Три

24.

Кевин се придържаше към страничните улички, като подтичваше колкото се може по-естествено, въпреки болезненото пулсиране в главата му.

Когато го приближаваха коли или пешеходци, той или сменяше посоката, или преминаваше от другата страна на улицата. В най-добрия случай само навеждаше ниско глава. Ако можеше да си позволи прекия маршрут, щеше да съкрати времето наполовина.

Но Слейтър беше казал: „сам“, което означаваше да избягва правоохранителните органи на всяка цена. Този път Дженифър щеше да бъде принудена да изкара полицаите на улицата. Щеше отчаяно да се опитва да го намери преди Слейтър, защото знаеше, че Кевин няма никакви шансове срещу него.

Кевин също го знаеше.

Той тичаше, макар да бе наясно, че няма как да се изправи срещу Слейтър и да оцелее. Белинда щеше да умре; той щеше да умре. Но нямаше друг избор. Въпреки вярата му, че ще се освободи, през последните двайсет години той всъщност не беше напускал този зандан. Но вече край. Щеше да се изправи срещу Слейтър и да загине или да оживее, опитвайки се за последен път да достигне свободата.

Ами Дженифър? Ами Сам? Щеше да ги изгуби, нали? Най-хубавите неща в живота му — единствените, които имаха значение — щяха да му бъдат отнети от Слейтър. И ако този път успееше да се откачи от него, мъжът отново щеше да се върне и да го преследва. Не, този път трябваше да сложи край веднъж и завинаги. Трябваше да убие или да бъде убит.

Кевин преглътна тежко и се затича през нищо неподозиращите жилищни квартали. В небето бучаха хеликоптери. Той не можеше веднага да различи полицейските от останалите, затова се криеше от всички, което го забавяше още повече. Единайсет полицейски коли пресичаха пътя му, принуждавайки го всеки път да поема в друга посока. Тичаше вече час, а все още не бе изминал и половината път дотам. Изпъшка и увеличи темпото. Часовете станаха два. С всяка стъпка решителността му нарастваше, докато вече почти усещаше вкуса на омразата си към Слейтър, медния вкус на кръв върху пресъхналия си език.

Районът със складовете изникна пред очите му без предупреждение. Тичането му премина в по-бавен ход. Мократа му риза беше залепнала за тялото му. Сърцето му туптеше силно както от нерви, така и от изтощение.

Часът беше пет. Слейтър им беше дал шест часа. Три плюс три. Върховата точка в тази извратена игра на тройки. Сигурно целият град вече се беше впуснал да намери Белинда преди крайния срок девет часа. ФБР беше изслушало записите от къщата и заедно със Сам бяха насочили обединените си усилия към разгадаването на шифрованото съобщение на Слейтър. Знаеш как, Кевин. Тук долу е тъмно.

Дали Сам ще се сети? Той никога не й беше разказвал за това място.

Кевин прекоси железопътната линия и се шмугна сред рядката горичка от дървета, която стигаше до покрайнините на града. Близо. Толкова близо.

Ти ще умреш, Кевин. Имаше усещането, че хиляди иглички боцкат кожата му. Спря се и се огледа. Шумът на града звучеше толкова отдалеч. Чуруликаха птици. Едно гущерче се стрелна по мъртвите листа, спря се, за да го огледа с изпъкналите си очички и след това побягна към близките камънаци.

Кевин продължи да върви напред. Ами ако беше сбъркал? Естествено, мястото можеше да е и складът, където беше заключил момчето — там беше тъмно. Но Слейтър предпочиташе да действа по-подмолно. И без това ченгетата веднага щяха да напъплят мястото. Не, не можеше да е там.

Той забеляза през дърветата старата барака и се спря. Малкото останала боя по дървените стени беше избеляла през годините. Изведнъж Кевин изпита съмнение, че ще успее да се справи. Слейтър можеше да се крие зад някое от дърветата и да го наблюдава. Ами ако побегне и Слейтър изскочи от скривалището и го застреля? Не можеше да извика помощ — беше захвърлил телефона в уличката зад един денонощен магазин на осем километра оттук.

