Замръзване

19

Джеймс Б. Хансън излезе от кабинета си в полицейския участък късно сутринта и пое към хотел „Шератон“ на летището. В куфара си разполагаше с напълно непроследим .38-калибров револвер, оставен до прозрачен плик за улики, в който бяха ножът, конецът и космите, взети от хотелската стая на Джо Курц.

Може би намирането на стаята на Джон Фриърс щеше да се окаже малък проблем — Хансън определено нямаше намерение да си размахва значката и да пита на рецепцията — ако старият цигулар не беше оставил телефонния си номер, както и този в стаята си, когато разговаря с отегчения лейтенант в отдел „Убийства“ преди една седмица за невероятната среща на летището. Фриърс правеше нещата прекалено лесни.

Хансън знаеше какво цели цигуларят с интервютата си за „Бъфало Нюз“ и за радиото и с всичките си останали действия. Предлагаше се като някакъв жертвен агнец, в опит да изкара мъжа, известен като Джеймс Б. Хансън от скривалището му, за да може полицията да събере две и две и да намери убиеца. Хансън се усмихна на тази мисъл. Тук ставаше въпрос за детективите от отдел „Убийства“, които бяха под негово командване — все пак Джон Уелингтън Фриърс беше важен човек в собствените си малки музикални кръгове и убийството му щеше да изисква присъствието на главните хора — които определено щяха да съберат две и две. За това щяха да помогнат отпечатъците по ножа и ДНК-то на космите, които да ги отведат направо при бившия затворник и убиец Джо Курц.

Хансън влезе през страничния вход, качи се по празното стълбище до петия етаж и приготви картата-ключ — програмирана от самия него да отваря всяка врата в хотел „Шератон“ — в лявата си ръка и .38-калибровия револвер в дясната. Желязото, разбира се, щеше да бъде намерено по-късно в мизерната стая на Курц. Ножът — който нямаше да е оръжието на убийството, но по него щеше да има кръв, все едно двамата мъже се бяха боричкали — щеше да бъде намерен в хотелската стая. Хансън беше изчакал камериерките да приключат с чистенето си и дългият коридор беше пуст, когато отключи вратата. Веригата не беше сложена. Смяташе да си покаже значката на шпионката, ако беше.

Той влезе и след като видя празната стая и чинно оправеното легло, разбра, че Фриърс си беше плюл на петите.

Проклятие. Хансън веднага поиска прошка от Бог заради ругатнята.

Затвори вратата, върна се при джипа си и използва телефон за еднократна употреба, за да се обади на рецепцията на хотела.

— Обажда се детектив Хатауей от полицията на Бъфало, номер на значката… — Издиктува номера, който беше намерил в досието на мъртвото ченге. — Връщаме обаждане на един от гостите ви, ах… — Той млъкна за няколко секунди, сякаш търсеше името. — Господин Джон Фриърс. Може ли да ме свържете с него, моля?

— Съжалявам, детектив Хатауей, но господин Фриърс напусна хотела ни тази сутрин. Преди около три часа.

— Наистина? Той искаше да разговаря с нас. Остави ли адрес за връзка или номер?

— Не, сър. Аз бях на смяна, когато господин Фриърс си тръгна. Той просто си плати и си замина.

Хансън си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам, че ви занимавам с това, господин…

— Пол Сирсика, детектив. Аз съм управителят на хотела.

— Извинете ме отново, господин Сирсика, но може би е важно. Господин Фриърс сам ли беше, когато си тръгна? Той ни каза, че изпитва известни опасения относно сигурността си и трябва да се уверя, че не е напуснал хотела ви под заплаха.

— Под заплаха? Господи — изуми се управителят. — Не, не помня да е говорил или да е бил с някого на рецепцията, но по това време имаше и други хора в лобито.

— Сам ли си тръгна?

— Не помня някой да е излизал с господин Фриърс, но бях зает да обслужвам други гости.

