Три

6.

Задушно е. Твърде горещо за такъв прохладен ден. Ричард Слейтър, както беше решил да се нарече този път, съблича дрехите си и ги закача в гардероба, който стои до бюрото. Прекосява бос мрачния сутерен, отваря стария вертикален фризер и вади две кубчета лед. Всъщност не са точно кубчета — водата е замръзнала в малки сферички, а не в кутийки. Намерил е необичайните форми за лед в хладилника на един непознат и е решил да ги вземе. Чудесни са.

Слейтър отива до средата на стаята и сяда на цимента. Големият бял часовник на стената тиктака тихо. Часът е 4:47. След три минути ще се обади на Кевин, освен ако самият Кевин не му позвъни. В такъв случай той ще прекъсне връзката и сам ще му се обади. Ще му се да даде малко време на Кевин да преглътне нещата. Такъв е планът.

Той ляга назад на студения цимент и поставя една ледена бучка върху окото си. През годините е правил много неща — някои ужасни, други наистина прекрасни. Как ще наречете даването на по-голям бакшиш, отколкото една сервитьорка заслужава? Как ще наречете хвърлянето на бейзболна топка обратно през оградата към хлапето, което без да иска я е метнало навън? Прекрасно, прекрасно.

Ужасните неща са твърде очевидни, за да бъдат обсъждани.

Но всъщност целият му живот е бил упражнение за тази игра. Твърде често повтаря тези думи. Определено има нещо в усещането да участваш в състезание с високи залози, което кара кръвта ти да кипне. Нищо не може да се сравни с това. Убийството си е просто убийство, освен ако в него няма замесена игра. Освен ако крайният резултат от играта не води до някакъв вид окончателна победа. Същността не наказанието съдържа в себе си страдание, а смъртта слага край на страданието, осигурява край на истинската болка. Поне от тази страна на ада. Слейтър потреперва от вълнение при мисълта за това. И го побиват тръпки от удоволствие. Вече започва да усеща болка от леда. Все едно в очите му гори. Странно колко еднакви могат да бъдат противоположностите. Огън и лед.

Брои секундите, но не съзнателно, а на фона на мислите си, от които не иска да се откъсне. Те имат няколко отлични мозъка на тяхна страна, но никой не може да се сравни с него. Кевин не е идиот. Трябва да провери кой агент са пратили от ФБР. И естествено голямата награда е съвършена: Саманта.

Слейтър отваря уста и бавно произнася името й.

— Саманта.

Планирането точно на тази игра му отне три години — не защото имаше нужда от време, а защото изчакваше подходящия момент. Но пък изчакването му осигури възможност да научи много повече, отколкото му беше нужно. Всяко движение на Кевин. Мотивите и желанията му. Силата и слабостите му. Истината за неговото възхитително малко семейство.

Електронни средства за проследяване — невероятно колко са напреднали технологиите през последните три години. Може да монтира лазер на прозореца и от голямо разстояние да улови всички разговори, които се водят в стаята. Те ще открият бръмбарите му, но само защото той иска да ги намерят. Може да разговаря с Кевин по всяко време на деня по своя телефон, без да бъде засечен от трета страна. Когато полицията успее да намери малкия предавател, прикрепен към телефонния кабел, който излиза от къщата на Кевин, той ще се прехвърли на алтернативите. Разбира се, съществуват граници, но той няма да ги достигне, преди да приключи играта.

Изминали са две минути и очите му са изтръпнали от леда. По скулите му се стича вода и той протяга език, за да я достигне. Не може. Още една минута.

В действителност е помислил за всичко. Не става въпрос за план от сорта „хайде да оберем банка и да обмислим всичко, за да не ни хванат“, а за по-фундаментални неща. Прецизна обосновка и противоудари. Като игра на шах, която ще бъде разиграна в отговор на нечии действия. Този метод е много по-свеж от елементарното изкарване на коз в игра на карти и обявяването на победител.

След няколко дни Кевин ще представлява просто сянка на предишното си аз, а Саманта…

Той се изкиска.