Нямаше никакво значение. Трябваше да го направи. Пистолетът му убиваше на корема, където го беше преместил, след като изръби гърба му. Той го докосна над ризата. Дали да не го извади още сега?

Измъкна го от колана и тръгна напред. Бараката се издигаше спокойно пред него, малко по-голяма от външна тоалетна. Като дишаше умишлено през носа, Кевин се приближи към задната врата, без да сваля поглед от дъските, от процепите между тях, търсейки признаци на движение. Каквото и да е.

Ти ще умреш тук, Кевин.

Той се промъкна до вратата. Остана за миг пред нея, треперейки целият. Отдясно се виждаха дълбоки следи от гуми. Ръждясалият катинар висеше от резето. Отворен. Той винаги стоеше заключен.

Кевин го свали от резето и го остави на земята. Сложи ръка на бравата и леко натисна. Вратата изскърца. Той се спря. През малкия процеп се виждаше пълният мрак, който цареше във вътрешността.

Мили боже, какво правя? Дай ми сили. Дали лампата все още работеше?

Кевин отвори широко вратата. Бараката беше празна. Слава богу.

Дойде, за да го намериш, а сега благодариш на Бог, че го няма?

Но ако той е тук, значи се намира под капака на пода, надолу по стълбите, през тунела. Там се намира „тъмното тук долу“, нали?

Той пристъпи вътре и дръпна верижката, която висеше от крушката. Тя освети с немощно сияние. Кевин затвори вратата. Отне му цели пет минути да събере достатъчно смелост и да вдигне капака на пода с треперещите си ръце.

Дървените стъпала се спускаха в мрака. По тях се виждаха отпечатъци от стъпки.

Кевин преглътна.

В конферентната зала и двата съседни кабинета на полицейския участък в Лонг Бийч, където през последните четири дни бяха работили Дженифър и останалите агенти от ФБР, цареше атмосфера на надвисваща беда.

Двата часа методично претърсване, по земя и от въздуха, не донесоха нищо. Ако тъмното там долу място на Слейтър беше мазето в склада, когато влезеше вътре, той щеше да се озове срещу двама униформени полицаи с извадени оръжия. Сам се беше обаждала два пъти, като втория път вече се беше отказала от търсенето си. Искаше да провери нещо, което й беше хрумнало по-рано. Каза, че после ще се обади. Оттогава беше минал един час.

Докладът на криминалистите за отпечатъците от обувки не им донесе нищо. Дженифър беше прегледала всички детайли от изминалите четири дни, търсейки улики в подкрепа на коя да е от двете нови теории. Или Кевин беше Слейтър, или Слейтър се опитваше да натопи Кевин, като ги захранваше с улики, че всъщност той е Слейтър.

Ако Кевин наистина беше Слейтър, то поне знаеха кого търсят. Никакви игрички повече. Никакви жертви. Освен ако Слейтър не убиеше Кевин, което беше равносилно на самоубийство. Или пък убиеше Белинда. Тогава щяха да разполагат с два трупа на някое тъмно място там долу. Но дори Слейтър да не убиеше Белинда, Кевин до края на живота си щеше да живее със спомена за онова, което беше извършил като Слейтър. При тази мисъл Дженифър усети буца в гърлото си.

Ако Слейтър беше някой друг, Кевин щеше да е просто невинна жертва на ужасен заговор. Освен ако не бъде убит от Слейтър; в такъв случай щеше да бъде мъртва жертва на ужасен заговор.

Часовникът цъкна. 5:30. Дженифър взе телефона си и се обади на Сам.

— Сам, не стигаме доникъде. Нямаме никаква следа. Отпечатъците от обувки не доказват нищо. Моля те, кажи ми, че си открила нещо.

— Тъкмо се канех да ти се обадя. Говори ли вече с Джон Франсис?

— Не. Защо?

— Когато бях в къщата на Кевин, прегледах записките му, есетата, книгите, всичко, което би могло да има връзка с миналото му, да ми даде насока за тъмното място. Знам, че Кевин е много умен, но не очаквах точно това — направо ме изуми. Не намерих нищо, което да подсказва връзка със Слейтър или да намеква за някакво личностно разстройство.