— Разбира се. Спомняте ли си дали си е повикал такси, или е хванал такова отвън? Дали е споменавал нещо за предстоящ полет?

— Не ми е споменавал полет, нито ме е молил да му викам такси, детектив Хатауей. Може да си е хванал такова отвън. Бих могъл да попитам портиера ни.

— Направете го, моля ви. Ще съм ви много благодарен.

Управителят се върна след минута.

— Детектив Хатауей? Кларк, портиерът ни, си спомня, че господин Фриърс си е тръгнал, но му е направило впечатление, че не си е хванал такси. Кларк каза, че се е насочил към паркинга, като е държал куфара си в една ръка, а калъфа на цигулката си в другата.

— Значи господин Фриърс е имал кола под наем? — попита Хансън. — Номерът ѝ трябва да е в регистрационната му карта и в компютъра ви.

— Почакайте секунда, детектив. — Управителят започна да се дразни. — Да, сър. Тук пише, че е наел бял „Форд Контур“. Господин Фриърс наистина записа номера му, когато се настани в хотела. Имам го тук.

— Кажете ми го — прикани го Хансън, който не си записа номера, а го запомни.

— Ще ми се да ви бях от по-голяма полза, детектив.

— Много ми помогнахте, господин Сирсика. Един последен въпрос. Случайно вие, колегите ви или служителите в ресторанта и в магазина за сувенири да сте забелязали някой да посещава господин Фриърс, да вечеря с него или да му се обажда?

— Ще се наложи да разпитам всички — отвърна Сирсика, като вече звучеше доста подразнен.

— Бихте ли го направили, моля? Обадете се и оставете съобщение на този номер — нареди Хансън и му даде личната си линия на работа.

След това използва телефона за еднократна употреба, за да се обади от името на детектив Хатауей на всички агенции за коли под наем на летището. Белият форд беше на „Херц“. Господин Фриърс го наел преди осем дни, при пристигането му в Бъфало, а преди шест дни удължил срока му на ползване. Все още не бил върнат. При удължаването поискал да е без крайна дата. Хансън благодари на служителя и обиколи паркинга на хотела, за да се увери, че колата не е там. Следващата логична стъпка беше да провери полетите, за да разбере дали Фриърс не бе заминал, без да върне колата под наем, но не искаше детектив Хатауей да звъни повече от необходимото.

Белият форд беше паркиран в края на паркинга. Хансън се увери, че никой не го наблюдава, отвори шофьорската врата, провери вътрешността на автомобила — не намери нищо — и натисна копчето за багажника. Нямаше багаж. Фриърс си беше тръгнал с някого.

Хансън се качи в джипа си и пое по „Кенсингтън“ към участъка. По време на пътуването си припомни всичко, което Фриърс беше казал на детектив Пиърсисън, когато докладва, че е забелязал убиеца на дъщеря си на летището. Цигуларят беше обяснил, че не познава никого в Бъфало освен организаторите в „Клайнханс Мюзик Хол“, където беше изнесъл два концерта. Тях и още някакъв човек от годините му в „Принстън“.

Хансън не можеше да затвори очи, докато шофираше, но го направи мислено — номер, който беше усвоил още като дете, когато се опитваше да си спомни цели страници с текст. Дори докато пътуваше по „Кенсингтън“, пред очите му беше докладът на Пиърсисън от разговора му с Фриърс миналата седмица.

Доктор Пол Фредерик. Бивш професор по философия и етика в „Принстън“. Фриърс смяташе, че живее в Бъфало, и го търсеше.

Е, това е добро място, от което да започна разследването, помисли си Хансън. Трябва да намеря този дърт професор Фредерик. Навярно старото ти приятелче е дошло да те вземе от „Шератон“ и ти е казало да зарежеш колата си.

Хансън щеше да се включи в издирването на професор Пол Фредерик. Едва ли щеше да е трудно да го намери. Учителите се навъртаха около училищата чак до смъртта си.