Няма начин да спечелят.

Времето изтича.

Слейтър сяда, улавя остатъците от ледените кубчета, които падат от очите му, мята ги в устата си и се изправя. Часовникът показва 4:50. Той прекосява стаята и се приближава до старото метално бюро, осветено от самотна лампа без абажур. Трийсет вата. На бюрото лежи полицейска фуражка. Напомня си да я прибере в гардероба.

Черният телефон е свързан с кутия, която ще им попречи да проследят сигнала. Друга подобна кутия е скрита в хъба, който обслужва къщата. Ченгетата могат да се опитват да го засекат колкото си искат. Той е неуязвим.

— Готови ли сме, Кевин?

Слейтър вдига слушалката, щраква превключвателя на скремблъра и набира номера на мобилния телефон, който е дал на Кевин.

Кевин изтича до колата си и я запали преди да се сети, че няма къде да отиде. Ако знаеше номера на Саманта, би могъл да й се обади. Едва не звънна на Милтън, но не би могъл да понесе мисълта, че ченгетата ще превърнат къщата в сцена на местопрестъпление. Ала това беше неизбежно — трябваше да съобщи за бомбата. Едно беше да не разкаже на Милтън за истинските искания на Слейтър; прикриването на втората бомба беше нещо много по-голямо. Запита се дали да не се върне и да обясни причината за смъртта на кучето на Белинда, но нямаше куража да се изправи отново пред нея, камо ли да измисли обяснение, което да звучи убедително.

Кучешката колиба беше заглушила експлозията — като че ли никой от съседите не я беше чул. А и да бяха, никой не се бе появил, за да пита какво става.

Кевин седна в колата си и прокара пръсти през косата си. Внезапно го изпълни силен гняв. Телефонът в джоба му завибрира силно и той подскочи.

Слейтър!

Телефонът отново изжужа. Той бръкна в джоба си, извади го и го отвори.

— Ало?

— Здрасти.

— Ти… не трябваше да го правиш — каза Кевин с разтреперан глас. Поколеба се за миг и продължи бързо: — Ти си онова момче, нали? Виж какво, аз съм тук. Просто ми кажи какво…

— Млъкни! Какво момче? Дал ли съм ти разрешение да ме поучаваш? Казах ли ти „Отчаяно се нуждая от лекция, колежанино Кевин“? Никога повече не прави така. Вече няколко пъти успя да нарушиш правилото да не говориш без разрешение, колежанче. Следващия път ще убия някого, който върви на два крака. Считай го за негативно втвърдяване на позицията ми. Ясно ли е?

— Да.

— Така е по-добре. Мисля, че е най-добре да не казваш на полицаите за този случай. Знам, че ти разреших да го правиш след като е извършено, но този малък бонус е просто нещо, което бях планирал в случай че не си послушен, и ти побърза да се докажеш като такъв.

Да не казва на полицията? Как би могъл…

— Отговори ми!

— Д-добре.

— Кажи на Белинда да си затваря устата. Убеден съм, че ще се съгласи. И тя не би искала ченгетата да душат из къщата, нали?

— Не. — Значи Слейтър познаваше и Белинда.

— Играта започва. Аз съм бухалката, ти си топката. Няма да спра да те удрям, докато не признаеш.

Кевин умираше от желание да го попита какво разбира под думата „признание“. Но не можеше. Чуваше дишането на Слейтър от другия край на линията.

— Саманта идва — каза Слейтър с мек глас. — Това е добре. Не мога да реша кого презирам повече, теб или нея. — Линията изщрака и Слейтър изчезна. Кевин седеше, изпаднал в тих шок. Който и да беше Слейтър, той като че ли знаеше всичко. Белинда, кучето, къщата. Саманта. Въздъхна и сви ръката си в юмрук, за да успокои треперещите си пръсти.