— Което би могло да подкрепи теорията ми, че Кевин е натопен — каза Дженифър.

— Може би. Но намерих следното в дневника, който води на компютъра си. Слушай. Написал го е преди две седмици. „Проблемът на най-големите мислители е, че те разделят разума от духовността, сякаш двете съществуват в различни реалности. Въобще не е така. Това е грешно противопоставяне. Никой не разбира това по-добре от доктор Джон Франсис. Чувствам, че мога да му се доверя. Само той ме разбира истински. Днес му разказах за тайната. Липсва ми Саманта. Тя се обади…“ Тук продължава да пише за мен — каза Сам. — Мисълта ми е, че доктор Франсис всъщност знае повече, отколкото осъзнава.

— Тайната — каза Дженифър. — Може би намеква за нещо, което не е споделил с теб. За място, което е знаел като дете.

— Искам да говоря с него, Дженифър.

Това беше единственият лъч светлина през последните два часа.

— Имаш ли адреса му?

— Да.

Дженифър грабна палтото си.

— Ще се видим там след двайсет минути.

Спускането в бомбоубежището и минаването през тунела здраво изпотиха Кевин. Вратата в края на стълбището към мазето зееше отворена. Той застана на прага, наведе се напред и за пръв път от двайсет години надникна вътре.

Блестящ черен под с кръпки от бетон. Отдясно се вижда висок до гърдите фризер, който стои до бяла печка и умивалник. Вляво метално бюро, затрупано с електроника. Кутии с динамит, шкаф с чекмеджета, огледало. Две врати, които водят… нанякъде.

Кевин затаи дъх и хвана пистолета с двете си ръце. Потта лютеше в очите му. Това беше! Не можеше да не е тук. Но стаята беше празна! Къде беше Слейтър?

Нещо се удари във вратата от дясната му страна и Кевин насочи пистолета към нея. Процепът под вратата беше запушен със сив килим, навит на руло.

Туп, туп, туп. Приглушен плач.

Тялото му се вцепени.

— Има ли някой тук? — Той едва успяваше да чуе думите.

— Мо-о-оля ви!

Белинда. Стаята се завъртя. Той се разкрачи и възстанови равновесието си. Отново огледа трескаво стаята. Къде беше Слейтър?

— Мо-о-оля ви, мо-о-о-оля! — Цвъркаше като мишка.

Кевин пристъпи напред. След това още веднъж, насочил пистолета напред.

— Не искам да умра — проплака гласът. — Моля ви, ще направя всичко, което кажете.

— Белинда? — рече Кевин с дрезгав глас.

Звуците секнаха. Настъпи пълна тишина.

Кевин се опитваше да си поеме дъх. Слейтър беше оставил Белинда тук, за да може той да я намери. Искаше Кевин да спаси мама, защото точно това правят малките момчета за майките си. Той я беше изоставил и сега щеше да я спаси, за да изкупи ужасния си грях. Стаята се завъртя пред очите му.

— Кевин? — изскимтя отново гласът. — Кевин?

— Мамо?

Зад гърба му се чу драскане по бетона. Той се обърна, насочил пистолета напред.

От сенките се появи ухилен мъж. Руса коса. Без риза. Бежови панталони. Бели гуменки. Без риза. Татуировка над лявата му гръд — думата мама, написана с черно мастило. В ръката си държи голям сребрист пистолет. Без риза. Голото му тяло изглежда противно на Кевин. Слейтър, в плът.

— Здравей, Кевин — каза той. — Радвам се, че ни намери. — Той пристъпи леко вдясно.

Кевин го проследи с пистолета, притиснал пръст към спусъка. Направи го! Стреляй. Дръпни спусъка.

— Все още няма да стрелям, Кевин. Не и докато не ти кажа как можеш да спасиш мама. Защото се заклевам, че ако ме убиеш сега, с нея е свършено. Искаш ли мама да умре? — Слейтър се ухили и продължи бавно да се движи, без да отпуска ръката си с пистолета. — Ами да, сигурно ти се иска. Напълно разбираемо е.