Ами ако Фриърс не беше със старото си приятелче?

Тогава къде си, Джони, момчето ми? С кого си тръгнал тази сутрин?

Хансън не беше особено доволен от развитието на нещата, но всичко това беше като пъзел, а той беше много, много добър в реденето им.

Анджелина Фарино Ферара осъзна по средата на обяда си с Емилио, че заради Джо Курц всички в къщата ще умрат.

Пътуването от „Марина Тауър“ беше спокойно. Мики Кий, убиецът, който винаги придружаваше шофьора на Гонзага, бе изгледал застаналия до Марко Курц и бе попитал къде е Лео.

— Зает е с други неща — отговори Анджелина. — Днес ще ме придружава Хауърд.

— Хауърд? — повтори невярващо Мики Кий. Убиецът на Гонзага имаше малки очички, които не пропускаха нищо, къса черна коса, сресана на една страна, и толкова гладка кожа, че можеше да е на двадесет и пет или на шестдесет години. — От къде си, Хауърд?

Курц, перфектният лакей, погледна Анджелина, за да получи разрешение да отговори. Тя му кимна.

— От Флорида.

— От коя част на Флорида?

— Предимно „Рейфърд“ — уточни Курц.

Шофьорът се изкикоти при този отговор, но Мики Кий не изглеждаше особено развеселен.

— Знам някои момчета, които лежат в „Рейфърд“. Познаваш ли Томи Лий Питърс.

— Не.

— Зиг Бендер?

— Не.

— Алън У?

— Не.

— Не познаваш много хора, а, Хауърд?

— Когато бях в „Рейфърд“, там имаше повече от пет хиляди души. Може би приятелите ти не са сред основното население. Случайно си спомням, че в „Рейфърд“ имаше специално крило за кучки.

Мики Кий присви очи при тези му думи. Шофьорът, Ал, дръпна убиеца за ръката и отвори задната врата на лимузината за Анджелина, Марко и Курц. Параванът между предната и задната част автомобила беше вдигнат, но жената предположи, че интеркомът работеше, така че пътуването до Гранд Айлънд беше преминало в мълчание.

Изборът на Анджелина Джо Курц да елиминира Емилио Гонзага беше едно от най-опасните ѝ решения, но досега не смяташе, че е напълно безразсъдно. Можеше да нареди смъртта на бившия частен детектив по всяко време, помисли си тя, и да изтрие всякаква следа за взаимоотношенията им по всяко време.

Сега обаче се беше изправила пред проблема с касетите, които той беше направил. За първи път от завръщането си в Америка Анджелина се почувства като по време на първите си игри на шах с прикования към леглото граф Ферара, в които му даваше няколко пешки и работеше над нападението си само за да осъзнае, че умиращият старец ѝ бе устроил капан — че привидно отбранителните му и случайни ходове бяха част от изключително остроумна атака, от която нямаше измъкване и никакви фигури не можеха да послужат за защита. Единственото, което ѝ оставаше в тези моменти, беше да събори царя си и да се усмихне любезно.

Е, каза си Анджелина, майната му на това.

Беше ѝ известно, че Джо Курц е хладнокръвен убиец. Брат ѝ Стиви… майната му, Малкия Скаг… ѝ беше разказал за миналото му — за любовта му към бившата му партньорка в детективския бизнес, Саманта Филдинг, която беше приключила с убийството ѝ и с изчезването на единия ѝ убиец и с хвърлянето на другия от шестия етаж върху тавана на отзовала се полицейска кола. Курц беше излежал повече от единадесет тежки години заради отмъщението си и според Малкия Скаг нито веднъж не се беше оплакал. В деня, в който бившият частен детектив беше излязъл от „Атика“, той бе направил бизнес предложение на дон Фарино. Всичко беше завършило с много кръв и бащата и сестрата на Анджелина бяха убити. Не ги беше убил Курц — Малкия Скаг, любимият ѝ брат, бе уредил убийствата — но бившият частен детектив беше оставил своя диря от трупове.