Това наистина се случва, Кевин. Някой се кани да разкрие всичко пред света. Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада? Зората и нощта. В живота ти е бил приятел, но смъртта разваля всичко. В предишния му живот кучето му беше приятел, но накрая смъртта развали всичко. Но имаше и нещо друго. Нещо, което Слейтър искаше от него да признае; нещо, свързано с нощта и зората, с живота и смъртта. Но какво?

Кевин удари с юмрук по волана. Какво, какво?

„Какво момче?“, беше попитал Слейтър. Какво момче? Значи той не беше момчето?

Мили боже… Мили боже… Мили боже какво? Не можеше да се сети дори за молитвата. Облегна глава назад и няколко пъти си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Саманта. Саманта. — Тя ще знае какво да направи. Кевин затвори очи.

Кевин беше единайсетгодишен, когато за пръв път видя момчето, което искаше да го убие.

Двамата със Саманта бяха станали най-добри приятели. Онова, което превръщаше тяхното приятелство в нещо специално, бяха нощните им обиколки, които те пазеха в тайна. От време на време той виждаше и други деца, но никога не разговаряше с тях. Майка не харесваше това. Но доколкото знаеше, тя така и не разкри малката му тайна за прозореца. Всеки път, когато той се измъкваше навън, за да се види с нея — когато планираха предварително срещата си, или когато Сам просто идваше и почукваше по прозореца, а понякога дори когато самият той излизаше и почукваше по нейния прозорец.

Той никога не разказа на Сам какво се случва в къщата. Искаше, разбира се, но не можеше да й каже, макар че не беше сигурен дали не се досеща. Времето, което прекарваше с нея, беше специално, защото то бе единствената част от живота му, която не беше свързана с къщата. И той предпочиташе да си остане такава.

В частното училище, което посещаваше Сам, имаше часове целогодишно, затова тя беше винаги заета през деня, но Кевин и без това не можеше да се измъква навън денем. Майка щеше да го усети.

— Защо никога не искаш да играеш в парка? — попита го веднъж Сам, след като дълго се бяха разхождали по поляната. — С Томи и Линда ще си паснете много добре.

Той сви рамене.

— Просто не искам. Те ще се раздрънкат.

— Можем да ги накараме да се закълнат да не го правят. Те ме харесват; ще обещаят да си мълчат. Биха могли да влязат в клуба ни.

— И без тях сме си добре, нали? Защо са ни?

— Ами трябва да започнеш да се срещаш и с други хора, Кевин. Нали се сещаш, вече си голям. И без това не разбирам защо майка ти не ти позволява да излизаш да си играеш навън. Това си е доста гадно…

— Не говори така за нея!

— Ами гадно си е!

Кевин наведе глава, усещайки, че се задушава. Известно време стояха мълчаливо.

Сам сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам.

Начинът, по който го каза, го просълзи. Саманта беше толкова специална.

— Съжалявам — повтори тя. — Все пак това, че е различна, не означава, че е гадна. Различни хора — различни идеали, нали?

Той я погледна неуверено.

— Така се казва. — Тя избърса сълзата, която се беше процедила от едното му око. — Добре поне че майка ти не е от онези родители, които тормозят децата си. Чувала съм баща ми да говори за такива неща. — Тя потрепери. — Някои хора са ужасни.

— Мама е принцеса — каза меко Кевин.

Тя се усмихна учтиво и кимна.

— Никога не те е удряла, нали, Кевин?

— Да ме удря ли? Че защо?

— Не е, нали?

— Никога! Изпраща ме в стаята ми и ме кара да си чета книгите. Това е всичко. Защо изобщо човек трябва да удря някой друг?

— Не всички са мили като теб, Кевин. — Сам го хвана за ръката и двамата започнаха да вървят. — Мисля, че баща ми знае за нас.

Кевин се отдръпна.

— Какво?

— Зададе ми някои въпроси. От време на време мама и татко говорят за твоето семейство. Все пак той е ченге.

— Ти… каза ли му нещо?

— Разбира се, че не. Не се тревожи. Тайната ти е на сигурно място.

Двамата продължиха да вървят, хванати за ръце.