Удар с юмрук по вратата.

— Кевин! Помогни ми! — извика Белинда с приглушен глас.

— Млъквай, вещице! — извика Слейтър с пламнало лице. После се усмихна. — Кажи й, че това не е истинско, Кевин. Че тъмнината не е тъмна наистина. Кажи й, че ако бъде добро момиче, ще я пуснеш. Нали тя така ти казваше?

— Откъде ме познаваш? — попита Кевин с дрезгав глас.

— Не ме ли позна? — Слейтър посочи челото си с лявата си ръка. — Махнах си татуировката.

Той беше момчето, но Кевин вече знаеше това.

— Но… откъде знаеш за Белинда? Какво правиш тук?

— Все още не схващаш, нали? — Слейтър се приближи до вратата, по която чукаше Белинда. — Четири дни с кристално ясни следи, а ти продължаваш да се държиш толкова глупаво, колкото и изглеждаш. Знаеш ли колко дълго чаках това? А? Колко дълго го планирах? Гениално е. Дори и да си мислиш, че знаеш, всъщност не е така. Никой няма да разбере. Никога. Точно това му е хубавото.

Слейтър се изкикоти. Лицето му се сгърчи.

— Пусни пистолета — каза Кевин. Трябваше да разбере какво има предвид Слейтър. Искаше да го застреля. Искаше да пусне едно парче олово в челото му, но първо искаше да разбере какво има предвид.

— Пусни пистолета.

Слейтър протегна ръка към бравата, натисна я и отвори вратата. Белинда седеше на пода със завързани зад гърба ръце, опряла крак във вратата. Слейтър спокойно опря дулото на пистолета в бялото й, покрусено лице.

— Извинявай, Кевин — каза Слейтър. — Хвърли ми пльокалото или ще застрелям мама.

Какво? Кевин усети как лицето му пламва. Все още можеше да стреля и Слейтър щеше да умре, преди да убие Белинда.

— Пусни го! — каза Слейтър. — Пръстът ми е на спусъка. Застреляш ли ме, пръстът ми ще помръдне и тя е мъртва.

Белинда започна да плаче.

— Кевин… скъпи…

— Сега! Сега, сега, сега!

Кевин бавно отпусна пистолета.

— Знам колко го обичаш, но когато ти казвам да го пуснеш, говоря сериозно. Веднага!

Кевин пусна пистолета и отстъпи назад, обзет от паника.

Слейтър затръшна вратата пред Белинда, пристъпи напред и вдигна пистолета.

— Добро момче. Мама ще се гордее с теб. — Той тикна пистолета на Кевин в колана си, отиде до вратата към стълбището и я затвори.

— Така.

Краката на Белинда отново затропаха по вратата.

— Кевин? Моля те-е-е…

— А-а-а-грх! — изрева Слейтър и изтича до вратата. Изрита я толкова силно, че остави вдлъбнатина в метала. — Млъквай! Само да гъкнеш и ще ти затворя устата завинаги!

Слейтър отстъпи назад, дишайки тежко. Белинда утихна.

— Не ги ли мразиш тия жени, дето не знаят кога да си държат плювалниците затворени? — Слейтър се обърна към него. — Така, докъде бяхме стигнали?

Странно спокойствие обзе Кевин. Все пак щеше да умре тук. Наистина нямаше какво да губи. Извратеното момче беше пораснало и се беше превърнало в жалко чудовище. Слейтър щеше да убие и него, и Белинда, без да изпита и капчица угризение.

— Ти си болен — каза Кевин.

— Ето това е истинска мисъл. Всъщност ти си болният. Те го подозират и повярвай ми, когато свърша тук, няма да имат причина да променят мнението си.

— Грешиш. Ти доказа, че не си нормален. Разкъса този град на парчета и след като отвлече невинна…

— Невинна? Едва ли, но това няма значение. Въпросът е, че ти си я отвлякъл. — Слейтър се ухили до уши.

— Говориш глупости.