Анджелина беше сигурна, че ще може да контролира Курц или че поне ще може да го насочва. Джони Норс, живият труп в хосписа в Уилямсвил, бе снабдявал нея и сестра ѝ с наркотици от гимназията — дон Фарино щеше да се откаже от тях, ако беше разбрал, че купуват дрога от собствените му хора — и точно от Норс беше чула за заповедта на Емилио да се убие Саманта Филдинг преди дванадесет години. По онова време това не означаваше нищо за Анджелина, но използването на тази информация, за да насочва Курц към врага ѝ, ѝ се стори като добра идея, когато другите ѝ планове пропаднаха.

Но този човек постоянно я изненадваше. Също като другите социопати, които познаваше, Курц изглеждаше сдържан, спокоен, почти сънен на моменти, но за разлика от повечето хладнокръвни убийци, които бяха в обкръжението ѝ, включително първият ѝ съпруг в Сицилия, той понякога показваше чувство за хумор, което граничеше с естествено остроумие. И после, тъкмо когато си помислеше, че ще е прекалено слаб, за да изпълни задачата… е, спомняше си хладнокръвието, с което Курц пусна един куршум в лявото око на Лео, без на лицето му да се появи никакво изражение.

Курц изглеждаше сънен, когато спряха пред портата на имението на Гонзага. Той предаде оръжието си и изтърпя внимателното претърсване, без да покаже някаква емоция. Все още изглеждаше сънен, когато продължиха по дългата алея, но Анджелина беше наясно, че оглежда и попива абсолютно всичко. Марко както винаги мълчеше и тя нямаше представа какво си мисли.

Вътре отново ги обискираха. Анджелина беше отведена на обяда с Емилио, а Мики Кий постъпи необичайно, като остана отвън във фоайето с двамата охранители, които наглеждаха Марко и „Хауърд“. Явно беше видял или усетил нещо в Курц, което бе предизвикало интереса му.

Едва след като изядоха супата с Емилио, след като изслуша обясненията му за новото разпределение на наркотиците и проститутките след „сливането“ на двете фамилии и след като им сервираха рибата, Анджелина изведнъж осъзна какво смяташе да направи Джо Курц.

Той не беше дошъл днес, за да огледа мястото или за да накара телохранителите на Емилио да свикнат с него, за да може да се върне по-късно с нея, когато завършеха плана си. Днес беше денят. Анджелина знаеше, че Курц едва ли разполага с нещо по-голямо от джобно ножче, но някак си смяташе да се снабди с оръжие във фоайето — да вземе пистолета на Мики Кий? — да убие убиеца и другите двама бодигардове, да застреля Марко и да дойде в трапезарията.

На Курц не му пукаше, че няма път за бягство за него и за нея. Планът му беше прост — да убие Емилио и всички останали, докато не го застрелят. Може би щеше да я сграбчи и да я използва като човешки щит, докато убиваше дебелото копеле. Елегантно.

— К’во има? — попита Емилио. — Рибата ли не я бива?

Анджелина осъзна, че е вдигнала вилицата си и е спряла да се храни.

— Не, не, хубава е. Просто си спомних, че трябва да свърша нещо. — Избягай. Махай се колкото се може по-бързо оттук. Оцелей.

Как? Дали да кажеше на параноичния Емилио Гонзага, че новият бодигард, който беше довела в имението му, е тук, за да го убие? И че знае за това, защото сама беше аранжирала покушението? Не беше особено умен план.

Фалшиви менструални болки? Тези сицилиански мачовци бяха толкова гнусливи що се отнасяше до женския цикъл, че нямаше да ѝ зададат никакви въпроси дори да си повикаше полицейски ескорт, за да я изведе оттук. Имаше ли време за подобен театър?

От коридора се разнесе някаква врява и Джо Курц влезе в трапезарията с дивашки поглед в очите.