— Харесваш ли Томи? — попита Кевин.

— Томи ли? Разбира се.

— Имам предвид той… нали се сещаш…

— Дали ми е гадже? Не се бъзикай с мен.

Кевин се изчерви и се изкиска. Стигнаха до голямото дърво зад къщата й и Сам спря. Тя се обърна към него и го хвана за ръцете.

— Нямам други гаджета освен теб, Кевин. Харесвам те.

Той погледна в ясните й сини очи. Лекият бриз разроши косата й и тя се разлюля, огряна от ярката луна. Саманта беше най-красивото същество, което Кевин беше виждал. Беше толкова поразен от нея, че дори му беше трудно да говори.

— Аз… също те харесвам. Сам.

— Тогава значи сме тайни любовници — произнесе нежно тя и изведнъж изражението на лицето й омекна. — Досега не съм целувала момче. Мога ли да те целуна?

— Да ме целунеш? — Той преглътна.

— Да.

Гърлото му изведнъж пресъхна.

— Да.

Тя се наведе напред и притисна устни към неговите.

После се отдръпна и двамата се погледнаха с широко отворени очи. Сърцето на Кевин туптеше в ушите му. Трябваше да направи нещо! Преди да изгуби самообладание, той се наведе напред и й върна целувката.

Нощта като че ли изчезна за тях. Той се носеше в облаците. Двамата се спогледаха смутено.

— Трябва да вървя — каза тя.

— Добре.

Тя се обърна и се затича към къщата си. Кевин се завъртя и се устреми към дома, без да е сигурен, че краката му допират земята. Наистина харесваше Саманта. Харесваше я много. Може би дори повече, отколкото харесваше майка си, а това беше почти невъзможно.

Следващите няколко дни отлетяха като сън. Двамата се срещнаха отново две нощи по-късно и въобще не споменаха за целувката. Нямаше нужда. Подновиха игрите си, сякаш нищо между тях не се беше променило. Не се целунаха отново, а и Кевин не беше съвсем сигурен дали го иска. Може би по някакъв начин щеше да развали магията от първата целувка.

След това Сам не се появи под прозореца му три поредни нощи и Кевин реши да се измъкне от къщи и да отиде до дома й. Тръгна на пръсти по поляната, като внимаваше да не издаде никакъв звук. Човек никога не знае кой може да е излязъл навън през нощта. Десетки пъти се беше случвало двамата да се крият, щом чуят приближаващи гласове и стъпки.

Сърпът на месечината се подаваше иззад оттеглящите се облаци. Свиреха щурци. Пред погледа му се появи къщата на Сам и пулсът му се ускори. Той се приближи леко до островърхата ограда и надникна над нея. Стаята й се намираше на долния етаж; през клоните на дървото, което растеше пред прозореца й, се процеждаше светлината от лампата й. Моля те, Сам, дано си тук. Моля те.

Кевин се огледа, не видя никого и отмести една от дъските на оградата, която Сам беше разхлабила преди доста време. Баща й можеше и да е ченге, но още не я беше открил, нали? Защото Сам също беше много умна. Той се промуши през процепа и изтупа ръце. Моля те, дано си тук, Сам.

Пристъпи напред. Дървото пред прозореца на Сам помръдна. Той замръзна на мястото си. Сам? Постепенно пред него се появиха тъмнокоса глава и рамене. Някой надничаше в стаята на Сам!

Кевин отскочи паникьосано назад. Фигурата се изпъна в цял ръст и се изкриви, за да вижда по-добре. Беше някакво момче! Високо момче с остър нос. Което гледаше Сам!

Стотици мисли се завъртяха в главата на Кевин. Кой? Какво правеше там момчето? Трябва да бяга! Не, трябва да се развика. Това Томи ли беше? Не, Томи имаше по-дълга коса.

Момчето се обърна и се втренчи право в Кевин, след което се отдалечи от дървото. Стоеше на фона на лунната светлина и ужасяваща усмивка изкривяваше лицето му. После пристъпи към Кевин.