— Разбира се, че не. Така ти се струва, защото не мислиш. И двамата знаем, че аз извърших тези гадни неща. Че Слейтър се е обаждал на Кевин, че Слейтър е взривил автобуса, че Слейтър държи старата вещица в бетонена клетка. Проблемът е, че според тях Кевин е Слейтър. Или поне скоро ще стигнат до този извод. Кевин е Слейтър, защото Кевин е луд. — Той се ухили. — Такъв е планът, смотаняк.

Кевин го гледаше вцепенен.

— Това… Това не е възможно.

— Всъщност е. Затова ще се получи. Нали не смяташ, че бих се захванал с нещо невероятно?

— Как може аз да съм ти?

— Множествено личностно разстройство. МЛР. Ти си аз, без да знаеш, че ти си аз.

Кевин поклати глава.

— Нима си толкова глупав да смяташ, че Дженифър…

— Сам го вярва. — Слейтър се приближи до бюрото и докосна черната кутия, която приличаше на телефонен секретар. Той остави пистолета до нея и Кевин се замисли дали не би успял да го грабне, преди да успее да го вдигне, и да стреля. — Тя намери телефона, от който се обаждам, в джоба ти — за повечето съдебни заседатели това е повече от достатъчно. Но те ще открият и друго. Записите, например. Ще докажат, че моят глас всъщност е твоят глас, променен така, че да звучи като ужасния убиец на име Слейтър. — Слейтър се престори на ужасен и потрепери. — О-о-о-о… страшно, не си ли съгласен?

— Има ужасно много пропуски! Никога няма да се измъкнеш!

— Няма никакви пропуски! — озъби му се Слейтър. После отново се ухили. — Освен това вече се измъквам.

Той вдигна една снимка. Беше фотография на Сам, заснета отдалеч с фотоувеличение.

— Наистина е много хубава — каза той, загледан в образа. След това се пресегна и откъсна големия черен чаршаф, който висеше на стената. Зад него, към бетонената стена бяха прикрепени петдесет или шейсет снимки.

Всичките те бяха на Саманта.

Кевин примигна и пристъпи напред. Слейтър вдигна пистолета.

— Назад.

Снимки на Сам на улицата, в Ню Йорк, в Сакраменто, през прозореца, в спалнята й… Кевин усети как го залива топла вълна.

— Какво правиш?

— Някога исках да я убия. — Слейтър бавно се обърна към Кевин и го погледна с хлътналите си очи. — Но ти го знаеш. Искаше я и затова се опита да ме убиеш.

Устните на Слейтър затрепериха и той задиша плитко и учестено.

— Добре, сега аз ще убия нея. И ще покажа на целия свят кой си ти в действителност, защото не си по-добър от мен. Ти си хубавкото съседче, с което обича да си играе. Но дали това те прави по-добър? Не. — Той изкрещя последната дума и Кевин подскочи.

— Остани известно време с мен и ще видим колко си сладък. — Той се наведе напред и смушка Кевин в гърдите с дулото на пистолета. — Някъде дълбоко в себе си ти не си по-различен от мен. Ако ме беше срещнал, преди да срещнеш Саманта, двамата щяхме да стоим пред прозореца й и да облизваме стъклото. Знам го, защото някога бях точно като теб.

— Това ли е проблемът? — попита настоятелно Кевин. — Ревнив ученик се връща, за да заколи съседчето? Толкова си жалък!

— Ти също! Болен си също като тях! — Слейтър се изплю на цимента. — Болен! — Той пристъпи напред и мушна дулото в бузата на Кевин. Челюстта му пламна от болка. — Ще сложа край на това веднъж и завинаги. Ти и всички изроди, които се преструват на сладурчета през уикенда! Аз и ти може да не сме един човек, но всъщност ти си като мен, смотаняк.

Тялото на Слейтър се притискаше в неговото.

Съзнанието на Кевин постепенно започна да изключва. Ще умреш, Кевин.

Слейтър се бори с отчаяния копнеж да натисне спусъка. Той знае, че не може да го направи. Това не е включено в плана. Не и по този начин. Все още не.

