клифтън, че мъжът можеше да усети дъха му в лицето си, и каза преднамерено бавно.

— Четири и половина, от които двеста и петдесет хиляди предплата. Това е нашето окончателно предложение.

Клифтън направи крачка назад и запали друга цигара.

— Пет милиона и са ваши.

Макнийл се втренчи навън през прозореца в другия край на стаята. Чуваше се единствено шумът от движението навън.

— Много добре. Пет милиона, но при следните условия.

Клифтън дръпна силно от цигарата.

— Срещу нашите двеста и петдесет хиляди лири ще разполагаме две седмици с копията. Ако моят началник хареса документите, един от нашите хора ще издири оригиналите от трезора на „Сотбис“. Едва тогава ще получиш остатъка от парите.

— Не!

— Ами тогава ги занеси другаде.

Клифтън прехапа устни.

— А парите?

— Двеста и петдесет хиляди лири ще бъдат преведени в швейцарска банкова сметка до понеделник на обяд. Ти трябва да изпратиш документите по друга сметка в десет сутринта същия ден. Прехвърлянето на парите ще дешифрира шестцифрена парола по твой избор, която ще бъде изпратена по интернет на моя представител. Тази парола ще ни осигури достъп до документите. Ако не получиш парите, паролата няма да бъде изпратена и обратното. Моите хора ще ти съобщят подробностите по електронната поща.