Кевин въобще не си направи труда да се занимава с разхлабената дъска. Той прескочи оградата по-бързо, отколкото можеше да си представи, че е възможно, и хукна към голямото дърво в края на поляната. Свря се зад дебелия му ствол и остана там, запъхтян.

Нищо не се случи. Не се чуваха нито тичащи стъпки, нито тежко дишане, освен неговото собствено. Може би трябваше да изтича към къщи, но се страхуваше, че момчето стои до оградата, дебнейки и най-слабото движение. Трябваха му цели пет минути, за да събере кураж и да надникне леко иззад дървото.

Нищо.

Минаха още пет минути и този път той надникна над оградата. Отново нищо. Което и да беше това момче, си беше отишло.

Най-накрая Кевин събра смелост да почука по прозореца на Сам. Тя се измъкна навън с грейнала усмивка. Каза му, че го е очаквала. Чакала е смелия младеж да дойде до прозореца на девицата. Така ставало във филмите.

Той й разказа за момчето, но на нея това й се стори забавно. Някое от съседските хлапета си е паднало по нея, но нейният очарователен принц набързо го прогонил! От нейните уста цялата история наистина прозвуча забавно. Двамата се посмяха здравата онази нощ. Но на Кевин никак не му беше лесно да прогони от съзнанието си спомена за ужасяващата усмивка на момчето.

Минаха три нощи, преди Кевин отново да види момчето — този път на поляната, докато се прибираше у дома. В първия момент помисли, че някое куче или друго животно е изтичало да се скрие зад дърветата, но след като се изкатери в леглото си, се запита дали не е било момчето. Ами ако отново е ходил да шпионира Сам? Половин час се въртя в леглото си, преди да реши, че трябва да се върне и да провери Сам. Ако не го направеше, нямаше да може да затвори очи.

За пръв път му се случваше да излиза отново в една и съща нощ — очарователният принц бдеше над своята дама, която се намираше в опасност. Всъщност не очакваше да види нищо.

Той надникна над оградата към задния двор на Сам и се вцепени. Момчето! Беше там и отново надничаше в прозореца на Сам! Беше изчакал Кевин да се прибере и отново се бе промъкнал да я шпионира!

Кевин клекна и се опита да успокои дишането си. Трябваше да направи нещо! Но какво? Ако извика и после побегне, момчето щеше да го настигне. Но поне щеше да го подплаши. Или можеше да хвърли камък. Не. Ами ако счупи прозореца на Сам?

Той бавно се надигна, за да погледне отново. Момчето правеше нещо. Беше прилепил лицето си към прозореца и… го движеше в кръг. Какво ли правеше? Кевин примигна. Да не би…? По гърба му премина ледена тръпка. Момчето бавно облизваше прозореца на Сам.

Кевин усети как главата му се издува. Дали беше от гняв или просто чист ужас, не можеше да каже със сигурност, но той събра смелост и извика:

— Хей!

Момчето се обърна. Двамата се втренчиха един в друг и останаха така една дълга, безмълвна минута. Момчето пристъпи напред и Кевин побягна. Стрелна се през поляната, размахвайки кльощавите си ръце и крака максимално бързо. Прескочи оградата, изкатери се до спалнята си и затвори прозореца, уверен, че е вдигнал такъв шум, че е събудил всички в къщата.

Десет минути по-късно всички продължаваха да спят в пълна тишина. Но Кевин не можеше да затвори очи. В малката стая се чувстваше като в капан. Какво ли правеше момчето? Всяка нощ ли дебнеше Сам? Всяка, нали? Кевин го беше засичал само два пъти, но нямаше как да знае от колко време шпионира Сам.

Мина един час, но Кевин не можеше да затвори очи, камо ли да заспи. Тогава чу почукване по прозореца си. Рязко седна в леглото си. Сам! Изпълзя на колене и повдигна щората.

Момчето седеше до задната ограда, виждаха се главата и раменете му. Гледаше право в Кевин и си подхвърляше нещо. Нож.