Вторачва се в ококорените очи на Кевин. Миризмата на страх и пот изпълва ноздрите му. Той импулсивно оплезва език и го притиска твърдо към брадичката на Кевин. Облизва цялата му буза чак до слепоочието, сякаш ближе сладолед. Солено. Горчиво. Извратено!

Слейтър блъска Кевин и отстъпва назад.

— Знаеш ли какъв е вкусът ти? На Слейтър. Ще я убия, Кевин. И двете ще ги убия. Но светът ще си помисли, че ти си го направил.

Кевин се изпъва и го поглежда. Оказва се, че има повече кураж, отколкото Слейтър е предполагал. Достатъчно, че да дойде дотук. Но той не може да забрави, че този човек някога го е заключил в мазето. Току-виж се оказало, че си приличат много повече, отколкото Слейтър предполага.

Той си поема дълбоко дъх.

— Така, нека се поуспокоим, става ли? Има една нова игра, която ми се иска да поиграем.

— Никакви игри няма да играя повече — казва Кевин.

— Напротив, ще играеш. Ще играеш или ще започна да режа мама по пръстче на минута.

Кевин поглежда към вратата, зад която стои старата жена.

— А ако това не е достатъчно да те мотивира, ще продължа с твоите пръсти. Все още ли сме надъхани и наперени?

Кевин го гледа. Поне не плаче и не хленчи като старата вещица.

— Признай си, Кевин. Ти дойде тук с намерението да убиваш. Убий, убий, убий. Това е още едно нещо, по което си приличаме. — Слейтър свива рамене. — Вярно, че обектът на жаждата ти за кръв съм аз, но инстинктът е все същият. Повечето хора са убийци по рождение, но аз не съм те довел тук, за да ти изнасям лекции. Доведох те да убиваш. И ще изпълня желанието ти. Ти дойде да убиеш мен, но това не ми допада особено, затова реших мъничко да попроменя нещата.

Кевин дори не мигва.

— Едната вече е при нас, но ни трябва и другата. — Слейтър поглежда към стената, към колажа от снимки. Едно от нещата, които толкова мрази у нея, е красотата й. Затова държи снимките покрити. До девет часа тя вече ще бъде мъртва.

— Убий ме — казва Кевин. — Мразя те. — Той изрича последните думи с такова презрение, че Слейтър леко изтръпва от шока.

Но той не го показва външно. Излъчва гняв и омраза, но не и шок, защото шокът е признак на слабост.

— Колко смело. Колко благородно. Как бих могъл да откажа на една толкова искрена молба? Считай се вече за мъртъв. Всички ще умрем; но ти ще бъдеш живата смърт, докато не ритнеш топа. Междувременно трябва да примамим тук и втората ни жертва. Тя ще долети, за да те спаси. Нейният рицар е в опасност.

— Презирам те.

— Ще ми помогнеш или мама ще започне да пищи! — казва Слейтър.

Кевин го поглежда продължително, след което бавно затваря очи.

— Само едно обаждане, Кевин. И аз бих могъл да го направя, но много ми се иска тя да чуе твоя глас.

Кевин поклаща глава и се кани да каже нещо, но Слейтър не иска да го чува. Той пристъпва напред и удря главата на Кевин с дръжката на пистолета.

— Ще я убия, малко перверзно копеле!

По лицето на Кевин започва да се стича кръв. Това възбужда Слейтър.

Лицето на Кевин се набръчква и той започва да плаче. Така е много по-добре. Той бавно се отпуска на колене и за пръв път, откакто обектът на отмъщението му е влязъл в стаята, Слейтър знае, че ще спечели.

Саманта се носеше през Лонг Бийч с пълна скорост. Тайна. Каква тайна? Като момче Кевин беше запазил в тайна случилото се със Слейтър и не говореше изобщо за живота и къщата, но според дневника му явно ставаше дума за нещо друго. Нещо, което беше известно на професора.

Тя се намираше на една пресечка разстояние, когато телефонът й иззвъня. Не можеше да си представи как са се извършвали разследванията преди разцвета на мобилните технологии. От друга страна престъпниците също се възползваха от тях. Поне Слейтър, със сигурност.