Кевин пусна щората и се шмугна под завивките. Лежа, треперейки, в продължение на два часа, преди да се осмели отново да надникне, много предпазливо, като едва повдигна щората. Момчето беше изчезнало.

Следващите три дни се източиха кошмарно бавно. Всяка нощ той надничаше през прозореца по стотина пъти. Всяка нощ в задния двор се виждаха единствено кучешката колиба и бараката. Всяка нощ той се молеше отчаяно Сам да го посети. Тя му беше казала, че ще ходи на лагер, но той не можеше да се сети кога би трябвало да замине. Тази седмица ли беше?

Четвъртата нощ вече не издържа. Близо час обикаля напред-назад из стаята си, като на всеки няколко минути надничаше през прозореца. След това реши, че ще отиде да види Сам, преди тревогата да го убие.

Измина разстоянието до къщата й за половин час, използвайки дърветата на поляната за прикритие. Нощта беше тиха. Когато най-накрая подаде глава над тяхната ограда, стаята й беше тъмна. Огледа двора. Момчето го нямаше. Сам беше изчезнала, както и момчето.

Тогава облекчено приседна на земята до оградата. Сигурно беше отишла на лагер. Може би момчето я беше последвало там. Не. Това беше глупава мисъл. Как би могло едно момче да последва някакво момиче чак до лагера?

Кевин се върна на поляната и тръгна към къщи, като за пръв път от близо седмица се чувстваше спокоен. Може би момчето се беше преместило. Може би беше намерило нещо друго, с което да ангажира ненормалното си малко мозъче.

А може би се беше промъкнал в стаята на Сам и я беше убил.

Кевин се сепна. Не. За това щеше да се разчуе. Баща й е полицай и…

В главата му се удари някакъв тъп предмет и той залитна. От устата му се откъсна тих стон. Нещо се уви около гърлото му и го дръпна нагоре.

— Чуй ме добре, дребен мухльо, знам кой си и не те харесвам! — изръмжа някакъв глас в ухото му. Човекът го блъсна встрани и го запрати към едно дърво. Кевин се озова на една ръка разстояние от нападателя си. Момчето.

Ако главата му не пулсираше толкова болезнено, сигурно щеше да изпадне в паника. Вместо това той просто го гледаше и се опитваше да се задържи на крака.

Момчето се ухили. Отблизо лицето му напомняше на Кевин за глиган. Беше по-голям от него и по-висок с около две педи, но все още млад, с пъпчасало лице и татуировка на нож върху челото. Миришеше на мръсни чорапи.

Момчето приближи лицето си на няколко сантиметра от неговото.

— Ще те предупредя само веднъж, смотаняк. Това момиче е мое, не твое. Ако те хвана още веднъж да я зяпаш, ще я убия. Ако те хвана още веднъж да се промъкваш при нея, може да убия и двама ви. Чуваш ли ме?

Кевин просто стоеше вцепенен.

Момчето го плесна по бузата.

— Чу ли ме?

Кевин кимна.

Момчето отстъпи назад и го погледна. Грозна усмивка изкриви лицето му.

— Мислиш си, че си влюбен в оная малка пачавра, а? Твърде си глупав и твърде малък, за да знаеш какво е любовта. Същото се отнася и до нея. Аз ще я науча на любов, малкия, и нямам нужда от някой смотаняк като теб да ни разваля свалката. — Той отстъпи назад.

Тогава Кевин за пръв път видя ножа в ръката на момчето. Мислите му се проясниха. Момчето забеляза погледа му и бавно вдигна ножа.

— Имаш ли представа какво може да причини едно двайсетсантиметрово острие на нещастник като теб? — Момчето завъртя ножа. — Знаеш ли колко убедително действа едно ярко блестящо острие върху младо момиче?

Изведнъж Кевин усети, че му се повдига.

— Връщай се в малката си стая, смотаняко, преди да съм решил да те заколя за това, че си толкова глупав.

Кевин побягна.