— Сам.

— Обажда се Кевин.

— Кевин!

— … никой друг, ясно ли е? — Гласът му звучеше равно — ужасно. Той четеше текст, правеше го насила. Сам спря до тротоара, без да обръща внимание на клаксоните на останалите автомобили.

— Кевин, ако си със Слейтър, не спирай да говориш и не кашляй. Ако не си, изкашляй се. Да, ясно ми е. — Всъщност не беше чула онова, което би трябвало да й е ясно. Зачуди се дали да не го накара да го повтори, но това можеше да го постави в опасност.

Кевин не се закашля.

— Тук играем нова игра — каза той. — Тя е за теб, Сам. Ако ни намериш преди девет часа, той ще освободи мен и мама. — Гласът му потрепна. Някъде отзад се чу приглушен глас. Слейтър.

— Ще ти дам указания за първата следа. Ако я намериш, ще има друга. Не трябва да замесваш никой друг, дори онази мацка, Дженифър. — Слейтър се изкиска някъде встрани. Изведнъж в слушалката прозвуча неговият глас, силен и нетърпелив.

— Първа следа: Кой обича онова, което вижда, но мрази онова, което обича? Отговорът може и да е в тази къща; а може и да не е. Идвай на помощ, Принцесо. — Телефонът млъкна.

— Слейтър? Кевин? Самата запрати телефона по предното стъкло. — По дяволите!!

Кой обича онова, което вижда, но мрази онова, което обича? Главата й беше празна. 6:27. По-малко от три часа. Трябваше да се върне в къщата на Кевин. Отговорът сигурно беше в есетата. В дневника му. Все някъде!

Тя рязко направи обратен завой и пое обратно на север. Какъв беше шансът Слейтър да е намерил начин да подслушва телефонните й разговори? Щом имаше толкова добри познания по електроника, че да натопи Кевин, значи знаеше повече неща от нея. Не замесвай никого, беше казал той.

Сам се наведе, вдигна телефона си от пода и отново отби. Потърси батерията, която беше паднала при удара, постави я на мястото й. Включване. Повторно набиране.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, доктор Франсис. Както споменах по телефона…

— Да, да, разбира се. — Професорът й махна с ръка да влезе. — Моля, заповядайте. Повярвайте ми, готов съм да направя всичко за това момче.

Дженифър се спря за миг.

— Разбирате ли защо съм дошла? Изглежда, вие знаете повече за Кевин, отколкото показахте първия път. Поне той смята така.

— Познавам го по-добре от останалите, да. Но няма нищо, което да не съм ви казал.

— Точно това ще разберем сега. С ваша помощ. — Тя влезе в къщата му. — Времето ни изтича, професоре. Ако не можете да ни помогнете, боя се, че никой друг не би могъл. По-рано днес сте разговаряли със Саманта Шиър от КБР; тя ще пристигне скоро. — Телефонът й иззвъня и тя го извади от калъфчето на кръста й. — Извинете ме.

Обаждаше се Сам. Беше се чула с Кевин. Дженифър инстинктивно се обърна към вратата и се заслуша в подробностите.

— Значи се връщаш обратно в къщата?

— Да. Прегледай уликите заедно с доктор Франсис. Кой обича онова, което вижда, но мрази онова, което обича? Запомни ли го? Обсъдете всичко. Той сигурно знае нещо.

— Ще трябва да съобщя за това.

— Слейтър каза никакви ченгета, дори те спомена по име. Няма как да се измъкнеш от този кръг. Просто остани там, където си сега. Не се обаждай на Милтън. Остави ме да работя сама; само това те моля. Ако се сетиш нещо, обади се. Но сега това си остава между нас. Слейтър, Кевин и мен. Моля те, Дженифър.

Дженифър се поколеба.

— Добре. Давам ти един час. След това ще трябва да се обадя, ясно ли е? И без това вече съм нарушила правилата.

— Ще ти се обадя.

— Един час. — Тя прекъсна връзката.

— Какво не е наред? — попита доктор Франсис.

— Всичко се обърка, докторе.